Карл Май
Скиптър и чук (14)

14. ШАХМАТНИ ХОДОВЕ

Пред дворцовата ковачница калфите седяха в меката звездна светлина, а близо до тях — заслушаните чираци. В самата къща всичко беше спокойно, макар няколко падащи през кепенците светлинни лъчи да издаваха, че обитателите още не са отишли да почиват.

— Бих искал само да знам, откъде се домъкна фустата, дето от днес предиобед се намира при нас — рече Хайнрих, клатейки глава. — Вярно, тая работа хич не ме интересува. Само ми прави впечатление, че младият господар се отнася твърде дружески с циганката.

— С Лилга? — запита пак Томас. — Това е вярно. Как ли може да опщува с туй женище? Тя си е именно вещица. Аз неотдавна я наплюдавах как… гръм и мълния, ама че съм магаре!

— Какво, ти познаваш циганката? Къде си я виждал?

— Тук не е нужно да си пъхаш гагата, защото не е неопходимо жълта човка като теп всичко да знае.

— Така стои работата — потвърди Казимир сухо.

— Правилно, драги гренадире! — отговори Хайнрих. — Откак особеното благоволение на младия господар падна върху кавалериста, а гренадирът даже изпил за негова сметка няколко чаши вино, човек не може да ги трае тях двамата. Гренадирът се дърли, кавалеристът го избива на кавга, а артилеристът… ха, него хич нищо не го засяга, защото той все пак е най-умният от всички — досущ като навремето, когато лежахме пред Хохберг и никой не виждаше изход, докато накрая аз измъкнах целия генералитет от батака.

— Ти? — попита Казимир удивено.

— Да, аз. Беше именно така: Ние обсаждахме Хохберг вече шест седмици и все не можехме да превземем твърдината. Главнокомандващият се беше вкиснал здравата и провеждаше военен съвет след военен съвет, ама без да стигне до някакъв резултат. Един хубав ден те пак бяха насядали заедно, а аз имах дневална служба. Всеки изразяваше различно мнение, генералисимусът ругаеше и псуваше и накрая каза: „Вината се крие в това, че не знаем нищо конкретно нито за укреплението, нито за защитата. Аз на бърза ръка да съм сложил край на историята, ако имах някой вътре, който да ми каже всичко.“ Приказката ми стана ясна, аз не можех да се сдържа и пристъпих напред. „На заповедите ви, хер генералисимус! Изпратете мен вътре! Аз ще се кача на кулата и ще огледам всичко точно.“ „Той? — попита — А, да, та Той е Хайнрих Фелдман, най-славният и умен артилерист в цялата ми армия! Има ли Той доверие в себе си, че наистина ще съумее да се справи?“ „Тъй вярно, да!“ „Аз веднага Му давам отпуск. Нека Той се смени и действа изцяло по Свое усмотрение! Аз знам, че Той е добра стратегическа глава и няма да погуби моя настъпателен план. Ако това Му се удаде, Той ще получи една пожизнена годишна пенсия от петстотин талера.“ Та смених се аз значи, възседнах дорестия си кон — защото аз все пак бях конен канонир и не биваше да ставам за смях, тръгвайки пеша, и подкарах в тръс към крепостта. Ония ме сметнаха за парламентьор. Разтвориха бързо по тая причина портата и се стекоха в гъста навалица да ме посрещнат. Докато оглеждах хората, съгледах аз хер коменданта на крепостта. Тогава през главата ми се стрелна един дързък, грандиозен план, понеже бях забелязал, че църковната врата стои отворена. Препускам значи към типа, пипвам го за гръцмуля, дръпвам го горе при мен върху дорестия и се понасям с него към църквата. Зад нас проехтява ужасяващ яростен вой. Аз обаче не му обръщам внимание, а поемам в галоп нагоре по четирите стълбища на кулата, додето стигам пода на звънарницата. Там слизам и захвърлям коменданта от коня, той е изпаднал в безсъзнание, но тъй като не нося Хофманови капки у себе си, не мога да му помогна. В миг затръшвам капака на пода и тиквам резето. Само че цялата сюрия на обсадените се е изкатерила подир мен и иска да разбие капака. Какво да правя? Развъртам значи трите камбани и ги изтъркулвам върху капака. Това е спасението. После връзвам ръцете и краката на коменданта и надзъртам през един от отворите на камбанарията. Мога да обгърна с поглед цялото укрепление и да давам знаци на нашите хора какво да правят. Ето как минаха само пет дена и крепостта беше наша. Врагът естествено знаеше, че аз играя главната роля, и ето защо тъпях ужасна обсада от главната част на войската. Но камбаните бяха толкова тежки, че аз нехаех за това. А и не ги прогладувах тези пет дена, понеже когато пристигнах, комендантът тъкмо беше ходил при сладкаря и взел за жена си пет фунта шоколад и три фунта марципан, от това преживяхме. Вода се намери малко в улука. Е, да, тя беше една…! Дорестият пък подаваше от време на време глава през отворите на камбанарията и ядеше сламата и сеното от враните и лястовичи гнезда, каквито там отвън имаше колкото щеш. Когато нашите завладяха с щурм крепостта, построиха ми на всяко стълбище по една триумфална арка с какви ли ти му не там пряпорци и гирлянди от цветя и аз препуснах надолу пак като дявол.

— Така стои работата — кимна Казимир с физиономия, сякаш страда от някакви ужасни колики.

— Да не би да не вярваш? За пленяването на коменданта на крепостта бе изсечена в моя чест специална златна възпоменателна монета, ама кой я знае къде се дяна. А пенсията си я получавам и до ден-днешен, но вие не виждате нищо от нея, понеже спастрям парите настрана за времето, когато ми се доще да изляза в пенсия.

Казимир стоеше в намерение да направи, въпреки своята иначе едносричност, някоя остра забележка, ала на това бе временно попречено. Макс Брандауер премина със забързана походка и изчезна в къщата, след като бе поздравил приятелски калфите.

