Карл Май
Скиптър и чук (18)

18. В ЗАМЪКА ФАЛКЕНАУ

Една ветровита и дъждовна вечер бе разперила крила над столицата на Зюдерланд.

Светлината на уличните фенери едва проникваше през пороя от гъсто леещите се капки.

Когото нуждата или дългът не принуждаваше да излезе на улицата, със сигурност оставаше в защитеното си жилище.

Въпреки това в един от крайните квартали на Катариненщат един по-внимателен наблюдател щеше да забележи тук и там да сноват фигури през бледната светлина на фенерите. Ако някой ги последваше, щеше да установи, че всички се насочваха към една и съща цел, а именно към едно много посещавано в хубави дни място за развлечения, отдалечено на половин час от града сред полската самота в окрайнината на широколистна гора.

Само заради изливащия се дъжд ли се бяха увили така тези люде, или и някоя друга причина ги караше да показват възможно по-малко себе си и своите лица? Случеше ли се някой с бързи крачки да подмине друг, то това ставаше без дума за поздрав, макар всички очевидно да следваха една цел. Тя, види се, притегляше и знатни особи, защото често изтрополяваха файтони по шосето, та дори и аристократски карети. Странно бе, че те не биваха отвеждани съвсем до посочената цел, а винаги спираха на известно разстояние от нея, след което пасажерите слизаха.

Сред забързаните пешеходци имаше само един-единствен случай, дето двама постоянно се придържаха един до друг. Единият от тях беше висок и плещест, а другият имаше дребна, суховата фигура.

— Буря да отнесе марса и брама — изгълча исполинът, — ама че дисциплина и порядък!

— Кое?

— Дето тези коли профучават, без да питат дали не странстват и други създания по земята. Тая последната насмалко да ме запрати в канавката, а съм опръскан с кал от върха на мачтата до кила.

— Че отстъпи настрани!

— Ха! Водата естествено не вреди, ама тая мръсотия! Погледни там насреща! Някакъв корабен фенер надзърта между дърветата. Дали ще е там пристанището, в което трябва да влезем?

— Сигурно, защото описанието съвпада.

— Та що за дума трябва да речем?

— Паролата гласи: „Към разплатата!“

— Тук пътят май се разклонява. Значи нататък с щирборда!

Стигнаха до една постройка с широка фасада. Въпреки това бе осветен само един прозорец, ала така ярко, че светлинните лъчи падаха далеч навън по шосето. Вратата беше заключена. Каравей потропа. След няколко секунди се доловиха стъпки. Бе запитано:

— Кой чука?

— Гости.

— По какъв повод?

— Към разплатата.

Резето бе издърпано.

— Влизайте! Право напред ще се натъкнете на входа.

Те се запридвижваха пипнешком в мрака, додето стигнаха до втора врата, която се отвори при повторното им чукане. Намериха се в малко помещение, в което по значителния брой свалени палта, шапки и чадъри можеше да се заключи, че са пристигнали доста хора. Мъжът, който им отвори ги огледа подозрително.

— Кои сте вие?

Този въпрос изглежда не се понрави на кормчията.

— Буря да отнесе марса и брама! Да не би да мязаме на предатели и пунгаши? Казахме паролата и баста! Къде е събранието?

— Вие двамата никога не сте идвали тук и човек с основание може да ви запита. Това даже е мой дълг.

— Добре, де! Аз се казвам Балдуин Шуберт, а това е моят приятел Каравей.

— Хубаво! Влезте през онази врата! Преди туй обаче бих желал да се осведомя дали сте препратени до някое определено лице.

— И това навярно ще се разбере.

Те минаха през указаната врата в едно ярко осветено, подобно на зала помещение, чиито прозорци бяха плътно затулени. По пейки и столове седяха над сто човека, които принадлежаха към различни съсловия. На заден план стоеше върху ораторска трибуна един млад човек, който току-що бе свършил някакъв доклад, и сега последваха бурни ръкопляскания.

Келнери сновяха чевръсто насам-натам, обслужвайки тайнствените гости. Това бе гледка, при която физиономията на кормчията видимо се разведри.

— Ела, боцман, тук има още място! Днес времето е само за грог. Ще дръпнеш ли един с мен?

— Не ще и питане!

— Келнер!

Силният вик се чу през цялото помещение и всички очи се насочиха към двамата мъже, чиято външност на това място предизвикваше основателна сензация.

Келнерът се появи.

— Вие желаете?

— Два грога и председателя.

Келнерът ококори очи. Тоя мъж наистина режеше изкъсо?

— Вие желаете хер председателя?

— Да, изпратете го тук!

Оказа се, че председателят беше младият човек, който току-що бе говорил. Той веднага приближи, когато келнерът му съобщи желанието на двамата, и им подаде приятелски ръка.

— Вие не сте посветени, защото в този случай трябваше да ви познавам. Поради това предполагам, че сте пратеници на някой брат.

— Пратени сме действително, не от някой брат, а от една сестра.

— Идвате от страна на Лилга?

— От нейна страна. Имам да ви предам това писмо.

Председателят го взе, отвори и прочете. Очите му просветнаха. Той бързо се отдалечи и пристъпи до катедрата.

— Братя мои! Току-що при мен постъпи посланието на нашите тайни съюзници, което слага край на нашето чакане и приканва към незабавни действия. Войсковите придвижвания по границата означават инвазия в Норланд. Въстанието там е подготвено до най-малките подробности и едно дребно, непредвидено събитие може да раздвижи снежинката, която да нарасне до лавина. Ето защо да се държим в готовност! Бунтът на съседския народ е изкуствено натъкмен, не се развива по справедливи фактори като нашия. Граф фон Хоенег се домогва до трона. Той иска да се възкачи на него по пътя на революцията. Той ще лиши хиляди хора от свобода, щастие и живот, без да постигне своята цел, защото правителството знае неговите козни и ще го порази със собственото му оръжие.

Братя мои, ние бяхме по-умни от този граф, който иска да отдели от народа неговия наследствен херцог, за да стане самият владетел. Никой непосветен не подозира, че и във вътрешността на Зюдерланд тлее огънят, който там отвъд трябва да бъде раздухан насила. Ако херцогът насочи ухо към правилния съвет и даде една справедлива конституция на своите поданици, то всички ще го аплодират възторжено и въстанието ще се превърне в една всенародна празнична манифестация. Тогава нашите войски ще стоят там изолирани и посрамени, а зюдерландското правителство ще се бламира пред целия свят. А това само пасва на нашите планове. Да, аз съм убеден, че ние трябва да се възползваме от унижението на правителството и предварително да хвърлим всички сили, за да съдействаме за него.

