Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Zepter und Hammer, 1879–1882 (Обществено достояние)
- Превод от немски
- Любомир Спасов, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,9 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- BHorse (2007)
- Сканиране и разпознаване
- ?
Издание:
Карл Май
Скиптър и чук I: Черният капитан
Скиптър и чук II: Тайната на хитаната
Издателство „Калем-90“, Пловдив
История
- — Добавяне
20. ПРЕД РЕШИТЕЛНИЯ МИГ
Денят след задържането на Натер и Хоенег беше минал. Херцогът бе събрал в своите най-тайни покои известен брой верни мъже, които под негово и на младия Брандауер ръководство опитваха да уреждат повеляваните от настоящето работи.
Касаеше се да се прилага крайна предпазливост. Вярно, главатарите на заговора вече се намираха зад ключалки и резета, но с това още не всичко бе спечелено. Съзаклятието беше подготвено на твърде широка основа и една непредпазливост можеше да срине постигнатото досега.
От това съображение бе важно преди всичко за вчерашните събития нищо да не се разчуе. Веднага след връщането си в столицата херцогът беше изпратил един куриер до жилището на Хоенег със съобщението, че графът е трябвало да предприеме едно непредвидено пътуване, от което няма да се върне преди изтичането на няколко дни. За да не възникне някакво подозрение и да се прилъжат съзаклятниците със сигурност, бяха се отказали и от надзираване палата на Хоенег. Приемаха, че най-малко част от прислугата беше посветена в плановете на своя господар, и не бе изключено, в случай че нещо се усъмнят, да намерят средства и пътища да предупредят застрашените.
Прилаганата досега предпазливост бе дала своите плодове. Никой във Фюрстенберг, освен участниците, не подозираше ни най-малко за случилото се. Въпреки това работата висеше, както ще видим, само на косъм, за да падне опасната искра в бурето с барута и причини необозрими опустошения.
Беше станало нощ и един слуга доложи за посещението на двама мъже, които молели за разговор.
— Кои са те?
— Искат да кажат имената си лично на Ваше сиятелство.
— Как изглеждат? В толкова късен час човек моли за разговор само поради изключителни подбуди.
— Изглежда са мъже от обикновен произход. Имат гъсти големи бради и носят работно облекло.
— Нека ги пусне Той!… Макс! Повиканият излезе от съседната стая.
— Двама мъже молят, премълчавайки имената си, за разговор. Викам те заради своята сигурност.
Въпросните се появиха. Поклонът им не беше по маниера на работниците.
— Какво желаете? — поиска да знае херцогът.
Тогава по-младият сне брадата и перуката си и неговият придружител стори същото.
— Артур! — извика Макс.
— Фалкенау! — пък херцогът.
Двамата се завтекоха към споменатите, за да ги поздравят сърдечно.
— Идвате точно навреме и много по-бързо, отколкото си мислехме. Хер капитан, вие трябва след получаването на моята телеграма да сте разгърнал едва ли не бързината на птица, иначе е невъзможно да сте вече тук.
— Негово сиятелство ми е изпратил телеграма? — попита Артур учудено. — Не знам нищо за нея. Ако не е била прихваната на границата, то сигурно е пристигнала след нашето заминаване.
— Кога напуснахте Карлсхафен?
— Вчера сутринта.
— При това положение наистина няма как да сте получил телеграмата ми, която тръгна за вас едва вчера по обяд. Но защо тоя маскарад?
— Не знаехме състоянието на нещата и заради Хоенег счетохме за уместно да не допуснем никой да узнае за нашето пристигане.
— Отлично! — одобри херцогът. — Въпреки това предпазливостта ви е била излишна. Граф Хоенег от вчера заран се намира в сигурна тъмница. Подробностите ще чуете по-късно, тъй като не ни остава време за дълги обяснения. Капитане, вие се намирахте известно време в Карлсхафен. Познавате ли укрепленията на този град?
— Много точно. Изготвил съм си дори план.
— Браво! Чувам, че зюдерландската флота се събирала понастоящем там на среща от заплашителен характер?
— Такава беше планирана. В този миг обаче там не лежи на котва нито един-единствен боен кораб, флотата е обсебена.
— Обсебена? По какъв начин?
Артур разказа на херцога подробно нещата, които знаеше, и обстоятелствата, които вчера сутринта бяха направили необходимо спешното им заминаване от Карлсхафен.
Херцогът го изслуша с напрежение и после попита:
— Бихте ли се осмелил да проведете един удар срещу Карлсхафен?
— Ако Негово сиятелство ми повери необходимите съдове, да.
— Ние вече взехте превантивни в това отношение мерки. Графът възнамеряваше да разпилее нашата флота, както е сторило онова братство със зюдерландската, ала за щастие аз все пак намерих време да осуетя номера. За колко бихте могъл да стигнете до остров Бартоломе?
— Ако веднага взема извънреден влак, след два часа ще съм в устието на Олер, а оттам моята яхта ще ме откара до острова за четири часа.
— Вашата яхта? Та тя трябва да е някой повече от отличен съд.
— Такава си е наистина. Смея ли да попитам защо Негово сиятелство ме праща към Бартоломе?
— Защото там е сборният пункт на нашата флота. Аз реших да ви поверя не само нападението срещу Карлсхафен, но и върховното командване на цялата си марина. Необходимите указания ще получите в съседната стая.
— Най-покорна благодарност, Ваше сиятелство!
— Вие сте още млад, наистина, ала въпреки това единственият, когото считам способен да се заеме с прочутия Нурван паша. В случай че ударът, който ще се извърши тази нощ, успее, веднага ще дам заповед за качване по корабите войските, предназначени за дебаркиране в Карлсхафен. С тяхното командване ще натоваря вашия баща барон Фалкенау.
— Ваше сиятелство… — поиска да се впусне ощастливеният в изрази на благодарност, ала херцогът му пресече словото.
— Стига, стига, драги бароне, аз зная че мога да разчитам на вас. Вие сте единственият офицер, който може да заеме този пост. Ние избрахме — обърна се той отново към капитана — остров Бартоломе, понеже лежи извън обичайния курс. Следователно нашето намерение не може да бъде лесно разкрито. А това е от особено значение, както изрично искам да отбележа. Ако наистина се стигне до война, което чрез потушаване на революцията се надявам да предпазя, то желая поне Норланд да не носи вината за това. Ето защо флотата ще остане да лежи на котва при острова, докато Зюдерланд открито се изясни. Разбрахте ли ме, хер капитан?
— Много ясно, Ваше сиятелство, и се надявам моят херцог да бъде доволен от постиженията ми.
— Тогава влезте!
Те пристъпиха в съседната стая, която понастоящем служеше като главно работно помещение…
Само след четвърт час двамата Фалкенау отново напуснаха замъка. След известно време вратата пак се отвори. Макс излезе, за да се отправи към манастирските руини, където съзаклятниците трябваше да бъдат арестувани.
Първоначално бе определено хауптман Емил Хелбиг да ръководи операцията. Но тъй като той беше получил впоследствие нареждането да обезвреди същата нощ живеещите в града тайни съюзници, то Макс се зае, макар да бе предостатъчно ангажиран с други работи, лично да проведе важния удар срещу Дарителите на светлина в манастирските руини.
Когато остави града зад себе си, той свърна по един път, водещ към намиращата се встрани гора. Едва бе навлязъл в нея и чу изкрякването на петле от пушка.
— Кой там?
— Приятел. Водете ме при командващия!
— Следвайте ме!
Макс бе отведен малко по-навътре сред дърветата, където се намираха командирите на разставената тук войскова част.