— Как се е разпързал пак младият господар! — рече Томас замислено. — Залагам една ампалема срещу твоята златна възпоменателна монета, Хайнрих, че тази вечер за мен ще има още рапота, и то рапота, за която вие, зелени човки, не пива нищо да знаете.

— Що не си затвориш мърлявия плювалник — назида артилеристът. — Ако ли не, ще дойда да го затъкна с оръдейния си шомпол. Разбрано?

— Така стои работата! — даде му право Казимир по своя суховат начин.

Жалко, че от предложения от Томас бас нищо не стана. Защото главният калфа щеше да си съхрани своята най-обична „ампалема“ и да спечели скъпоценната възпоменателна монета на Хайнрих. На първо време Макс не прибегна, наистина, до помощта му…

Във всекидневната на придворната ковачница майка Брандауер седеше край масата и плетеше на мъждивата светлина на лампата, без да вдига поглед от работата си. Тя влагаше в това занимание такова усърдие, като че щастието на света зависеше от нейните бримки. Ковачът бе сложил пред себе си домашната книга с екзегерични беседи и даваше вид, че чете, а в най-тъмния ъгъл на стаята седеше Лилга и пушеше същата лула, която бе запалила в кабинета на графа.

Ако беше по-светло, щеше да се забележи, че очите й горяха с мрачна светлина, докато издухваше към другите гъст димен облак от стиснатите устни.

Най-сетне Брандауер захлопна книгата и хвърли един въпросителен поглед към домакинята, която му отвърна утвърдително. Той се изправи, отиде да си вземе дългата лула, напълни я и с предчувствие за истинско удоволствие посегна към тресчицата за запалване. После прибута, избълвал няколко порядъчни облака дим, кутията с тютюна по масата към страната на циганката и рече:

— Вземи си тютюн, Лилга, ако си го свършила!

— Благодаря, майсторе, вашият сорт не ми е подходящ.

— Може би имаш нещо по-изискано?

— Възможно! Дзингаритата пуши тютюн, какъвто само князе могат да заплатят.

— Охо! Откъде си го доставяш?

— Той идва от Изтока и расте между родните хълмове на боанжарите. Там отиват девиците край склоновете на Пандикьора, когато луната озари сърцевината на растението, за да събират по полето под звездна светлина с нежни ръце най-вътрешните листа, които отнасят към храма в големия ден на богинята, та духът на бъдещето да се спусне при тях. Който тогава пие аромата на тази трева, него го спохожда дарбата на пророчеството, той разбира езика на звездите и разпознава какво означават линиите по ръката.

— Ти също ли си пушила тревата като момиче?

— Не.

— Но при все това притежаваш по-голяма дарба на пророчество от всички твои хора?

— Аз съм имала и повече дарования — отвърна тя уклончиво и с горестна физиономия, — но те изчезнаха, а заедно с тях младостта и щастието. Лилга сееше любов и жънеше омраза, даваше щастие и блаженство, а в замяна получаваше подигравки и презрение. Усмивката й се обърна на плач, любовта — в жажда за отмъщение. Нейното небе се казва пъкъл, благословията й стана проклятие, а крачките й глъхнат в най-дълбоките сенки на нощта. В мрака на нейния живот блести само една светлина — звездата на отмъщението и разплатата.

— Това звучи лошо, Лилга. Толкова лошо и трагично, сякаш нямаш приятели, които да те споменат с любов.

— Приятели? Къде са те и как са техните имена?

— Не ти ли идва на ум за нас?

— За вас? Вие да сте мои приятели? — Очите й заискриха като от дълбоки кухини, а лицето възприе най-мрачния израз, който му бе възможен.

— Съмняваш ли се в това?

Тя помълча известно време, после отвърна:

— Синът на тази земя говорел за любов, той е вярвал в нея и е жертвал за нея живота си. И все пак тя е едно привидение, към което е ужасно да се поглежда, ако тя захвърли от себе си лъскавото наметало, защото нейното истинско име гласи: Себелюбие! Вашият Бог е създал и обичал хората, за да му се кланят те, Земята обича Слънцето, защото се топли на неговите лъчи, детето обича родителите си, понеже получава от тях всичко, от което се нуждае, родителите обичат детето си, защото е плът от тяхната плът и кръв от кръвта им, съпругът обича съпругата си, понеже иска да бъде щастлив чрез нея, а приятелят обича приятеля, защото има нужда от него. О, аз познавам вашата любов и вашата жертвоготовност. Вашата любов ми изтръгва сърцето из тялото, ала аз разкъсвам на парчета булото, зад което се крие истинският ви лик.

— Лилга, ти не…

— Мълчете, вие сте мъж и… християнин, а… аз мразя и двете неща.

— Искаш да охулиш нашата свята религия ли, Лилга?

— Да охуля? Не? Но искам да повдигна завесата, зад която тя се крие. Какво е обичта, която ви се проповядва? Тлееща омраза и стаено себелюбие. Под кървав покрив носите вие вашата вяра от страна на страна, от народ към народ. Вие вземате мозъка от главата и костите на народите и си въобразявате, че сте велики във вашата нравственост. Ама я идете при онези, които вие наричате езичници, и вижте къде грехът вилнее най-грозно и дяволски, при тях или при вас!… Любов? Аз не я познавам, но познавам омразата, отплатата, отмъщението. Вие се ръководите по лицемерни фрази, които са страхливи и лъжовни, нас обаче Бование учи да правим същото, което ни е било сторено. Тя е неумолимата богиня на отмъщението и аз ще й служа, додето е жива и последната фибра от тялото ми.

Тъй като ковачът премълча, циганката продължи след известна пауза:

— Но нашата богиня е справедлива, тя се отплаща и с доброта, макар никога да не го върши от любов, а от корист. Алберт Брандауер, спомняте ли си деня, в който циганката беше заловена и трябваше да бъде хвърлена във водата като магьосница?

