Карл Май
Скиптър и чук (6)

6. ОТ РЕЙС ДО КАПУДАН ПАША

Когато Катомбо се събуди, слънцето вече надничаше над хълмовете на Джебел Мокаттам.

Излъсканата палуба не показваше и най-малката следа от снощното сражение, а по мачтите вече плющяха ветрилата, които Саид Абдаллах току-що бе накарал да вдигнат. Вятърът ги изду опънато и скоро сандалът почти удвои скоростта си. Над проблясващата вода се стрелкаха лястовици — онези съименници на сандала, които арабинът нарича Тиюр^[1] ел Дженнет, птици на рая. Религиозното сказание разказва за тях, че не пожелали да напуснат човека, когато този бил изгонен от рая, а прелетели край огнения меч на ангела. В тръстиката допираха човки белите нилски гълъби, които местният жител счита за свещени, и които малко ги беше грижа за крокодилите, лежащи по брега или пясъчните плитчини като покрити с тиня дънери. Високо горе във въздуха лешоядът вече надаваше своя пронизителен крясък, докато стройният сокол се стрелваше покрай него, за да му изтръгне плячката. По бреговете се сменяха различно оцветени поля със зеленеещи насаждения, а над всичко извисяваха перести ветрила стройните палми. От време на време се виждаше някой полугол феллах да се качва в мизерната си лодка, за да лови риба. Или пък феллахско момиче пристъпваше до водата да налее глинена стомна и я отнесе вкъщи, на главата си — една бронзова фигура, чиито форми никой художник не би могъл да изобрази по-красиви и изразителни. После отново се минаваше край някоя нива, набраздена от притежателя си с чифт волове и дървено рало от същата проста направа, както са го познавали древните египтяни още преди три хиляди години. Това бе една картина от живота, която със своята строга особеност би запленила всеки чужденец.

Полека-лека голямата река се оживяваше все повече и само след няколко часа сандалът бе задминал трите дахабийета. Пътуването протичаше благоприятно и накрая „Тер ел Дженнет“ хвърли здрав и невредим котва в пристанището на Булак^[2].

Тук дахабийетата бяха дочакани и продадени, след като бегълците си подбраха необходимите предмети, ведно с техния товар. Екипажът на тези три съда не знаеше какво се бе случило през първата нощ от пътуването им на сандала, така че можеше без опасение да бъде освободен.

Другояче стояха нещата с командата на сандала. Тя се състоеше от най-добрите и доверени хора на Саид Абдаллах, които той задържа, за да вземе със себе си на своя самотен остров.

Всички мерки бяха проведени с най-голяма бързина, така че скоро можеха да напуснат Кайро и да отплават за Александрия.

„Тер ел Дженнет“ и тук пристигна благополучно и необезпокоявано и Абдаллах веднага взе необходимите работници на борда, за да ги накара да направят необходимите промени по съда, което, въпреки всичко, щеше да отнеме няколко дена.

За съжаление точно в момента не бе благоприятно време за отплаване. Високата порта се намираше във война с Англия, която бе изпратила една голяма ескадра в турски води. Няколко ветрохода непрекъснато кръстосваха пред Александрия и ако един ден изглеждаше, че блокадата е снета, то на другия със сигурност биваше отново забелязвана.

Работите по сандала наближаваха своето завършване, когато Абдаллах и Катомбо споделяха на горната палуба опасенията си относно отпътуването. Да останеха по-дълго, не бе препоръчително. Нощем надали някой лоцман щеше да се осмели да излезе от пристанището, а ако рискуваха да вдигнат котва през деня, то гарантирано щяха да попаднат в ръцете на неприятелските кораби.

— По-добре да останем — рече Саид Абдаллах. — Нашият сандал много трудно ще бъде разпознат. Името му е махнато и на негово място е курдисано друго, а който види такелажа, ще си каже, че има пред себе си и някой малък каботажен клипер.

— Но теб и мен биха могли да разпознаят, макар да не напускаме плавателния съд и да не навестяваме сараи и кахведжии. Трябва да намерим някой лоцман, който да съумее да ни изведе от пристанището през нощта.

— Но после какво? Ако следваме брега, така или иначе пак ще се натъкнем на вражи кораби.

— Ти си на мнение, че трябва да следваме брега? Не, ние ще излезем в открито море!

— Сигурен ли си, че умееш да боравиш добре с корабните книги и ще можеш правилно да правиш всички изчисления?

— Излизам насреща на всеки моряк — ухили се Катомбо.

— Толкоз по-добре. Аз също разбирам от морско корабоплаване. Но човек трябва да вземе из предвид разните възможни случаи… Кой пък е онзи мъж там, дето оглежда така внимателно нас и съда ни?

— Кой?

— До крана, в облеклото на левантинец.

— А-а, оня! Струва ми се, че тоалетът на мамелюк по-добре ще му подхожда.

— Мамелюк? Наистина! Аллах акбар (Аллах е велик), а моите очи бяха наказани със слепота! Това е същият мамелюк, който винаги е придружавал Омар Батху, когато този е идвал при мен. Дали не е тук, за да дири нас? Ще го повикам!

Не бе необходимо да се провиква, а само да махне, тъй като мамелюкът непрекъснато гледаше насам. При знака той приближи и стъпи по трапа на борда.

— Салам ’алейкум!

— ’Алейк! Кого дириш?

— Не бива да споменавам името на онзи, когото диря.

— Кой ти го забрани?

— Моят господар Омар Батху, мамелюкският бей. Трябва да издира двама мъже и една млада жена и после бързо да се върна, за да му доложа, че са стигнали благополучно до морето.

— Ти ги намери. Как стоят нещата с моята дъщеря?

— Господарят нареди да ти кажа, че тя е здрава и щастлива. Само е нажалена, дето не може да бъде заедно с теб, сестра си и син ти.

— Как стана възможно да се озовеш толкоз бърже в Александрия?

— Моят господар ми даде две от най-добрите си джемал — една бишарин-хаджин и една туарегска със сиво-жълт косъм.

— А защо не дойде при мен веднага след като ме съгледа?

— Аз те познах, наистина, ама не знаех дали този кораб е твоят, защото моят господар другояче ми го описа.

— Имаш ли иначе още нещо да ми кажеш?

— Да. Казшефът на Сиут е изчезнал заедно с десет от гавазите си. В Кайро вече го знаят и мислят, че ти си го убил. Не се задържай дълго в Александрия!

— Ще последвам съвета ти, а ти слез долу и се подкрепи с храна и питие!