— Тук има един мъж, който иска да отиде при хер лейтенанта — доложи постът.
— Кой сте вие? — обърна се офицерът към Макс.
— Доктор Брандауер.
— А-а! Много се радвам да се запозная с вас, хер доктор! Време ли е?
— Може би още не съвсем. Претърсихте ли терена, както трябва?
— Да.
— И какво решихте?
— Реших да дочакам вашата заповед.
— Хубаво! Времето на пристигане на съзаклятниците наближава. Ние ще ги оставим да стъпят сред руините. Дайте ми само няколко изпитани мъже, с чиято помощ ще наблюдавам събранието. В подходящия миг ще ви уведомя, след което обкръжавате руините. Заредили ли сте?
— Да.
— Който окаже съпротива, ще бъде застрелян. Но ще ви помоля само в краен случай да използвате огнестрелните оръжия! Трябва да опитваме да избягваме всяка дандания. Ако на някой се удаде да пробие кордона, двамата, между които се е изплъзнал, да го последват по петите и да се опитат да го задържат, а останалите звена веднага да затворят веригата. След един час ще се появи луната, чиято светлина ще ни е от голяма полза. Та моля ви за няколко мъже, хер лейтенант!
— Колко?
— Само двама, които в съответното време ще ви пратя обратно като куриери.
Той напусна, следван от войниците, гората и побърза предпазливо към руините. Застана зад храстите на същото място, където беше пленил придворния съветник. Отзвучаващи нагоре крачки му подсказаха, че вече неколцина от очакваните са пристигнали.
Скоро дойдоха повече, а след един час той можеше да си каже, че надхитрените затворници сега са се събрали всички. Кладенецът естествено беше твърде малък, за да побере всички, събранието значи бе разположено на открито между зидовете на руините. Той изпрати обратно двамата войника и зачака.
Само след десет минути единият се върна, водейки лейтенанта.
— Готово? — попита Макс.
— Готово!
— Добре-е. Сега аз ще се отправя към манастирския двор, за да доведа съзаклятниците.
— За Бога! Това означава да изтърчите право между зъбите на тигъра.
— Не съвсем. Аз притежавам един талисман, който ще ме закриля. Съберете тук няколко души повече!
— Вие наистина ли искате…?
— Да! Ще уредя нещата така, че противниците да слизат поотделно — по на петдесет-шейсет крачки един от друг. Вие ще имате само грижата изненадващото нападение да става безшумно. Докато единият бива връзван и отвеждан, вече трябва да има хора в готовност за посрещането на следващия. Кога ще пристигнат колите за откарването на пленниците?
— След половин час. Заръчани са при гората!
— Сега аз отивам и след няколко минути ще бъда отново при вас.
— Но ако не дойдете, щурмувам гнездото.
— Ще настъпите, ако доловите изстрел! Само тогава ще съм в опасност.
Макс изкачи хълма. Там горе, където пътят излизаше на билото, беше попитан:
— Откъде?
— От битката.
— Накъде?
— Към победата.
— Братът може да продължи.
Той пристъпи напред и при меката светлина на изгрялата луна съгледа събранието, чиито членове бяха отчасти насядали по тревата и отчасти сновяха напред-назад между зидовете. Видяха го да идва и неколцина пристъпиха насреща му.
— Брат?
— Да.
— Откъде?
— От нашия майстор.
— А-а! Защо той още не идва?
— Беше възпрепятстван по важен повод и ме изпрати да ви доложа това. Наредете, моля, господата да се разположат така, че всички да могат да ме чуват.
Събранието образува един полукръг, в средата на който застана Макс.
— Братя мои — започна той — вие бяхте свикани, за да чуете, че новонастъпили обстоятелства правят необходимо стоварването на издигнатия вече чук. Мъжът, когото вие всички познавате, и когото аз днес все още ще наричам Натер, възнамерява едно голямо генерално съвещание, при което всеки един ще поеме своята роля. Той искаше това съвещание да се проведе в руините и отдавна вече щеше да е тук, ако не беше се явила една пречка. Целта на днешното събрание изисква важна писмена работа, за което е потребно светло помещение. Тъй като вие вече сте се събрали тук, хер Натер ви кани да дойдете в залата на „Тиволи“. Заведението се намира там долу край шосето, всички го знаете, съдържателят е дискретен мъж и се е погрижил да не бъдем изненадани.
— Майсторът там ли е вече? — попита един.
— Естествено, той ми нареди да ви помоля да напуснете руините поотделно, така че между единия и другия винаги да се съблюдава едно разстояние от петдесет-шестдесет крачки. Сега ще помоля господа военните да пристъпят напред.
Призованите излязоха от кръга на останалите.
— От списъка зная, че сте осемнадесет, и виждам, че не липсва никой. Пред вас ще изложа специалната молба да не отивате в „Тиволи“, а да останете тук. Спуснете се в кладенеца, където Негова светлост, чието име няма да спомена, ще ви потърси и ще ви предаде своите стратегически и тактически указания. Мога ли да докладвам, че сте готови?
— Да.
— В такъв случай аз привърших. И тъй, моля, да спазвате пак съответната дистанция! Сега аз тръгвам, после ще се видим отново.
Той се отдалечи и слезе по пътя.
— Кой там? — прозвуча долу тихо. — Брандауер.
— Ах, хер доктор. Слава Богу! Успя ли дръзновеното дело?
— Напълно. Хората от войската, като най-опасни и много вероятно въоръжени, аз обезвредих. Те остават горе в кладенеца, където са ни подсигурени.
— Великолепно! Другите?
— Ще идват поотделно в помената дистанция. Вие направихте ли вашите приготовления?
— Посрещането е така уредено, че съзаклятниците ще бъдат обработвани с прецизността на машина.
— Ето го идва първият!
Една фигура приближи бавно по пътя, отмина и изчезна. Не се долови нито звук. Вторият, третият, петият, десетият… всички те идваха, отминаваха и изчезваха със същото безмълвие.
Най-сетне и последният освен поста бе отминал.
— Всички? — попита лейтенантът.
— Да. Само стражът стои още горе. Убеден ли сте, че при вашите хора всичко е наред?
— Да. В противен случай щяха да ми докладват.
— Дайте ми само един унтерофицер и десет войници!
Лейтенантът се върна няколко крачки назад и даде съответното нареждане. Веднага след това приближи поисканото отделение.
— Хер унтерофицер, придържайте се до мен! Нека хората ви се освободят от пушките си и да ни следват безшумно. Те трябва само да ми помогнат да похлупя един кладенец — разпореди Макс.
Той се заизкачва с унтерофицера. Горе към него прозвуча паролата. Той даде познатия отговор.
— Скоро ли ще дойде Негова светлост? — попита постът. — Нали и аз трябва да отида в „Тиволи“.
— Та Негова светлост е тук — отговори Макс, посочвайки придружителя си. — Вие можете да вървите, защото аз ще поема стражата. Останалите вече в кладенеца ли са?
— Да, всички.
— Тогава можем веднага да действаме!
При тези думи той хвана поста с лявата ръка за гърлото и повели на войниците:
— Вържете го и му запушете устата!
Това стана за нула време. Сетне те го последваха с тихи стъпки към кладенеца. Въжето висеше вътре. Макс го изтегли.
— Тъй, сега те са наши, защото не могат да излязат. Но за по-голяма сигурност ще покрием отвора така, че да осуетим всяко измъкване. Наоколо има камъни. Залавяйте се за работа!
Няколко плочести камъка бяха сложени върху кладенчовото гърло. Върху тях бяха струпани други, докато се получи нещо като пирамида, която отвътре бе невъзможно да бъде отместена. Пълководците бяха пленени без всякакъв изглед за съпротива.