Брандауер кимна в знак на съгласие.

— И тя сигурно щеше да бъде удавена, макар да бе млада и красива като никоя от вашия народ. Но тогава един силен мъж си проби път през тълпата, улови я, скочи с нея в една ладия и я закара на другия бряг, където много дни наред я кри в къщата си. Брандауер, познавате ли този мъж?

Ковачът се усмихна.

— Не беше много, което той стори Лилга.

— О, напротив, то беше даже най-многото, което той можеше да стори за мен, защото той ми спаси живота. А това Лилга никога не забрави. Тя всеки ден говореше за него на Бование и богинята разпростря ръце над неговата глава и къщата му, за да живее щастие сред нейните зидове и благословия да се разпорежда над всичко, което той върши. Годините набраздиха лика ми и побеляха косите ми, Лилга е презираната, грозна хитана, от която децата бягат, а възрастните се боят. Но нейната ръка е силна и могъща като на княз. Когото тя мрази може да погуби, а когото обича — носи му щастие. Тя може да низвергва графове и херцози да въздига, ако иска, и…

— Лилга!

— Вие се съмнявате? — Тя се надигна и пристъпи по-близо до масата. Светлината падна сега напълно върху нейната снага и в нейните отблясъци очите й заискриха като черни диаманти. — Трябва ли да ви го докажа, Брандауер? Спомняте ли си онази нощ, в която вашата жена лежеше с родилни болки и вие пратихте за мен, понеже вярвахте в изкуството на циганката? Жена ви роди момченце и аз го изнесох вън под звездите, за да питам Бование каква съдба ще има детето. Вие искахте отговор на този въпрос, но аз трябваше да премълча — толкова важно и велико беше онова, което узнах. Аз ви залъгах с обещания и вие напразно чакахте до днес присъдата, която имах да ви донеса. Момчето стана мъж и…

Тя беше прекъсната. Вратата се отвори и влезе Макс: Пристъпвайки бързо към него, тя улови ръката му и го притегли към масата.

— …момчето стани мъж — повтори и после продължи: — силен мъж, който ме защити и ми върна живота, когато вече го смятах за изгубен. Сега при мен идва духът на отплатата и ми отваря устата да говоря за онова, което досега е трябвало да премълчавам.

Тя вдигна ръка и я сложи върху главата на Макс.

— Чуйте какво ще ви известя! Аз предричам: Тази глава е предопределена да носи един ден княжеска корона, този пестник ще държи скиптър, а от тези рамене ще се стеле мантията на владетел. Синът на ковача ще стане княз сред най-могъщите на земята. Аз ги виждам да идват, големи и малки, за да му дадат клетва за вярност, както го прави сега Лилга, циганката.

Тя коленичи пред него, притисна чело към ръката му, после се надигна и, с бързи крачки напусна стаята.

Син и родители се спогледаха изненадано. Те знаеха, че Лилга не е шарлатанка, и изумлението им от това пророчество никак не беше малко.

— Какво беше това? — рече Макс. — Пияна ли е?

— Не и въпреки това ми изглежда на такава — отговори бащата. — Зная, че притежава голяма проницателност и даже да заключава от външния вид на човек неща, за които на друг ум не би му дошло. Към това се добавят странните събития от деня на твоето рождение, Макс, за които тя до ден-днешен ни дължеше разяснение. Аз не очаквах да чуя нещо обикновено, но това, което тя сега каза, е толкова невероятно, че човек трябва да е безумен, за да го сметне за истина. И все пак тя винаги знае какво говори.

— С думите си тя преследва някаква цел, която не може да остане скрита — рече Макс. — Мен ме изненада странното посрещане при влизането ми, но самата сцена иначе приемам трезво. Сега-засега вниманието ми е ангажирано от съвсем други неща. Ти нали притежаваше един пропуск, татко, който ти издейства достъп в замъка по всяко време?

— Да. Защо питаш?

— Би ли ми го поверил за днес?

— На теб? Какво се каниш да правиш в замъка или при херцога?

— Позволи засега да го премълча. Че се касае за нещо важно, можеш да се досетиш, понеже иначе не бих изрекъл такава молба.

— Хм-м, херцогът е предназначил пропуска, наистина, само за мен, но ако работата действително е толкова важна, то…

— Нямай грижа, татко! Аз имам намерение да окажа на херцога една услуга от изключителна важност.

— Чакай тогава!

Ковачът взе лампата от масата и отиде с нея в съседната стая. Когато се върна, държеше в ръката си карта, едната страна на която бе изписана със ситни редове, а другата носеше личния печат на херцога.

— Ето!

— Благодаря! Лека нощ!

Макс тръгна и се оттегли за кратка почивка в своята стая. Нуждаеше се от тишина, за да асимилира впечатленията и забележителните събития от изминалия ден. Никак не бе дребно това, с което се беше заел. Касаеше се да води битка на живот и смърт с един безкрайно превъзхождащ го по власт и парични средства противник — той сам срещу едно надалеч разклонило се съзаклятие, което оперираше с всички, дори с най-осъдителните средства, за да постигне своята злокобна цел. Но него не го бе ни най-малко страх. Той чувстваше в себе си сили да излезе насреща на цяла армия врагове и тази нощ щеше да бъде проведен първият удар, който щеше да се стовари като гръм от ясно небе върху всемогъщия граф.

Когато часовникът на писалището му показа полунощ, той се надигна от постелята, на която бе лежал с дрехите, и напусна къщата. Опита да се добере по обиколен път до херцогския замък и стигна незабелязано в градината. Тук и в самата постройка му беше познато всяко кътче, така че знаеше точно накъде да се насочи.

Похлопа на една малка порта. Стоящият зад нея караул отвори.

— Кой там?

— Спокойно! — отговори той и показа картата.

— Минавай! — гласеше отговорът.

