Карл Май
Скиптър и чук (16)

16. В ЦИГАНСКАТА КРЕПОСТ

Херцогство Норланд е разделено от съседната държава Зюдерланд от планина, която се протегля от запад на изток в два паралелни вериги. Изкачвайки се, постепенно от дълбоките блатисти низини, тя се възвисява в средната си част на много стотици метри над морското равнище и после полека-лека се спуска към крайбрежието, за да предостави на вълните да плакнат нейното скалисто подножие. Отваряйки само няколко тесни, трудни за преминаване прохода, двете главни вериги образуват помежду си низ от долини и клисури, в които топлещите лъчи на слънцето съумяват да проникнат единствено по пладне. От влажното дъно се извисяват мрачни гори от червена ела и бял бор, в които рядко пристъпва човешки крак. И ако понякога се чуе шум от стъпки, то той ще е причинен от някой самотен горски служител, някой бракониер или някой контрабандист, който вероятно смята, че може да си позволи дори през деня да се отдава из тези райони на своя забранен занаят.

Сегиз-тогиз се случва, наистина, повече хора да се присъединят един към друг от „делови съображения“ и заради сигурността, като после, добре въоръжени и натоварени с тежки пакети, поемат в дълга върволица през хълмове и долини, през храсталаци и трънаци, готови по всяко време да бранят с оръжие в ръка поверените им стоки.

Тази контрабанда бе едно лесно обяснима последица от ревностната митническа война, водена между двете съседни държави. Притежаващи едни и същи природни дадености и граничещи с едно и също море, те винаги бяха стояли на съперническа нога една срещу друга. Вярно, не липсваха доброжелателни опити да се поддържат приятелски взаимоотношения, ала подобни усилия винаги имаха краткотраен успех, тъй като враждебната настроеност на двата съседни народа им бе станала плът и кръв.

Ернст Фридрих, князът на Зюдерланд, беше владетел, който умееше да поддържа традициите на своята династия в пълния им обхват, да групира всички клонове на администрацията около своята личност, на никого не позволяваше да вникне в неговите планове и бе свикнал да налага на всяка своя заповед мотото „L’etat c’est moi“^[1]

Целият негов стремеж си оставаше отправен към това, да опаше един защитен зид около своя народ, за да го направи независим от чужди влияния и всяка задаваща се опасност да го намери подготвен.

Това поведение донякъде се обуславяше и от съседната политика, която от две-три десетилетия беше предизвикателна и се застъпваше не от някой друг, а именно от граф Хоенег.

Вилхелм IV, херцогът на Норланд, беше владетел с такава доброжелателни възгледи, каквито в такава степен никой от неговите предци не бе проявявал. За съжаление добротата на неговото сърце не оставяше достатъчно пространство за строгата решимост, каквато трябва да притежава един мъж, в чиито ръце са заложени най-големите и тежки задачи на държавното развитие. Добротата, която един ощастливява, друг като че докача, накърнява дори правата му и ето как става, че част от населението боготвори бащински любещия владетел, докато другата в тихо, стаено униние лелее за политически промени.

Херцогската фамилия беше по-старата линия на своя род, по-младата образуваха графовете фон Хоенег. Според стара, неотменима клауза тази застъпвайте във владичество, в случай че по-старият клон измреше. Понастоящем за това имаше налице всяка надежда, или според друга редакция — всяко опасение. Херцогската двойка така и не бе благословена с наследник. Единственото дете — дъщеричката, почина само няколко дни след рождението. Граф Хоенег, който бе възпитаван заедно с херцога и притежаваше неговото неограничено доверие, съумя да се направи полезен като министър-председател, чувстваше се като същински владетел на страната и само очакваше кончината на херцога, за да постави себе си или своя син на неговото място. Той отлично беше съумял да обедини всички нишки на управлението в своята ръка, да постави под свое ведомство военната сила и да добие надалеч отиващо влияние върху дипломатическите отношения с чужбина. За недружелюбните взаимоотношения със съседната държава той единствено носеше вината. Ето защо мълвата, че настоящото посещение на принца-наследник и принцеса Аста се дължи само на неговото посредничество, предизвика немалко удивление. Че визитата си имаше тайна политическа причина, това бе несъмнено и хората очакваха с всеобщо напрежение времето, когато тя щеше да стане видима и за обикновеното око…

