Карл Май
Скиптър и чук (8)

8. ЖИВОТ ЗА ЖИВОТ

Няколко месеца по-късно един малък кафила навлезе в големия кервансарай на Булак, предградието на Кайро. Той се състоеше от една жена с дете и петима мъже. Единият изглеждаше много блед, ала в светлите му очи пламтеше необуздан огън.

Той предаде жената и детето на четиримата си придружители и закрачи към улица „Ел Кантареб“, където спря пред една подобна на палат къща, при чиято врата стоеше на караул един въоръжен негър.

— Лимин ел бет? (Кому принадлежи тази къща?) — попита го.

— Принадлежи на хадифа, Аллах да го пази! А вътре всякога живее главният кади, когото султанът, Аллах да благослови неговия лик, праща всяка година, за да въздава право между него и хадифа.

— Денят на смяната е отминал. Как се казва новият кади?

— Новият Кади баши, искаш да кажеш? Той има дълго колкото Нил име, ала ние го наричаме за по-кратко Абу Мосалем.

— Той у дома ли си е?

— Седи в дивана^[1] си, защото сега е часът, в който всеки вярващ може да говори с него, за да помоли за правосъдие. При него ли искаш да идеш?

— Да.

— Тогава върви и Аллах да даде на думите ти благословия!

Катомбо влезе и изкачи едно стълбище, чиито стъпала бяха покрити с драгоценни килими от Смирна. Горе стоеше един евнух, облечен в богата одежда. Ханджарът^[2] му блестеше от злато, а пищовите му бяха инкрустирани със сребро.

— Битрид е? (Какво искаш?) — обърна се властно той към пришелеца.

— Искам да говоря с Кади баши.

— Кой си ти?

— Това ще кажа на самия него.

— Ти трябва да го кажеш на мен, защото без мое разрешение няма да можеш да влезеш при него.

— Къде е диванът му?

— Там.

Той посочи с лявата ръка една врата, като протегна към него отворената десница в знак на ясно свидетелство, че пропуска само онези, които са закупили с бакшиш това разрешение.

— Искаш бакшиш? — попита Катомбо.

— Не знаеш ли, че отворената ръка врата отваря?

— А ти не знаеш ли, че Пророкът казва: „Алчната ръка на слугата вреди на господаря.“ Горко тогова, който продава справедливостта срещу злато и сребро! Ти от мен нищо няма да получиш.

— Тогава Кади башията не приема за теб.

— Той приема, аз ще ти го докажа.

Той замахна и угости нехранимайкото с такъв силен удар, че онзи се сгромоляса на пода. В същия миг обаче скочи и изтегли ханджара, за да се нахвърли върху Катомбо. Този улови с лявата ръка пестника, обгърнал оръжието, и го пресова по такъв начин, че евнухът изрева високо.

Тогава врата към дивана се отвори и на нея се появи самият кадия.

Катомбо беше с гръб към него, така че лицето му не се виждаше.

— Куче, какво си позволяваш! — викна оня и изтегли ятагана си.

Заговореният се обърна.

— Твоят въпрос е правилен. Това куче се осмели да иска бакшиш от мен, без който нямаше да си вкъщи, и извади оръжие насреща ми. Да го пребия ли, или предпочиташ да го предадеш на джезаря^[3]?

— Човече, да не си обладан от зли джинове^[4]? Бастонадата ще ги пропъди от теб! Кой си ти?

— Виж!

Катомбо отметна капуцината от главата към тила.

Кадията отскочи изплашен назад.

— Машаллах! Капудан-пашата!

— Да, аз съм. И ти ли няма да ме приемеш без бакшиш?

— Салам ’алейк! Влез, господарю!

— А този човек, който се одързости да продаде справедливостта и доброто ти име?

— Той няма да избегне наказанието си. Сега обърни към мен своя лик и ела вътре!

Скопецът напъха треперещо ханджара в ножницата. Двамата стъпиха в дивана, където седяха няколко мъже и забулени жени.

— Излезте и чакайте, докато наредя да ви повикат! — повели кадията.

Те се отдалечиха. Катомбо трябваше да се настани от дясната страна на кадията върху издигнатото стъпало, покрито с лъскав килим от Кашмир. При едно пляскане с ръце се появиха черни роби с драгоценни чибуци и кафе, които поднесоха на господарите.

Кадията захвана разговора.

— Знаеш ли, че тук дойде да те търси един пълномощник на Великия властелин?

— Чух го.

— Ти си получил отпуска за два месеца и не си се върнал. Султанът накарал да питат при хадифа за теб.

— И какво му отговорил хадифът?

— Казал, че само един-едничък път си бил при него и после си изчезнал. Корабът, с който си дошъл, и който трябвало да те чака, отдавна заминал пак за Стамбул. Бива ли да те питам къде си пребивавал през туй време?

Катомбо сне феса от главата си.

— Виж тази рана!

Кадията се удиви.

— Машаллах! Ти си бил ранен и болен? Кой дръзна да стори това, на теб, капудан-паша, прославеният адмирал на Великия повелител на правоверните?

— Дойдох при теб, за да поискам справедливост. Ще накажеш ли извършителя?

— Аллах акбар (Аллах е велик), а моята ръка е силна. Дръзкото куче ще заплати това със смъртта си. Назови ми името му!

— Ти няма да го накажеш — отговори Катомбо с тон на съмнение.