Оживени акламации възнаградиха тези думи. Ораторът продължи:

— Това ще стане най-добре, като докараме армията до безредие, нарушим всяка стратегическа и тактическа взаимовръзка и най-вече като разстроим марината. Ние знаем, че е събрана една флотилия, за да завземе устието на Олер, военното пристанище на Норланд, й блокира норландските брегове. На това трябва да се попречи. Сред нас има братя, които се числят към висшите сановници на марината. За тях ще е лесно да прекъснат всички нишки, които могат да станат опасни за Норланд и нас. Позволете да ви прочета това писмо и после да пристъпим към съвещанието.

Новините на Лилга повишиха въодушевеното настроение. Всички присъстващи бяха учудени колко добре е осведомена. Сетне се сформираха отделни групи за съвещанието, към което обаче кормчията и Каравей не проявиха никакъв интерес.

След известно време председателят пристъпи към тях.

— Вие сте моряци, както изглежда?

— Да — отговори Шуберт, — Аз съм кормчия, а той е боцман, двамата норландци.

— С колко време разполагате?

— Имаме отпуск, докогато си искаме.

— Мога ли да ви поверя една мисия?

— Разбира се.

— Били ли сте вече в Карлсхафен?

— По-рано често.

— Трябва да предадете на капитан Артур фон Фалкенау едно писмо, но то не бива да попадне в ръцете на другиго. Елате утре заран пак тук! Съдържателят ще ви даде посланието. Вие оказвате тази услуга не само на нас и Лилга, а и на вашето отечество…

Там, където реката нараства на ширина, за да съедини своите води с вълните на морето, лежи Карлсхафен, главното пристанище на Зюдерланд. В подножието на възвишението, по което се е ширнал нагоре в полукръг градът, се протеглят малките външни укрепления на крепостта, докато разположените вдясно и вляво на реката фартове поглеждат застрашително от хълмовете и хвърлят далечен взор в откритото море. По техните флангове се гушат безчет овощни градини, сред които надзъртаха разкошни вили, летни замъци и други аристократични постройки, предназначени да служат за лятно местопребиваване на висшето общество.

След тези постройки една се отличаваше със своето великолепно местоположение и форми. Това бе един в мавърски стил издържан замък, но по странен начин принадлежащ на норландец, а именно барон Виктор Ф. Фалкенау. Вярно, този господар рядко се вясваше в своето имение, а и синът му — капитан на корвета в норландска служба — все само за късо време можеше да се наслаждава на този дворянски имот, тъй като неговото занятие често за дълго го държеше далеч от сушата…

Кормчията Шуберт и неговият приятел Каравей бяха пристигнали в Карлсхафен с обедния влак. Пътят към замъка Фалкенау водеше на известно разстояние покрай пристанището. На всяка крачка спираше кормчията, за да се озърне с физиономия на познавач.

— Хм-м — рече. — Тук става нещо.

— Какво?

— Не виждаш ли, че всички бойни кораби се подготвят за отплаване?

— Не изглежда така.

— Тайно, старо момче, тайно! Касае се за някакво начинание, за което никой не бива нищо да знае, и при което на старите картауни^[1] едва ли ще дойде ред да побоботят. Внимавай, утре заран и един-едничък съд няма да има вече в пристанището.

— Искаш да речеш, че вече се е стигнало до изпълнение на плана, обсъждан снощи в събранието на революционната партия? А именно да се разстрои марината, та в решителния миг да не може да се намеси с оръжие?

— Убеден съм в това. Впрочем един отчаян план, който, ако работата потръгне на терсене, може да коства свободата и живота на тарторите на заговора! На нас, норландците, тая дяволия може само да е приятна.

— Хм, какво ли не бих дал, да съм си пак в Норланд. Все пак е адски неприятно да знаем, че куршумите скоро ще засвирят и да се намираме във вража страна. Какво сега, ако ей тъй просто си ни окаушат?

— Тук имаш право. Времената са такива, че човек трябва да води много изрядно корабния си дневник. Впрочем от вчера моето уважение към сестра ти започна да се покачва, както водата в някой пропущащ трюм. Тя умее да обхваща с поглед всичко и да държи в ръка всички нишки — не само в Норланд, ами и тук. Откъде знае всичко? Направо загадка!

— Я по-добре остави, старо, и така няма да го узнаеш. Та нали нито даже аз, нейният брат, мога да дам осветление на въпроса. Я виж там малкото нещо! Що за лодка може да е?

— Странно, мачтите в свалено положение! Това още при никоя яхта не съм го наблюдавал. Трябва да е частен кораб и вероятно принадлежи на някой инглишман, чиято глава е пълна с бръмбари. Я хайде да го поогледаме!

— Ела — рече Каравей — да идем първо горе в замъка! После ще се наместим в някоя койка, където ще се намери по една добра глътка.

Кормчията погледна нагоре към хълма.

— Тогава да ударим направо по тоя пешеходен път, дето води към замъка като някоя въжена стълба.

Едва бяха извървели няколко крачки по пътя и Каравей спря.

— Стоп! Я погледни маата, който се спуща там под опънати платна! Познаваш ли го?

— Естествено. Това е Фрик Уилмърс!

— Откъде ли идва, а?

— Откъде идва? От пашата, чийто слуга е, и който живее като гост в замъка Фалкенау.

— Хм-м, спомняш ли си, че съдържателят на „Горната пивница“ каза, мъжът досущ приличал на капитан Фалкенау? Ами ако пък наистина е той?

— Но защо ще ходи като моряк?

— За да си направи някоя шегичка, както знатните люде понявга го вършат.

— Но там горе той беше като прислужник.

— Нищо не значи. На една такава хубавичка малка фелука, каквато беше момичето, аз също бих прислужвал, та даже и крал да бях.

— Какво ли ще каже като ни види?

— Скоро ще чуем. Ела!

Той улови кормчията за ръката и го повлече в един страничен храсталак. Артур приближи, без да ги забележи. Едва бе отминал и Каравей подвикна полугласно:

— Хер капитан!

Повиканият веднага се обърна. Двамата пристъпиха иззад храста — кормчията донейде смутен, боцманът обаче с една извънредно лукава физиономия.

— Прощавайте! До кого доплавахме тук, до моряка Фрик или до хер корветския капитан Артур фон Фалкенау?

— Защо?

— Защото се каним да вървим нагоре, за да подирим хер капитана.