Беше следобед. Двама странници крачеха по каменистото планинско шосе, което се изкачваше от морето и се виеше между планинските масиви като коритото на някой пресъхнал поток, от което са били отстранени само по-големите скални блокове, за да го направят проходимо за крака на друмника. Те, изглежда, бяха стари познати, макар между външността им да цареше голяма разлика.

Единият имаше висока, широкоплещеста фигура. Главата му беше обрасла с гъста, чорлава четина, лицето бе здраво обрулено от бури и ветрища, а острите, открити очи чудесно хармонираха с глуповатите, добродушни, черти. Главата бе покрита от допотопна шапка, чиито първоначален цвят и вид би могъл да се определи само след обстоен химически анализ. Беше намачкана в неизброими гънки и дипли и понеже притежателят й много вероятно обичаше да му е открито челото, то онази част от широката периферия, определена да засенчва лицето, бе просто отрязана с нож. Торсът бе напъхан в къса, морскозелена куртка, чиито ръкави бяха толкова къси, че се виждаха маншетите на чисто изпраната риза, от която надничаха чифт загорели исполински пестници. Изпод широко обърнатата върху сакото яка на ризата се показваше кърпа за врат на червени и бели райета, чиито краища провисваха до долния ръб на синята жилетка. Краката бяха намъкнати в ярко жълти панталони нанкин, които преминаваха в обилно катраносани морски ботуши. Походката му се замяташе на едната и другата страна — точно като при плавалия надалеч моряк, който от много години не е чувствал под нозете си здравината на майката-земя.

Другият беше сух, с дребен ръст. Носеше червена фригийска барета, изпод която бликаше в дълги къдри гарвановочерната му коса. Мършавото лице бе остро изрязано и показваше онзи ориенталски отпечатък, който се забелязва обикновено при циганите. Черните очи се местеха неуморно от един предмет на друг и всеки цол от мъжа проявяваше онази подвижност, свойствена за скитническия народ на хитаносите. Облеклото му беше просто, удобно и не така фрапантно като на неговия исполински скитник. Но клатушкащата походка също така подчертаваше следите на дълго морско пътуване.

По възраст двамата бяха горе-долу еднакви, а и в начина си на мислене, изглежда, бяха сродни, както се разбираше от дружеския характер на техния разговор.

— Проклет път, а, братко? — рече исполинът. — Да не ти се вярва, че в тоя фарватер може на всяка крачка да се наклониш от някой подводен риф. Че наистина ли пък беше необходимо да опънем платна по този курс?

— Аз трябва да отида горе в планините — отвърна дребният. — Но ти можеше да хвърлиш котва в последната кръчма и да ме чакаш там.

— Да хвърля котва? Да не те е ухапал корабният таласъм, хе? Действително ли мислиш, че ще оставя един доблестен маат^[2], какъвто си ти, да отплава под пълна пара сам в тоя пущинак, дето всеки миг може да претърпи крушение? Не си ли ми разказвал ти самият, че тук гъмжи от паразити, на които не можеш се довери — контрабандисти, бракониери или както се казват разните му там пирати? Не, където си ти, там съм и аз, кормчията Балдуин Шуберт.

— Добре, кормчия, ние сме приятели и ще си останем такива по всички дължини и ширини, докато ти не идеш отново на борда на някой съд.

— Аз? — попита Шуберт удивен. — Само аз? Мисля, тая работа ще я свършим двамата заедно? Или да не би пък да имаш чак желанието да останеш сред окаяния народ на сухоземните плъхове?

— Знаеш, кормчия, че обичам морето, но днес още не мога да кажа дали някои обстоятелства няма да ме задържат на сушата.