Малко преди това, в непосредствена близост до столичния град се разигра едно друго събитие, което нито херцогът, нито Макс Брандауер бяха очаквали.
В психиатричната клиника ключарят и жена му седяха на вечеря. Но те, изглежда, се занимаваха повече със своите мисли, отколкото с яденето.
— Знаеш ли го наистина съвсем точно? — попита тя.
— Определено.
— Ужасно!
— Да, ужасно. Един граф в усмирителната риза!
— Без човек да може да даде на това гласност.
— Той винаги ни е давал добър бакшиш.
— Той Брандауер обаче хич нищо.
— И херцогът също не.
— Графът би платил много, страшно много само да можеше да се освободи.
— Естествено.
— Ние сме бедни.
— Макар да съм от толкова дълго на служба. Двайсет години вече играем в лотарията, без никога и един пфенинг да сме спечелили. Който си няма късмет!
— На всеки човек идва веднъж късметът. Главното е обаче веднага да се възползва от случая.
— Кога пък е трябвало аз да използвам случая?
— По-рано не, но днес.
— Кога и къде?
— Глупчо!
— Ха! Разбрах те вече. Но работата е рискована.
— Съвсем не. Ти имаш ключовете.
— Това е вярно. Аз мога да отида навсякъде.
— Ето на! Няма да мине много и надзирателят на първи коридор ще дойде да поиска да бъде сменен за вечерята. Тогава би могъл да уредиш пазарлъка. През това време никой няма да дойде.
— Човек не може да знае. Напоследък се случиха толкова много необичайни неща, та никога не си сигурен. Двамата лекари са все на крак.
— Аз ще застана на стража и ще те предупредя, ако забележа нещо подозрително.
— Хм-м, така става. Може би дори работата ще е много по-проста, отколкото се опасявам. Па нали и графът е сам в килията си.
— Виждаш ли! Работата изисква само малко кураж.
— Би могло да се опита. Колко да му поискам в този случай?
— Пет хиляди талера.
— Хич не ми хрумва! Ако ще рискувам такова нещо, то трябва да получа толкоз, че спокойно да мога да преживявам от лихвите.
— Е?
— Двайсет хиляди!
— О-о, това е прекалено много!
— Не. Графът като нищо ще каже „да“. Той е богат и сигурно ще даде сумата, ако има избор между свободата и лудницата.
— Е, тогава опитай!
— Ще отворя страничната порта и всичко така ще уредя, че върху мен да не може да падне никакво подозрение. Ама как да ми плати графът?
— Ще трябва да го уговорите.
— Иска ми се да обмисля нещата.
Той се облегна назад и заумува върху дръзкия план, додето споменатият надзирател се появи.
— Ключар, поеми моя коридор за половин час!
— Добре!
Той изкачи стълбите. Когато се убеди, че надзирателят се е отдалечил, а жена му застанала на своя пост, отвори килията на графа, влезе и разкопча ремъците на усмирителния стол.
— Хер граф!
— Кой… какво?
— Аз съм, ключарят.
— А-а, Той! Какво иска Той?
— Да ви спася!
С един скок графът застана на крака. Думата „спася“ беше възвърнала цялата му дееспособност.
— Той иска? Кога?
— Днес през нощта. Вие винаги сте бил добър и щедър господар, така че аз ще се заема с рискованото дело.
— Човече, ако Той ми казва истината, то аз ще Го възнаградя кралски. Да ми каже Той колко ще поиска.
— Колко ще има добрината хер графът да даде?
— Двадесет и пет хиляди талера, наброени още днес на плочата.
— Вярно ли, милостиви господарю? — попита ключарят, стреснат от размера на цифрата.
— Давам честната си дума.
— Къде и как ще получа парите?
— В брой в моя замък.
— Така не става. Би трябвало самият аз да дойда с вас, а после може да ме издадете.
— Нищо не вреди. Аз ще нося грижата за Неговата сигурност. Има ли Той жена?
— Да.
— Добре. Нека се погрижи Той значи за една кола за трима души и да вземе веднага жена си! Още с пристигането ни във Фюрстенберг ще си получи парите, а когато на сутринта открият моето бягство, Той вече ще е на път с препоръките ми за Зюдерланд.
— Аз ще го обсъдя с жена си, хер графе. Но сега трябва…
— Стой, още нещо! Как всъщност изглеждат нещата в столицата?
Ключарят го погледна учудено.
— Какво имате предвид, милостиви господарю?
— Е, от вчера сутрин нищо особено ли не се е случило? Имам предвид дали са извършени арести?
— Арести? Доколкото зная, не. Вярно, при хлебаря Кнаучке нахълтали с взлом, ама досега не са се добрали до дирята на крадеца.
Графът зяпна ключаря с безгранично изумление.
— И това е цялата новост в столицата?
— Да, кажи-речи. На Кожухарската улица също някаква злосторна ръка строшила една витрина…
— Човече? Тези неща са ми напълно безразлични. Аз имам предвид дали не е чул Той нещо за министъра на войната или… или… за шефа на полицията?
— Не.
Графът измери на няколко пъти възбудено килията. Та това беше във висша степен непонятно! Още не са предприети никакви арести! Сякаш хората си нямаха никакво понятие за имената на останалите съзаклятници. Министърът на войната и шефът на полицията още си стояха на свободна нога! Но тогава и още нищо не бе изгубено, а, напротив, всичко спечелено, ако успееше да влезе във връзка с тях и им подадеше уговорения сигнал. Какъв триумф за него да спечели в последния миг играта от своите врагове, които го смятаха вече за безвреден!
Тази мисъл го въодушеви. С едно отривисто движение спря пред ключаря.
— Човече, да решава Той бързо! Аз трябва да съм свободен, и то още днес! В този случай съм готов да покача сумата на трийсет и пет хиляди талера. Да върви Той сега и да уговори работата с Неговата жена! И да вземе Той тази нощ няколко бланки за депеши!
— Добре — рече ключарят треперейки от възбуда. — Ще се пробвам в работата. Но сега трябва отново да ви пристегна.
— Ама не така сурово като преди!
— Не мога другояче, веднага би се забелязало.
Графът съзна, че трябваше да се подчини и се остави послушно да, бъде препасан с ремъците на стола. Ключарят излезе вън в коридора и чака, додето бе отново сменен.
После представи на жена си какво предложение му е било направено от графа. Тя бе прехласната, когато чу каква сума ще получат, и веднага се зае с приготовлението за едно тайно отпътуване.
Графът междувременно се отдаде на най-развинтени надежди. Те щяха да бъдат, наистина, значително снижени, ако знаеше, че всичко, всичко е разкрито. Но той не можеше да подозира, че Макс Брандауер притежава ключа за цялата кореспонденция на Натер. Последният го знаеше действително, ала когато се видяха в килията двамата бяха със запушени уста, така че Дарителят на светлина не бе в положение да съобщи и най-малкото на своя графски доверител. За един миг графът се подвоуми дали да вземе веднага със себе си своя помощник, или не. Но си каза, че Натер така или иначе след няколко часа ще бъде освободен, а сега всяка минута бе скъпоценна. С това съдбата на Натер се реши за години напред.
Наближаваше полунощ, когато страничната порта на болничния зид се отвори, за да пропусне една жена и двама мъже. Бяха бегълците, успели в своето дело…
Като стигнаха при файтона, кочияшът стоеше при конете си. Графът пристъпи към него.
— Познава ли ме Той?
Запитаният можеше ясно да различи на лунното сияние чертите на графа.
— Разбира се, милостиви господарю!
— Тогава нека ме откара той първо до пощата! Но бързо!