— Какво смятате да правите при него?

— Необходимо е само той лично да го знае.

Артур хвърли един поглед наоколо и се убеди, че не могат да бъдат подслушвани.

— Аз съм капитанът. Какво имате да ми кажете?

— Хер, извинете, но ние трябва да отидем на сигурно, защото посланието, което носим, не бива да попадне в погрешни ръце. Можете ли да докажете, че говорите истината?

— Нищо по-лесно от това! Придружете ме до замъка!

Той се обърна и тръгна по същия път, по който беше дошъл. Стигнал при замъка, отведе двамата направо в жилището на управителя, където завари жена му.

 

— Е, майко Хорн, я назовете пред тези двама господа името ми, но истинското!

Жената направи пред Артур един дълбок реверанс.

— На заповедите ви, милостиви господарю! — И като се обърна към двамата моряци, продължи: — Този хер, е когото имате честта да говорите, е барон Артур фон Фалкенау, корветски капитан и…

— Достатъчно, стига! — отклони Артур ухилен. — Ее, майне херен, убедихте ли се?

Каравей сне без дума за отговор фригийската си барета от главата, издърпа хастара и измъкна наяве едно писмо. Капитанът разчупи печата, за да го прочете. То не беше дълго и имаше следния дословен текст:

„Хер капитан, добрахме се до сведения, че следващите дни ще опитат да сложат ръка на Вашата личност, за да лишат Норланд в предстоящата война от нейния най-способен моряк. Тъй като нашите цели са различни от тези на правителството, ние решихме да Ви поставим в течение на нещата. Ваша воля естествено дали ще ни повярвате, или не. Но в близко време бъдете нащрек!

Истинските приятели на Зюдерланд“

При четенето на тези редове Артур беше станал много сериозен. Той сгъна замислено писмото и го пъхна в джоба.

— Разкажете ми как стигна до вас това послание. Двамата осведомиха за поръчението на Лилга, която ги бе довело в Зюдерланд и при събранието на революционерите. Не забравиха да споменат и речта, която бяха чули със собствените си уши. Капитанът ги слушаше с голямо напрежение и когато двамата свършиха разказа си, закрачи из стаята, погълнат от мисли. Накрая спря до прозореца и погледна надолу към пристанището.

— Норландци ли сте?

— Да.

— В отпуск?

— Не сме на служба.

— Какво ще правите сега?

— Хм-м — изръмжа кормчията, — ако имаше как, щяхме с първата отдала ни се възможност да отплаваме обратно за Норланд. Чини ми се, че хората там в най-скоро време биха могли да се нуждаят от някой и друг чифт свестни пестници.

— Имате право. Бихте ли ме придружили?

— Буря да отнесе марса и брама! — извика кормчията ликуващо. — Та тъкмо това е то, което най би ни харесало.

— Но работата е чепата. Известно ли ви е съдържанието на писмото, което ми донесохте?

— Не, ама можем да се досетим: хората ви предупреждават.

— Отгатнахте. Зюдерландци искат да ме заловят. Ето защо ще е трудно или даже невъзможно да се напусне страната по обичайния път. Но ако ми предоставите на разположение пестниците си, то ще е лесно да им направим кавал на носа. Забелязахте ли малката яхта долу в пристанището?

— Да.

— На нея съм хвърлил око. Тя принадлежи, наистина, на Нурван паша, моя гост, но той навярно няма да ми сърди вечно, ако я заема за известно време. Драговолно, разбира се, няма да я даде и по тази причина се нуждая от вашата помощ. Ние трябва да надвием екипажа, което няма да е трудно, понеже той се състои само от неколцина души Аз ви наблюдавах в планината и вярвам, че мога да разчитам на вас. Имате ли увереност в силите си за овладяване на яхтата?

— Ха! Какво ли има толкоз! — рече кормчията.

— Значи уговорено! Топ!

— Топ! — извика зарадван кормчията.

— Топ! — потвърди и боцманът.

— Благодаря ви. Аз не мога, наистина, още на мига да ви кажа кога ще имам необходимост от вас, но ще ви уведомя навреме. Сега-засега бъдете мои гости. Майко Хорн, погрижи се на тези господа да не липсва нищо! Пашата за всичко това естествено нищо не бива да узнае. Ето защо ще е по-добре да не се мяркате пред очите му. Той ви видя при Лилга и би могъл да се усъмни…

Един великолепен ден се бе ширнал върху суша и море. Слънчевите лъчи искряха по вълните и оцветяваха водите със златни, сребърни и пурпурни мастила, от които, когато някой гребец изплуваше сред тях или някоя риба се стрелнеше от повърхността, сякаш се разсипваха блестящи диаманти, перли и рубини. А от високия бряг помахваше растителност, чиято наситена, сочна зеленина освежаваше окото.

Там горе в градината на замъка Фалкенау имаше беседка, в която седеше едно Божие създание, наслаждаваше се на красотата на околността й вдишваше с пълни гърди балсама от ароматни ухания — Зулейка.

До нея бе заела място майка Хорн, управителшата, с грамадно пенсне на носа и чорап за кърпене в ръцете. Тя беше разбрала, че няма защо да се срамува от тази малко обичайна, но пък толкова необходима работа пред младата туркиня. Напротив, деликатните ръце вече й бяха помагали прилежно в подобни неща.

Независимо от насладите на природата двете жени се намираха в процес на много оживен разговор.

— И това голямо пътуване значи изобщо не ви навреди? — попита майка Хорн.

— Ни най-малко. Аз дори се чувствам извънредно укрепнала. И, майчице, не ви ли прави впечатление, че съм станала красива? Това помургавяло лице пред бледите страни отпреди, нали?

— Да, детенце, вие сега изглеждате необикновено здрава. Но има прекомерно много мъже, които обичат бледите страни повече от загорелите.

— Тъй, има ли такива? Папа казва, че обича загорелите страни, защото били признак на здраве. Хората разправят, че болникът никога не е с мургави страни. Представете си само колко странно щеше да изглежда, ако нашият матрос имаше бледни страни.

— Нашият матрос? Кой?

— Е, Фрик Уилмърс.

— А-а, да де, той си е „нашият“ матрос! И по време на пътуването той действително ли се държа много добре?

— Много добре, макар че често се налагаше да го изгълчавам. Той да имаше как щеше всяко камъче да маха изпод нозете ми и без оглед на себе си все мислеше само как да направи пътуването ни приятно и леко. Много бих желала да не беше моряк и слуга.

— Не? Че какъв пък?