— Обстоятелства? Буря да отнесе марса и брама! Що пък за обстоятелства може да има, които да попречат на теб, боцман Каравей, да излезеш отново в морето?

— Същите обстоятелства, които сега ме носят по сушата и нагоре из планините.

— Аз не знам нищичко за тях. Ти ме наричаш свой най-добър приятел, а още една сричка не си обелил по въпроса. Право ли е това, хе? Ако не почнеш веднага да размотаваш чилето от началото, заслужаваш да бъдеш прекаран под кила.

— Не ругай, старо! Досега не му беше времето да говоря за тези неща, но сега ще чуеш всичко.

— Отблъсквай тогава от сушата!

— Ще я бъде! На теб ти е известен моят произход и знаеш, че съм хитано, който…

— Дрън-дрън, та пляс! Хитано, дзингаро или циганин — за мене е все тая! Ти си свестен момък и аз не питам дали майка ти е била графиня, или вагаб… исках да кажа циганка.

— Такъв си си ти! Но, като изключим теб, е имало все пак достатъчно хора, които са ме питали за това. Баща ми беше важда, а майка ми — важдина на нашето племе. Аз и…

— Стоп, старо! Какво означават тези непознати думи, хе?

— Те означават на немски княз и княгиня. Аз и моята сестра Лилга бяхме единствените деца, които им беше дала Бование.

— Пак една такава дума, при която човек трябва да си върже езика на възел, ако иска правилно да я изговори.

— Бование е богинята на нашия народ. Лилга беше любимката на племето, най-красивата от всички момичета. Тя беше източникът на нашата радост и изворът на щастието ни. Защото умееше по-добре от всички други да поглежда в бъдещето и да предсказва съдбата на смъртните. Премного младежи от нашето племе бяха й хвърлили око, ала тя не погледна ни един. Един ден се завъртяхме край Фюрстенберг и тя зърна един млад, красив граф, който принуди нейното сърце да проговори.

— Кой беше той?

— Знатен господар, но мошеник: граф Хоенег.

— Буря да отнесе марса и брама! Да не би пък тя да е повярвала чак, че ще стане графиня?

— Какво й беше надрънкал оня, не зная. Тя допусна да я оплете, заряза ни и отиде при него.

— Не си ли я изискахте обратно?

— Сторихме го неколкократно, но напусто.

— Тук май светкавицата тресва право в камбуза! Да й бях аз баща или брат, то щях да прилегна борд до борд с графа, да го притегля с канджите, да взема здраво момичето на буксир и така бързо да опъна платната, че оня да не може вече да ни настигне.

— Стоп, стара луда главо! Да поиска един циганин да доплава до някой граф, то е съвсем същото безумие, като едногребна рибарска лодка да се наеме да прекатури броненосец. Ние трябваше да я отпишем и бяхме разкарани от страната. Татко и майка умряха, аз трябваше да стана важда на племето, ала отказах и оставих хората ни да си вървят сами по пътя. Аз останах, тъй като бях поел от умиращия баща задължението да бдя над Лилга и да отмъстя за нея, в случай че й се случи нещо лошо. Опитах да се промъкна в палата на графа, ала бях заловен и задълго тикнат в затвора. А когато го напуснах, не получих все пак свободата си, ами бях замъкнат на един учебен кораб, който много години не успях да напусна. Половин живот изкарах като затворник по море, додето един ден бяхме взети на абордаж и трябваше да спуснем флага. Ето как си получих обратно свободата, заемах служба под различни флагове и все търсех възможност да се върна в родината. Сега това ми се удаде и аз няма да си тръгна, преди да съм си разчистил сметките с графа и да съм получил разяснение за съдбата на моята сестра.

— При кого се каниш да се осведомиш? При графа? Но в такъв случай трябваше да насочиш курса си към столицата, а не помежду тези проклети рифове.

— Графът би бил последния, от когото бих могъл нещо сигурно да узная. Не, аз отивам при нашия ловеньи.

— Какво значи тази дума?

— Тя означава нещо като закрилник, укривател.