Кочияшът се учуди, наистина, какво ли ще търси графът толкова късно в пощата, ала се подчини. След пет минути купето спря пред въпросната сграда и дежурният служител бе вдигнат от сън. Името на графа набързо го направи услужлив и след малко той вече изпращаше по телеграфа шифрованите известия. Адресът на едната депеша носеше името на княза на Зюдерланд.
Когато работата — беше я наблюдавал лично — бе уредена, Хоенег се облегна, отдъхвайки дълбоко, на възглавницата на колата, която го понесе в лудешка бързина към столицата. Дългото три мили[1] разстояние бе изминато за два часа. Първите улични фенери изплуваха от мрака и графът се наведе напрегнато от прозореца на купето, за да наблюдава живота по улиците.
Но колкото и да плъзгаше очи изпитателно наоколо, не съумяваше да открие нищо, което да разглежда като благоприятен признак за своите намерения. Само няколко окъснели гуляйджии крачеха с къде повече, къде по-малко сигурна походка към своите обиталища. Странно! Депешите трябваше все пак отдавна да се намират в ръцете на съзаклятниците и ако тези бяха предприели веднага уговорените стъпки, то последиците вече трябваше да са налице.
Едно дълбаещо безпокойство овладя Хоенег. То не улегна в никой случай, когато купето спря пред неговия палат. Нито един-единствен прозорец не беше осветен. Цялата къща тънеше в най-дълбока тишина, което въздейства на графа някак си злокобно.
Възбуден, Хоенег посегна към звънеца. Притичалият вратар бе немалко учуден да съгледа господаря си в такъв късен час. Графът не обърна внимание на удивлението му, а се запъти устремно, следван от ключаря и жена му, към своите стаи. След като облече набързо друга дреха, той отвори едно чекмедже на писалището си и взе пачка банкноти. Отброи от тях на масата съответното количество и се обърна после към ключаря:
— Да ги преброи Той, трийсет и пет хиляди талера!
Ключарят преброи с треперещи ръце банкнотите, а очите на жена му пламтяха от алчност тази сума в ръцете да получи.
— Правилно? — попита графът.
— Правилно! — отвърна мъжът. — Милостиви господарю, благодаря ви от все сърце за…
— Достатъчно вече! Той ми оказа услуга и аз му платих. Ние сме квит.
— Ама препоръките…
— …няма да дойдат още сега в Неговата ръка. Та нали би могъл Той да допусне грешката да Го заловят още преди да е минал границата й тогава бих бил компрометиран. Ето адреса на един мъж, към когото може Той да се обърне, веднага щом стигне благополучно в Зюдерланд. Човекът ще се погрижи за Него от мое име.
Той нахвърля няколко думи на лист хартия и го подаде на ключаря.
— Колата стои още долу и Той сега ще направи най-добре да си плюе незабавно на петите. Та нали има Той сега достатъчно пари, така че няма нужда да бере грижа за своето преуспяване. Да остане Той със здраве!
Когато двамата си тръгнаха, Хоенег зашари в трескаво безпокойство из помещенията на жилището си. Отново и отново пристъпваше до прозореца, за да следи за признаци на необичайно вълнение по улиците, ала всеки път напразно. Минута след минута се точеха и четвърт час след четвърт час. Вече беше три часът сутринта, а още нито съзаклятник, нито куриер се весваше. Стоящият на декоративната масичка до стената часовник показа четири часа. Хоенег повече не бе в състояние да овладява тревогата си и позвъни. Камердинерът се появи със сънени очи, ала тутакси се ободри, като погледна в лицето на своя господар, чието идване бе напълно пропуснал.
— Жан, облече се бързо! Трябва да отидеш с едно известие до министъра на войната.
Служителят изчезна мълком и се върна отново след две минути. Междувременно Хоенег беше написал няколко реда на една визитка, която връчи на влезлия.
— Отнеси тази картичка на министъра на войната и не се връщай, преди да си получил отговор! Поогледай се също малко и по улиците и ми докладвай после наблюденията си! Не забравяй обаче, че ще броя минутите до твоето връщане!
Слугата навярно вече често бе изпълнявал подобни поръчения, защото не обели нито дума, а се отправи на път. Мина пълен половин час, докато в преддверието се доловиха крачки. С напрегнато очакване погледна Хоенег към влезлия лакей.
— Е?
— Милостиви господарю, не успях да предам визитката.
— Защо не?
— Защото Негово превъзходителство министърът на войната точно в полунощ е бил арестуван.
Графът имаше чувството, сякаш земята се отдръпна под нозете му. Краката му така отмаляха, че трябваше да посегне към един стол, на който буквално се срина, Не беше си правил сметката с такава новина. Неговите трескави очаквания се сринаха с един удар до нищожен размер.
— Разказвай! — избълва мъчително след време.
— Милостивият господар ми възложи да правя наблюдения по улиците. Но аз не забелязах нищо необичайно. Когато стигнах в близост до жилището на министъра на войната, видях там както обикновено да върви напред-назад един пост. Всичко както в друго време. Приближих до войника и понечих да го отмина. Той обаче насочи пушката към гърдите ми и попита: „Накъде?“ „При министъра.“ „От полунощ вече го няма. Той е арестуван.“ Аз много се изплаших, ала бързо се съвзех. „Знам това и съвсем не искам да отида при него, а при заместника му. Трябва да му поръчам да иде в замъка на херцога.“ „Той също не е вече тук. Тръгна за шефа на полицията, за да го арестува, а оттам при няколко други лица.“ Сметнах, че съм чул достатъчно, и се отдалечих, за да ви докладвам, милостиви господарю.
Графът беше слушал със скърцане на зъби. Сега скочи и тропна с крак по пода.
— Твърде късно! Ох, само един час по-рано да се бях освободил, тогава всичко щеше да се развие другояче. Нима не ви налегна ни най-малкото подозрение, когато завчера не се върнах от разходката с херцога?
— Подозрение? Негово сиятелство предаде чрез пратеник, че сте отпътувал.
— Глупак! Още ли не схващаш, че пътуването ми е било само една шашма, за да не се породи подозрение сред моите приятели? Но аз още нищо не съм изгубил. Тук, наистина, проиграх. Но само за кратко време! Аз пак ще дойда и тогава… тогава…
Той стисна яростно юмруци, при което ноктите му се впиха в месото. Когато гневният изблик се уталожи, продължи по-спокойно:
— Жан, накарай веднага да запрегнат! Бързо! Трябва да тръгвам и ти ще ме придружиш! След десет минути каретата да чака пред портата. Най-напред ще отидем до принцеса Аста.
— При принцесата? Но, милостиви господарю, в този ранен час!
— Все ми е едно! Принцесата трябва да тръгне с нас, защото свободата й е застрашена, ако дори и един час още се застои. Сега много-много не питай, а се подчинявай! В посоченото време каретата да е спряла пред портата!
Дълго преди обичайното време се надигна от постелята новият директор на психиатричната клиника. Отговорността, която от вчера лежеше на раменете му, не го оставяше дълго да почива и той реши да направи една обиколка по килиите.
Започна от тази на графа и страшно се изплаши, когато намери помещението празно. Веднага събуди колегата си и свика всички служители. Излезе, че липсва ключарят. Почукаха напусто на вратата му и без много да се церемонят я изкъртиха. В напуснатото жилище сега намериха най-ясното доказателство, че тук е било подготвено едно спешно заминаване. По-нататъшните изследвания установиха, че бегълците са излезли през страничната порта.
Сега беше близо мисълта, че Натер също е избягал. За щастие скоро тези опасения се оказаха неоснователни — една макар и слаба утеха в нещастието.