— Ами… капудан-паша или генерал или… барон.

— И защо пък, детенцето ми?

— Защото… да, и аз не зная точно, може би защото тогава и той щеше да бъде така красиво обслужван, както сега той на нас прислужва, и… защото тъкмо на него от сърце бих пожелала такова нещо.

Майка Хорн се усмихна в себе си, изпълнена с разбиране.

 

— Вие навярно му симпатизирате?

— Да, защото той изобщо не прилича на моряк или слуга. Когато човек му даде заповед, той създава впечатление, че не я изпълнява от раболепие, а с удоволствие. Впрочем заповядва му само папа, аз винаги го моля, а когато говоря приятелски, той ме поглежда с чифт очи, с каквито… с каквито на някой друг изобщо не бих позволила да ме гледа.

— Защо, детенце?

— Защото… защото… не зная как да се изразя… но мисля, че такива очи може да има само онзи, когото човек обича.

— Струва ми се, вие много го харесвате? А то е все пак почти същото, като да го обичате.

Разговорът взе направление, което момчето не очакваше. Зулейка се изчерви.

— Да, това не го разбирам, а и защо ли тъкмо толкова ми се иска да беше капудан-паша, генерал или барон. Наистина си мисля, че би имал нужното умение. Но виждате ли парахода там, дето навлиза сега в пристанището? — отклони тя приказката по друга писта.

— Там ли? Да, има и много пътници на борда.

— Може би сред тях е и баронът, корветският капитан?

— Не ми се вярва, защото в този случай той щеше да се обади. Желаете да го видите ли, дете?

— Да защото толкова много съм слушала за него. Той нали бил най-добрият и храбър морски офицер в норландската марина.

— Да, това е вярно. А нашият стар господар, неговият баща, е най-добрият и храбър сухопътен офицер. Понастоящем той, наистина, няма нищо общо с войската. Вижте, сега параходът пристава и пътниците слизат.

— Те са поразително много, все мъже. Корабът, изглежда, идва отдалеч. Забелязахте ли господина със сивата коса? Той трябва да е много знатен, защото има слуга при себе си.

— Онзи ли? Е, да, моите очи не са така остри като вашите. Виждам, наистина… Господи Исусе, детенце, та това е моят милостив господар!

— Старият или младият?

— Старият естествено, защото младият все пак още няма такава посивяла глава. Сърчице, каква радост! Трябва да тръгвам, да ида веднага в къщата и да се погрижа да бъде посрещнат. Елате!

— Посрещнете го засега сама!

 

— Останете тогава тук или идете тайно в къщата! Аз политам.

И тя „полетя“ по чакълестата алея на градината с една бързина, на която никой не би я сметнал за способна при нейната възраст.

Първият, когото срещна, беше Фрик Уилмърс.

— Милостиви… исках да кажа Фрик… знаете ли кой току-що пристигна с кораба?

— Е?

— Милостивият господар. Той ей сегичка тръгна нагоре по хълма. Трябва да го посрещнем с ликуване.

— Стой! Няма да стане!

— Защо?

— Имам си своите основания. Не бива никой да знае, че той е дошъл. Кажете го само на вашия мъж и иначе се дръжте мирно и тихо. Аз ще го посрещна.

Той пристъпи към малката порта и забеляза барона, който, следван от един слуга, вече бе стигнал до половината възвишение. Този също го съгледа и направи радостно движение при разпознаването му. Артур обаче сложи ръка на устата. Бащата го разбра веднага и измина останалия участък от пътя със спокойно поведение, макар да не отгатваше причината, поради която трябваше да си налага ограничение при срещата със своя син.

— При кого желае да отиде господинът?

— При младия хер барон.

— Той замина.

— А-а! Вие кой сте?

— Казвам се Фрик Уилмърс, по принцип съм моряк, а сега — слуга на Нурван паша, пребиваващ понастоящем в замъка Фалкенау.

— Тъй! — ухили се баронът с разбиране. — В такъв случай значи вече знам кого имам пред себе си. Сега вие отгатнете аз кой съм!

— Не зная.

— Аз съм притежателят на този замък.

— Ах! Барон фон Фалкенау? Тогава прощавайте! Нямах честта да ви познавам. Това слугата на милостивия господар ли е?

— Така е.

Лакеят, който го придружаваше, бе назначен от стария Фалкенау едва в странство. Той следователно не познаваше Артур й заради него бе придаден на посрещането на бащата един толкова отчужден външен вид. Сега синът се обърна към него и посочи надолу към пристанището.

— Виждате ли малката яхта там, дето лежи до дебелия холандец?

— Да.

— Върнете се веднага и донесете вещите на вашия господар на борда на яхтата! Запитат ли ви, отговорете, че това става по заръка на капудан-пашата. Кормчията нека подгрее котела и да вземе документите за отплаване. Яхтата трябва днес във всяка минута да е готова за потегляне, вие останете отсега там и не се мяркайте на сушата, никой не бива да разбере, че хер баронът е пристигнал.

Слугата погледна въпросително господаря си. Този му кимна утвърдително.

— Стори го и не напускай яхтата, преди да съм ти заповядал!

Мъжът се отдалечи с куфара и сега баща и син останаха насаме.

— Защо това посрещане, Артур?

— Не тук, папа? Ела вкъщи! Пашата пише и още не те е забелязал. Когато не сме на четири очи, ще ме третираш като слуга.

— Къде живее Нурван?

— В твоите помещение?

— А дъщеря му?

— В стаята на кулата.

— Така си и помислих, че ще й избереш най-хубавото помещение. Ами ти къде остана? Разбира се, не в твоите покои, които са може би малко нещо твърде скъпо обзаведени за един моряк.

— Нанесох се в една стая в съседната къща… Тук сме вече.

Те бяха прекосили предната градина и стигнаха пред съседната къща. При врата стоеше управителят на замъка с жена си.

— Тихо! — повели Артур. — Къде е временно ангажираната прислуга?

— В замъка?

— Те не бива да знаят, че татко е дошъл. Ела, папа!

Той влезе с него в стаята, която си бе избрал. Едва тук прегърна и целуна баща си.

— Добре дошъл, скъпи, добри ми папа! Но как ме сполетя радостта да те видя така неочаквано отново?

— Бях телеграфически повикан от херцога. Дипломатическите работи през време на отсъствието ми ще води моят заместник. Въпреки бързината, която ми бе препоръчана, сметнах, че мога да направя малкото отклонение през Карлсхафен, за да те поставя в течение. Това е всичко. Какво означава спешното отзоваване, не съм в състояние, наистина, да кажа. Също така малко мога да отгатна както те принуждава да играеш ролята на слуга и да ме посрещаш по такъв тайнствен начин.