— Защо не? Заклевам ти се в брадата на Пророка, че той ще си получи своето възмездие! Само ми кажи името му! Ще наредя да го заловят, та даже да живее в най-затънтената вади на Сахара.

— Не е нужно да го дириш в Сахара, защото той е тук в Кахира. Това е хадифът.

Кадията се стъписа.

— Аллах да закриля твоята душа и моята! Как е възможно хадифът да нападне капудан-пашата на падишаха?

— Не го стори той, а неговите еничари.

— И къде стана тая работа?

— В един оазис, където бях отишъл да навестя приятели.

— Преди три месеца агата за дълго заминал от Кахира, без някой да знае накъде. Да не е било по онова време?

— Да.

— Той ви е нападнал, знаейки, че ти си там?

— Знаеше го, защото аз наредих да му го кажат и го предупредих.

— В такъв случай той е действал по заръка на хадифа и твоите приятели трябва да са били големи врагове на последния. Кои бяха те?

— Познаваш ли Омар Батху?

— Богатият, храбър мамелюкски княз?

— Да. Неговата жена е сестра на моята жена. И познаваш ли Саид Абдаллах?

— Големият корабен водител? Той срази навремето Хамд ел Арек, мюдюра на Асуан. Хадифът искал да го убие, но той се изплъзнал с един млад рейс, който бил прочут със своята смелост и получил за жена дъщерята на корабния водител.

— Този рейс бях аз.

— Ти? — попита кадията изумен.

— Да, аз. Мюдюрът на Асуан беше отвлякъл сестрата на моята жена, тя беше годеницата на мамелюкския княз. Аз я измъкнах от мюдюра, той ме преследва и падна в битката. Аз избягах с Абдаллах, а Омар Батху трябваше да се крие в пустинята, защото хадифът искаше да го убие. Преди три месеца отидох с Абдаллах и жена си при мамелюка. Бяхме нападнати от еничарския ага на хадифа, който изби всички мъже, а жените и децата повлече със себе си.

— Значи Саид Абдаллах и Омар Батху са мъртви?

— Мъртви са — процеди Катомбо. — Но аз ще отмъстя за тях.

— На кого?

— На техния убиец. Ти ще ми помогнеш.

— Деянието е извършено по заповед на вицекраля. Кажи ти самият дали мога да го съдя.

— Ти ми обеща справедливост, заклевайки се в брадата на Пророка. Не знаеш ли, че един правоверен никога не бива да престъпва тази клетва?

— Аз ще я сдържа, доколкото е по силите ми, защото Аллах знае, че човек не може да стори повече, отколкото му е дадено. Разправи ми точно произшествието!

Катомбо го осведоми за египетските си преживелици дотолкова, колкото сметна за нужно да сподели. Кадията остана после дълго потънал в дълбок размисъл. Най-сетне заяви:

— Кой е същинският убиец? Хадифът не, защото той не е можел да знае обстоятелствата, и агата също не, защото той пък е сторил онова, което е смятал за свой воински дълг. Виновни няма и по тая причина става така, сякаш не съм положил клетва.

Катомбо не можеше да му се сърди за това изврътливо заключение, толкова повече че нападението бе целило само Омар Батху и агата бе заявил, че ще се оттегли мирно, ако му бъде предаден. От тази гледна точка работата добиваше вид на частни взаимоотношения, от които властта трябваше да дръпне ръката си, и които служеха само за основа на лично кръвно отмъщение.

— Ти си много мъдър, о, кади, защото умееш така да обърнеш една клетва, че Аллах да не може вече да я чуе. Но кажи, ще ме закриляш ли, ако си навлека омразата на хадифа?

— Ще го сторя.

— Има ли той правото да взема в харема си вдовицата на мамелюка, ако тя не е съгласна?

— Няма такова право, защото тя не е робиня, която може да бъде продавана.

— В такъв случай нашият разговор свърши. Аллах йих-фацак!

Той се надигна. Кадията стори същото, ала го задържа още малко.

— Къде живееш?

— Хората ми са все още в кервансарая.

— Тогава те моля да гледаш на моя дом като на свой.

— Ти го искаш и аз ще го сторя.

— И имай предвид при своите намерения едно, че хадифът не е непосредствен поданик и служител на султана, и че властта на последния често не се простира толкова далеч, както на пръв поглед изглежда. Ето защо моята служба е калпава и мъчна. Доведи своите при мен и аз ще ти помогна, доколкото е по силите ми.

Катомбо се отправи обратно към кервансарая и отведе Айша с детето и слугите в къщата на кадията. После тръгна сам към палата на вицекраля.

Това бе едно съвсем необичайно за неговия ранг поведение. В страните на горещия климат всеки високопоставен мъж се обгражда с многобройна прислуга, какъвто е обикновено и при нас случаят. За почти всяка отделна дейност си има съответния извършител и с цялото това множество от подчинени се парадира, особено при тръгване навън, като голям разкош. Изразът тръгване навън всъщност е неправилно характеризиране, защото никой господар няма да ти тръгне пеша по улицата, а или ще язди, или ще пътува с кола, или пък ще заповяда да го носят. Че Катомбо въпреки своя висок пост се отправи пешком към палата, си имаше своята причина както в неговите западноевропейски разбирания, така и в обстоятелството, че той тук нямаше на разположение прислуга, но това при всички случаи бе един пропуск по отношение уважението, което трябваше да докаже на вицекраля и чрез това, като потегли към него под съпровода на бляскава свита.