— Аз не бива да отдъхна, преди да съм изпълнил заповедта на господаря. Искаш ли, ефенди, да ти проводя един лоцман, който живее в Розета и може безопасно да те изведе през нощта от пристанището? Той е брат на моята жена.

— Стори го и десет жълтици ще бъдат възнаграждението ти!

— Дай ги на него, ако пожелаеш. Аз обаче съм длъжен да се подчинявам на Омар Батху и не бива нищо да вземам от теб. Салам ’алейк!

Той притича по трапа и изчезна в гъмжилото от хора, които се щураха насам-натам по брега.

Появата на мамелюка отстрани всяко двоумение. Всичко бе подготвено за отплаване, като междувременно очакваха неговото завръщане. Но той не дойде. Започна да се смрачава и едно голямо подозрение вече се канеше да обземе Абдаллах и неговия зет, когато някакъв мъж, в когото веднага се разпознаваше морякът, стъпи по талпите на трапа.

— Мин инте? (Кой си ти?) — попита Абдаллах.

— Името ми е Есла Бен Афрам. Праща ме моят насиб^[3].

— Кой е твоят насиб?

— Ти вече си говорил с него, ефенди, когато ти е предал поздрав от Омар Батху, беят на мамелюците.

— Фен хуве? (Къде е той?)

— Върна се при своя господар, защото знае, че аз ще те изведа безопасно от пристанището.

— Защо не дойде с теб още веднъж при мен?

— Не желаеше да му се предлага възнаграждение.

— Кога можем да отплаваме?

— Веднага, ако заповядаш, ефенди. Има добър вятър и до десет минути нощта ще настъпи.

— Къде ти е лодката, с която ще се върнеш?

— Чака ме отвън в рейда.

— Тогава нека започваме!

— В името на Всемилосърдния Аллах! — прибави благочестивият мюсюлманин, като докосна три пъти глава с ръка и се поклони дълбоко по посока Мека.

Сега котвата бе прибрана и платната вдигнати. Потеглянето на сандала не направи впечатление никому, понеже всеки наблюдател би помислили, че той отива само да Розета. Там той, разбира се, не пусна котва, а описа една широка дъга около кея и се насочи после в открито море.

Лоцманът стоеше най-отпред на носа и даваше високо разпорежданията си. Катомбо се намираше лично при кормилото и направляваше кораба. Вечерта беше много тъмна, а звездите още не бяха изгрели по небосвода. Постепенно командите на лоцмана ставаха все по-тихи, докато той грабна внезапно един фенер и го размаха три пъти във въздуха, преди да го остави пак зад заслона, където се бе намирал.

Писъкът на чайка бе отговорът на този сигнал и веднага след това се видя една лодка да приближава сандала.

— Хвърлете едно въже, това е моята лодка! — обясни лоцманът.

Когато това стана, на борда се метна едно едва ли и четиринайсетгодишно хлапе, докато лодката бе взета на буксир.

— Видя ли врага? — попита бащата сина си.

— Да.

— И се приближи до него?

— Да — кимна хлапакът с физиономия, сякаш това беше нещо много лесно и саморазбираемо.

— Къде се намира той сега?

— Плава север-североизток и е право на изток оттук, на път за Дамиета.

— В такъв случай сме в безопасност. Окачете един фенер отпред, за да различавам фарватера!

Заповедта беше изпълнена и сега той отново започна да дава високо разпорежданията си от носа. Въпреки опасностите на фарватера след няма и два часа излязоха в открито море.

Когато лоцманът поиска да се сбогува, Савд Абдаллах измъкна шепа жълтици.

— Ето, вземи! Ти предостатъчно го заслужи.

— Сихди, задръж си парите! Мъжът на моята сестра ме помоли да те изведа през блокадата и аз го сторих, защото това беше угодно за него и на Аллах. Твоята благодарност ми е по-скъпа от златото, което ми предлагаш.

Той пристъпи до релинга и въпреки тъмнината скочи с пълна сигурност долу в лодката. Синът го последва със същата ловкост.

— Салам ’алейк! — чу се още веднъж поздравът на двамата. Вълните повдигнаха лодката, една падина я скри отново, сетне… Последната връзка с родината бе скъсана. Саид Абдаллах пристъпи към Катомбо.

— Вярваш ли, че има добри хора, които Аллах обича?

— Вярвам, защото този мъж го доказа.

— Аллах да благослови него и близките му ведно с всички, свързани с нас. А сега ми дай руля. Ти се нуждаеш от почивка, тъй като утре ти ще водиш кораба, докато аз спя.

Катомбо откликна на повелята. Когато на утрото се събуди, съгледа околовръст небе и вода, корабът беше се измъкнал благополучно от затвореното пристанище в открито море. През нощта все още нямаха тази сигурност, понеже на разсъмване лесно можеше да ги забележи някой връщащ се кръстосвач.

Вятърът също беше благоприятен и времето толкова хубаво, че сандалът плава ден и половина без ни най-малко прекъсване или смущение. В следобеда на втория ден Абдаллах и Катомбо седяха при Айша в шатрата, а един от хората беше поел кормилото. В един момент приближи Саваб — той се числеше към екипажа — и плесна ръце в знак, че иска нещо да доложи. Да влезе в шатрата, не смееше да си позволи, защото знаеше, че в нея се намира жена. Катомбо се надигна и излезе навън.

— Хабар е (Какво има), Саваб?

— Погледни нататък, сихди! — Той посочи на север.

— Платно! — отбеляза Катомбо.

— Само едно ли, сихди? Аллах да благослови очите ти, но един от двама ни вижда лъжливо, а моите очи никога не ме мамят.

Катомбо обследва целия кръгозор, ала не можа да открие повече от това, което беше видял.

— В такъв случай те сега те мамят, защото друго платно освен това няма!

— Сихди, ти знаеш, че аз съм Хаджи Саваб Бен Хаджи Кафур ел Керими Ибн Хаджи Шехаб ел Кадири Ибн Хаджи Гханем ен Нур, и каквото казвам, то е вярното, защото оня кораб, дето плава там, има не само едно, а много платна.

Катомбо бе принуден да се засмее.

— Тук си прав, Саваб. Онзи кораб има много платна. Само че морякът не казва там идва кораб, а там идва платно. Трябва да си го отбележиш. Повикай Емир ер Реисан!

Саид Абдаллах дойде и Катомбо му показа кораба.

— Към кой ли флаг принадлежи? — попита последният.

— Не зная и не мога и да отгатна.

— Дали да не насоча малко повече изток-югоизток?

— За да му излезеш от курса? Не, няма нужда, защото той и бездруго се придържа съвсем строго на юг и няма да ни забележи.

— Но преди малко държеше юг-югоизток!