— Аз съм в положение да задоволя любопитството ти. Слушай!

И Артур разказа първата си среща с капудан-паша, както и необикновеното произшествие, при което бе спасил Зулейка от Нил. Когато бе свършил изложението си, извади от джоба писмото.

— Я прочети новината, която вчера получих!

Баронът прегледа бегло посланието. Четите му изразиха съмнение и удивление.

— И ти си убеден, че това предупреждение не ни връзва мечка?

— Първоначално и аз имах същия възглед, папа! Но когато разсъдих положението и го съпоставих с онова, което бях научил за тайното съзаклятие в Зюдерланд, отпадна и последното съмнение.

— Но никой няма право на такива крути мерки.

— Същото си казах и аз. Но какво означава право в една война, подета от интриги и коварство?

— Значи искаш да отпътуваш, момчето ми?

— Да. Естествено, не без теб.

— С кой кораб?

— Този въпрос вече не ми създава мъчнотии. За щастие яхтата на пашата лежи в пристанището.

— А-ха! Той ще ни я даде ли на разположение?

— Не. Първо, той самият се нуждае от нея и, после, нали стои насреща ни като противник. Следователно не бива да ни оказва съдействие, дори ако от лични съображения на драго сърце би го сторил.

— Значи се каниш да я обсебиш без негово знание?

— Да. Аз вече измъдрих един хубавичък малък план. Неколцината матроси ме считат за негов слуга и навярно ще могат да бъдат надхитрени.

— Не е нужно. Аз познавам тези хора от Константинопол. Пашата на няколко пъти ми предостави яхтата си на разположение за малки излети. Дойда ли и аз, те ще приемат и тук същото и ще ми се подчинят.

— Толкова по-добре, та да не се налага да прилагаме насилствени мерки. Иначе няма друг толкова подходящ съд, който да ни закара бързо до Норланд. Но кой идва там?

— Офицери! Сигурно теб ще търсят! Знаят ли, че присъстваш?

— Разбира се, папа. Това е комендантът с трима лейтенанти, които се отбиха при мен още в деня на пристигането ми. Той си е окачил официална физиономия.

— Ами предрешаването ти?

— За него те нищо не знаят. Не съм допуснал да ме забележат.

Управителят на замъка също беше забелязал идващите. Той пристъпи към тях на външното стълбище, така че двамата можеха да долавят всяка изговорена дума.

— Вие сте управителят на замъка Фалкенау?

— На вашите услуги, хер оберст!

— Пашата у дома ли си е?

— Да.

— Също хер капитана фон Фалкенау?

— Не. Той замина.

— А-а! — прозвуча с тон, издаващ видимо облекчение. — Накъде?

— Неопределено. Когато милостивият господар възнамерява някое късо пътуване за разходка, никога не може да се посочи със сигурност селището.

— Кога ще се върне?

— Може днес, утре, вдругиден, а може би и по-късно. Не зная.

— Хм! Веднага щом дойде, доложете! Имам с него един толкова неотложен разговор, че трябва да го проведем още щом пристигне.

— Ще доложа, хер оберст.

— Знаете ли къде се намира понастоящем баща му?

— В Константинопол.

— Хубаво. — Той се обърна към своите придружители. — Майне херен, за днес ние значи снехме от себе си това задължение. Върнете се, моля!

Артур и баща му видяха как лейтенантите незабавно се отдалечиха.

— Доложете за мен на пашата! — чуха сега отново гласа на полковника, който заизкачва след управителя стълбите на замъка.

Този се появи не след дълго отново и бързо прибяга през двора в стаята.

— Чуха ли господарите? — попита.

— Да — отговори старият барон. — Добре си свърши работата. Горе не долови ли нещо?

— Аз не подслушвам, както милостивият господар добре знае, но видях, че полковникът извади един голям плик, преди да влезе при пашата. Беше с княжеския печат.

— Това е достатъчно. Имаш ли представа защо полковникът пита за нас?

— Не.

— Той има поръчението да ни арестува.

— Не е възможно! — извика шокирано верният мъж.

— И все пак!

— Да. Той може на това да вярва — прибави Артур. — Ние ще заминем незабавно. Нека нареди Той на своята жена бързо да опакова бельото и облеклото ми! След четвърт час тръгваме.

— Къде трябва да бъде отнесен куфарът?

— Долу на яхтата на пашата. Да съобщи Той също на двамата норландски моряци, че трябва да ни чакат на пристанището. Но бързо!

Управителят на замъка се отдалечи все още сащисан. Кажи-речи току след него довтаса майка Хорн. Целият й външен вид издаваше най-голяма възбуда.

— Господи Исусе, моите мили, добри господари, та нима е възможно такова нещо! Милостивият господар пристигна едвам преди четвърт час и вече трябва пак да заминава? Ама това е… о, а аз стоя тук и бъбря! Трябва веднага да опаковам! След десет минути съм готова е всичко!

Тя изчезна също така бързо, както бе дошла. Артур извади един лист от вътрешния си джоб.

— Това ще ни е от голяма полза, татко.

— Какво е то?

— План на Карлсхафен, който тайно съм заснел. Погледни го!

Баронът го стори.

— Отличен!

— Ако херцогът ме дари с доверие и необходимите плавателни съдове са налице ще превзема пристанището и града въпреки всички укрепления и мини в рамките на най-кратък срок.

— Това доверие ти го притежаваш.

— Но корабите! Графът, когото сега изцяло прозирам, ги е разпилял. Бреговете на Норланд са оголени, така че за една атака по море изобщо не може да се мисли.

— Изглежда все пак е дадена някаква контразаповед. При пътуването си насам забелязахме няколко норландски кораба, които под пълни ветрила държаха курс към родината.

— Това би било щастие!

— Единия от корабите заговорихме. Той отиваше към устието на Олер. Но виж! Полковникът, струва ми се, вече си отива.

— Да, това е той и пашата заедно с него. Да се надяваме, той сега няма нужда от мен.

Нурван паша придружи офицера до вън пред портата и се върна. Лицето му беше много сериозно. Посещението на полковника трябва да бе от голяма важност. Но вместо да отмине, той влезе в настоящото помещение на Артур. Не забеляза веднага барона, понеже този стоеше на заден план.

— Фрик, приготви се за една бърза езда!

— Закъде, екселенц?