Мина по няколко стълбища и стигна накрая до коридора, по който бяха разположени спалните покои на херцога. Тук забеляза, че караулът липсваше — явно предпазна мярка от страна на камердинера. От самия него не се виждаше и следа, което беше също лесно обяснимо, тъй като още не бе станало един часът.

Той изследва вратите и намери една отворена. Стаята беше тъмна, но една слаба светлина се процеждаше през пролуката на завесата, водеща към съседното помещение. Пристъпи по-близо и погледна през нея. Пред него се откри неголяма стая.

 

До една маса седеше Грунерт, камердинерът. Пред него лежаха няколко листа на един илюстрован вестник — очевидно беше чел, за да остане буден, ала това не му се бе удало. Той спеше с обронена на гърдите глава.

Зад тази стая лежеше спалнята на херцога.

Макс се реши да влезе в нея. Плъзна се тихо помежду двете завеси и застана пред ложето на владетеля.

Спящият беше притеглил копринената завивка до гърдите си, така че сключените ръце лежаха открити. Макс ги докосна леко и херцогът моментално се раздвижи. Владетелят го разбра, разпозна доктора и поиска да се надигне, ала изостави намерението при едно предупредително движение. Натрапникът вдигна едно кресло й го пренесе безшумно до онази страна на леглото, която не можеше да бъде наблюдавана от завесата.

Настани се там и се приведе към херцога.

— Прощавайте, Ваше сиятелство! — прошепна.

— Нещо важно ли се е случило, Макс, та си влязъл по този час тук? — попита херцогът също така тихо. — Как те пуснаха?

— Благодарение пропуска на моя баща.

— Аха! Той дава ли го другиму?

— Само на мен, Ваше сиятелство! Във вашия кабинет ще бъде извършена кражба с взлом.

— Кой ще се одързости да го стори?

— Граф Хоенег.

— Гра… фът? Невъзможно! Ти се лъжеш, Макс.

— Зная го точно.

— Какво иска да вземе?

— Актовете от психиатричната клиника, които имах честта да предам на Ваше сиятелство.

— А-а, схващам! И въпреки това такава една стъпка е… по дяволите, той трябва да има помощник!

— Камердинера Грунерт. Графът, види се, често е посещавал кабинета на Ваше сиятелство.

— Откъде знаеш всичко това?

— Случайно подслушах двамата.

— Кога ще дойде графът?

— Точно в един.

— Грунерт сигурно е заспал във вестибюла?

— Да.

— Мога да си го помисля, тъй като ти иначе нямаше да седиш тук. Сега е десет минути след дванайсет. Я виж дали оня още спи!

Макс отиде тихомълком до завесата. Предателят седеше в същата поза като преди. Когато докторът се върна, херцогът вече се бе заел да се облича. Макс се постара да му помогне и доложи:

— Още спи.

— Днес той не беше на служба, но се смени с колегата си, който беше уж неразположен. Като се събуди, няма да влезе в спалнята, а ще се убеди само с поглед от входа дали не съм буден. Да пуснем балдахина!

Леглото беше затулено, така че Грунерт щеше да помисли, че херцогът спи.

— Тъй, а сега ме следвай до библиотеката!

Херцогът се плъзна, следван от доктора, през вестибюла и после към кабинета, в който влязоха.

— Чакай! — нашепна.

Издрънка ключ, ключалка изщрака.

— Така, сега нататък! Документите са в ръката ми и заедно с тях едно оръжие за всеки случай. Имаш ли и ти някакво?

— Нося един револвер.

— Нека отидем тогава в библиотеката!

Тя се намираше до кабинета. Те влязоха и седнаха на една софа, прикрита зад широки библиотечни шкафове. Макс разказа необходимото, но премълча как се е добрал до тайните на графа и също другите комплоти, които този беше изковал с Натер. Не биваше да увеличава грижите на височайшия господар и се чувстваше достатъчно силен да разстрои плановете на Хоенег. След изложението настъпи дълбока тишина. Удари три четвърти. Малко преди един часа се долови шум. Макс се надигна да се ослуша.

— Грунерт беше — доложи шепнешком. — Седи с полузатулен фенер в близост до писалището.

— Имаш ли огниво в себе си?

— Да.

— Там на масата стои една свещ. Веднага щом графът влезе, я палиш! След влизането ни покриваш изхода и предоставяш останалото на мен!

Минаха още няколко минути, после вън нещо пропука и Макс отново се надигна да се огледа.

— Графът! — пошушна.

Той запали восъчната свещ и посегна към револвера.

— Напред!

Херцогът пристъпи до завесата и погледна през нея.

Граф фон Хоенег, който въпреки предрешаването си можеше ясно да се разпознае, стоеше до писалището на Херцога и се мъчеше да отвори едно чекмедже. При това смъкна малко маската от лицето, за да може по-добре да вижда. Слугата беше до него и му светеше. Двамата мъже стояха обърнати с гръб към библиотеката, така че не забелязаха влизането на херцога и Макс Брандауер.

Докторът се плъзна веднага към входа, заслонил свещта с ръка, а херцогът пристъпи няколко крачки напред и поздрави:

— Ах, добра вечер, братовчеде!

Заговореният се обърна уплашено, а слугата изтърва фенера при прозвучаването на този глас и той угасна. Сега Макс махна ръката си от свещта и я постави върху камината, тъй че помещението се осветяваше достатъчно, за да се забележат пребледнелите от ужас черти на Хоенег и треперенето на слугата.

— Негово сиятелство…! — извика графът.

— Да, Негово сиятелство е тоз, който стои пред вас, за да ви даде разписка за загубата на всички изчезнали оттук документи. За съжаление днешното издирване на определени книжа ще остане безрезултатно, тъй като аз ги държа в ръката си. Има ли нещо за отбелязване Негова светлост?

— Не, Ваше сиятелство!

— Нека Грунерт избере между милостта и затвора! Ще се изповяда ли Той?

Мъжът се свлече на колене.