Хадифът току-що бе напуснал банята. Той седеше на един бял копринен диван и пушеше. Червеното му сетре искреше от брилянти. На чалмата му блестеше аграф, чиято стойност възлизаше на стотици хиляди. Грифът на едно дамско лезвие имаше за украса диамантено топче и бе инкрустиран с редки скъпоценни камъни.

Владетелят имаше лошо настроение. Пред него стоеше еничарският ага, главният шеф на вицекралската полиция, и правеше ежедневния си доклад, който явно съдържаше много неща, предизвикващи гнева на господаря.

Но ето че приближи, пълзейки, един роб.

— Какво искаш, куче? — запита го вицекралят.

— Господарю, един мъж, който се нарече Нурван паша, иска да говори с теб, Слънцето на мъдростта и Олицетворението на силата.

В лицето на вицекраля нещо потрепна. Той метна един яден поглед към агата.

— Виждаш ли, че той идва, и че пустинята не го е погълнала? Ако беше пукнал заедно с другите, нямаше да може да додява ни на мен, ни на теб.

Агата сведе поглед към земята.

— Господарю, аз не можех да знам каква ще е волята ти.

— Един слуга всякога трябва да знае волята на своя господар. Пусни го да влезе!

Катомбо пристъпи вътре.

Той поклони едва-едва глава и само сложи десница в знак на почит върху областта на сърцето.

Хадифът го посрещна с леко движение на ръката.

— Салам ’алейк! Адмиралът на султана е добре дошъл при мен. Каква работа доведе твоите нозе насам?

— Аз не идвам като пратеник на моя всемогъщ господар, а по частна работа.

Неговите очи срещнаха с мрачен поглед агата и се обърнаха после въпросително към вицекраля. Този разбра немия въпроси и отвърна:

— Този мъж е моята дясна ръка. Ти можеш да говориш пред него, както ако бях сам.

— Тогава позволи да седна!

Той прибута с крак една възглавница в близост до хадифа и се намести на нея. Вицекралят беше пропуснал да предложи на капудан-паша място за сядане и поради това бе принуден да преглътне упрека.

— Настани се и започвай! — рече със спокоен тон, ала бръчката между веждите му бе знак, че самоувереното държане на пашата го е разгневило.

— Казваш, този мъж бил дясната ти ръка — поде Катомбо. — Защо я насочи ти тая ръка срещу мен?

— Срещу теб? — попита хадифът с лицемерно удивление. — Говори по-ясно!

Катомбо повдигна феса си.

— Виж раната, която твоята дясна ръка ми нанесе!

— Ти имаш рана? Тя ти е била нанесена от моя ага?

— Така е, господарю, и ти го знаеш от дълго.

— Не го знам, но веднага ще го узная. — И той се обърна към агата: — Твоят ятаган ли нанесе тази рана?

— Не — отвърна запитаният.

Вицекралят погледна пашата с доволна физиономия.

— Ти чу, а агата никога не ми казва неистината, защото знае, че ще му сложа сетне главата пред нозете.

— Той действително не лъже и въпреки това казва неистината, защото по вина на неговата заповед бях толкова близо до смъртта.

— Разказвай! Твоето слово звучи необикновено и тайнствено, но ти ще разрешиш загадката.

— Загадката на теб вече ти е известна — отговори Катомбо невъзмутимо — и аз не бива да се осмелявам да ти отнемам ненужно скъпоценното време. Твоят ага уби мои приятели в пустинята. Кажи дали това се случи по твоя заповед!

— Как се казваха приятелите ти?

— Саид Абдаллах и Омар Батху.

— Това не звучи добре за теб. Нямаш ли по-добри приятели?

— Те бяха приятели, по-добри от които никога няма да мога да намеря.

— Убийци бяха те! Те бяха убили Хамд ел Арек, мюдюра на Асуан, и трябваше да умрат. Не знаеш ли, че Коранът казва: „Еддем б’еддем!“ (Кръв за кръв, око за око!)?

— Те не бяха го убили, а победили в честна битка Той беше отвлякъл дъщерята на Абдаллах и вдигна срещу него оръжие, макар този да искаше да му прости. А какво бяха сторили мамелюците, които си наредил да избият заедно с Омар Батху и Саид Абдаллах?

Очите на хадифа проблеснаха гневно към говорителя.

— Куче, как се осмеляваш да говориш така с мен!

— Куче? Ти се осмеляваш да наречеш Нурван паша, адмирала на Великия повелител, куче?

— Нищо не се осмелявам аз, защото един знак от моя страна може да те погуби.

— Ти не си ми господар или началник. Аз не се боя нито от знака, ти, нито от заплахата ти. Мюдюрът беше застрелян от Саид Абдаллах при неизбежна самоотбрана, а Омар Батху изобщо не е присъствал.

— Докажи го!

— Моята дума е достатъчно доказателство! — отвърна Катомбо гордо.

— Твоята дума? Откъде пък знаеш, че говориш истината?

— Защото присъствах на онази битка. Аз съм мъж на дъщерята на Абдаллах и се казвам всъщност Катомбо.

— Катомбо! — извика хадифът, като се понадигна от възглавницата си. — Тогава ти си убиецът, който навремето ни се изплъзна?

— Инте ралтан. (Лъжеш се.) Аз не съм убиец. Бях нападнат от мюдюра и се защитавах!

— Ти си надхитрил и убил този, към когото беше привързана моята душа. Ти си един престъпник и аз съм ти съдия.