— Или ятак, посредник, а? — ухили се кормчията.

— Също правилно? Хитаното е едно преследвано псе, което може да се брани само ако не пита за закона. Неговият ловеньи винаги живее край границата на две страни и никога не бива да напуска ловенята, както ние наричаме неговата колиба. След неговата смърт тя се заема веднага от нов ловеньи, за да не ни липсва никога убежище и помощ. Приемникът наследява всички наши тайни, така че действащият в дадено време ловеньи знае всичко, каквото човек иска да научи от него.

— И една такава ловеня — дяволски трудна дума за един моряк! — лежи сега по курса ни?

— Да, още два часа и сме при целта.

— Буря да отнесе марса и брама! Още два часа? И ти го казваш така спокойно, като че така и никога не си разбрал какво е това жажда и глад. В трюма си аз се чувствам като някой тримачтов, който се люшка без товар и баласт по вълните и всеки миг може да се наклони.

— Толкова лошо вероятно няма да е — утеши Каравей. — До ловенята все ще издържим. Там сигурно ще намерим какво да излеем в люка.

— Е, щом другояче не става, нейсе! Ами после какво, когато си постигнал намеренията си? Нали ще тръгнеш после пак към морето?

— Естествено, стига… стига да не съм загинал — отвърна мрачно неговият спътник. — Във всеки случай ти не е необходимо да ме чакаш. Знам, че за теб е по-добре днес, отколкото утре да се хванеш пак на моряшка служба, и аз няма да ти заставам на пътя. Ти и бездруго стори повече, отколкото можех да очаквам, като ме придружаваш в планините.

Кормчията не отговори нищо, а оклюма глава. И Каравей също замълча тактично. Той знаеше причината, която гонеше неговия приятел от сушата, макар този едва-що да бе поставил крак на твърда земя.

Това си беше старата история. Преди четири години кормчията — тогава той беше още боцман — се запозна в един пристанищен град с едно момиче, в което се влюби. Работа между тях скоро се уясни. Женитбата щеше да се състои веднага щом той напечелеше достатъчно, за да може да изхранва една жена. После той се отправи в морето и повече не чу за годеницата си, което впрочем не му създаваше никакви грижи. Той самият не беше мъж на перото и предпочиташе, както имаше навика да казва, да изпие бъчва солена вода, отколкото да се трепе бялата хартия с мастило да почерня. А че момичето не му пишеше, той го приемаше като знак, че и тя споделя неговата антипатия към драскането. Пък и какво ли имаше толкоз да си пишат? За него работата беше ясна: или тя, или никоя! Преди една седмица Каравей и той след дълго плаване и с джобове пълни с пари пристанаха и кормчията замина, придружен от приятеля си, за града, в който живееше годеницата му. Там го очакваше най-горчивото разочарование в неговия живот. Момичето го беше забравило и се омъжило за друг. След сватбата заминали — накъде, никой не можеше да каже. Но кормчията нямаше и никакво желание да пита повече за нея, той беше обладан само от една мисъл: да се маха, час по-скоро да се маха! С първия кораб, който се нуждаеше от моряк! Много трудно се остави да бъде уговорен от приятеля си да го съпроводи в планините и единствено напомнянето за тяхното здраво приятелство бе съумяло да го накара да принесе тази жертва на Каравей и сега-засега още да остане.

Следователно мислите, на които се отдаваха двамата пешеходци, имаха малко радостен характер, така че разговорът вече не се поднови. Все по-високо се изкачваше пътят нагоре между хълмовете. Местността ставаше по-дива и по-дива и когато след час и половина циганинът свърна по една странична пътека, над главите им надвиснаха тъмните клони на елите й боровете. След уморително странстване достигнаха една заглушена от папрат и трънак горска поляна, в чиято периферия се издигаше една стара къщичка.

— Тук е! — рече Каравей, като взе направление по поляната към колибата.

Стигнал при ниската врата, хитаното похлопа. Отвътре се доловиха тътрещи стъпки. Отвори се предпазливо и един страховит ястребов нос се появи в тесния процеп.