— За Катариненщат. Вярно, по това време влак не тръгва, но ако яздиш като неотдавна, то ще стигнеш преди следващия.

— При кого трябва да отида, екселенц?

— Право при княза, на когото едно писмо…

Той засече.

Очите му бяха паднали върху барона, когото веднага разпозна. Видя се, че се почувства изключително неловко.

— Хер барон!… Вие тук?

Баронът пристъпи напред.

— Както виждате. Мога ли да ви поздравя, или…?

— Да, можете, разбира се! — отговори пашата със сърдечност, като му протегна и двете си ръце. — Но кога пристигнахте?

— Току-що. Потърсих слугата ви, за да го питам дали приемате, тъй като естествено исках веднага да ви се представя, но чух, че полковникът бил при вас.

— Той тъкмо си тръгна, което ми напомня… ах, хер барон, аз се намирам спрямо вас в неприятно положение.

— Как тъй?

— Приятелството ми повелява да ви предам една важна вест, докато…

Той запъна, видимо смутен. Баронът продължи прекъснатото изречение:

— Докато дългът ви не го позволява, нали? Но аз се намирам в благоприятното положение да разреша тази дилема. Полковникът е споделил с вас, че се канят да арестуват моя милост и сина ми.

— Значи излиза, че сте вече осведомен?

— Не само по този пункт, екселенц. Пита се единствено дали смятате за свой дълг да проявите в тази връзка активност?

— Ни най-малко. Вярно, по непосредствен начин не бива да извърша нищо, което е в разрез с дълга ми, ала дори гостоприемството ви да не ме задължаваше с благодарност, пак нямаше да имам никаква подбуда да се правя на полицейски агент.

— Благодаря ви.

— Как ще постъпите?

— Веднага ще отпътувам.

— По какъв начин?

— По един много сигурен, но който не бива да ви спомена, тъй като трябва да се съобразявам с чувството ви за дълг.

— Аз бих ви предоставил яхтата си на разположение, ала трябва да ви призная, че току-що получих върховното командване на зюдерландските морски сили — една вест, която може би ще ви изненада. При това положение сега за съжаление…

— Разбирам ви напълно, екселенц. След четвърт час вие вече ще знаете с какъв прийом съм си послужил и после самият ще си кажете, че той е много сигурен.

— А синът ви, хер капитана? Него също го търсят.

— Той има представа за всичко и също така се намира вече горе-долу в безопасност.

— Тогава той изобщо няма да дойде насам?

— Навярно не. Впрочем ще ви помоля най-сърдечно да гледате на замъка Фалкенау като на свой, докогато ви е угодно.

— В такъв случай нека се сбогуваме!

Те си подадоха ръце и след като пашата призова приятеля към цялата необходима предпазливост, напусна помещението. Малко след това влезе управителшата.

— Опаковано е, милостиви господарю.

— Добре — рече Артур. — Чуйте, майко Хорн, нито пашата, нито неговата дъщеря трябва да знаят кой съм. Аз си оставам Фрик Уилмърс. Останалото ще ви нареди татко. Куфарът замина ли?

— Да.

— Тогава аз ще вървя. Ще сляза по пешеходната пътека, докато татко ще поеме по друг път. Довиждане, майко Хорн!

Добрата жена придърпа престилката към очите си.

— Господи Исусе, каква несрета, какво нещастие и беда! Какво ли ще каже фройлайн Зулейка, която толкова много държи на вас?

— Наистина ли?

— Да, така е. Само преди малко тя рече, искало й се да сте някой капудан-паша, генерал или барон.

— А! Защо?

— Е, тогава… тогава би могла да стане ваша жена.

— Така ли каза?

— Не, не точно, изтъкна други причини, ала аз все пак усетих накъде бие работата. Ах, мили ми, милостиви господарю, тя би била една фрау баронеса, каквато втора няма!

— Възможно! Та довиждане, значи!

Той напусна къщата. После, като стъпи в предния двор и се убеди с един поглед, че слугите с куфара са изминали вече половината път, побърза в парка към беседката, която Зулейка беше избрала като свое любимо кътче. Тя седеше вътре и го видя да идва.

— Фрик, мен ли търсите?

— Да. Исках да ви кажа сбогом.

— Невъзможно! Защо искате да си отидете? Татко ли ви го повели, или сте обиден?

— Не.

— Но защо тогава? Та говорете, де!

— Аз съм моряк и съм подвластен на херцога на Норланд, пред когото съм положил своята клетва. Хер пашата служи на княза на Зюдерланд, който е наш противник. Аз трябва да вървя.

— Това действително е причина. Но защо така внезапно?

— Ще го научите от хер пашата. Но аз не си отивам завинаги.

— Значи възнамерявате да се върнете?

— Да, ако не се срещнем преди това. Останете със здраве!

Той й протегна десница и тя не се поколеба нито за миг да сложи в нея своята ръчица.

— Сбогом, Фрик! Благодаря ви за всичко, което сторихте за мен и татко. Бих искала завинаги да можехте да останете при нас!

— Аз отивам в битката, милостива фройлайн. Вие навярно сте чула едно-друго от пашата, за да знаете какво предстои. Ако загина, то ще умра с мисълта за замъка Фалкенау и звездата, която изгря над него. Не падна ли, ние ще се видим отново и аз ще ви доведа един мъж, който отдълго напразно жадува да зърне вашия лик още веднъж така отблизо, както в онази нощ при Нил.

При последната част от неговите думи тя беше пламнала, сега бързо вдигна очи.

— При Нил? Ах! Кого имате предвид?

— Онзи мъж, комуто бе отредено блаженството да ви отнесе от талазите на брега.

— Него? Ох, възможно ли е… вие го познавате?

— Да.

— Кой е той? Как се казва?

— Артур фон Фалкенау, корветски капитан, син на барон Виктор фон Фалкенау, комуто принадлежи този замък.

— Откъде го знаете?

— Аз се намирах по онова време при него и сега също ще бъда при него. Сбогом!

Още преди да е съумяла да го задържи, той си беше отишъл. Тя естествено беше много изненадана. Отпусна се назад в креслото и се предостави на чувствата, възкресени в нея от тази неочаквана вест, докато приближаващи крачки я изтръгнаха от размисъл. Беше управителшата.

— Елате бързо, майко Хорн! Имам да споделя с вас нещо важно.

— Че какво пък, детето ми?

— Сега зная кой е бил той.

— Кой пък?

— Онзи. Ох, майко, Хорн, аз получих толкова радостна новина, че изобщо не съм в състояние да се владея. Отгатнете кого открих!

