Карл Май
Скиптър и чук (11)

11. СИНЪТ НА КОВАЧА

По широкото шосе, водещо през селото за Фюрстенберг, столицата на Норланд, крачеше един млад мъж.

Той едва ли беше на повече от двадесет и две години, но в цялото му същество бе залегнал израз на зрелост. Неговата висока и силна фигура, увереността на движенията му и красивите и мъжествени черти на облъхнатото от руменината на здравето лице можеха определено да създават само приятно впечатление. Дори малката, добре поддържана брадичка тук сякаш бе необходима за цялостния ефект. Той носеше добър костюм, подчертаващ още повече гъвкавостта на цялата снага.

От двете страни, полускрити зад сенчести предни градини или претенциозно пристъпили до шосето, се нижеха вила до вила. Помежду им, силно открояваща се от техния стил, се издигаше една окадена до черно къщичка, която чрез високия комин, монтираната над вратата козирка и няколкото специфични съоръжения ясно се легитимираше като ковачница. Пред портата за колите бе спряло едно леко купе. Задната му ос бе строшена, а до запотения впряг стоеше лакей в богата ливрея и се мъчеше да успокои животните.

Пасажерите бяха слезли. Те бяха един господин и една дама. Господинът вероятно бе започнал двайсет и три години и притежаваше онази външност, която може да се придобие само във висшите кръгове. Но още от пръв поглед си личеше, че гордостта и високомерието при него са достигнали значително развитие. Дамата се носеше според кройката на голямата мода. Тя беше някъде към седемнайсетте, но нейните сигурни маниери й придаваха повече години. Още по детински меките, очарователни черти позволяваха да се отгатне, че прелестната пъпка ще разцъфне до роза със съвършена красота, към която не всеки щеше да може да протегне ръка. Страните й сега бяха бледи като след преживян страх. В големите сини очи още проблясваше влагата на уплаха, но гласът й звучеше меко и спокойно.

— Нямайте грижа, хер графе! Аз се чувствах посред опасността под сигурната закрила на един рицар, чийто ранг само е достатъчен да събуди най-голямо доверие.

Господинът се поклони благодарствено, но погледът му се спря неуверено и изпитателно върху нейното лице. Истина ли бе това, което каза, или тя въпреки своята младост вече бе усвоила онзи тънък сарказъм, за който е лесно да изрази укора само като лек намек? Тя го гледаше открито в преждевременно захабеното лице, а около малката й уста играеше една почти присмехулна усмивчица. Той се реши на лека защита.

— Един истински рицар разчита само на себе си и е винаги безукорен. Но когато се осланя на качествата на неразумни и зле възпитани същества, като тези два арапа, то действително може да изпадне в неловкото положение да се надява на опрощение.

— Скъпи ми графе, вие много вероятно имате по-меродавна преценка от моя началник на конюшнята, който твърди, че враните жребци притежавали отлична школовка. Той само ме помоли да взема друга карета и на него да предоставя карането. Впрочем, инцидентът беше повече развеселяващ, отколкото опасен, и дори лошата страна, да не намерим ковача, си има приятната последица да ме предостави по-дълго на услугите на моя благороден рицар.

Очите му отново добиха онзи изпитателен поглед. Не целяха ли думите й да го накарат да схване превъзходството на оня коняр? В такъв случай нежното женско създание пред него действително бе по-съзряло, отколкото бе предполагал. Край външните ъгълчета на очите му се очертаха няколко бръчици, когато продължи:

— Де да можеха тези услуги да са с вечна продължителност, милостива моя принцесо! Но хората ще се безпокоят за Ваше височество. Аз трябва да оставя каретата тук и да наема някоя друга.

Той се обърна към жената на отсъстващия ковач, която бе стояла досега на входа.

— Значи нямате никой, който би могъл да се заеме с незабавната поправка?

— Не. Чиракът няма да съумее да се справи.

— Има ли наблизо някоя прилична кола, която човек може да наеме?

— Действително. Но… дал Бог добро, хер доктор! — прекъсна се тя. — Чудесно време за разходка! Нали?

Тези думи бяха отправени към междувременно приближилия пешеходец, който бе възнамерявал, поздравявайки, да отмине, но сега пристъпи по-близо като свали шапка. Жената му протегна ръка наполовина свойски, наполовина почтително.

— Хер кръщелникът може би искаше да подмине?

— За да не ви обезпокоя.

— Обезпокоите? Напротив! На каретата на дамата и господина се е строшила оста; мъжът ми отсъства, а до ковачницата на вашия баща е твърде далеч. Летовникът отсреща, англичанинът, не заема на никого екипажа си освен на хер доктора. Ето как хер кръщелникът би могъл тук да помогне, ако пожелае да прояви добрината.

— Моят приятел лорд Хейлинбрук за съжаление замина за града, срещнах го по път. А наблизо няма откъде да се намери кола. Но ако хер графът — той се поклони учтиво, но сдържано на младия мъж — позволи, аз за кратко време ще възстановя годността на каретата. Има ли огнището огън?

— Да, необходим е на чирака за направата на клинци.