— Само така е изглеждало. Сега, когато ъгълът е отворен, това може да се види по-ясно. Аз се връщам в шатрата, ела после и ти, ако не промени ход!

Той тръгна. Катомбо остана да наблюдава движението на кораба. Той действително държеше строго на юг. След четвърт час трябваше да е вече изчезнал и поради това и той се върна в шатрата, но даде преди туй на Саваб указание да наблюдава внимателно и незабавно да му докладва, ако има нещо необикновено.

— И след четвърт час слугата действително изпляска ръце. Катомбо само подаде глава.

— Какво има?

— Корабът изчезна, сихди!

— Мелих! (Добре!)

Мина малко повече от час и ето че доблестният Саваб отново вече пляскаше.

— Фи хабар гедид? (Нещо ново?) — попита Катомбо.

— Да, сихди, пак един кораб!

— С много платна?

— Да. Изглежда досущ като предишния.

Катомбо напусна чевръсто шатрата.

— Къде плава?

— Почти право на юг от нас. Там!

Катомбо разпозна същия съд, който неотдавна бе плавал на север от сандала и после бе държал курс на юг.

— Иди и доведи бързо ефендито!

Саид Абдаллах дотърча и беше учуден от бързината, с която непознатият съд беше се озовал от едната на другата им страна. Той взе далекогледа в ръка и огледа по-внимателно кораба.

— Катомбо, ние сме изгубени!

— Защо?

— Това е боен кораб, и то навярно вражи.

— Показа ли си флага?

— Не, но той се движеше първо на север от нас и промени курса си само за да ни отреже спасителния път към бреговете на Дерна. Това е сигурно. Само не мога да проумея бързината, с която стана тая работа. Аллах бяриф! (Аллах знае!)

— Дай ми тръбата!

Той я получи и погледна внимателно през нея.

— Имаш право, Аллах знае, но и аз също.

— Обясни ми тогава!

— Това е параход, който се движи и с платна, когато вятърът го позволява. Виждаш ли леката ивица дим откъм кърмата му? Тя става все по-плътна и черна. Сега корабът се е насочил към нас и е под пълна пара. Ти си прав, той ни гони.

— Какво да правим? Да се предадем!

— Не, ще се отбраняваме.

— Не става. На борда там има десет пъти повече хора отколкото при нас, а ние нямаме топове.

— Искаш да предоставиш на произвола им своето дете и съкровищата си?

— Те не водят война с жени, а и имането ще си ми оставят, защото съм бежанец от хадифа, не войник.

— Прави каквото намериш за добре! Аз ще се подчиня на волята ти.

— Нека питаме и хората!

Това стана. Военният кораб идваше все по-близо. Екипажът на сандала беше напълно обучен в употребата на ръкопашни оръжия и в никой случай не можеше да се нарече страхлив, ала да се наеме с един такъв враг, се искаше едва ли не куражът на отчаянието. Ето защо всички с изключение на един се присъединиха към мнението на Саид Абдаллах. Този един себе Саваб.

— Аллах акбар (Аллах е велик), а моят ханджар е изострен и заточен. Защо един правоверен трябва да се предава на неверници? Аз ще ги излапам, както скакалецът изгризва тревата в полето и листата по дърветата.

Той естествено не съумя да прокара тезата си и бе решено безусловно да се предадат, в случай че корабът наистина се окажеше вражески.

Междувременно той беше приближил толкова, че отвори един от оръдейните люкове. Спусна внезапно всички платна, издигна флага и даде с един изстрел знак да сторят същото.

— Англичанин, значи наистина враг! — извика Абдаллах. — Ние флаг нямаме. Спуснете платната!

Това стана и сега всички с боязливо очакване гледаха пристигането на лодката, която англичанинът спусна, за да дойде на борда на сандала. Тя пристана и един офицер се качи с десет мъже на борда.

— Кой е командващият на този съд? — попита той.

— Аз — заяви Абдаллах.

— Кому принадлежи?

— На мен самия.

— Откъде идва?

— От Сиут.

— Я гледай! Трябва ли това да е истината? Един нилски кораб в открито море! Закъде е предназначен?

— За Масрата.

— Къде са документите ви?

— Нямам такива, аз съм беглец.

— Хубаво — ухили се младият все още мъж. — За да избяга човекът от Египет, пропътува от Сиут през цялата страна и се отправя с нилската си ладия под креперски такелаж към Масрата, която се намира под все същото владичество на султана. Как е името ви, мастър?

— Саид Абдаллах.

— Това е едно много хубавичко име, ала то не може да ме възпре да изпълня дълга си. Налага се да ви помоля за разрешение да претърся плавателния ви съд.

— Сторете го!

Флотският офицер хвърли най-напред един поглед по палубата и се удиви.

— Ама тези добри хорица са изключително добре въоръжени.

— Вие навярно знаете, че при нас всеки мъж има право да носи оръжия, но не е задължително той по тази причина да е и воин.

— Хубаво, водете ме към каютата и в трюма!

Абдаллах го придружи, докато всички други останаха на палубата. Когато офицерът дойде отново горе, физиономията му изразяваше определена степен на несигурност.

— Аз действително не можах да забележа нищо подозрително, ала вашите показания ме заставят да разпоредя да претърсят персонално вас и хората ви. Който излиза в открито море, задължително се нуждае от онези документи, с които да е в състояние да удостовери себе си и своите намерения.

— Машаллах, искате унизително да претърсите един капитан? — кипна Абдаллах.

— Вие не сте капитан, а частен шкипер, който ми се струва подозрителен. Ще се подчините ли?

— Принуден съм.

Претърсването беше предприето — без всякакъв резултат, и Саид Абдаллах вече се мислеше свободен, когато офицерът рече, свивайки рамене:

— Дори и най-малкият съд може да има някое сигурно скривалище за тайни документи, депеши и тям подобни. Какво подслонява шатрата?

— Моята дъщеря.

— Ах, трябва да я поздравя.

Той пристъпи по-близо и разтвори завесата. Ръката на Катомбо се стрелна върху дръжката на камата, ала офицерът направи един много учтив поклон пред дълбоко забулената египтянка и отстъпи после назад.

— Аз на драго сърце бих ви дал разрешение да продължите курса си, но за съжаление това стои извън правомощията ми. Къде е кормчията ви?

— Тук — отговори Катомбо.

— Вие двамата ще ме придружите до борда на моя кораб, за да ви представя на капитана. Нека той се разпореди за по-нататък.