— Е, кого пък?

 

— Мъжът, който ме измъкнал тогава от Нил и ми спасил живота. Историята ви е известна, нали вече ви я разказах.

— Да, да. И вие го открихте? О-о, та това е чудно хубаво! Кой е той всъщност?

— Хайде отгатнете, де, той е ваш познайник.

— Какъв е? Ако зная това, може би ще отгатна.

— Той е норландски морски капитан.

Тук управителшата плесна удивено ръце.

— Да не би накрая пък моят скъп млад господар?

— Да, той. Представете си, тъкмо той ми е спасил живота. Неговият баща е приятел на папа, а аз живея в къщата му, без да подозирам и най-малкото.

— Забележително! Детенце, та от кого го научихте пък?

— От нашия моряк Фрик Уилмърс.

— А-а, от него!

— И представете си, Фрик бил тогава при капитана и всичко видял.

— Да, вярвам.

— Вярвате? Защо?

— Е… нали той ви го е казал.

— Аха, така мислите! Но аз по-нататък не можах да узная ни най-малкото.

— Защо не?

— Защото той си отиде. Знаете ли вече?

— Да, но вие можехте все пак преди туй да го поразпитате!

— Той си тръгна толкова бързо, че не успях и един-едничък въпрос да му поставя. Но ако не загинел, пак щял да дойде — така ми обеща.

— Ако не загинел? Къде всъщност да загине?

— В битката. Но това е още тайна и вие не бива по никакъв начин да го издавате.

— Ох, нищичко няма да издам. И значи Фрик Уилмърс щял да вземе участие в битката?

— Да и вашият хер капитан също. Той отива при него.

— Господи Исусе, каква злочестина, какво страдание, безпокойство, мъка и несрета!

— Действително… но я погледнете там надолу към нашата яхта! Има си хас хората ни да вдигат котва.

— Да, така изглежда.

— Какво ли е наумил кормчията? Аз не знам татко да му е заповядвал да излезе в морето.

— Кой е мъжът, дето стои там отзад?

— На квартердека? Това е, ама наистина, това е Фрик Уилмърс. Вижда се по движенията му, че той командва. А той все пак е само един матрос!

— Може ли един матрос да командва яхта?

— Не, а нашите толкова по-малко.

— О-о, той непременно ще съумее да се справи. Аз знаех, че е отишъл на яхтата, понеже накара да отнесат долу вещите му.

— Папа ли му е заповядал?

— Не, вашият баща не знае, че Фрик си отива.

— Не? Тогава трябва бързо да му го съобщя. Той сигурно още изобщо не е забелязал, че яхтата възнамерява да излезе в морето. Елате, майко Хорн, това е един съвсем необясним случай!…

Когато Артур достигна пристанището, завари кормчията и Каравей вече да го очакват. Той ги информира с няколко кратки думи за промененото положение на нещата и ги поведе към яхтата. Баща му, който бе поел по друг път, тъкмо крачеше по трапа. Турският кормчия стоеше в готовност за посрещането.

— Помниш ли ме все още? — попита старият барон корабния водач.

— Да, ефенди!

— Знаеш, че твоят господар ми поверява яхтата?

— Заповядай и аз ще се подчиня.

— Подгря ли скрития котел?

— Всичко е готово. Аз познавам слугата ти и сторих всичко, което си заповядал.

— Излизаме веднага в морето. Този мъж е мой син. Той ще поеме командването. Двамата мъже, които са при него, ще пътуват с нас.

След няколко минути бризът изду издигнатите платна на яхтата и нейният строен корпус се устреми във все по-бърз ход към открито море.

Артур стоеше на квартердека и нареди да му донесат далекогледа. Насочи го към замъка Фалкенау. Там горе на високия балкон стоеше капудан-паша с дъщеря си. Той също имаше бинокъл в ръката, с който опитваше да намери яхтата.

— Татко, ела, моля те, при мен! — помоли капитанът.

— Какво има?

— Пашата е забелязал, че корабът му излиза в морето. Качи се тук на вантите и му помахай с кърпата, та да те разпознае.

— Имаш предвид да избегнем една заповед от негова страна да ни преследват?

— Да, така е. Ако не разбере кой му е отвлякъл кораба, ще има хайка.

Баронът се покатери по въжените стъпала на вантите, хвана се здраво с лявата ръка и развя с дясната носната си кърпа. Пашата трябва да го разпозна, защото в неговата ръка също затрептя една такава, и сега Артур знаеше, че Нурван е доволен от начина на тяхното измъкване.

След късо време яхтата остави пристанището зад себе си и стигна в открито море, така че вече не можеше да бъде забелязана от бреговата височина. Тя се насочи на север и ходът й беше толкова бърз — Артур беше наредил да включат и скритата парна сила, че с изключение „Тигър“ на Черния капитан сигурно щеше да задмине всеки друг кораб, влязъл в състезание с нея.

Съвсем по ранина на другия ден един ездач приближи замъка Фалкенау. Беше офицер. Трябваше да похлопа на портата, понеже тя още не беше отворена.

Управителят на замъка се появи и го пропусна.

— Нурван паша? — попита пришелецът.

— Тук е, но още спи.

— Събудете го и доложете за мен! Ето визитката ми. Аз отивам временно в градината.

След десетина минути Хорн се яви там, за да го отведе при пашата. Този стоеше в приемната.

— Идвам от страна на Негово височество княза — рече офицерът след първия поздрав — и имам да ви предам това писмо.

Пашата смръщи чело.

— То вероятно съдържа моите директиви. Вие сте флюгеладютант на княза и навярно, ви е известно съдържанието на това послание. Или не?

— Да. Перото ми го писа под негова диктовка.

Пашата разпечата плика и погледа съдържанието.

— Така е, както помислих. Но елате, моля, хер лейтенант!

Той изведе офицера на балкона, откъдето можеше да се обгърне с поглед пристанището.

— В това писмо са приети моите условия. Негово височество проявява добрината да ми предаде главното командване на намиращата се в Карлсхафен флотилия. Сега аз обаче ви питам къде е тази флотилия. Забелязвате ли и една-едничка следа от нея?

— Ах! Какво е станало?

— Вчера тук все още лежаха шест бройни кораба. През нощта те са изчезнали. Върнете се, доложете на княза и го помолете от мое име за разяснение!

— Не го проумявам.

— Могат ли капитаните да действат без заповед?

— Не.

— Вие сам го признавате. Попитайте княза. Аз не мога да сторя нищо друго, освен да изчакам отговора.