— Кой е? — попита гърлен глас.

— Кой живее тук? — гласеше насрещният въпрос на циганина.

— Тибран, горският надзирател.

— Вие самият ли сте това?

— Да.

— Тази къща е ловенята на скитащите се хитаноси?

— Как го рекохте?

— Питам дали вие сте ловеньи!

— Хм-м! Кой сте всъщност и как гласи името ви?

— Казвам се Каравей.

— Каравей? Братът на Лилга, който някога трябваше да стане наш важда и бе пратен по голямата вода, защото графът се страхуваше от него?

— Същият!

Сега вратата се отвори напълно и се показа една старческа фигура. Тя беше възсуха и силно прегърбена, но малките хитри очички блестяха с все още младежки огън, а движението, с което старият пристъпи напред и протегна на пришелеца скелетообразната си ръка, беше пъргаво и бодро.

— Бъди ми добре дошъл, господарю, и Бование да благослови идването ти в моята бедна колиба! Кой е мъжът с теб?

— Един приятел, който за мен значи колкото аз самият.

— Тогава нека бъде и той добре дошъл! Влизайте и се задоволете с това, което мога да ви предложа!

Те пристъпиха в ниското помещение, което освен една мизерна постеля съдържаше само още една груба маса и две също такива пейки.

— Ти назова името на моята сестра — подхвана Каравей, след като се бяха настанили. — Жива ли е тя още?

— Жива и могъща сред нашия народ.

— Жива е!

Само тези две думи изрече Каравей, ала в тях бе изразен цял един свят пълен с братска обич. После известно време остана тихо в бедняшкото помещение — радостната новина бе дошла твърде изненадващо за боцмана.

— Къде мога да я намеря? — продължи да се осведомява той, когато се посъвзе.

— В крепостта.

— Слава на Бование! Значи още днес ще я прегърна!… Но кажи ми, има ли тя някой мъж от нашия народ?

— Не.

— Или… или… деца?

— Не… не ми е известно.

— Е, това е добре! А сега бързо една закуска за мен и приятеля ми, Тибран! Ние имаме зад себе си дълъг път и ще се зарадваме на някоя порядъчна глътка.

Затвореният отиде до простия креват в ъгъла, който се състоеше от един чувал пълен със суха шума, избута го настрани и на бял свят се появи един капак в пода. Старият го вдигна, наведе се дълбоко и се върна с една грамадна стомна и един свински бут, който щеше да е в състояние да задоволи потребностите на четирима „сухоземни плъха“.

— Хайде, настанете се край моята сиромашка трапеза и вкусете даровете на вашия слуга!

Двамата не се оставиха два пъти да ги канят, а се „заловиха за работа“, Кормчията посегна първо към големия съд и гълта ли гълта, сякаш не се канеше да свърши. Когато сне най-сетне стомната, рече ухилен:

— Ей такава „сиромашка“ трапеза ми харесва. Откъде имате това превъзходно вино и този бут, Тибран?

— Е, всеки с връзките си — каза Тибран скромно. — Кралицата на хитаносите не е бедна и не оставя поданиците си да измрат от глад.

Двамата мъже си похапваха и пийваха така храбро от закуската, че в късо време виното и бутът се свършиха. Каравей избърса пръсти, без много да му се церемони, в панталоните и се надигна.

— Благодарим ти за гостоприемството, Тибран. Нека Бование те възнагради! Сега ние трябва да вървим.

— Значи искаш вече да ме напуснеш, без да ми разкажеш онова, което си преживял през всичките тия години?

— Да, аз тръгвам. Като узнах сега, че Лилга е жива, няма да имам покой, додето не я видя. Но едно насмалко да забравя. Каква е днешната парола, че да не ни спрат по път?

— Паролата ли? — попита Тибран и сбръчканата му уста се разтегли в усмивка. — Ти лесно ще я запомниш, защото за днес тя гласи: „Каравей“.