За някакво възражение или пък сериозна съпротива сега беше вече твърде късно. Двамата поканени трябваше да слязат в лодката и бяха откарани до кораба, под чийто шпир можеше да се прочете изписаният със златен печатен шрифт надпис „Eagle“^[4]. Те се качиха по спуснатата бордова стълбичка и бяха посрещнати от няколко морски пехотинци, докато лейтенантът се запъти към квартердека, за да направи там своя доклад.

След броени мигове той се върна и забра двамата. Под една проветрива палатка се бяха събрали офицерите. Капитанът се надигна при появата на двамата мъже и само леко кимна глава.

— Аз чух твърденията ви — обърна се той към Шеф ер Реисан. — Във всичко ли сте казал истината?

— Във всичко.

— Имате ли нещо да добавите?

— Не.

— Вашето име е Абдаллах?

— Да.

— Може би дори Саид Абдаллах?

— Действително.

— В такъв случай вие сте някогашният приятел на вицекраля на Египет?

— Така е.

— Аз действително не виждам причина да се съмнявам в истинността на вашите показания.

— И въпреки това те съдържат лъжи, капитане — намеси се един от офицерите, чиято униформа не носеше никакви отличителни знаци. — Я попитайте, моля, кормчията там дали не се казва Катомбо!

При прозвучаването на този глас Катомбо се обърна стреснато, а при вида на говорещия силна бледнина покри лицето му. Как се бе озовал този мъж, неговият смъртен враг, неговият мъчител, в морето и на един английски боен кораб?

Не му остана време да помисли върху този въпрос, защото от устата на капитана тъкмо прозвуча:

— Как се казвате?

Той се окопити и отговори колкото се може по-твърдо:

— Катомбо.

— Виждате ли, капитане, че имам право? — рече прежният говорител. — Този човек беше някога циганин, който проникна в палата ми, за да краде. Беше спипан на местопрестъплението и избяга, след като намушка един от моите слуги.

Чертите на Катомбо сега станаха, ако изобщо бе възможно, още по-бледи.

— Лъжец, мерзавец! — процеди той. — Първо ми грабна любимата, после ме затвори противозаконно, а сега…

— Стой! — прогърмя граф фон Хоенег. — Капитане, вие чувате, че този човек е побъркан. Аз дойдох при вас на борда, за да си разширя практически познанията по морско дело, но не за да се оставя да ми додява един убиец и вагабонтин. Изпълнете дълга си! И бездруго чухте, че мъжът е лицето, което имам предвид.

Капитанът даде знак и тутакси десетина железни матроски ръце вкопчиха Катомбо, който не бе в състояние да се отбранява срещу една такава прегръдка.

— Татко, аз съм невинен, кажи го на Айша! — успя само да викне на Саид Абдаллах и бе завлечен под палубата.

Абдаллах беше така шокиран от това неочаквано нападение, че не съумя да предприеме ни най-малкото движение да се притече на помощ на своя зет. Сега той се обърна към капитана:

— Капитане, тук има някаква ужасна заблуда! В името на Аллах и Пророка, аз залагам честта и живота си, че мъжът на моята дъщеря никога не би сторил това, в което го обвиняват.

— Мъжът на вашата дъщеря? Залагате честта си? Извънредно непредпазливо от ваша страна да ни го кажете, защото сега вашите показания получават нова светлина, която ме принуждава да арестувам и вашата персона. Вие сте мой пленник и отбележете си добре, не само военнопленник, но и криминален затворник. Относно вашия кораб и така нареченото имущество си запазвам правото на по-нататъшни разпореждания.

Въпреки всичките му протести той бе отведен.

Екипажът на втора лодка се присъедини към осемте души, които вече се намираха на борда на сандала. Те взеха Айша и подчинените на Саид Абдаллах на борда на бойния кораб. После сандалът бе взет на буксир. „Игъл“ пусна машините си в действие, платната бяха отново вдигнати и пътуването се поднови.

Междувременно бързо се стъмняваше. В една от средните кабини седеше мъж в турска носия и с всеизвестния фес на главата. Той изглеждаше потънал в много сериозни мисли. Веждите му се бяха сключили, а устата потрепваше, колчем хвърляше поглед през малкия, кръгъл илюминатор, позволяващ ограничен изглед към морето. В един момент на вратата се почука и на неговия повик се появи един моряк с добре отрупан поднос в ръце.

— Добра вечер, господин паша!

— Добра вечер!

— Ето ви вечерята. Някакво друго желание иначе да имате?

— Съобщи за мен на капитана!

— Не ми е позволено, господин паша. Той изобщо не иска да разговаря с вас, понеже сте предявявал желания, както казва, които не можел да изпълни. И освен това днес той е страшно много зает.

— Навярно заради съда, който секвестира?

— Да.

— Откъде е той?

— Хм-м, от Египет.

— Кому принадлежеше?

— На някой си Саид Абдаллах.

От изненада турчинът подскочи.

— Саид Абдаллах? И той ли е пленен като мен?

— Да, той и хората му.

— Колцина са те?

— Осемнайсет с него и кормчията.

Турчинът помълча минута-две. После попита тихо:

— Ти не ми ли каза веднъж, че не сте доволни от капитана и офицерите?

— Хм-м, да! Дяволски много служби и адски малко за ядене! Но ви го казвам само защото сте един толкова добър и нещастен господин.

— Чуй, синко, как те казват?

— Балдуин Шуберт.

— Имаш ли родители, братя и сестри?

— Само един брат, Томас, който е ковашки калфа.

— Искаш ли да станеш богат?

— Гръм и мълния, всеки ден, не ще и съмнение!

— Не можеш ли да докараш нещата дотам, че да поговоря веднъж тайно с този Саид Абдаллах?

— Не, не, няма да стане, защото ще си натреса деветоопашатата котка^[5]. Лека нощ, господин паша.

Той се измуши гъвкаво през вратата и зарези кабината. Вън в тесния коридор спря замислено.

— Дали да не рискувам? Да, но първо трябва да се обърна към тоя Катомбо. Къде са го тикнали, знам, а всички мислят, че аз сега вече ще хъркам в койката си до следващата вахта. Томас толкова много ми е разправял за него, как невинен бил затворен от графа, който му отнел любимата, и как добрият майстор Брандауер станал негов приятел и му дал пари, за да може да забегне в чужбина. Би било великолепно, като си ида един ден вкъщи да мога да кажа на Томас и Брандауер: „Аз също го спасих!“ Мда-а, добре, ще отида при него!

Той се промъкна долу в трюма и пристъпи към едно отделено със здрави талпи помещение, което беше толкова ниско, че човек едва можеше да седи изправен. Почука.

— Катомбо, хер Катомбо!

— Кой е? — попита се отвътре.

— Познавате ли ковача Брандауер от Фюрстерберг?