— За Бога, какво да правим? — попита лекарят.
— Колко наемни файтонджии има тук? — осведоми се новият директор.
— Четирима.
— Четири души бързо да заминават при тях! Ако знаем с кого са пътували, ще научим и поетия път. Заръчайте ми една от четирите коли! Преди туй обаче трябва да телеграфираме.
— До кого?
— До херцога и доктор Брандауер. Може да се предположи, че графът е отишъл най-напред във Фюрстенберг, и ако телеграфираме, е възможно все още да бъде заловен там, стига да не е напуснал прекалено рано клиниката.
Говорителят отиде в стаята си и още не беше готов с приготовленията за път, когато един от пратениците влезе при него.
— Вече се връщаш?
— Да. Не можех да осигуря купе за хер доктора.
— Защо?
— Кочияшът, при когото бях пратен, не беше там. Неговият впряг бил поръчан вечерта от ключаря.
— Закъде?
— За столицата.
— Аха! Да отнесе Той веднага тези две депеши в телеграфната служба!
Той написа по няколко думи на две бланки, с които служителят се отдалечи. Един друг докладва, че след няколко минути пред портата ще спре един файтон. Новият доктор отпътува с него, докато колегата му остана да разследва следите от бягството.
В херцогския замък се провеждаше голям съвет. Владетелят бе решил да даде Конституция на народа, и то не само по съвета на доктора. Той беше осъзнал, че е липсвал на своя народ, липсвал с това, че бе предоставил дадената му власт в недостойни за нея ръце, и чрез това, че си бе въобразявал — тази власт е получил единствено от Бога, без да му е необходимо съгласието на поданиците.
От това прозрение не бе голяма крачката до убеждението, че е наложително да скъса в някои отношения с традициите на миналото.
И благородно мислещия херцог не се поколеба да стори тази крачка.
Арестуването на съзаклятниците бе извършено без ни най-малък инцидент и с това революцията можеше да се смята задушена още в зародиш. Но сега трябваше на мястото на един бунт, внушен от самомнителност и собствен интерес, да се постави нещо по-добро, което да допринесе повече полза и благо на народа. Ето защо херцогът и неговите съветници не отидоха да почиват, а се съвещаваха относно Конституцията, чийто идеен проект Макс отдавна беше изготвил, без неговият кръстник да си е имал някакво понятие за това…
Три часа след арестуването на предводителите един лакей влезе в работната стая на херцога.
— В приемната има един мъж, който желае да говори с хер доктор Брандауер.
— Как се казва? — попита Макс.
— Томас Шуберт, главният калфа.
— Идвам… Позволява ли негово сиятелство…?
— Остани, Макс. Томас сигурно носи нещо важно. Нека влезе.
Лакеят се отдалечи и Томас мина през вратата, която се затвори след него. Той направи на присъстващите такъв поклон, че широкият му гръб образува прав ъгъл с краката, и после се изпъна в стегната военна стойка.
— Ваше сиятелство, ще разрешите ли да говоря с моя млад господар?
— Да говори Той!
— Мой най-допри хер докторе, беше връчена една депеша за вас.
— Носиш ли я? — попита Макс.
— Тук е! Майсторът не искаше да я отваря, понеже не пила адресирана до него.
Макс я отвори и прочете телеграмата.
— Това е добре. Можеш да си вървиш. Кажи на татко, че аз самият скоро ще дойда!
— Слушам, хер доктор!
С втори ъгловат поклон той изчезна от стаята. Макс се обърна отново към херцога.
— Ваше сиятелство, позволявате ли да прочета на глас тази депеша?
— Чети, моля!
— Тя е изненадваща и гласи:
„Горната пивница“, Валденбург Макс Брандауер!
Неприятелят идва, проходите са завардени от мои хора, той не може да мине. Ако имахме тук няколко оръдия, бихме могли да го задържим три-четири дни. Говорете бързо с херцога!
— Не е ли забележително, Ваше сиятелство?
— Във висша степен. Имаш ли някакво обяснение?
— Може би Негово сиятелство знае, че по държавната граница се върти най-оживена контрабанда. Но какъв обхват има и колко хора са й се отдали, това би могъл да каже само посветеният. Мисля, че няма да сгреша, ако ги преценя на неколкостотин души, които са майстори във владеенето на оръжия и въпреки своя запретен занаят — верни и предани на своя херцог. Лилга, изглежда, в резултат на своя номадски начин на живот се намира в определено познанство с тях и упражнява сред тях едно не незначително влияние. Поради това й се е удало да ги призове срещу приближаващите врагове.
— Но думите: „Неприятелят идва.“ Как си ги обясняваш?
— Ваше сиятелство, в това отношение аз също съм изправен пред загадка.
— Помисли! Без обявяване на война и без предшестващата размяна на дипломатически ноти!
Присъстващите съветници също не можеха да намерят обяснение.
— Колкото и невероятно да звучи новината — продължи Макс, бих желал да дам на Ваше сиятелство съвет да не я приема несериозно. Аз съм убеден, че Лилга притежава по-голямо познание върху тайното политическо положение, отколкото някои държавни мъже, и ето защо приемам, че тя и сега знае точно какво прави. Енергично подкрепям с молба нейното желание пред Ваше сиятелство.
— Но редно ли е да поставя моите войници рамо до рамо с контрабандисти?
— Та нали не е нужно войниците да знаят заедно с какви другари се бият. Пък и още не може да се докаже, че наистина си имаме работа с контрабандисти. Не си ли послужи и испанското правителство с разбойници и контрабандисти срещу Наполеон? И прощавайте, Ваше сиятелство, кой прави мъжа контрабандист?
— Искаш да кажеш, законът или погрешната икономическа политика? Дързък упрек, Макс, който напълно се съгласува с гледището на твоя баща. Но аз не ти се гневя, та нали вече съм решил да премахна митата. Кого впрочем предлагаш за акцията в планините?
— Считам хауптман Хелбиг за подходящ.
— Мненията ни изцяло съвпадат, Макс. Веднага ще пратя частния си секретар при него и…
Херцогът беше прекъснат от влезлия лакей.
— Ваше сиятелство, хауптман Хелбиг моли да бъде приет.
— Lupus in fabula![2] — възкликна херцогът радостно. — Да влезе!
Хауптманът пристъпи с една отворена телеграма в ръка. След един поклон пред владетеля и едно приятелско ръкостискане с Макс той започна:
— Ваше сиятелство, след като отведох съобразно нареждането арестуваните в затвора и се убедих, че за бягство от тяхна страна не може да се мисли, отидох да проверя оставените постове, без да забележа нещо необичайно. Но когато стигнах при къщата на полицейския шеф, узнах от поста, че малко след арестуването пристигнала една телеграма, която той препредал на присъстващия адютант. Работата ми се стори достойна за внимание и аз отидох горе, за да поискам да ми дадат телеграмата. Адютантът я беше отворил, но не могъл да я прочете, тъй като бе шифрована, и я сложил при останалите конфискувани документи. От кого ли може да идва? Естествено от някой съзаклятник, понеже подателят си беше послужил с криптограма. Но кой може да е той? Та нали вече знаехме имената на всички виновни и те бяха в Номер сигурност[3]. Някой пропуснали ли бяхме? Не се колебах дълго, а побързах с телеграмата насам, където се надявах да намеря притежаващия ключа доктор Брандауер.
— Много добре сте постъпил, драги хауптман — рече Макс. — Позволете да видя!
Докторът беше придобил такова умение в дешифрирането на тайните документи на съзаклятниците, че прочете малкото редове направо от листа. Безмерно удивление се изписа по чертите му.