— Милост, Ваше сиятелство! Аз всичко ще разкажа!

— Да стане Той! Да донесе Той канделабъра!

Слугата изчезна и след броени мигове се върна с един шестраменен светилник.

— Нека свети Грунерт надолу на Негова светлост! — И обръщайки се към Макс прибави: — Ти се справи отлично и заслужи благодарността ми. Сега си свободен. Имай добрината да придружиш граф Хоенег дотолкова далеч, колкото ти се стори уместно с оглед сигурността на твоя херцог! Поздрави родителите си! Лека нощ!

Като някой автомат се обърна графът към изхода и се отдалечи. Макс го последва по петите. Слугата осветяваше, докато караулът отваряше главния портал, докторът заповяда на камердинера:

— Вие се върнете при херцога! Един опит за бягство би ви направил нещастен. Впрочем вие ще бъдете помилван, доколкото изповедта ви е откровена и пълна.

Графът закрачи безмълвно навън по шосето. Макс се придържаше до него. В един момент Хоенег внезапно спря.

— Човече, виждате ли този пистолет?

— Много ясно, Ваша светлост.

— Е, добре! Ако веднага не се махнете от мен, ще ви застрелям.

— Тук? Посред столицата? До херцогския замък?

— Тук!

— Тогава, моля, натиснете спусъка — каза Макс. В неговата десница проблесна лъскавата цев на револвер.

— Мошеник!

— Кого има предвид Негова светлост? Присъстват само две лица, от които аз не мога да отнеса за себе си тази дума. Да вървим, моля, нататък!

— Стой, няма да допусна това място, преди са съм узнал по какъв начин е бил предизвестен херцогът за моето посещение!

— Ще го узнаете, но не тук. Аз ще си позволя честта да ви придружа до Олер и пътем ще се предоставя на услугите ви за желаното разяснение.

Той закрачи напред, графът го последва неволно.

— Е? По какъв начин беше херцогът уведомен?

— По един много странен, хер графе! Нашият височайш повелител лежал в сън, почувствал една ръка и се пробудил. До него стоял един мъж и му разказал, че граф Хоенег възнамерява кражба с взлом.

— Кой е бил този мъж?

— Аз.

— Вие…! Как сте добил сведение за това, което трябваше да се случи?

— Моят доклад свърши, хер графе. Ето че стоим при реката. До скоро виждане!

Макс пое по пътя към дворцовата ковачница, за да си легне за кратка дрямка. Камбаните на близката катедрала удариха два пъти — беше два часът сутринта, когато приближаваше странноприемницата на пристройката и добродетелна вдовица Барбара Зайденмюлер. Оставаха му малко крачки до нея, когато забеляза от сянката на портата да се отделя една дребна фигура. За свое учудване разпозна Амброзиус Натер, Дарителя на светлина, когото днес беше подслушал при толкова забележителни обстоятелства.

— Мерикур! — прошепна Макс на себе си. — Какво дири той по този късен час на улицата? Да го последвам ли, или не? Може би ще направя някое важно откритие, ако тръгна след него, защото само нещо необичайно може да вдигне човек толкова рано от пуха.

Бързо решил, той последва тръгналия напред мъж през няколко улици, но предпазливо се придържаше в сянката на редицата къщи, за да не може толкова лесно да бъде забелязан. Неговата предпазливост впрочем не беше обоснована, защото Натер нито веднъж не се обърна. Очевидно се чувстваше напълно сигурен.

Когато достигнаха последните къщи, шосето се протегляше на едно доста голямо разстояние покрай реката, за да се изкачи после по постепенно възвисяващите се планини. Там горе, на приблизително три четвърти час отдалеченост от града, се бе издигал по-рано един манастир, чиито руини и днес красяха билото на един от хълмовете. В неделните дни те представляваха целта на многобройни пешеходци. Макс ги познаваше точно. Той още като момче бе пълзял често из старите зидове и бе претършувал всеки ъгъл.

— Отива към руините — промърмори той, — и то по широкия път. Аз ще се изкача тук отстрани, за да го изпреваря.

Обичайният път водеше нагоре в многобройни извивки, но тук, където Макс сега се отклони, една тясна, малко използвана пътека се изкачваше в права посока стръмно към височината.

Наклонът беше толкова значителен, че човек трябваше да търси опора в храстите. Докторът обаче беше използвал толкова често пътя, че въпреки тъмнината не правеше погрешни стъпки и след броени минути бе достигнал билото на хълма. Тук се запромъква към мястото, където главният път излизаше на руините.

Добре обмислената предпазливост, с която се стремеше да прави стъпките си възможно по-безшумни, се оказа оправдана. Зад един от последните храсти стоеше една фигура, в който той с право предположи осигурителен пост. Пристъпи недалеч от него зад храстите и зачака. Скоро се доловиха приближаващи стъпки.

— Откъде? — запита постът полугласно.

— От битката — прозвуча също така даденият отговор.

— Накъде?

— Към победата.

— Другарят може да мине!

Дребният, облечен в черно мъж премина край поста. Макс го последва, заобикаляйки предпазливо другия.

По средата на бившия манастирски двор зееше гърловината на кладенец. Един водещ към града водопровод, събиращ влагата на целия хълм, бе причина кладенецът напълно да пресъхне. Амброзиус Натер стъпи на ръба му и изчезна после във вътрешността. Докторът знаеше, че доскоро надолу не бе водила нито подвижна стълба, нито някакво друго съоръжение. Той пристъпи на свой ред и забеляза едно вързано за корубата въже, което се прехвърлеше през нея и се спускаше в кладенеца. За негово учудване то не беше обтегнато. Той го изтегли и видя, че имаше дължина само два-три метра. Значи трябваше да има някоя стълба, стъпала или нещо подобно, по което човек да може да стигне до долу.