— Естествено. Кой е вън?

— Спомняте ли си и Томас, дето беше тогава чирак при него и изговаряше „б“-то като „п“?

— Да.

— Аз съм неговият брат, Балдуин.

— Ти си братът на Томас? Какво правиш тук?

— Матрос съм.

— Закъде е предназначен „Игъл“?

— Беше определен за кръстосвач, но сега се връща в Англия, понеже плени важна личност.

— Кого?

— Малекпаша.

— Машаллах, Великия везир?

— Да. Заловихме го на един кораб, с който възнамерявал да отиде до Тенедос.

— А хората от екипажа?

— Също военнопленници.

— Къде?

— Отсреща в трюма.

— Къде са моите хора?

— Турците са приютени в бакбордния, а вашите в щирбордния трюм.

— Къде е Саид Абдаллах?

— При тях.

— А жена ми?

— Жена ви? Вие имате жена? А, да, забулената дама в каютата на графа!

— В каютата на графа? Машаллах, кой я е отвел там?

— Самият граф, той се задоволи със съседното помещение.

— Видял ли е лицето й?

— Не, зная го точно, понеже аз обслужвам и него, и нея. Тя е страшно сърцата и от приборите за ядене задържа един нож, с който се кани да се прободе, ако някой побутнел облеклото й.

— Ще й предадеш ли едно съобщение?

— Не искате ли сам да говорите с нея?

— Подиграваш ми се!

— И през ум не ми минава. Майстор Брандауер ви е спасил, а каквото той може, мога и аз. Аз ще ви освободя.

— Наистина ли? — възкликна се зад талпената стена.

— Да. Вие избягвате и аз офейквам заедно с вас, защото трябва да утоля тоя вечен глад.

— Ама как ще я подхванем тая работа? Можеш ли да ми отвориш?

— Да, та нали заключалката се състои само от две дървени резета.

— Ще съумееш ли да ми набавиш един моряшки костюм?

— Фред има още един в сандъка си и няма да забележи веднага, ако си го заема тайно.

— Значи всички пленници са подслонени в трюма?

— Да, така е.

— Къде спят офицерите?

— В каютите си.

— А моряците и войниците?

— Под фордека.

— Маже ли отвън да се заключи изходът за нагоре?

— Да.

— Каютите също?

— Да.

— Аз мога ли оттук да отида при хората си?

— Много лесно.

— Колко души стоят на вахта?

— Двайсет, без офицера.

— Моят съд все още ли е на вързалото?

— Да. Претърсиха го внимателно, но нищо не взеха.

— Къде отнесоха оръжията ни?

— В арсенала за лично оръжие.

— Как се стига дотам?

— Само през капитанската каюта, която комендантът сега е отстъпил на графа, и където понастоящем живее вашата съпруга.

— Аха, ще стане. Има ли големи пирони на борда?

— Колко искате. За каква цел?

— За заковаване на каютите и люковете. Достави колкото можеш и заедно с тях няколко чука на някое такова място под палубата, където няма да бъдат преждевременно забелязани. На мен донеси един добре заточен, островърх нож.

— Мога да донеса повече от дузина, кокът има достатъчно от тях.

— Погрижи се също за купчина въжета и ремъци за връзване на пленниците!

— Ще се погрижа.

— Добре. Кога ще дойдеш?

— При следващата вахта, когато всичко спи.

— Можеш ли преди туй да се промъкнеш и до моите хора?

— Да. Всички офицери са насядали край трапезата.

— Подготви ги тогава и същевременно хвърли едно око дали арсеналът е отворен!

— Всичко ще бъде изпълнено, хер Катомбо.

Той тръгна, а пленникът остана в неподлежаща на описание възбуда. Той лежеше в тесния си затвор, а жена му се намираше в ръцете на графа, от когото всичко можеше да се очаква, ако не й се доведеше незабавна помощ. Беше в трескаво състояние. Минутите се разтягаха до вечност, ослушваше се при всеки звук и шум. В тази тъмна дупка не можеше да следи хода на времето. Вече си мислеше, че морякът само го е поднесъл или най-малкото е възпрепятстван да изпълни обещанието си, когато най-сетне долови леки стъпки, които приближаваха към неговия кафез. Резетата бяха издърпани и един тих глас заговори:

— Излизайте сега!

Катомбо изпълзя навън и протегна с истинско блаженство крайниците си.

— Имаш ли ножовете и ремъците?

— Да. Касапски ножове, ножове за разрязване и приборни ножове в голямо количество и цял вързоп ремъци.

— Пироните?

— Приготвени са, в големия въжен кангал до гротмачтата. Има и четири чука, взех всичко от дърводелската работилница.

— Беше ли при жена ми?

— Да. Тя се бои за вас и ви моли да си пазите живота.

— Как стоят нещата с арсеналното помещение?

— Заключено е, но няколко брадвени удара лесно ще строшат вратата. Горе всичко живо спи, а вахтените не подозират ни най-малкото.

— Води ме тогава при моите!

— Елате!

Той го улови за ръката, повлече го през трюма и го отведе до една врата, зад която се долавяше шум като от шумолене на човешки тела в слама.

— Тук е.

Катомбо попипа и набара три резета, които избута.

— Мен ди? (Кой там?) — попита се високо отвътре. Той отвори.

— Абдаллах, говори тихо! Аз съм, Катомбо.

— Катомбо? Хамдулиллах (Слава на Аллах), свободен ли си?

— Да. Искате ли и вие да бъдете свободни?

— Не питай, а ни дай оръжия!

Всички бяха наскачали и запротягаха ръце към него.

— Да, оръжия, оръжия дай, та да се освободим!

Катомбо ги изблъска назад.

— Чуйте, мъже, какво ще ви кажа! Ние трябва не само да се освободим, но да завземем и кораба, на който се намираме, иначе само след няколко часа отново ще ни застигнат. Целият екипаж спи, освен палубните вахтени. Ето ви тук по един нож и ремъци за връзване! Ще се промъкнем горе и ще отстраним вахтените без всякакъв шум. От това зависи всичко, защото възникне ли преждевременно някаква дандания, изгубени сме. Та пропълзяваме значи по палубата — всеки до своя човек. Ти, татко, се промъкваш със Саваб по лявата страна на палубата и се справяш с евентуалните вахтени. Вие тримата, Хафиз, Бако и Рахман, пропълзявате до средната мачта. Там има едно намотано на руло дебело въже, в което ще намерите пирони и чукове. В случай че се разнесе някой вик, който би могъл да ни навреди, хуквате незабавно да заковете предния, задния люк и входа за офицерските каюти. Всеки от вас на едно от тези места. Аз поемам вахтените от дясната страна. Останалото ще се реши според обстоятелствата. Но избягвайте всяко ненужно кръвопролитие! Съгласни?