— Как? Каравей? — повтори циганинът удивен. — Това е музика за моите уши, защото ми привежда доказателството, че Лилга не ме е забравила, а все още мисли с любов за мен. Бование да я благослови за това!…

Последва ли човек тясната пешеходна пътека, водеща нагоре по поляната с колибата на Тибран, попада отново в еловия лес, който изпървом се проявява като гъст масив. Но колкото по-високо се изкачва пътят, който след късо време бива различим само от някое остро око, толкова гората става по-рядка. След един час дърветата правят място на ниски борови шубраци. При това теренът става все по-див и насечен. Непосветеният, попаднал сред този хаос от урви и пропасти, скални отломъци и стръмни скатове, би се объркал и едва ли би съумял да се измъкне от лабиринта без чужда помощ. Сякаш род великани е хазяйствал тук в отколешни времена: скални блокове от по двайсет центнера и повече представляваха топките, с които са играли, стръмни възвишения, израстващи като че в небето, образуваха стъпалата, по които са слизали, когато ги е обземало желание да се спуснат от своите шеметни висини, гдето само орелът описва своите кръгове и вие своето високо, недосегаемо гнездо.

Далеч горе, където нискостеблените борове едва намират оскъдна прехрана — самотни острови, губещи се сред морето от скални развалини — се източва в полукръг един тесен, едва два фута широк корниз около голо, стръмно бърдо. Вляво зее бездната, а вдясно канарите са възвисяват отвесно нагоре.

Само човек, комуто не се вие свят, може да се чувства сигурен тук — между небето и земята. След приблизително десет минути скалите се отдръпват и пътят излиза на една кръгообразна площадка, предлагаща място за около трийсетина души.

Една поразителна гледка се откриваше сега тук на удивеното око. Слънцето тъкмо захождаше и заливаше целия западен небосклон с пурпурни мастила. Върховете на планинските хълмове наоколо изглеждаха потопени в кръв, а мъгливите воали, пълзящи по скатовете, се багреха в розово-червено, сякаш се разтапяха от любов под целувката на сбогуващото се слънце, докато дълбоко долу сенките на вечерта лагеруваха в очакване на мига, когато последният слънчев лъч ще залезе и им предостави владичеството над планини и долини.

Това бе един чародеен спектакъл, предлагащ истинска наслада за човека, застанал на това откъснато от света място. Но дванайсетимата мъже, налягали в живописни пози по земята, не проявяваха разбиране за тези красоти. Или пък тази игра на природата не беше вече нищо ново за тях и те отдавна й се бяха преситили. Съдейки по облеклото им, те бяха цигани. Развличаха се с омазнено, протрито тесте карти, а едно шише прилежно обикаляше в кръг.

Светлината на залязващото слънце тук горе бе все още достатъчно силна, за да позволи да се различи, че тъкмо при мястото, където ридът отстъпваше най-назад, се намира една пещера. Вярно, достъпът към нея понастоящем бе препречен от циганите, които се изтягаха и седяха пред входа, сякаш имаха да пазят нещо скъпоценно в пещерата.

Ако някой съумееше да се прокрадне незабелязано покрай пазачите до входа на пещерата, сигурно щеше да се учуди на онова, което щеше да види вътре. Пещерата беше обитаема. Нейната подредба обаче се състоеше само от струпани едно връз друго одеяла, издаващи местата за спане, и няколко глинени съдини, служещи очевидно за кухненска посуда. На заден план имаше второ отверстие — през него, изглежда, се достигаше до още една или дори няколко пещерни зали.

А сега — обитателката на пещерата! Тя беше жена в напреднали години, облечена в пъстри одеяния и седеше на едно одеяло близо до входа. Това бе Лилга, повелителката на хитаносите. Погледът й беше отправен замислено в далнината към залязващото слънце, без никой да може да отговори на въпроса дали дивният слънчев заник стигаше в действителност до нейното съзнание. В лявата си ръка държеше няколко разгърнати документа. Те трябва да бяха от голяма важност за нея, както можеше да се заключи от внимателния начин, по който оставяше листата да се плъзгат през пръстите на десницата. Както седеше там, боравейки с книжата почти като с карти, тя досущ създаваше впечатление за една от онези старогермански норни^[3], които държат съдбините на смъртните в ръцете си и ги насочват с невидими нишки.