— Чуйте невероятното, Ваше сиятелство:
„Хер шеф на полицията!
Моментът настъпи. Долу тиранина! Но бързо и още през тази нощ! Иначе ще стане твърде късно.
граф Хоенег“
— Невъзможно! — извика херцогът в безкрайно слисване.
— И аз бих желал да река същото, Ваше сиятелство, но телеграмата е истинска.
— Къде е подадена?
Макс погледна адреса на писмото.
— В Бергщайн.
— Бергщайн? Значи все пак! Градът, към който се числи психиатричната клиника!
— Да, няма никакво съмнение, че графът се е измъкнал.
— Но как?
— Ваше сиятелство, няма смисъл, струва ми се, да си блъскаме главите с това как на неговото бягство; докладът на директора ще ни изясни. По-важен е въпросът как да заловим отново избягалия.
— Вярваш ли в тази възможност?
— Защо не? Хоенег очевидно лелее убеждението, че телеграмата ще пристигне навреме и въстанието все още може да избухне. При тази предпоставка близо до ума е, че ще навести след бягството си столицата, за да бъде на самото място, когато се надигне бунтът.
— Но за тая цел се иска дързост, която…
— … която граф Хоенег, без съмнение, притежава. При всички случаи трябва да отчитаме възможността, че ще срещнем тук в града неговата персона. Но няма време за губене, защото като забележи, че искрата не е запалена, незабавно ще напусне града. Моля Негово сиятелство за десет души конвой. Те ще са достатъчни за задържането на графа, в случай че още се намира тук.
— Ще ги имаш, Макс. За вас, хер хауптман, имам една друга задача… Впрочем кога е подадена телеграмата?
— Петнадесет минути след дванадесет часа — отвърна Макс, хвърлил един поглед на депешата.
Херцогът огледа сериозно присъстващите поред и отбеляза бавно и с натъртване:
— Петнадесет минути след дванадесет часа! Майне херен, голямо щастие е, че графът се е освободил с един час закъснение! Този час предотврати много беди. Слава на Небето!…
Беше малко след четири и половина, когато Макс зави със своя военен конвой в улицата, на която се намираше домът Хоенег. Пред портата чакаше една карета, запрегната с два огнени коня, които нетърпеливо риеха с копита земята. Брандауер беше отдалечен още на приблизително сто крачки, когато видя двама мъже да излизат от къщата и да се качват в каретата. В единия му се стори, че е разпознал графа. В следващия миг враните дръпнаха, каретата се раздвижи и пое стремглаво към Макс и десетимата му придружители. Докторът едва има време да се учуди, че каретата се насочи не към полето, а към вътрешността на града, и екипажът беше вече отминал. Един бърз поглед осведоми Макс, че във вътрешността на купето действително седеше Хоенег. В следващия миг беше съставил своя план. С няколко исполински скока настигна каретата и се метна на лакейското място. Нито кочияшът, нито пасажерите го забелязаха и екипажът продължи да се носи със същата бясна бързина. Макс имаше още време колкото да даде на войниците знак с ръка да се затичат след каретата, после близкият уличен завой го скри от техните погледи.
Пътуването не продължи дълго. Пътникът без билет се учуди немалко, когато каретата спря пред палата, предоставен на принцеса Аста на разположение след заминаването на брат й. Какво се канеше да прави графът при нея? Бързо и още преди кочияшът да се е смъкнал от капрата, за да отвори вратичката на каретата, той отскочи и се скри във входа на най-близката къща. Графът слезе и изчезна в сводестата порта на палата.
Макс изчака десет минути, защото вероятно от толкова се нуждаеше принцесата, за да се подготви за приемането на ранната визита. После напусна скривалището би и се запъти, вдигнал яката на пардесюто и нахлупил ниско шапката над челото, към тунела на портата, през който бе влязъл графът.
На стълбището го посрещна портиерът.
— Къде искате да отидете? Сега не е време за посещения.
Макс извади от джоба издадената от херцога легитимация.
— Я погледнете, моля, този документ! Не мисля, че ще отпратите пълномощника на Негово сиятелство.
Вратарят тутакси стана по-учтив.
— Простете! Не можех да зная. Вашето идване навярно е свързано с визитата на граф Хоенег?
— Разбира се. Аз имам да му предам една много важна вест. Накъде го насочихте?
— В салона на Нейно височество.
— Къде да го търся?
— Първи етаж, втора врата вдясно. Мога ли да водя милостивия хер?
— Благодаря! Все ще се ориентирам.
С тези думи той беше вече отминал пазителя на къщата и побърза нагоре по стълбите. Стигнал до указаната врата, се ослуша. До него проникнаха приглушени гласове. Различи един женски и един мъжки. Бързо решил, натисна тихо дръжката на бравата и открехна леко вратата. Сега бе в състояние да разбира ясно всяка дума.
— Е, добре, Ваше височество, в такъв случай нека бъда откровен. Вие трябва незабавно да напуснете с мен града, а може би и страната, защото войските на вашия баща още днес ще прекрачат границата на нашата страна.
— Вие бълнувате, хер граф. Какво би могло да накара моя баща…
— Има много основателни причини, Ваше височество!
— При това положение той щеше да ме повика обратно, за да не подхвърли на опасност свободата ми.
— Така беше и замислено, ала събитията настъпиха толкова внезапно, че вашето навременно отзоваване беше невъзможно. Още днес норландският народ ще се надигне, за да обяви граф фон Хоенег за херцог…
— Ах! — прозвуча изплашено.
— Вашият баща нареди марш на войските, за да подкрепи шансовете на споменатия…
— О-о, отгатвам!
— Досегашният херцог още тази вечер ще престане да бъде определяща сила. Съдбините на Норланд от утре ще лежат в други ръце.
— Във вашите?
— Да.
Това да прозвуча с една сигурност, каквато графът в дъното на душата си не изпитваше. Той се надяваше, че телеграмите, които беше изпратил на своите довереници извън столицата, са стигнали до своето предназначение, и че въстанието още днес ще се разпростре из цялата страна, изключвайки столичния град, където правителството беше останало победител. Де само да знаеше, че и неговите доверени хора от провинцията, на които още се надяваше, по това време вече се намираха в полицейския арест!
— Графе! — извика принцесата. — Сега виждам ясно. Отговорете ми! Вашите политически кроежи касаят ли и моята особа?
— Само малко? Ваше височество, признавам, че един от най-лелеяните ми планове е бил един съюз между Ваше височество и моя син да…
— Моля, не говорете нататък! — прекъсна го принцесата с остър тон. — Вашият син никога не е притежавал симпатиите ми. А що се отнася до вас, хер граф, то вашият пост изискваше от мен уважение, наистина, но сега аз опознавам във ваша милост най-низостния характер, който някога съм срещала. Вие сте един държавен изменник! Вие хвърлихте дори върху мен мръсотията, която е полепнала по вас. Защото докато аз тук се радвам на крайно гостоприемство, то бива възнаградено от близките ми по ваши подбуди с най-оскърбителна неблагодарност. Хер граф, аз ви презирам! Махайте се веднага от очите ми, в противен случай ще повикам прислугата!
На този рязък отговор графът дълго време остана мълчалив. А после гласът му прозвуча с онзи хриплив тон, който е признак на най-мъчително самообладание.
— Това ли е последното ви решение, принцесо?
— Последното!
— Тогава нека ви кажа моето решение! Ние трябва и ще победим, а в този случай аз имам устното и писмено обещание на вашия баща, че вие ще станете съпруга на моя син. Вие също ще трябва да се преклоните пред ярема на политиката, както стотици други жени.
— Никога!