— Да! — прошепна се по кръга наоколо, а Абдаллах прибави:

— Как е Айша?

— Добре. Значи напред… стой!

Той протегна ръка да ги задържи, защото горе се доловиха стъпки.

— Офицерът на обиколка — забеляза Балдуин страхливо.

— Ще слезе ли долу?

— Много вероятно.

— Толкоз по-добре. Ела, татко! Вие другите изчакайте!

Той само притвори вратата, без да я зарезва, и се шмугна със Саид Абдаллах зад стълбите. Стъпките действително приближиха и заслизаха по тесните стъпала. Беше същият лейтенант, който се бе качил на сандала. Носеше притъмнен фенер и сигурно искаше да се убеди, че пленниците са добре затворени. Когато прекрачи последното стъпало, Катомбо изплува от своя ъгъл и го пипна изотзад за гърлото. Абдаллах вдигна ножа, ала Катомбо предупреди:

— Не го намушквай! Нуждая се от униформата.

Той стисна гърлото на мъжа, докато този се свлече в безсъзнание на пода.

Абдаллах беше грабнал фенера и осветяваше. Катомбо съблече дрехите на припадналия, върза го и му тикна една кърпа в устата. После пристъпи зад стълбището и скоро се появи преоблечен като офицер.

— Сега напред! Всеки си знае мястото и нека изпълни своя дълг. Не е нужно тепърва да ви казвам какво се залага в играта.

— Няма ли да пуснем турците? — попита Балдуин.

— По-късно. Те сега само биха ни се пречкали на пътя и лесно биха могли да погубят всичко. Напред!

Той закрачи начело и духна фенера чак в близост до горната палуба. Едва що се бе изкачил на нея и видя да идва към него една фигура.

— Кой е там?

— Обиколка на вахтата!

— Всичко е наред и нищо не се е слу…

„Случило!“ искаше да каже палубният офицер, ала не стигна дотам да изрече напълно думата, тъй като при първата сричка ръката на Катомбо бе склещила със здрава хватка гърлото му. Завързаха го набързо и му запушиха устата. После рейсът закрачи нататък и беше повикан от още трима постови, които получиха съвсем същия отговор. Отпред при щевена^[6] срещна Абдаллах и Саваб.

— Как стоят нещата? — попита той баща си.

— Всички са отстранени с изключение на кормчията.

— Ела тогава! Аз ще го поваля, а ти ще поемеш после руля.

Той взе една щанга и тръгна назад — Катомбо с шумни, военни крачки, а Саид Абдаллах на известно разстояние след него с прокрадващи се стъпки.

— Обиколка на вахтата? — запита кормчията, пристъпвайки от кабината си.

— Обиколка на вахтата! — потвърди Катомбо.

— Скоро ще трябва да се насочим на север, защото вече обходихме ширината на кап Матапан…

При последната дума нищо неподозиращият мъж се свлече в безсъзнание на палубата, треснат със щангата. Абдаллах тутакси довтаса.

— Машаллах, сигурен удар имаш! Точно сякаш си бил Джезар бей^[7] на Великия султан. Значи аз поемам кормилото. Как ще държим?

— Досегашния курс, иначе би трябвало да маневрираме, а за тая цел сега нямаме хора. Голямо щастие е за нас, че „Игъл“ плава само под платна. Ако машината бе в ход, то надали пояхме да се осмелим на тоя номер.

— Какво ще правиш сега?

— Ще… а-ха, ей там идва онзи, от когото се нуждая! — и обръщайки се към притичалия матрос, попита: — Къде спят машинистът и огнярите?

— Там в дългата лодка, когато през нощта се плава само под ветрила. Денем те имат да изтърпяват толкова много жега, че вечерно време търсят хладната палуба. За тях аз хич не се сетих, те можеха всичко да погубят.

— Тогава е добре, че безчинствахме толкова тихо, та не са могли да ни чуят. Как се стига до провизиите и водата?

— През камбуза^[8].

— Значи не е наложително да се минава през другите помещения?

— Не, Само една врата води надолу към артелното и ключът е у артелчика.

— Хамдудиллах, в такъв случай сме спечелили играта! Има ли достатъчно фенери и щанги?

— Колкото щете.

— Ела тогава!

Той побърза към средната палуба, където хората му го очакваха. Разпредели ги и им даде необходимите инструменти заедно с указанието, да заковат всички врати и люкове и да ги залостят с щанги. Хората се отправиха по двойки към посочените места.

Под палубата всичко живо спеше — от капитана до последния юнга. И ето че изведнъж през целия кораб отекнаха гръмки и многобройни удари от чук, които разбудиха екипажа. Народът наскача и тръгна към вратите на каютите и тежките капаци, закрепени към люковете за водонепроницаемо затваряне. За свой ужас установиха, че те са заковани. Трябва да се бе случило нещо. Метеж ли бе избухнал, или пленниците се бяха освободили? Всички, както офицерите, така и моряците, напрегнаха сили да изкъртят вратите или капаците, но напразно, защото дори и пироните да поддадяха, запънатите щанги не биха отстъпили и пред най-исполинската сила. Естествената последица беше една олелия под дека, която от минута на минута се повишаваше.

Междувременно Катомбо бе пристъпил до дългата лодка. При първите удари на чуковете спящите машинисти се събудиха и понечиха да напуснат мястото си.

— Останете! — заповяда им той.

Те разпознаха униформата на своя кораб и се подчиниха на заповедта.

— Умеете ли да боравите без всяка чужда помощ с машината?

— Естествено? — потвърди единият, съвсем учуден от въпроса.

— Искате ли да печелите пет пъти по-високо възнаграждение от досегашното?

— Естествено! — прозвуча за втори път, и то с по-силно натъртване отпреди.

— Е, добре, чуйте тогава какво ще ви кажа! Корабът се намира в ръцете на вашите военнопленници и цялата команда е закована долу в трюма…

— Как…

— Спокойно! Вие ще бъдете по-добре от другите и ще останете свободни. Ще обслужвате машината, докато достигнем целта си и ще получавате петкратна надница. Не се ли съгласите, вие също ще бъдете затворени. Отговаряйте бързо, защото нямам време!

Те се спогледаха смутено. Накрая един по-решителен рече, почесвайки се все пак зад ухото:

— Ама това си е направо дяволска история! Вие хем носите наша униформа, хем искате да ни придумате към метеж… хм-м, ние сме назначени към машината и ще я обслужваме, докато това се иска от нас. А сега ще е най-добре да се търкулна по ухо и хич за нищо да не ме е еня. Правете каквото си щете! Твърде тъмно е, за да се види кое как стои, аз мога да почакам до заранта.