Най-сетне тя стигна, изглежда, до яснота на мислите си. Надипли грижливо книжата, загъна ги в една кърпа и малкият пакет изчезна в пазвата й. После стана и се отправи към входа.

— Хорги!

Един млад, схватлив на вид мъж се надигна и се отзова на нейния повик в пещерата.

— Имаш ли нещо ново да доложиш?

Тонът на гласа й звучеше малко морно, сякаш говоренето й костваше вътрешно усилие, макар погледът на нейните очи да не навеждаше на предположението, че е загубила нещо от своята дееспособност.

— Не — бе отговорът на запитания.

— Какво прави нашият мил Амброзиус Натер, който си дава толкова много труд да ме намери?

Попитаният се ухили, давайки възможност човек да се възхити на блестящите му зъби.

— Ох, важдина, ние бляскаво го отведохме в заблуда! Понастоящем неговите шпиони са по петите на Петерман, когото аз преди няколко дена — знаеш, господарке, как ме бива за такива неща — навлякох в женски дрехи и го нацапотих с червила и белила. Сега те те търсят в севера на страната, докато ние дебнем при южната граница големия шаран, който няма да ни се изплъзне.

Ваджината се усмихна.

— Сътворил си го остроумно! Поне за известно време се освободихме от опасния човек, додето се усети, че сме го разиграли като маймуна… Какво знаеш за ковашкия син?

— На него Натер действително му е току по петите. За съжаление докторът, види се, въпреки своята ученост не е толкова умен като нас, защото иначе щеше да се погрижи за някое подставено лице! В останалото обаче му свалям шапка! Аз се удивлявам как съумява да наблюдава тези тарикати, макар че едва ли е в състояние да стори една крачка, която да остане незабелязана.

 

Лилга кимна замислено.

— Да, той е издялан от особено дърво, зная това… Вие, надявам се, никога не го изпускате из очи?

— Нямай грижа, господарке! Натер и апапи не могат му навредят нищичко. Ръката на боанжарите се простира над него като щита на Бование, Могъщата.

Ваджината помълча минута-две, преди да продължи колебливо:

— А Катом… а Нурван паша? Кога ще дойде на срещата?

— Съгледвачите доложиха, че имал да измине само още пътя за един ден, за да пристигне на мястото за разговора. Също и доктор Брандауер ще бъде, както вчера вече ти доложих, навреме на самото място.

— Слава на Бование! Значи трите лица, които имат да определят съдбата на Норланд, ще се съберат… Това е добре, Хорги! Можеш да вървиш.

Когато остана сама, Лилга се отпусна на постелята и захлупи лице в шепи.

— Значи той идва… той наистина идва, Катомбо, любимият от моята младост… единственият, когото аз истински… истински обичах… Той идва и показва чрез това, че ми е простил. Ох, само че аз твърде късно разбрах неговата цена!

Сълзи се процедиха между пръстите й и спазматичен трепет разтърси нейното тяло. Споменът за пропиления живот из един път я бе обсебил отново.

Но ето че шум от стъпки я подплаши от нейните горестни мисли. Един хитано застана на входа на пещерата. С отривисто движение на ръката тя отмахна костите от лицето си и отново бе старата, княгинята на боанжарите.

— Какво искаш, Чемба? — попита тя влезлия.

— Господарке, вън има двама мъже, които искат да говорят с теб.

— Кои са? Не го ли пита за имената?

— Не пожелаха да ги назоват. Но знаеха паролата.

— Опиши ми ги!

— Единият е висок и едър и има досущ стойката и походката на моряк, който се намира на клатушкащ се кораб. Другият е значително по-дребен и кажи-речи мяза да е един от нашите.

— Пусни ги да влязат, но се навъртай наблизо, в случай че се окажат шпиони!