— Отново се лъжеш. Аз съм Нурван, капудан-пашата на Великия господар на правоверните, и който се одързости да ме оскърби, той оскърбява султана.

— Ти си Нурван паша, но си преди всичко и мой поданик, защото си роден в Египет и си бил рейс по Свещената река.

— Бях рейс, но съм роден в една друга, далечна страна. Не съм твой поданик и сега своя пред теб заради убитите. Къде е Зобейде, жената на Омар Батху?

— Знаеш ли, че един правоверен никога не говори за една жена?

— Тогава ти не си правоверен, защото си приказвал за Зобейде на своя ага. Убитите ти не можеш да направиш пак живи, но Зобейде, сестрата на моята жена, ще ми върнеш!

Той се беше изправил и стоеше в повелителна стойка пред мъжа, на когото всички поданици на Египет принадлежаха като роби. Вицекралят също се бе надигнал и посегнал към ятагана си.

— Ти никога няма да видиш вече Зобейде.

— Аз я изисквам от теб, както и всичките съкровища, които си заграбил от мамелюкския княз.

— Ти изискваш? Ха, един знак от моя страна и ще се валяш пред мен в прахоляка. Ти не стоиш пред мен като офицер на Великия господар, а като убиец на мюдюра. И ако аз те осъдя, кой ще знае къде си се дянал? Защо дойде при мен като прокрадващ се дервиш, а не със свитата, която подобава на един капудан-паша? Мога да наредя да ти отсекат главата, без някой хабер да добие за това.

— Ти се лъжеш. Кади башията знае, че съм дошъл при теб. Той чака моето завръщане и веднага ще уведоми Великия властелин, ако то не последва.

— Мислиш ли? Смяташ, владетелят на Египет ще се побои от някакъв си там кади? Кой си ти? Един странник, един просяк, който идва сам при мене. Капудан-паша не е бил у дома ми. Ага, хвани го!

Катомбо сложи ръка на дръжката на сабята си.

— Наистина ли мислиш, че капудан-паша се страхува от наместника на султана в Египет? Оттегли си заповедта, инак тя ще ме принуди лично да отмъстя на убиеца на моите близки!

— Ти смееш да заплашваш владетеля на Египет в собствения му палат? Хвани го, ага!

Агата протегна ръце. В същия миг проблесна сабята на Катомбо и главата на еничаря се търкулна на земята, отделена от трупа. Обезглавеното тяло се заклатушка в продължение на няколко секунди и после се сгромоли върху скъпоценния килим, заливайки пода с поток кръв.

— Ей така умее да върти Нурван паша сабята, когато го принудят да наруши мира на нечий дом.

Той избърса кървавото острие във възглавницата, на която беше седял, и го пъхна в ножницата.

Вицекралят до момента бе стоял вцепенен от страх и ужас. Сега животът се върна отново в него.

— Убиец! — изрева той и се втурна с високо размахан ятаган към Катомбо.

Този парира удара само с пестник, но така, че ятаганът отлетя надалеч към стената. Тогава хадифът бръкна в шала, който му служеше за пояс, измъкна отривисто един пищов и натисна спусъка. Катомбо направи едно светкавично извъртане и куршумът просвири покрай главата му. Изстрелът в миг примами цялата прислуга, която се бе намирала в близост до дивана.

— Хванете убиеца и го вържете! — повели хадифът, разпенен от ярост.

Катомбо отново измъкна сабята.

— Стой! — викна строго. — Аз съм Нурван, капудан-пашата на султана. Аз само се отбранявах и който ме докосне, ще стане дете на смъртта!

Тези думи и неговата заплашителна стойка породиха няколко мига нерешителност сред слугите, които в болшинството бяха страхливи евнуси. Катомбо се възползва от малкото секунди и се отдалечи. Хадифът беснееше от ярост, ала преди слугите да се заемат със сериозно преследване, Катомбо се беше изгубил в човешката навалица, която се полюляваше насам-натам пред палата.

Вицекралят даде втори изстрел по прислугата и повали неколцина с удари. После заповяда веднага да му доведат Кади башията.

Този междувременно очакваше връщането на Катомбо.

— Как мина? — заговори го, когато се появи. — Твоите очи гледат гневно, а лицето ти вещае зло.

— Тази сабя е още топла от кръвта на убиеца — отговори запитаният мрачно.

— Какво си извършил? Кого си убил?

— Еничарския ага.

— Аллах акбар (Аллах е велик), но твоята дързост е още по-голяма. Къде го срази?

— В палата, пред очите на хадифа.

Кадията пребледня.

— Тогава ти си изгубен.

— Изгубен? Капудан-паша?

— Да, защото нито аз, нито султанът можем те спаси. Ти си нарушил мира на хадифския палат и си убил главния заместник на владетеля по полицейските работи в държавата. Ти си си навлякъл отмъщението на хадифа и ще станеш жертва на неговата съдебна власт.

— Аз не подлежа на тази съдебна власт.

— Подлежиш!

— Няма да се подложа.

— Ще те принудят.

— Ти ще ме защитиш. Никой гавазин на хадифа няма право да пристъпи в твоята къща.

— Машаллах! Това е вярно и ти ще живееш при мен. Но веднага щом напуснеш прага на моя дом ще те арестуват.

— Ще бъда предпазлив и веднага ще напиша един правдив доклад до султана. Нека той реши какво трябва да стане.