— Нека отложим временно този въпрос! Аз искам само окончателно да ви попитам дали ще пожелаете да напуснете незабавно града.
— Не, оставам. Аз искам да докажа, че нямам ни най-малко нещо общо с вашето предателство. Сега си вървете! Нямам миг повече за вас.
Макс долови шум, като че графът приближи до принцесата. В миг изблъска напълно вратата и влезе. Поздравявайки с един дълбок поклон пламналата от възбуда дама, той се обърна към графа:
— Хер графе, прощавайте, че се намесвам във вашата беседа!
Изненаданият се обърна и страшна уплаха се изписа на лицето му при вида на натрапника. Но той бързо се съвзе.
— Какво търсите тук? Как влязохте?
— По съвсем същия път като вас, хер граф!
— Вън, мерзавецо!
— Ще остана, защото имам да говоря с вас, но ви умолявам да си служите с по-пристоен начин на изразяване. Чуйте, хер граф! Вие казахте, армията на Зюдерланд още днес щяла да настъпи, а аз ви казвам, че тя ще бъде разбита. Вие твърдите по-нататък, че народът още днес щял да се надигне, а аз твърдя, напротив, че до бунт няма да се стигне, тъй като всички лица, с които тъкмяхте кроежите си, са отстранени. От това можете сам да осъзнаете, че и по-нататъшното ви уверение, дето херцогът довечера вече щял да бъде свален, няма да се окаже вярно. Хер граф, вие сте мой пленник!
При тези разкрития графът беше стоял като вцепенен. Сега лицето му се обагри в кървавочервено.
— Ха! Тъкмо вие претендирате да ме плените? Смехотворно!
— Скоро ще си проличи дали думите ми трябва да се приемат като смехотворни — рече Макс спокойно. — Хер графе, не ме подценявайте! Аз съм този, който се добра до дирите на вашето съзаклятие. Аз съм също този, който разшифрова книжата на вашия съюзник. Ние следователно знаем имената на вашите оръдия, известни ни са всички и снощи ги заловихме. Ваша светлост идва твърде късно и аз, тъкмо аз, стоя пред вас, за да ви дам съвет, който при настоящите обстоятелства е най-добрият за вас.
— А-а, вие… вие искате да ми дадете съвет?
— Да, аз! А вие ще постъпите добре, ако се вслушате в този съвет. Двамата Хоенег са свършени, ако не съумеят да се ориентират в промененото положение на нещата.
— Наистина ли? — присмя се графът. — И какъв е съветът, който се каните да ми дадете?
— Вие не бихте могъл да сторите нищо по-добро, освен да се оставите да ви отведа.
— И накъде ще ме водите?
— При херцога, който ще вземе решение относно вас.
— Много любезно и мило! Ами ако не се подчиня?
— Тогава ще си носите последствията.
— Ще ги нося.
С един бърз скок той се стрелна покрай Макс и през вратата навън. Докторът можеше да го хване, наистина, ала не го стори заради принцесата. Освен това смяташе, че графът ще бъде заловен. Военният конвой навярно отдавна беше стигнал при палата на принцесата, така че графът щеше да налети право в ръцете на войниците. Та ето как той се задоволи само бързо да последва беглеца.
Само че Макс се бе излъгал в сметките си. Войниците бяха изгубили от очи летящата карета и им бе необходимо доста време, докато открият отново дирята й. Когато Макс излезе от арката на портата, успя тъкмо да види как препускащият екипаж зави зад първия ъгъл на улицата. Далеч долу съгледа тичащите насам войници. Те бяха немалко стъписани, дето са пристигнали твърде късно, ала Макс не можеше да ги вини, когато узна причината.
След като унтерофицерът бе свършил с доклада си, докторът заповяда:
— Бързо след каретата! Повикайте всички стражи! Сто талера на този, който залови графа! И после ми докладвайте в моето жилище!
Войниците се отдалечиха бързешком, а Макс се отправи обратно към принцесата, за да й даде необходимите разяснения. Та нали повечето събития й бяха неизвестни.
— Настанете се, моля! — започна тя.
— Подчинявам се.
— Вашето име е доктор Макс Брандауер?
— Да.
— Негово сиятелство, херцогът, често се отбива при вашето семейство?
— Щастлив съм да мога да го потвърдя.
— Понастоящем вие действате много вероятно по негово нареждане?
— Така е. Нека Ваше височество ми позволи едно кратко изложение на нещата. Вярно, войските на Зюдерланд вече са настъпили срещу нас, но аз знам, че мога да ви говоря с доверие.
— Можете. Аз няма да напусна Норланд, преди този гибелен раздор да се е изгладил.
— Аз бях в положение да дочуя последната част от разговора ви с графа и не мога да не изразя възхищението си от благородните принципи, изразени във вашите слова. Но нека ви осведомя.
Той започна изложението на машинациите, чиято жертва бе трябвало да стане тя. Премълча, наистина, едно-друго, ала тя все пак получи една жива представа за онова, което искаше да знае.
— Благодаря ви — рече, когато той свърши. — Без да го желаете, вие ми позволихте да хвърля един поглед в сърцето ви, което бие вярно за правдивото дело на херцога. Позволете ми да отвърна на дълбокото уважение, изразено от вас преди малко, и ми дайте приятната надежда, че днес не ви виждам при себе си за последен път.
Една лека руменина плъзна при последните думи по страните й, а ръката, която му подаде, се задържа миг по-дълго от необходимото в неговата десница. При това докосване го проряза едно още никога неизпитвано блаженство, поиска му се да се хвърли в нозете й и да й признае, че всеки удар на сърцето му й принадлежи, ала той потисна клокочещите чувства и отвърна:
— Ако Нейно височество ме освободи със заповедта да се явя отново при нея, ще се подчиня с удоволствие.
— Посещавайте ме толкова често, колкото ви се струва необходимо или приятно! По всяко време сте добре дошъл. Аз ви благодаря, че ме избавихте от присъствието на този човек. Сбогом за днес!
Макс се отправи към къщи, за да отдъхне няколко часа от напреженията през нощта. Беше спал може би три часа, когато бе събуден от чукане. На неговото „Влез!“ вратата се отвори и Томас Шуберт, главният калфа, пробута през прага дългата си фигура.
— Хер доктор един хер желае да говори с вас.
— Кой е той?
— Никога не съм го виждал.
— Нека има миг търпение, идвам веднага.
— Слушам, хер доктор!
Макс навлече набързо дрехите си и после слезе долу. Разпозна посетителя веднага. Беше новият директор на психиатрията, който току-що бе пристигнал и бе счел за най-доброто да се отбие първо при Брандауер.
След като поздрави, Макс, забелязал притеснението на другия, поде:
— Хер директор, отгатвам причината на вашето идване. Разкажете ми, моля, как се случи произшествието!
Директорът започна своя доклад. Личеше си колко трудно му се удава това. Когато свърши, докторът рече:
— Хер директор, сега нямаме време да се впускаме в по-големи подробности. Нека ги отложим за един изчерпателен доклад утре при Негово сиятелство или при мен!
— Ще го сторя. Но се опасявам, че заради това, станало не по наша вина, събитие Негово сиятелство, а вие, хер доктор, ще ни…
— Успокойте се — прекъсна го Макс. — Аз съм убеден, че вие сте изпълнил дълга си. Доверието във вас и вашия колега си остава непоклатимо.
— Благодаря ви, хер доктор — отвърна другият, поуспокоен донякъде. — Мислите ли, че има изгледи беглецът да бъде отново арестуван?
— Имам всички надежди… Ето, още сега ще го узнаем.