Той се уви в завивките си и отново си легна. Останалите машинисти последваха примера му. Катомбо се отдалечи много доволен от практичния ум на тези мъже и си набави една секира. Когато после поиска да пристъпи в капитанската каюта, чу вътре да се говори. Сложи ухо на вратата и се ослуша.

— Аз трябва да изляза. Назад, иначе ще употребя сила! — заповяда мъжки глас.

— Ще останете или ще ви намушкам ей с този нож! — прозвуча сърцатият отговор на Айша.

Той влезе и застана до страната на храбрата си жена срещу граф фон Хоенег. Онзи отскочи назад, сякаш беше съзрял привидение.

— Катомбо!

— Да, драги мой! Идвам да ви помогна „да разширите практически познанията си по морско дело“. Вие ще узнаете именно как трябва да подхване човек нещата, та с една малка нилска гемия да завземе един толкова силен боен кораб като „Игъл“. Вие сте мой пленник!

Всичко това дойде така изненадващо за графа, че той не бе в състояние дума да обели. В този миг Катомбо чу стъпки зад себе си. Огледа се и разпозна трима от хората си, които идваха да получат нови заповеди.

— Изведете този мъж и го вържете!

— Мен… да вържат…? Мен, граф фон Хоенег?

Той се изпъна гордо и изгледа Катомбо с мятащи искри очи.

— Граф фон Хоенег? Ха, сега ти не си нищо повече от един жалък, мизерен по сърце и дух мерзавец, когото би трябвало да смажа, ако ръката ми не бе твърде чиста за мръсната ти кожа. Вържете го!

Хоенег беше сграбчен и повлечен навън. Напразно се извиваше под яките пестници на арабите. За по-малко от две минути лежеше неподвижен на палубата.

— Смъкнете го долу в кафеза, в който бях запрян аз, и чакайте там! Аз ще дойда по-късно.

Сега остана насаме с Айша. Тя поиска да го обсипе с милувки, ала той меко ги отби. Трябваше да се действа.

Един удар с брадвата отвори вратата, водеща към арсенала. Тук имаше в изобилие всичко, което му бе необходимо.

— Ела горе на палубата, Айша, и остани сега-засега при баща си, докато възцарят ред и спокойствие! После ще имам време да се погрижа и за теб.

Той я отведе при Саид Абдаллах. След това повика матроса и се качи с него най-напред до койката на пашата. Отвори я и влезе.

— Салам ’алейк!

— В’алейк! Кой си ти и какво трябва да означава тая гюрултия?

— Името ми е Катомбо, а гюрултията означава, че ти си свободен.

— Хамдулиллах! Кой е този, дето ми връща свободата?

— Аз!

— Ти? Аз не те познавам и никога не съм чувал името ти.

— Саид Абдаллах е бащата на моята кадъна.

— Аллах акбар! (Аллах е велик!) Значи вие сте строшили оковите си?

— Така е. Целият екипаж на „Орел“ е пленен и барабар с него намиращият се на борда граф фон Хоенег.

— Кой? Граф фон Хоенег? — възкликна ликуващо Великия везир.

— Той враг ли ти е?

— Той е враг на падишаха. Дойде в Стамбул като пълномощник на своята страна и злоупотреби по позорен начин с доверието, проявено към него, като с подкупване един харемски пазител опита да се вмъкне в харема на султана. Беше заловен и само качеството му на пратеник му спаси живота. Но беше прогонен от страната и му бе дадено да разбере, че не бива повече да се мярка в Стамбул, ако му е мил животът. След като сега обаче е заловен на вражи кораб, можем да гледаме на него и го третираме като враг. Казвам ти, този улов за мен е по-ценен от едно спечелено сражение. В името и брадата на Пророка, много бих дал, той да беше не твой, а мой пленник.

— По този въпрос неща поговорим по-късно, може би ще ти го отстъпя. Има ли сред твоите хора такива, които умеят да обслужват един боен кораб?

— Всичко са добри моряци.

— Отиди тогава на палубата! Сега ти отново си свой собствен господар.

Пашата побърза да се отзове на подканата. Катомбо слезе до неотдавнашния си затвор, в който намери графа вече под резета. Оттук един тесен проход водеше отсреща до другия борд, където седяха пленените турци. Той остави Балдуин да го води. Морякът отвори една врата, изотзад която лъхнаха задушаващи изпарения. При светлината на фенера различиха фигурите на пленниците, които лежаха на прогнила слама и сега се надигнаха.

— Искате ли да бъдете свободни? — попита Катомбо. Екна едногласно „Да“.

— Вречете се тогава, че ще ми се подчинявате, ако вашият господар, пашата, го заповяда!

— Вричаме се!

— Та’алу! (Елате!)

Процесията се раздвижи и стигна горе на палубата. Освободените бяха препратени към предната бронирана кула. Катомбо се насочи към руля, където Малек паша му протегна ръка.

— Ти си завладял кораба с всичко по него, той ти принадлежи. Искаш ли да ме откараш в Стамбул?

— Питай Абдаллах! Каквото той пожелае, това ще сторя.

— Той ми разказа всичко. Милостта на хадифа е като стрък трева, който се превива пред всеки вятър, но милостта на Аллах е вечна и неизменна. Моят приятел Абдаллах що дойде с мен до Стамбул, „Сияйните страница всемирния лик“, той вече ми го обеща. Султанът ще му въздаде забрава за изстраданите болки.

— Вярно ли е? — попита Катомбо баща си.

Онзи кимна.

— Тогава идвам и аз. Само бих желал да ми изпълниш една молба, о, везир.

— Изречи я, тя е изпълнена.

— Приеми този кораб с всичко, което му принадлежи, като дар от мен!

— Аллах ил Аллах! Сериозно ли говориш?

— Как бих могъл да си правя майтап с теб!

— И графът също ми принадлежи?

— На теб и Великия властелин. Той отрови моята младост и ме прокуди в чужбина. Аллах го даде днес в ръката ми, ала аз ти го подарявам, защото ликът на султана ще просветне към теб в радост и благословия, ако му заведеш този пленник.

— Неговият лик ще засияе и към теб. Бъди мой син, както си син на моя приятел и брат! Ти рейс ли беше?

— Да.

— Умееш ли да управляваш този кораб?

Очите на Катомбо просветнаха. Той трябваше да пипа чевръсто, защото тук пред него се откриваше едно блестящо бъдеще, каквото нямаше да му се предложи повторно.