Сега остави въжето да се плъзне отново надолу и се наведе, за да хвърли един поглед в дълбочината. Трябваше да го стори възможно най-предпазливо, иначе отдолу биха могли въпреки нощния мрак да забележат главата му. Кладенецът от дълго време бе засипан до половината, ала все още притежаваше една значителна дълбочина от двадесетина метра. Отдолу проблесна светлината на свещ, после глъбината се изпълни с мрак, додето Макс трябваше да изостави наблюденията си, понеже долови шум от приближаващи крачки.

Той се изтегли зад един близък издатък от зид и преброи една след друга тринайсет фигури, които се спуснаха в кладенеца.

Нещо напираше в него да узнае какво цели това тайнствено събрание, ала нямаше как да проследи мъжете. Можеше да ги наблюдава само извън кладенеца и трябваше да отложи по-подробното изследване за деня.

Търпението му бе поставено на мъчително изпитание, мина почти час, докато видя първият да се изкатерва. Беше Натер, когото непосредствено по петите следваха други двама.

— Знаете ли защо се изкачих по-напред с вас? — попита полугласно Дарителят на светлина.

— Да — отговори единият придружител.

— Синковецът е предател. Научих го днес, когато ми доставиха неговото писмо. Долу му простих, за да го направя по-уверен, ала той не бива да избегне наказанието си. Той ще бъде елиминиран!

— По какъв път?

— По обичайния. Идете на мястото си! Хората идват.

Двамата мъже изчезнаха зад зидовете. Един по един изкачиха кладенеца и останалите единайсет. Последният от тях отвърза въжето от кубурата и го взе със себе си. Хората се отдалечиха. Един-единствен беше останал. Натер беше сложил ръка върху неговата.

 

Мъжът вече бе възнамерявал да си върви като останалите. Сега се обърна.

— Въпреки подозрението, изказано днес срещу теб — поде Натер, — ти притежаваш пълното ми доверие. Аз те препоръчах на моя началник и получих едно поръчение за теб, което ще ти докаже колко много разчитам в трудните случаи на твоята квалификация. Готов ли си да го чуеш?

— Ще го чуя и изпълня.

— Тогава ела!

Той се отдалечи с него в същата посока, по която бяха поели другите двама.

Макс бе доловил всяка дума. Мъжът във всеки случай го заплашваше опасност. От какво естество бе тя? Беше ли достоен той за помощ? И как трябваше да му бъде оказана тази помощ, след като Макс не знаеше характера на опасността? Много нещо зависеше от това, присъствието му да не бъде открито, и ето как той реши да се държи изчаквателно.

След известно време му се стори, като че долови тих, потиснат вик. Зов за помощ ли бе това? Той се заслуша в тихата нощ, ала сега всичко си остана спокойно. Едва след доста голям интервал от време долови шум от крачки. Черният се връщаше с двамата. Онзи, който беше наречен предател, липсваше.

— Въздадено му бе правото — рече Натер. — Дано душата му отпътува за пъкъла! Той е вече вторият, когото сполетя справедливото наказание. Сега вървете! На Деня на Седемте братя ще се видим за последен път на това място, защото после вече няма да е необходимо да се боим от светлината на деня.

Той вдигна леко ръка за поздрав, двамата се поклониха почтително и се отдалечиха. Изчака, додето шумът от стъпките им отзвуча напълно, и ги последва после бавно. Дарителите на светилна имаха навика да напускат поотделно мястото на нощната сбирка, за да избегнат всяко подозрение.

Сега Макс се измъкна безшумно от скривалището си, пошепвайки на себе си:

— Убили са го. Трябва да видя по какъв начин.

Той напусна руините в същата посока, която бяха държали онези преди малко, и претърси цялото било на хълма, без да се натъкне на следата от някой акт на насилие.

— Слабата светлина е виновна. Ще се върна през деня и тогава сигурно ще намеря каквото търся.

Неговото напразно дирене бе отнело известно време и той прие, че наблизо вече не се намира никой от тайнствените мъже. Ето защо се осмели да напусне мястото по обичайния път и закрачи към града след тази изпълнена със събития нощ.

Когато пристигна вкъщи, снабди се с едно въже с дължината на онова, което бе имал в ръка при кладенеца, взе един фенер със затъмнителни бленди, чук, клещи и разни други неща, които можеха по някакъв начин да му послужат, и се отправи отново на път към руините.

Докато слизаше по стълбите, долови от работилницата висока, шумна прозявка.

— Ух…аах! Уу…аах! Томас Шуперт, ама че си смахнат и тъп! Едвам пет часът; можеше парем още два часа да останеш в кревата! Опаче оная циганка, вещицата, не ме остави на мира, Яви ми се в съня, гони ме и ме преследва като някой зъл дух и ми изподра и изпохапа лицето. Пак допре че това стана само насън, инак нямаше да мога да се покажа пред Парпара Зайденмюлер в продължение на две недели.

Макс бе принуден да се усмихне при този висок монолог, станал издайник на съкровените мисли на доблестния кавалерист. Дали да не го вземе със себе си? Томас, беше верен и дискретен, а четири очи и ръце при всички случаи можеха да виждат и вършат повече от две.

Той влезе в работилницата, където калфата тъкмо бе зает да се намъква в жилетката.

— Добро утро, Томас!

— Чумата да го тръшне, допро утро, хер доктор! И вие вече сте на крак? Чини ми се, че вещицата и на вас не е дала покой.

— Да работиш ли вече се каниш?

— Пих желал опаче не пива, защото инак ще разпудя другите.

— Аз предприемам едно излизане. Желаеш ли да ме придружиш?

— На заповедите ви, хер докторе!

— Облечи се тогава и не забравяй утринната си лула!

— Хм-м, хер доктор, тютюнът ми се свърши.

— Ето вземи тогава една пура!

— Страшно плагодаря! Ампалема?

— Не, куба.

— Купа? Също допра, макар и не така фина като ампалемата.

Двамата закрачиха в свежото утро.