Беше влязъл Томас и редом с него унтерофицерът на отделението, което Макс беше изпратил да преследва графа.
— Е? Заловихте ли графа?
Заговореният поздрави по военному.
— На заповедите ви, хер доктор, не за съжаление.
При това направи такава покрусена физиономия, че Макс бе принуден да се засмее. Можеше да се предположи, че човекът тъжеше по-малко за изплъзването на преследвания, отколкото за безнадеждността да спечели обещаните сто талера. А пък Томас не можа да се въздържа да не отбележи:
— И казва ти тук още опесникът „На заповедите ви“! На заповедите щеше да е, ако го бяха пипнали и домъкнали насам. Ама няма си народът ни дарпата и ловкостта, ни нозе и крака. На мен оня нивга нямаше да офейка.
Макс естествено бе също недоволен от резултата, ала отдаваше част от вината и на самия, себе си. Ако беше арестувал графа веднага, наместо първо да приказва с него, то изплъзването щеше да му е невъзможно. Въпреки това хранеше убеждението, че в крайна сметка все пак ще го залови. Обърна се към унтерофицера:
— Добре. Вие изпълнихте своя дълг и не сте виновен за несполуката. Предоставям временно на вас и хората ви надзора на къщата на Хоенег. Никой не бива да влиза или излиза. Аз ще имам грижата скоро да бъдете сменени.
Мъжът тръгна, а Макс се сбогува с директора на психиатрията.
Той побърза да отиде при херцога, за да го осведоми за безуспешното начинание. Когато прекосяваше преддверието, вратата на приемната се отвори и излезе един офицер. Той го позна. Беше зюдерландският пълномощен министър.
Макс беше получил разрешението по всеки час да влиза без предизвестяване при своя княжески кръстник. Ето защо и сега не се поколеба да се възползва от тази привилегия. Но още с пристъпването на прага се дръпна смутен. Херцогът не беше сам, както бе предполагал Макс, а при него се намираше принцесата на Зюдерланд. С едно извинение поиска да се оттегли, ала една дума на херцога го принуди да остане. Този държеше в ръката си някакво писмо, което сега подаде на доктора.
— Чети, Макс, и се удивлявай!
Заговореният направи на принцесата един почтителен поклон и прегледа после редовете. Съдържанието трябва да бе забавно, защото Макс въпреки присъствието на височайшите лица не съумя да сдържи една весела усмивка. Херцогът се обърна към Аста, която бе заела място на отоманката, и подпита:
— Ваше височество, получихте ли някакво телеграфическо отзоваване оттук?
— Не, Ваше сиятелство.
— Странно. Хората там отвъд много вероятно съвсем не са били подготвени за едно такова ускорено развитие на нещата. На мен още не ми е известно какво становище сте заела, но личната ми симпатия към Ваше височество ми запретява да премълча пред вас съдържанието на това писмо. Негово височество, вашият папа, ми казва вътре приблизително следното: Той за свое най-живо съжаление дочул, че във всички части на моята страна вилнеела размирица, че над моя трон и над моето владичество, та дори и над самия мен витаела огромна опасност. При това положение той счел за свой дълг да ме подкрепи по съседски и тъй като понастоящем един корпус се намирал с цел маневрени учения в близост до границата, дал заповед той да премине границата и да потуши със сила въстанието. Принцесо, смея ли да ви помоля за вашето мнение?
Аста беше почервеняла до слепоочията, а в очите й блестеше онази влага, предизвиквана обикновено от болка или гняв.
— Ваше сиятелство, аз съм дъщеря на своя баща, но въпреки това ще назова правилната дума: посрамване. Ето неимоверно голямо посрамване, с което този ненавистен Хоенег опетни достопочтената глава на моя баща. Аз изисквам наказание за злодея, Ваше сиятелство!
— Искането ви вече е намерило своето удовлетворение. Но имайте предвид, че не графът единствено е виновен!
— Разбирам какво искате да кажете, Ваше сиятелство, и ви умолявам да ме задържите като заложница.
Тогава херцогът пристъпи съвсем близо до нея и улови ръката й. Гласът му прозвуча меко и приятелски, когато помоли:
— Мило мое дете, върху вас не бива да падне и най-лекия помен от някакъв упрек. Вие сте свободна. Ако пожелаете да се върнете във вашата родина, аз ще се погрижа това да може веднага да стане. Но ако поискате да спечелите моята благодарност, благодарността на моя и вашия народ, останете — не като заложница, а като приятелска посредница между мен и вашия баща!
— Ваше сиятелство, аз оставам! Какво трябва да сторя?
— Изпратете незабавно две телеграми — едната до баща ви и другата до командващия онзи армейски корпус, който вече се придвижва през нашата граница.
— Кой е той?
— Бъдещият наследник на престола, вашият брат.
— Ах! Това веднага ще стане! Диктувайте, моля, Ваше сиятелство!
— Не мога. Нека пише Макс! Той познава редакцията, спазвана при тайните депеши, трябва непременно да ни повярват. Моето решение е взето, а разпорежданията ми са дадени. Вие сега ще телеграфирате, че не се забелязва ни най-малката следа от народен бунт и поради това трябва да се заповяда на войските да спрат, ако не искат да станат за посмешище. Утре сутринта аз ще възвестя Конституцията. Още през същия ден ще се придвижа с част от армията към границата, за да възпра още в първия стадий евентуалното противопоставяне на Зюдерланд, докато останалите армейски единици, които съм поставил под заповедите на барон Фалкенау, ще бъдат натоварени на кораби, за да застрашат врага от морска страна. Виждате, Ваше височество, с каква откровеност говоря, понеже съм убеден, че заслужавате моето доверие. Да даде Бог, този гибелен разрив да бъде ликвидиран навреме и без кръвопролитие!
— Да даде Бог! — повтори Макс.
— Да даде Бог! — пожела принцесата, при което очите й се напълниха със сълзи на болка и вълнение.
Вечерта на същия ден доктор Брандауер се отправи в палата на граф Хоенег главно за да потърси сред книжата на беглеца доказателство за вина на неговия син. В резултат излязоха, наистина, на бял свят няколко тежко обвиняващи бащата документа, ала не се намери и една-единствена отправна точка, която да покаже доколко синът бе участвал в съзаклятието. Почти се създаваше впечатление, като че Хоенег преднамерено го е държал извън играта — било, че в случай на разкритие искаше да го предпази, било, че заради известното лекомислие на „Лудия граф“ не бе препоръчително да го направи довереник на такива опасни тайни.
В замяна Макс направи едно друго откритие, което го изпълни с голямо задоволство. Сред книжата на графа се намираше оригиналът на един таен пакт, който князът на Зюдерланд преди ред години бе искал да сключи с една чуждестранна сила. Този документ по мистериозен начин бе изчезнал от писалището на неговия секретар по разни тайни въпроси, някой си барон фон Голвиц. Около аферата се бе вдигнал много шум и дори в Норланд се бе заговорило за нея. От пакта не излезе нищо, а баронът, който не можа да се очисти от подозрението за злоупотреба, изпадна пред Двора в немилост. И ето че сега из един път фаталният документ се появи измежду книжата на граф Хоенег. Но което правеше работата още по-значителна, бе обстоятелството, че към документа бе прикрепен един лист, на който бе отбелязано не само името на истинския крадец, но вписана и сумата, която този бе получил от графа за открадването му. Секретарят на княза на Зюдерланд следователно беше невинен и Макс с удоволствие си представи радостта, която щеше да създаде у фамилията на пострадалия с разкритието на истинското положение на нещата.
Той не подозираше колко важна роля щеше да изиграе в бъдеще този отново намерен, привидно малоценен в момента документ…