— Умея.

— Вярвам ти и ще ти се доверя. Ти ще бъдеш капитан, докато Великия властелин отреди нещо по-добро за теб.

— В такъв случай те моля да кажеш незабавно на хората си, че трябва да ми се подчиняват! Крайно време е да въдворим необходимия порядък на борда.

— Ела!

Той тръгна напреде му към предната бронева кула, където турците тутакси се хвърлиха ничком пред него на палубата.

— Лежете в праха и чуйте какво ще ви кажа! Този мъж е мой син и приятел, аз му предавам управлението на тоя кораб и вие сте длъжни да му се подчинявате в интерес на живота си така, както на самия мен! Бастонадата и клупът са ви известни!… Сега, Катомбо, говори ти по-нататък с тях!

Той се върна обратно при кормилото. А Катомбо свика и своите араби и скоро разпорежданията му бяха дадени по такъв начин, че всеки пост бе някак си зает и той можеше да се надява да стигне благополучно до Стамбул…

Сега на изток просветля — знак, че денят започва да настъпва, и машинистите слязоха при пещта, за да дадат парна сила на кораба. За Айша бе взета шатрата от сандала и разпъната на квартердека. Катомбо стоеше до нея. Саид Абдаллах бе все още на руля, а Малек паша се бе оттеглил в капитанската каюта, която — като най-доброто и изискано помещение — щеше да му служи за местопребиваване.

В един момент Саваб пристъпи към Катомбо. Той беше станал щурман и се надяваше немалко от този ранг.

— Сихди, там долу, където са запрени офицерите, някакъв постоянно лумка и иска да говори с капитана.

— Повикай незаетите хора да дойдат с оръжията си и после ще отворим.

Оръжията бяха вече разпределени и след броени мигове една внушителна редица от моряци се строи пред каютите.

— Саваб, отвори! — повели Катомбо.

Щангите бяха магнати и гвоздеите извадени. Капитанът незабавно излезе, последван вкупом от офицерите. Всички бяха въоръжени до зъби, ала трябваше да съзнаят, че една съпротива без помощта на затворения екипаж ще бъде злополучно начинание. Стойката, която Катомбо бе заел, им подсказа, че той е мъжът, към когото трябва да се обърнат.

Офицерите спряха, капитанът пристъпи напред.

— Къде е граф фон Хоенег?

Катомбо се усмихна с превъзходство.

— Вие не сте в положение, което ви дава право да задавате въпроси на мен, настоящият господар на „Игъл“. Корабът от няколко часа е собственост на моя върховен владетел и главнокомандващ, султанът от Стамбул, и на ваше място щях да предпочета спокойно да дочакам бъдещето. Въпреки това по изключение ще отговоря на въпроса ви. Мелек паша е свободен, а Хоенег се намира в същия коптор, в който ви бе така угодно да наредите да ме запрат.

— Графът… в оная дупка?

— Мошеникът… в оная дупка, навярно искате да кажете. И по-добри мъже са били тикани в нея, както сам се убедих, и то не само като политически, но и дори като криминални затворници, което на вас не ви е неизвестно. Ще имате ли добрината впрочем да ми кажете как се е озовал графът на вашия кораб?

— Защо не? Работата не е тайна. Вие вероятно знаете, че Норланд не е някаква морска сила. Но сега тя възнамерява да излезе от своето самоограничение. Граф Хоенег получил от своя херцог поръчението да изучи морското дело на чуждите сили. Неговият избор падна върху Англия, а тази страна по никой начин не е толкова тесногръда, че да отблъсне молбата му да прави на един от нейните бойни кораби своите практически студия.

— Благодаря ви, господин капитан, за информацията. Обстоятелствата ме принуждават да обявя вас и хората ви за свои пленници. Изцяло от вашата угода зависи дали положението ви ще приеме по-тежък, или по-лек облик, но аз се надявам, че драговолно ще се подчините. Предайте оръжията си!

Господата се спогледаха въпросително, после капитанът разпаса сабята си и се освободи от пистолетите. Останалите последваха примера.

— Сега изчакайте тук строени, докато прегледам помещенията ви. Който предприеме някакво подозрително движение, ще бъде застрелян!

Той изчезна със Саваб в каютите и мина доста време, преди да се върне. Когато това стана, новият щурман носеше в ръце един вързоп с разни неща.

— Позволих си да подбера едно-друго — секрети от всякакъв характер, които за нас са от голяма важност, ала за вас вече са без значение. Последвайте този мъж! Той ще ви посочи помещенията, които съм ви определил.

Саваб остави вързопа и ги поведе обратно. Те бяха заключени и получиха само половината от мястото, което бяха заемали преди. Останалото Катомбо ангажира за себе си, Айша и Саид Абдаллах.

Сега Саваб трябваше да занесе конфискуваните документи на Малек паша в каютата. После бяха отворени люковете, за да преговарят с пленения екипаж. Задачата не беше лесна. Едва след дълги преговори тя бе разрешена до пълно доволство. Хората трябваше да сдадат оръжията си и да останат затворени. Тази мярка беше много наложителна при недостатъчния брой на мъжете, стоящи на разположение на Катомбо.

През цялото това време Великия везир не се показа, документите, изглежда, бяха от изключителна важност за него. Но ето че той сега дойде на палубата и се упъти към Катомбо с физиономия, озарена от голямо задоволство.

— Аллах съпътства теб и ръката ти, защото накъдето посегнеш, избуяват цветята на благословията. Инструкциите, които си намерил, са по-ценни от десет хиляди кесии. Днес ние победихме врага по суша и море, без да сме дали сражение, и без макар и един човек да сме изгубили. Наопаки, спечелихме един, а именно теб, пред когото стоят открити всички почести, които Високата порта има да раздава. Още веднъж казвам, бъди мой син! Искаш ли?

— Искам.

— И носи отсега името, което моят първороден и единствен носеше, преди Ангела на смъртта да го прибере при себе си!

— Кое?

— Името Нурван. Бива ли така да те наричам?

— Господарю, аз те моля за това!

— Нека тогава Аллах освети със своята благословия теб и всичките ти пътища. Ти ми върна живота и свободата, донесе на Великия повелител победа. Чакат те големи почести и титли, но ти си остани все така дързък и силен, така верен и предан, сякаш живееш на самотния остров, на който си искал да отидеш със Саид Абдаллах и своята жена. А имаш ли още някой враг, Аллах ихаркило (Аллах да го изгори)!

Съвсем неочаквано житейският път на Катомбо бе взел друго направление. Първата крачка към капудан-паша, адмирал на султана, бе направена…