Мъжът се отдалечи и след броени мигове известените се появиха. Това бяха кормчията Балдуин Шуберт и неговият приятел Каравей.

— Кои сте вие и кой ви каза паролата?

Кормчията зяпна ваджината с нескрито удивление. А Каравей отговори:

— Ловеньи ни даде информация! — После пристъпи съвсем близо до Лилга. — Погледни ме и сама ще откриеш името ми! Ти хиляди пъти си мислила за мен. Не си ли го използвала за последната парола?

При първите думи на Каравей тя наостри слух. Сега го хвана за ръката и го издърпа по-близо до входа на пещерата, защото сенките на здрача се бяха разпрострели постепенно във вътрешността. Взирайки се остро в очите му, тя направи движение на крайна изненада, после се плъзна бавно и отмаляло на колене и протегна треперещо ръце към брат си.

— Каравей!

Боцманът притегли ваджината към гърдите си. Вече почти цяло поколение не бяха се виждали брат и сестра. Мъката беше браздила сърцата им както плугът земята и кой носеше вината? Лилга, някогашната роза на боанжарите — сега повяхнала и обезлистена.

— Каравей, прости!

— На теб отдавна е вече простено.

На храбрия кормчия изби влага в очите. Той не можа да се сдържи и пристъпи по-близо.

— Буря да отнесе марса и брама! Каква радост и какво блаженство! Позволи да те прегърна, братко, и също теб, Лилга, ако нямаш нищо против! Едва ли бих могъл да изпитам по-голяма радост, ако аз моята… моята… годеница…

Той се прекъсна. Усети се, че не му е тук мястото да разправя за своите сърдечни работи.

— Кой е този мъж? — подпита Лилга.

— Казва се Балдуин Шуберт и е най-добрият ми приятел. Можеш спокойно да му подадеш ръка, Лилга, той е достоен за това.

Ваджината го погледна изпитателно и му протегна десница. Очите й се плъзнаха по неговите черти и се отправиха към линиите на ръката, която лежеше изтежко в нейната. За кратко, изглежда, се зачете в тях, после издърпа кормчията вън пред входа на пещерата и показа с лявата ръка по посока залязлото вече слънце. Една слаба, отмираща червенина все още лежеше над планинските върхове.

— Богът на деня си отиде и планините намятат траурната плащеница. Но само за кратко време, за часове. После те отново ще се възродят в сияен блясък. Така и ти ще зърнеш отново своето слънце, което погрешно смяташ за залязло, него и… залога, който то е получило от теб.

С тези прозвучали като прорицание думи тя пусна ръката на кормчията и в следващия миг беше изчезнала във вътрешността на пещерата. Шуберт се загледа слисано след нея.

— Буря да отнесе марса и брама! Какво беше това? Какво искаше да рече? Можеш ли да ми обясниш работата, Каравей?

— Защо не? — ухили се запитаният. — Та нейните думи бяха достатъчно ясни. Тя може да подмята само за твоята изчезнала годеница.

— Как претендира да твърди, че щял съм да я намеря отново, и кога и как ще стане тая работа?

— Това за съжаление не знам. Мога само да ти кажа, че моята сестра притежава дарбата на пророчеството, както днес вече ти разправих, в по-висока степен от всички други от своя народ, и че фактите, доколкото ми е известно, никога не са опровергавали нейния остър взор.

— Но залогът, за който тя говори! Дали… дали… буря да отнесе марса и брама! Ами ако пък е чак момче… момиче!

— Я по-добре остави, старо! Бъдещето ще разкрие онова, което днес за нас е още скрито. Предлагам да идем в пещерата, защото ако нещо не се мамя, сега ще падне едно угощение, каквото ние, старите морски вълци, не всеки ден получаваме между зъбите си. Напред, кормчия, прилегни с бакборд до страната ми и да вдигаме платна!…

Поредицата от събития, за които сега още няма да разказваме, щеше да покаже, макар и едва след години, че циганката правилно е надзърнала в бъдещето…