— Аз ще добавя своето, ала не мога да скрия от теб опасенията си. Султанът ще трябва да се съобрази с хадифа.

— Не и със своя най-висш морски офицер?

— Е, да, но съображението не е толкова наложително, колкото предпазливостта.

В този момент дойде пратеникът, който трябваше да призове кадията при хадифа. Той откликна на повикването и се отправи с многобройна свита към хадифския палат.

Доста време мина, преди да се върне. Лицето му не създаваше впечатление да е изпълнен с надежди.

— Стана както ти казах. Хадифът изиска незабавното ти предаване.

— Ти отказа ли му го?

— Да.

— Той какво стори?

— Трябваше да признае международното право, което превръща моя дом в твое неприкосновено убежище, но ще нареди къщата да бъде плътно обкръжена. Определените за тази цел гавази вече са на път.

— Това не ме кара да се страхувам, защото аз няма да напусна дома ти, докато не пристигне решението на султана.

— Хадифът ще го има в ръката си по-рано от теб.

— По какъв начин?

— Защото един негов пратеник вече тръгнал за Стамбул, за да се оплаче устно в името на хадифа от теб и да поиска предаването ти.

— Кого е пратил?

— Един мъж, чийто пост ще има много голяма тежест при султана…

— Да не би пък чак везира си?

— Ти отгатна. Лесно е да се помисли, че устното изложение на този висш сановник, който е ловък дипломат, ще има повече успех от твоя писмен доклад.

— Имаш право. Султанът няма силно сърце. Чувал ли си за нормандския граф фон Хоенег, когото плених навремето на „Орел“?

— Всеки турчин знае това геройство, с което си станал капитан на един от най-добрите бойни кораби.

— Графът си беше навлякъл омразата на Великия повелител и аз го считах за изгубен. Тоя шарлатанин обаче съумя да придаде благодарение хитростта си такъв поврат на работата, че султанът нареди да го освободят. Боя се, че тази слабост сега и за мен ще стане опасна.

— Аз споделям опасението ти, но ще те подкрепя, доколкото това ми е по силите. Хадифът естествено ще си помисли, че и от твоя страна ще тръгне бърз пратеник за Стамбул. Следва да се очаква, че ще му поставят пречки по пътя.

— Това е много вероятно. Няма ли начин да се предварди?

— Аз имам един верен слуга, на когото можем да разчитаме. Разбира се, той не бива самият да е приносителят на твоя хабер. Кому трябва да го предаде?

— На Великия везир, който е мой приятел.

— Тогава пиши бързо! За другото аз ще се погрижа и дано Аллах благослови нашите стъпки!

— Ти спомена ли Зобейде пред хадифа?

— Да.

— И той какво отговори?

— Каза, че още тази вечер ще узнаеш какво е решил за нея.

— Той ще я задържи в харема си и аз не мога нищо да сторя, за да я освободя.

— Неговите думи все пак звучаха така, сякаш е намислил още днес да ти я предаде. Изчакай вечерта, тя ще донесе решението…

Кадията беше прав — вечерта донесе решението.

Беше след полунощ и жителите на Кайро бяха потънали в сън. Само тук и там на платформата на някоя къща седеше забулена в бяло фигура, вдъхваща живителната хладина на нощта. Четирима носачи, предвождани от един еничарски офицер, притичваха в тръс с един паланкин по смълчаните сокаци. Пред портата на палата, в който живееше Кади башията, той повели да спрат и почука.

Едно малко прозорче-шпионка се отвори и се появи лицето на един арапин.

— Лелтак саиде! (Благословена да е нощта ти!) — поздрави еничарят. — Ти ли си пазачът на тази къща?

— Да. Какво желаеш, о, господарю?

— Твоят повелител, Кади башията, още ли будува?

— Той седи в еркера и работи.

— Не живее ли при него един сихди на име Нурван паша?

— Да.

— И той ли е още буден?

— Това не зная.

— Тогава го събуди и отвори?

— В тоя късен сахат? Нямам право. Повелителят ще ми се разгневи.

— Аз няма да влизам, а само ще ти предам носилката.

— Кой седи в нея?

— Една личност, която пашата очаква.

— Кой я праща?

— Хадифът.

— Тогава ще отворя. Ама ти не влизай, а само носачите, които после веднага да се отдалечат!

— Кракът ми няма да прекрачи прага ти, но ти не бива да отваряш носилката, без самият Нурван паша да присъства. Кажи му само че хадифът му праща онова, което е поискал от него!

Портата се отвори, четиримата мъже внесоха паланкина в двора и се отдалечиха мълчешката, при което еничарят отново закрачи пред тях.

Негърът не посмя да приближи до носилката. Напротив, влезе в палата и се отправи към еркера, където се намираше Кади башията. Този седеше помежду какви ли не книги и неуморно пишеше.

Той чу влезлия и се обърна раздразнено към него.

— Какво искаш? Не знаеш ли, че сега не биваше вече да бъда смущаван?

Негърът лежеше на земята, той се осмели само едва-едва да повдигне глава.

— Зная, господарю, ала въпреки това трябваше да те смутя, защото хадифът е пратил една носилка.

— Носилка? Празна? За кого?

— За Нурван паша. Тя не е празна.

— Кой е вътре?

— Не зная. Един еничарски офицер я докара и ми повели да не поглеждам кой се намира в нея. Трябвало да кажа, че хадифът пращал онова, което Нурван паша поискал.