Животът в града още не беше се разбудил. Едва по-късно срещнаха няколко млекарски коли, които всеки ден откриваха първи уличния шум. Макс не изпитваше никакво желание за разговор, той следваше мислите си, които изостави едва когато достигна със своя придружител руините. Тук се упъти по двора към мястото, където се бе таил през изминалата нощ.

Извън зидовете се простираше тесен, равен терен, осеян с развалини и обрасъл с трева. В края ридът се спускаше отвесно в дълбочина и образуваше със следващото възвишение тясна урва, която беше дълбока и затворена от всички страни. До нейния ръб растеше една стара червена ела, която простираше част от клоните си надалеч над пропастта. Макс спря и се обърна към калфата.

— Томас, ей там вън някой тая нощ беше убит.

Добрият Шуберт бе споходен от страх, който се предаде по всичките му крайници. С широко облещени очи той отстъпи няколко крачки назад.

— Упит? Пречукан? По дяволите! Че кой пък? От кого пък? Не съм пил аз, хер доктор.

— Не, не беше ти — усмихна се Макс. — Аз стоях недалеч оттук и нито можах да попреча, нито по-късно да добия сигурност. Я хайде да потърсим и видим дали ще открием нещо!

— Слушам, хер доктор! Моментално почвам да търся. Може пи педният дявол да не е още съвсем мъртъв и да ни се удаде да го дигнем на крака.

И сега издирването им бе напразно, додето Макс достигна червената ела и забеляза, че тревата под нея е утъпкана.

— Какво ще решем за това място, Томас?

— Какво ще река, хер доктор? Тук неколцина са се счепкали за косите и здравата са се млатили.

Вдигайки неволно очи нагоре, Макс сега направи едно откритие, което трябваше да има връзка с нощното деяние. На височина малко над човешки бой на един от елховите клони се виждаха два клупа от здрави конопени въжета, на които трябва да бе висял значителен товар, понеже така силно се бяха пристегнали, че се бяха впили в грапавата кора на дървото. Двете въжета бяха отрязани с нож под възлите — едното от които преди дълго време, а другото сигурно едва през изтеклата нощ, както сочеха повърхнината на среза и цветът на влакната.

— Я разгледай онези възли, Томас!

— Слушам, хер доктор! Нека веднага на място погълна най-голямата наковалня, ако тук не са се опесили двамина, които подир туй са пили отрязани от въжетата!

— Ти мислиш, че те са се обесили сами?

— Естествено! Та нали човек все сам си се песи на дървото. Никой не пи проявил охота да му помага в тая рапота.

— Ами следите в тревата?

— Мътните го взели, това действително изглежда, като че те са се пранили.

— Единият клуп произхожда от последната нощ, а другият — най-много отпреди три седмици. Да си чувал някой през това да се е обесил на Манастирския рид?

— Не.

— Значи умъртвените не са съдебно снети, а убийците са прерязали веднага въжетата и…

Той пристъпи до ръба на урвата и погледна надолу. Голият, обрасъл само тук-таме със снопчета трева камънак показваше ясната следа от тяло, сгромолило се в дълбината.

— …и — продължи той — там долу те са намерили своя гроб.

— Намерили своя гроп — кимна Томас, поглеждайки предпазливо надолу. — Тряпва да направим донесение, хер доктор!

— Преди да се реша на това, бих желал да проуча нещо друго. Ела!

Той се запъти към кладенеца и извади въжето, което притегна към корубата.

— Трябва да се спуснем в кладенеца.

— Там долу? Ама защо пък, хер доктор? И тук ли са светили на някого маслото?

— Не. Остани сега-засега горе и внимавай някой да не ни изненада!

— За изненадване е още твърде рано, хер доктор. По сегашния час никой не се катери насам по паира.

Макс изследва вътрешната повърхнина на кладенеца. Не се забелязваше нито стълба, нито нещо подобно. Но когато развъртя спуснатото въже, то се натъкна на някаква пречка и при един по-остър взор той установи, че това е някакъв железен болт, вбит в кладенчовата зидария.

Загадката беше решена. Сигурно в дълбочината водеше цяла поредица такива болтове, служещи за стъпало. Въжето не бе имало друга цел, освен да облекчи спускането до най-горния болт. За да не бъде забелязан от неканени очи, този бе забит възможно по-ниско.

Макс се спусна по въжето до него и видя предположението си потвърдено. Болтовете се намираха един под друг само на лакът разстояние, така че без усилие можеше да се слиза надолу.

Скоро достигна дъното, извади фенера, запали го и освети около себе си. Не забеляза нищо, освен тясно обграждащата го кръгла зидария, която тук долу бе изпълнена от четириъгълни плочи. Едно събрание от четиринадесет души бе невъзможно да се проведе в тясното пространство. Той взе чука и започна да почуква по зидарията. От мястото срещу стъпалата долови кух звук. Натисна и две от лежащите една над друга плочи се раздвижиха навътре, при което възникна отвор, достатъчно голям да пропусне един мъж в приведено положение.

Той влезе. Входът се затвори от само себе си, вследствие тежината на плочите. От вътрешната страна те бяха обшити с дъски, които ги държаха здраво наедно. Сега се озова в едно приблизително три метра високо, четвъртито помещение, облицовано как да е с дъски, потонът се крепеше на няколко дървени дирека, По средата имаше грубо издялана маса, откъм горния край на която бе забита върху два кола една дъска, служеща навярно за председателско кресло, докато откъм другите стени бяха стъкмени пейки от същата извънредно проста направа.

Грижливото претърсване на цялото помещение не даде по-нататъшен резултат и нищо не показваше, че тук преди късо време се е бил събрал толкова народ.

Той излезе пак вън в кладенеца и погледна нагоре. Като момчурляк се бе спускал понякога тук на игра с училищни другари. По тази причина сегашното откритие му се струваше романтично и очарователно. Угаси светлината, прибра фенера и се заизкачва нагоре.

Томас седеше на корубата и го чакаше.