— Нека тогава фрау кръстницата се погрижи междувременно за удобството на дамата и господина. Аз веднага ще се заловя за работа.

Той влезе в ковачницата, свали редингота, запретна ръкавите и препаса висящата там кожена престилка на майстора. След като бе разпалил огъня както подобава, прегледа повредената част на каретата.

— След половин час дамата и господинът ще могат да пътуват — гласеше преценката му.

Господинът и дамата бяха следили с удивление хода на събитията. Наистина ли бе в състояние този толкова знатно изглеждащ мъж, носещ докторска титла, да поправи счупената калясна ос? Жената на ковача го бе нарекла кръщелник, той едва ли значи можеше да е от благороден произход и все пак се нарече приятел на лорд Хейлинбрук, странящият от хората англичанин, който, като пълномощник на своята кралица, имаше достъп до Двора. Това бе една загадка, с която, изглежда, преди всичко дамата се занимаваше.

Тя наблюдаваше внимателно всяко негово движение и направи констатацията, че той очевидно притежаваше необикновена физическа сила. Конете бяха в миг разпрегнати и той повдигна и избута каретата, сякаш имаше в ръцете си детска играчка. После от ковачницата закънтяха тежките удари на чука и през входа се разхвърчаха искри на улицата.

Фрау майсторшата беше сложила пред къщата една масичка с два стола, на които се настаниха дамата и господина.

— Как се нарича господинът, който по странен начин е лекар и ковач по същото време? — попита дамата.

— Лекар? Не, той не е такъв, а доктор по правните науки — отговори запитаната с видима гордост.

— Каква служба заема?

— Никаква. Той не го смята за необходимо и казва, че щяло да му пречи на по-нататъшното учение. Той е синът на придворния ковач Брандауер, а аз и херцогът сме му кръстници.

— Аха, обичайната просия за кръщене, на която човек за жалост толкова често е изложен! — рече младият мъж неуважително.

Лицето на ковашката жена леко се изчерви.

— Смея ли да попитам кой е господинът?

— Аз съм граф Хоенег. Тази дама е принцеса Аста от Зюдерланд.

Той, види се, бе възнамерявал да направи впечатление с това представяне, ала се бе излъгал, защото жената не се стресна ни най-малко, а се обърна с радостно изненадана физиономия към принцесата.

— Чудесно е, Ваше височество, дето ви виждам най-сетне! Хер кръщелникът ни разправя все такива добри неща за вас и вашия баща, князът. Той има много остро око за политиката и навярно би бил в Двора на своето място. Негово сиятелство много често се отбива в ковачницата и винаги го кани да постъпи на дворцова служба, ала той никога не пожелава.

— Значи младият хер доктор ме познава?

— Не, той все още не е виждал Ваше височество. Но хер графа тук той познава.

— Нима и за мен е говорил? — попита онзи с едно пренебрежително забавление.

— Много често.

— Но все само добро, както мога да очаквам?

Тя се поколеба за миг, после отвърна:

— Да, добро, защото е разправял, че старият граф Хоенег, вашият баща, ще стане един ден наш херцог, когато сегашният, който е бездетен, се помине. Но все пак трябва да ви кажа, че кръщенето на беше просия. Херцогът сам го предложи и придворният ковач трябваше да се подчини. Но той настоя да участвам в обреда и аз и височайшият господар го прие като съвсем редно. Нашият суверен си е именно много мил мъж, който желае само добро на своите поданици и гледа на тях като на свои деца. Да даде Господ, по-късно да не стане другояче!

Графът изглеждаше готов за някоя остра приказка, ала се сдържа, тъй като към ковачницата приближаваше една необикновена фигура.

Беше жена. Вървеше боса и носеше пола с крещящ червен цвят. На раменете си имаше жълто, доста замърсено наметало. Около главата бе увила като тюрбан синя кърпа. Цветът на лицето, на което един изшилен нос тронуваше над островърхата брадичка, беше тъмнокафяв. Като норландка човек би трябвало да я оцени на над петдесетгодишна. Но тя явно бе циганка и тъй като жените от това племе бързо се състаряват, то, вероятно, още не беше достигнала тази възраст.

При вида на графа не показа никакво смущение. Измервайки него и другите с остър поглед, тя поздрави с едно почти гордо движение на ръката и попита:

— Няма ли златният господин някой малък дар останал за Лилга, циганката?

Той отметна ядосано глава.

— Върви си! Просенето тук е забранено.

Тя пристъпи една крачка по-близо и задълба погледа на своите големи, тъмни очи в лицето му.

— Как? Господинът ми казва да си вървя? Нямаше ли време, когато Лилга, ваджината на своето племе, дори за графа бе добре дошла? Аз познавам вашето лице и вашите студени очи, които могат само на високомерието да дават живот. Вие сте синът на граф и се домогвате до скиптъра и короната. Но вие отблъснахте дзингарата и ето как началото ви ще бъде, наистина, като стъпката на слон, която всичко размазва, ала краят ви ще бъде като смъртта на изтощения от преследване дивеч, който умира в мрачния гъсталак — самотен, изоставен, с изтичаща кръв.