Кадията се изправи изненадано.

— Тогава след долу и продължавай да си вършиш службата!

Негърът изпълзя заднишком през вратата, а кадията се отправи незабавно към помещенията, в които се намираше Катомбо. Този седеше още до Айша и говореше с нея за събитията през последните дни. Той чу стъпките, които спряха в преддверието, и излезе.

— Ти ли си? — попита удивено, разпознавайки кадията.

— Аз съм. Виждам, че спокойствието още не е обхванало твоята душа. Ела с мен в двора!

— Какво ще трябва да правя там?

— Да видиш една носилка, която ти праща хадифът.

Някакво лошо предчувствие стегна душата на Катомбо. Двамата мъже се отправиха към двора и отвориха паланкина. Лунните лъчи се промъкнаха във вътрешността му и те видяха едно бледо, бяло като на привидение женско лице, чиито широко разтворени, безжизнени очи бяха вперени призрачно в тях.

— Зобейде! — извика Катомбо, вцепенен от страх.

— Зобейде, Дъщерята на Саид Абдаллах и жената на Омар Батху? — прошепна кадията.

— Да. Хадифът е наредил да я умъртвят.

Кадията пръв се съвзе.

— Не бива да го твърдиш. Тя може да е починала, може сама да си е причинила смъртта, а може и да е още жива. Трябва да я прегледаме. Накарай да я отнесат горе при твоята жена!

— Не, защото Айша ще умре от ужас. Предостави ми някоя тиха стая, в която да мога да я отнеса!

— Ела тогава!

Катомбо взе на ръце трупа, който носеше пълния комплект женски одеяния. Кадията повели на негъра да си мълчи и временно да отстрани носилката. После двамата отидоха в едно уединено помещение, което кадията освети със собствената си ръка, и в което щяха да бъдат несмущавани. Катомбо положи мъртвата на килима.

— Тя вече не е жива, крайниците й са студени и вкочанени.

Кадията улови една от висящите надолу ръце.

— Мъртва е. Но тази вкочаненост е неестествена. Тя не е умряла случайно.

Катомбо приближи свещта и разгледа внимателно трупа. Една внезапна мисъл го прониза.

— Виж носа. Ноздрите на мъртвата са разширени и оцветени много тъмно.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита кадията. Вместо отговор Катомбо освети един необикновено красив пръстен, който Зобейде носеше.

— Това е пръстенът на мамелюка. Той го носеше постоянно и никога не го махаше. Веднъж ми разказа, че пръстенът съдържал някакъв фин прах, който един мъдър маг му изготвил. Който го помиришел, щял да умре веднага или по-късно, според това много или малко е вдъхнал от смъртоносната отрова. Противосредство, спасение, нямало.

— Къде бил прахът?

Катомбо свали пръстена от пръста на трупа.

— Виж, той няма камък, а златния печат на мамелюка, и под него се намира една куха капсула, която крие праха.

— Отвори я!

— Това е опасно. Запуши си устата и носа!

Двамата си вързаха отпред по една кърпа и сега Катомбо опита да отвори капсулата. Успя. Тя съдържаше фин синкав прашец и върху него лежеше, колкото и малка да бе миниатюрната кухина, едно парченце хартия, на която ясно бе надраскана думата „коса“.

— Какво трябва да означава това? — удиви се кадията.

— Тя е взела пръстена от ръката на Омар, когато той е лежал мъртъв до нея, това е сигурно. Тя знаеше, че ми е известна тайната на пръстена, и че веднага ще отгатна естеството на смъртта, като видя пръстена на нейния пръст. Подозирала е, че ще го отворя и ще намеря бележката. Вероятно преди смъртта е скрила нещо в косите си, което може да ни даде обяснение. Нека потърсим!

Те разхлабиха кока на нейната гъста коса и намериха предположението на Катомбо потвърдено. Едно сгънато парче хартия бе скрито между къдрите. Катомбо го разтвори и зачете:

„До Катомбо!

Аз трябва тази вечер да стана жена на убиеца, после той възнамерява да ме предаде на теб. Аз не мога да живея без честта си и ще умра. Той ще ти изпрати моя труп и ти ще намериш тези думи. Целуни Айша! Сбогом и отмъсти за моята смърт и моята любов!

Зобейде“

Пестникът на Катомбо се сви, а физиономията му потръпна от необуздана ярост.

— Аз ще отида при него и ще го убия!

— От твоята уста говори гневът. Ти забравяш, че не бива да напускаш къщата, и че един хадиф не е тъй лесно да се убие, както някой феллах или арабин от пустинята.

— Защо не? Няколко живота ли има той? Или притежава сърце, в което не може да проникне острие?

— Той е толкова смъртен, колкото всеки друг, но отмъщението ще ти коства и на теб живота. Помисли за жена си и детето си!

Заплашително вдигнатите ръце на Катомбо се отпуснаха.

— Имаш право. Но въпреки това той ще умре, не от куршум и не от ятаган. Той ще умре от същата смърт, която причини на дъщерята на Абдаллах.

Той надяна опасния пръстен на пръста си. Кадията сложи предупредително ръка на рамото му.

— Пророкът казва: „Преди да изречеш една дума, размисли три часа! Преди да подхванеш едно деяние, размисли три пъти по три часа!“ Ти няма да сториш нищо, преди душата ти да е възвърнала своя покой, а очите ти — своята острота. Животът на един владетел е свещен и неприкосновен.