— Няма ли да е по-добре екселенц да ме придружи?

Пашата поклати гордо глава.

— Аз моля нещата да не се преценяват неправилно. Не аз съм се домогвал до главното командване, а бях помолен да го поема. Ако не получа разяснение още днес, заминавам си. Останете със здраве, хер лейтенант!

Той направи един поклон и се обърна. Крайно слисаният офицер напусна замъка…

На следващото утро Зулейка седеше отново в своята беседка и мислеше за странното сбогом, което морякът Фрик Уилмърс си бе взел с нея. Но ето че управителшата пристигна с най-голяма бързина при нея и извика:

— Господи Исусе, мое дете, какво нещастие, какво страдание!

— Какво има пък, майко Хорн?

— Какво има? Ох, най-лошото, което може да има! Ох, ох!

— Но, моля ви, плашите ме. Та кажете го, де!

— Какво има ли? Да, ей сегичка ще го узнаете! Знаете ли какво казва Фридрих Шилер, дето е сътворил толкова много красиви поеми?

— Какво по-точно имате предвид?

— „Тогава ще се превърнат жените на хиени!“

— Ама това е плашещо!

— Ах, даже страшно и ужасно!

— Но защо пък от жените ще стават хиени?

— Защото… защото… е, защото има революция!

— Революция?

— Да, революция, бунт, метеж, размирица, държавна измяна и кръвопролитие.

— Но кажете ми само къде ги има тези ужасни неща!

— Къде? Господи Исусе! Тук, в Зюдерланд е тя, революцията!

— Ама обяснете ми все пак по-ясно!

— Още по-ясно? Господи Исусе, дете, та аз говоря достатъчно ясно! Размирицата избухнала в столицата и цялата страна взема участие, дори войската. Князът трябвало да бяга и кронпринцът също вече се махнал нагоре към границата, където стои армията. Тя трябва всичко да спаси.

— Откъде знаете всичко това?

— Беше телеграфирано и я вижте червените знамена там долу в града, които хората са побили. При нас също цари голям смут.

— Какво казва всъщност татко Хорн за това?

— Той просто се вайка за отчаяние.

— Папа също ли знае?

— Естествено!

— И какво казва?

— Той кима и се усмихва, и се усмихва и кима, сякаш всичко добре знае, но да казва, не, нищо не казва.

— Тогава ще изтичам веднага при него. Той трябва да ми даде разяснение.

Тя поиска да тръгне, ала майка Хорн я задържа.

— Ах, детенце, ама почакайте, та аз още не съм свършила.

— Е, какво пък има още?

— Какво има? Ох, най-лошото, което може човек да си помисли.

— Най-лошото? Че нали току-що казахте, най-лошото било революцията.

— Та аз тъкмо нея имам предвид, ама не в Зюдерланд, а в Норланд.

— Как? В Норланд също да има революция? Не е възможно!

— Де да пожелаеше Небето да имахте право! Ама за съжаление е вярно.

— Откъде собствено имате ужасяващата новина?

— Вчера късно през нощта в столицата пристигнала телеграма, която донесла вестта. Опитали се да я потулят, ала тя все пак добила гласност. Резултата нали го виждате при нас — тукашните бунтари начаса последваха норландци.

— Какво пишело в телеграмата?

— Ох, най-страховити неща! Херцогът бил убит, заедно с него целият Двор, нашата любима принцеса изчезнала и никой не знае къде, а в столицата била устроена ужасна кървава баня. Половината народ изгинал.

Звучеше страшно.

— За Бога, майко Хорн, вие бълнувате!

— Не, вярно е! По всички улични ъгли се млатели. Ох, клетият ми милостив господар! Ох, горкичкият капитан!

— Как, вие мислите, че двамата се намират по това време във Фюрстенберг?

— Не, но на път за там! — проплака управителшата. — Ох, каква беда, каква неволя, мъка и нещастие!

Споменаването на капитана, при когото нали щеше да се намира и Фрик Уилмърс, повиши тревогите на момичето. Него в беседката вече не го сдържаше.

— Това са съвсем ужасни неща! Трябва да отида при татко, да чуя неговото мнение.

— Да, хем вървете, детенце! И елате после пак веднага долу да ми кажете, че да мога да осведомя моя старец. Господи Исусе, искам само да видя дали ще преживея такова нещо.

Двете бързешком се отдалечиха — Зулейка при баща си. Този я успокои и я отведе вън на балкона, на който ден преди туй бе стоял с офицера.

— Въстанието не е опасно, дете мое. Неговите водачи са благородно мислещи хора, те няма да допуснат да възникнат жестокости. Но въпреки това утре в зори ние ще напуснем Карлсхафен.

— Ах! Накъде ще тръгнем?

— Към Норланд.

— С железницата?

— Не, с кораб.

— С какъв съд? Нашата яхта нали изчезна.

— Ние ще си я получим отново. Ще се възползваме от нашия ветропараход и ще потърсим приятеля Фалкенау.

— Наистина ли, папа?

— Естествено! Я погледни там насреща!

— Към бялото платно?

— Да. Отгатни кой съд е това!

— Ама да не би пък нашият ветропараход?

— Той е. Беше получил от мен заповед да се отправи днес към сушата, понеже знаех, че ще имам нужда от него. И ето че сега е такъв случаят, разбира се, по друг начин.

— Ще дойде ли той в пристанището?

— Не. Ще кръстосва пред брега. Ние ще излезем с лодка. Стягай багажа!

Тъкмо поиска Зулейка да напусне балкона и пристигна управителшата.

— Господи Исусе! Какъв ужас и нещастие безкрай! Да прощавате, екселенц, ама другояче не можех, трябваше веднага да се кача и да ви го кажа.

— Кое?

— Че пристигна ново известие.

— От Катариненщат?

— Не, от Норланд.

— Но аз мислех, връзката е прекъсната от революционерите?

— Да, ама те пак свързали жиците. Една мощна войска от въстаници прииждала. Идвали с коси и млатила, за да покорят и изравнят със земята Зюдерланд. Господи Исусе, накъде ли да вървя и да се скрия от тия кръволоци, та да не погубят имен.

Пашата се разсмя сърдечно от страха на старицата.

— Бъдете спокойна, майко Хорн, уверявам ви, че не на вас са хвърлили око. А сега вземете Зулейка със себе си.

Управителшата се отдалечи малко поуспокоена с момичето. Нека сега и ние напуснем заедно с пашата и дъщеря му Зюдерланд, за да се убедим доколко страховитите истории на добрата управителша почиват на истината…