— Доста продължи, хер доктор. Насмалко да се спусна подире ви.

— Не беше необходимо, драги Шуберт. Сам се оправих.

— Сигур не пива да питам какво имаше там долу? Вие навярно сте мислил, да не пи двата трупа да се пили хвърлени в пунара.

— Не ги намерих — отговори Макс, оставяйки калфата на това мнение. Макар да беше убеден в неговата вярност и дискретност, той сметна все пак за по-добре да държи в тайна същинската цел на своята утринна разходка. Поради това продължи: — Може би тая работа с обесването е само заблуда. Нека най-добре да си затраем, ако не искаме да си имаме само неприятности.

— Напълно съгласен, хер доктор. Не мен са препили или опесили на дървото, а от съда и полицията през целия си живот здравата ме е пило пъз. От мен никой няма да узнае къде сме пили.

— Също и Барбара? — попита Макс усмихнато, спомняйки си вчерашните думи на кавалериста.

— Също и Парпара не, хер доктор — увери този. — При една жена такова нещо е крайно несигурно да се съхрани…

Когато двамата се прибраха вкъщи, завариха цялата ковачница в голяма възбуда.

Лилга, циганката, беше изчезнала.

Изненадващото откритие било направено, когато майка Брандауер почукала преди един час на вратата на Лилга, за да я повика за закуска. Понеже не получила отговор, отворила вратата и намерила стаята празна. Леглото било непобутнато и всичко сочело, че Лилга е напуснала къщата веднага щом обитателите на ковачницата са се оттеглили да почиват.

При вестта за изчезването на Лилга у Макс в първия миг се зароди лошо подозрение. Той нямаше как да не се сети за беседата на граф Хоенег със съзаклятника, както и че Натер искаше да се заеме с обезвреждането на циганката. Но веднага щом подложи стаята на Лилга на едно бегло претърсване, отхвърли подозрението. Ни най-малкият признак не намекваше, че е била отстранена по насилствен начин. За отвличане на Лилга не можеше да се мисли най-вече заради това, че Натер едва ли е могъл да направи в късото време приготовленията, необходими за осъществяването на неговите черни планове.

Изчезването на Лилга сложи кръст на сметките на Макс. На него много му се бе искало да й постави някои въпроси относно връзката й с граф Хоенег, ала те сега-засега щяха да останат без отговор. Може би, да, дори беше много вероятно наподобяващото бягство тръгване на циганката да бе предизвикано тъкмо от желанието й да се отърве от тези въпроси. От друга страна нейното мистериозно изчезване изпълваше Макс с определено доволство, понеже си каза, че то правеше покушението на Натер по-трудно, ако не и невъзможно. Във възбудата си от предстоящото нахълтване в кабинета на херцога Макс съвсем бе забравил да предупреди хитаната за заплашващата я опасност и сега не можеше да навакса пропуска. Но той реши да бди над нея по косвен път, като наблюдава всяка стъпка на Натер. При положение че не го изпускаше от очи, щеше да разбере, ако съзаклятникът предприемеше нещо срещу Лилга, и лесно да вземе необходимите противомерки.

Ако знаеше Макс какво ставаше в същия час в палата на граф Хоенег, щеше без много губене на време да си изясни събитието, така възбудило в началото неговото семейство. Там граф Хоенег се мяташе из покоите си като ранен глиган, а прислугата се бе свряла по кьошетата и никой не дръзваше да се доближи до него.

Какво се бе случило?… На утрото след подслушания от Макс разговор с Натер графът влезе в библиотеката си. Искаше още веднъж да прегледа и се увери в наличността на едни книжа, които беше наместил в едно секретно чекмедже. Беше стигнал именно до мисълта, че досегашното скривалище не е достатъчно надеждно, тъй като навремето бе посветил Лилга в своите тайни. Кой му гарантираше, че тя няма да проникне тайно в неговите покои, за да му причини със задигането на важните документи една чувствителна и опасна загуба? Тайния път за библиотеката тя нали още много добре си знаеше, както му бе доказала преди два дни. Ето защо той искаше да прибере книжата от досегашното им скривалище и да ги премести някъде на сигурност. Неописуем беше ужасът му, когато отвори секретното чекмедже и го намери празно! В първия миг бе като парализиран и способен само на една мисъл: Лилга! Само тя можеше да е била! Тя си беше отмъстила за погубения от него син, съумявайки да го улучи в болезнено място. Едва вчера бе казал на Натер, че Лилга не притежава доказателство срещу него, а днес излизаше, че тя напълно го държи в ръцете си чрез опасните документи. Наричаше самия себе си най-големия глупак, задето не бе пренесъл бумагите на сигурно място още вечерта, когато научи от Макс Брандауер за освобождението на Лилга. Сега неговата смъртна неприятелка го беше изпреварила и неговото фино изпипано дело на живота бе застрашено във висша степен.

Какво сега, ако Лилга се възползваше веднага от съдбоносните документи? Тогава той беше изгубен и насроченият за идния Седми братски ден бунт, който трябваше да го доведе до владичество, щеше да дойде прекалено късно. Вярно, той познаваше характера на циганката много добре. Знаеше или мислеше по-скоро, че тя ще го разпъне най-напред на кръст, докато сметне сеитбата си узряла за жътва. Но Хоенег не беше мъжът, който спокойно ще, гледа как мрежата надвисва бавно над главата му. Все още имаше време да разсече примката с един удар и той не се поколеба да предприеме необходимите за целта стъпки.

След като възбудата направи място на размисъла, той накара да повикат Натер, с когото има един дълъг разговор. След това Дарителят на светлина замина. Последицата обаче показа, че този път на властта на графа бе поставена граница. След осем дни съзаклятникът се върна с неизпълнена задача. При цялата си хитрост и интелигентност не му се бе удало да открие местонахождението на циганката и документите трябваше да бъдат считани за изгубени — отмъщението на хитаната беше започнало…