— Не по-свещен и неприкосновен от всеки друг живот. Но не се кахъри за мен! Нурван паша няма да предприеме нищо, което преди туй не е обмислил зряло. Аз трябва да чакам, додето пристигне решението на султана.

— Тогава ще имаш възможност да се упражняваш в търпение. Ще кажеш ли на жена си, че сестра й е починала?

— Да.

— Няма ли да е по-добре да го премълчиш засега?

— Не. Покойната има право на съчувствието на своите близки, а аз зная, че Айша предпочита да знае сестра си мъртва, отколкото в ръцете на този, който е убил техния баща. Хайде, позволи да отида при нея! Лелтак саиде. (Благословена да е нощта ти.) С натъжено сърце напусна той мъртвата, за да подготви живата за болката, която я очакваше при вестта за случилото се…

Дълго време мина без уединеността на Катомбо да бъде нарушена от някое ново събитие и едва след няколко седмици се разбра резултатът от посланието, което както той, така и хадифът бяха изпратили до Константинопол. Той тъкмо си седеше на кефа, когато влезе един слуга и доложи:

— Ефенди, един мъж вънка иска да приказва с теб.

— Кой е той?

— Един капудан от Стамбул.

— Как се казва?

— Фесар Ахмед.

Лицето на Катомбо се смръщи, Фесар Ахмед беше един опърничав подчинен, когото той на няколко пъти бе накарал да почувства остротата на строгата справедливост. В никой случай не беше добър знак, дето султанът бе избрал тъкмо този мъж да предаде неговото решение.

— Пусни го да влезе!

Слугата се подчини на повелята и сега се появи един турчин, чието диво, обрамчено от гъста брада лице не събуждаше никакво доверие. Вместо дълбокия поклон, който дължеше на ранга на един капудан-паша, той просто вдигна десницата до областта на сърцето, пристъпи няколко крачки напреди и застана в предизвикателна поза.

— Фесар Ахмед, кой те праща? — запита Катомбо.

— Двамина: Великия повелител, когото Аллах нарича свой любимец, и капудан-пашата, който е герой като никой преди туй.

— Капудан-пашата? Това съм аз.

— Това ти беше. Сега такъв е Румид паша, който заради теб беше заточен в Измир.

— Аха, Аллах е велик, ала ти и султанът сте още по-велики. Какви са вестите, които ми носиш?

Капуданът бръкна в джоба и измъкна едно малко ковчеже, облечено в сахтиян и обковано по ъглите със злато.

— Повелителят на правоверните ти праща по мен за твоите по-ранни заслуги и за онова, което сега чу за теб, ей това гиздило, Той повелява да си го натъкмиш в мое присъствие, та да мога да потвърдя, че наистина го носиш.

Катомбо отвори ковчежето. То съдържаше онзи страховит накит, чието връчване бе изключително право на султана — един жълт копринен кордон, на който трябваше да се обеси всеки, който го е получил. Катомбо дълго застоя очи върху него и после рече спокойно:

— Покажи ми твоето буюрулду!

— Ти не ми вярваш?

— Трябва ли да се самоубия по думата на един мъж, който не притежава моето доверие? Покажи ми легитимацията си!

Усмивка на гавра мина по лицето на капудана. Той измъкна един пергамент и го показа на Катомбо.

— Ето ти пълномощното от Великия господар!

— То е истинско. Властелинът на всички правоверни притежава необикновена и наистина кралска благодарност! Аллах дано го благослови! Какъв хабер имаш да ми предадеш от новия капудан-паша?

— Имам да ти кажа, че той си е дал голям труд да ти издейства този скъпоценен дар.

— В това съм убеден. Какво ще сториш, ако не взема кордона?

— Султанът прояви милостта да ти го проводи, за да си туриш с него край, а не да бъдеш екзекутиран като обикновен хаймана. Като с такъв трябва да постъпя с тебе, ако не се подчиниш.

— В какво ще се състои постъпката ти?

— Тогава чисто и просто ще ти отсека главата и ще я отнеса на Великия владетел.

— Няма да ти се наложи да го правиш, защото аз ще изпълня повелята на султана точно и буквално, както ми я предаде. Ти каза, че Повелителят на правоверните ми отрежда да си натъкмя това гиздило, та да можеш да потвърдиш, че наистина го нося?

— Така е.

— Гледай! Аз се подчинявам.

Той взе кордона и си го сложи на врата като вратовръзка.

— Стой! Не така се имаше предвид. Там е прозоречната решетка. Обеси се на нея, а аз ще чакам, додето се уверя, че си мъртъв.

— Тъй ли мислиш? Аз ти се подчиних буквално; повече не можеш да изискваш. Върни се обратно в Стамбул и доложи на двамата си господари, че нося кордона! Моят живот принадлежи на Аллах, но не на султана, а ако съм прегрешил спрямо законите, то нека това го реши не самоубийството или коварното убийство из засада, а едно официално разследване!

— Ти се противиш?

— Противя се.

— Тогава ще ти взема главата.

Той изтегли кривия турски ятаган и пристъпи заплашително.

— Ти? — викна Катомбо презрително.

— Да, аз! Твоята съпротива с нищо няма да ти е полезна, защото аз съм силен и ловък колкото теб, а ти нямаш никакво оръжие.

— Червей! Напусни тази къща, инак ще изпълня мисията ти спрямо теб самия! Ще ти взема главата и ще я пратя на султана, та да се убеди, че си бил при мене.

— Умри тогава!

Пратеникът замахна за мощен удар, ала Катомбо го изпревари. Той се гмурна под ятагана, изтръгна му го и го сграбчи с левицата за ръката. С едно силно дръпване го завъртя в кръг около себе си… острието проблесна и в следния миг с един-единствен могъщ удар отдели главата от трупа. Глава и тяло паднаха на пода.

Сега Катомбо претърси джобовете на мъртвия. Намери вътре едно писмо на султана, с което онзи уведомяваше хадифа, че в момента на връчването му Нурван паша вече ще е умрял от копринения кордон. Както изглежда, в Кайро значи още никой не знаеше за мисията, която бе имал да изпълни Фесар Ахмед. Нурван се реши бързо. Той беше разполагал с време добре да се подготви за бягството.

Най-напред заключи своите помещения, за да няма никой достъп до тях и с това да не може да се разбере какво се бе случило. После изпрати Айша с малката Зулейка в един паланкин. Един верен слуга ги придружаваше. Разставените вън гавази само хвърлиха на носилката един поглед и я оставиха безпрепятствено да отмине. Сега той се отправи към кадията, който си нямаше понятие за случилото се.

— Идвам да ти кажа сбогом.

Заговореният го погледна изненадано.

— Имаш хабер от султана?

— Да.

— Какво гласи той?

Катомбо разказа откровено всичко. Кадията направи много сериозна физиономия.

— Знаеш ли, че съм длъжен да те предам на Великия повелител?

— Ще го сториш ли?

— Ти се изкачи високо и дълбоко се сгромоляса, ала отново ще достигнеш същата висота. Султанът има наследник, а този ми даде особено разпореждане по отношение на теб. Ти ще бъдеш свободен!

— Да, зная, че отново ще стигна висините, и тогава ще мисля за теб като за брат.

— Къде са твоите?

— Вече заминаха. Ще се срещна с тях на едно сигурно място.

— А как се каниш да измамиш гавазите?

— Ще напусна къщата като дервиш.

— Те ще изпитат подозрение, защото знаят, че такъв не е влизал. Познават ли те по лице?

— Едва ли.

— Тогава ще те снабдя с облеклото на бегач. Аз ще изляза на кон и ти ще ме придружиш.

— В такъв случай ще те помоля по-добре да вземеш носилка, за да мога да изнеса едно друго с нея.

— Както искаш. Аз ще наредя да почистят жилището ти и да махнат трупа.

— Прави каквото ти е угодно!

Половин час по-късно портата бе отворена и пристъпилите гавази съгледаха четирима носачи и двама бегачи. Последните държаха в ръка камшици от хипопотамска кожа, за да проправят с тях път по тесните, оживени сокаци. После Кади башията стъпи в двора. Един роб носеше след него лулата му. Ясно можеше да се види, че в носилката още няма никой. Кадията се качи и носачите уловиха прътите. С бърз ход излязоха през портата. Гавазите не бяха отстъпили достатъчно бързо, двамата тичащи отпред в тръс бегачи тутакси се заловиха за служебния си дълг. „Ремалек!“ викна единият и „Шималек!“ — другият, като вдигнаха камшици. Въпреки службата си застрашените по този начин блюстители на реда незабавно се отдръпнаха и паланкинът изчезна в уличната навалица. Катомбо се бе изплъзнал…

На другия ден един феллах се яви в хадифския палат с искането да говори с владетеля. На въпроса на служителите какво има да изложи, той съобщи, че трябвало да предаде едно важно писмо, което не бивало да иде в други ръце, освен в тези на хадифа. Тъй като бе само един обикновен феллах, не беше допуснат. Напротив, иззеха му писмото, след което той незабавно се отдалечи.

Писмото тръгна от ръка на ръка, докато стигна накрая до верния, знатен адрес.

Владетелят на Египет получи плътно запечатания, изготвен от много здрава хартия плик и го отвори.

Той съдържаше един лист, изписан гъсто с толкова фин и ситен почерк, че трябваше да държи много близо до лицето си и се нуждаеше от доста време, додето съумее да разчете съдържанието. То гласеше следното:

„До тиранина на Египет.

Ти уби Саид Абдаллах и Омар Батху, поиска да погубиш и мен и си виновен също за смъртта на Зобейде. Око за око, зъб за зъб! Ти ще умреш от същата смърт, от която умря и тя. Тя притежаваше пръстена на своя съсечен съпруг, който съдържаше една фина, сигурно действаща отрова. Тя взе от нея и умря, за да не стане твоя жена. Ти ми проводи нейния труп, на който намерих пръстена. Аз попих с отровата тази хартия и пиша толкова дребно, та при четенето да я вдъхваш. Твоите часове са преброени, защото никой лекар не е в състояние да ти окаже помощ. Ще чезнеш бавно и ще умреш окаяно. Помисли в последния час за делата си и за мен, който знае как да отмъсти за близките си!

Нурван паша“

Тиранът пребледня и се вцепени, загубил ума и дума, от гибелното послание… Зобейде беше отмъстена. Въпреки всички опити да се отслаби въздействието на отровата, хадифът умря след броени часове.

Няколко дни по-късно новият капудан-паша получи едно сандъче, изпратено от неизвестна ръка. То криеше главата на капитан Фесар Ахмед и ковчежето с копринения кордон, предназначен за Катомбо…