Тя се беше изпънала нависоко, колкото позволяваше снагата й, и държеше десницата си заклинателно издигната. Очите й светеха, думите звучаха съскащо през зъбите с цвят на слонова кост, проблясващи между тънките устни. При цялата си сегашна грозота тя навяваше предположението, че по-рано е била красиво момиче.

Графът беше скочил. Неговите очи също мятаха мълнии. Обладан от ярост, той я сграбчи за ръката.

— Жено, вещице, трябва ли да те размажа?

Принцесата също се бе надигнала. Нейният мек, озадачен поглед срещна очите му. Той си дръпна ръката от циганката и се обърна към жената на ковача.

— Изпратете незабавно чирака до полицията! Тази скитница ще бъде арестувана!

В този миг доктор Брандауер излезе от ковачницата с големия ковашки чук в ръка. Циганката го погледна. Очите й бяха придобили сякаш трикратна острота, а по възбуденото лице плъзна трепет на изненада. С две бързи крачки застана пред него.

— Вие сте Макс, синът на дворцовия ковач?

— Да — отвърна той учуден.

— Аз съм Лилга, дзингаритата.

— Лилга? Възможно ли е? — възкликна и радостна изненада озари лицето му. — Най-сетне, най-сетне се изпълни желанието ни. Трябва да дойдете с мен при татко!

— Лилга не може да ви последва.

— Защо не?

— Защото ще бъде арестувана.

— По каква причина?

— Понеже си позволи да надникне в бъдещето на височайшия господар там.

— Господарят няма да нареди да ви задържат. Вие ще тръгнете с мен!

Тези думи бяха изречени с категоричност, от която графът се почувства оскърбен.

— Охо! — рече той. — Аз заповядах задържането и ще съумея да си издействам подчинение.

Полюлявайки тежкия железен чук като перо в ръката си, Брандауер го погледна усмихнато в лицето.

— Хер граф, моля ви най-покорно да освободите тази жена.

— Нямам причина да оттегля заповедта си.

— Аз ви моля от учтивост за нещо, за което не е необходимо да умолявам. Тук никой не е длъжен да се подчинява на вашите заповеди. Ние не се числим нито към полицията, нито към вашата прислуга, а Лилга стои под моята специална закрила. Аз се съгласих да ви окажа помощ. Искате да ме принудите да ви лиша от нея, без да довърша поправката?

— Ще се обслужим с друга кола.

Тогава принцесата пристъпи към Брандауер.

— Хер доктор, довършете започнатото! Аста от Зюдерланд ви моли за това.

Една светкавица проблесна от очите му към нея.

— Ваше височество, това желание за мен е заповед! Аз иначе не допускам да ми заповядват, ала от такава уста е достатъчна една дума, за да ме превърне в смирен слуга. Лилга, иди в стаята и почакай, докато свърша!

Тя поклати глава и се взря в него с поглед, който странно блестеше между благосклонността и покорството.

— Народът на боанжарите и ломбардците е напуснал Индия, защото Бование, богинята, така му е повелила. Той се скита по чужди страни и няма да има ни покой, ни отдих, докато не бъде намерена магическата постройка, при която ще се събере, за да господства над земята. Лилга е дъщеря на своето племе, тя няма право да почива, когато духът я тласка. Тя трябва да тръгне, но вие ще я видите отново, още преди слънцето да е залязло три пъти. Дайте ми ръката си!

Тя взе десницата му, но едва й хвърли един кратък поглед. Очите й потърсиха далечината и се приковаха там с израз, сякаш пред тях се разтвориха дверите на бъдещето. После го погледна твърдо в изпълненото с очакване, усмихнато лице.

— Духът е всезнаещ, а окото на човека е слабо. Но когато духът го подсили, тогава пред него се откриват неща, които то иначе не е в състояние да съгледа. Вие не вярвате на това, което Лилга казва, и въпреки всичко то ще се изпълни. Вашата ръка е силна, размахва чука. Тя се нуждае от тази сила, за да държи по-късно скиптъра. Скиптър и чук ще бъде лозунгът на вашия живот. Вие ще сеете любов и ще жънете вражда, но пестникът ви ще се стоварва като чук върху главите на вашите врагове, а до вас…

Тя спря внезапно по средата като под въздействие на някакво неочаквано лице и улови после с бързо движение ръката на принцесата, която бе останала наблизо. След това продължи с предишния тон:

— До вас виждам ангела на вашия живот, когото сте намерил, когато сте държал чука, и който ще ви остане верен, когато носите скиптъра. По-късно ще съзнаете, че Лилга е предвещавала истината!

Тя пусна ръцете на двамата, обърна се и с няколко бързи крачки изчезна по пътеката, която водеше между ковачницата и най-близката дача на открито…

Беше вечерта на същия ден. Макс Брандауер седеше в помещението на дворцовата ковачница, което родителите му бяха предоставили за учебна стая, и опитваше да съсредоточи мислите върху една военна научна статия. Не му се удаваше, понеже те все се връщаха към днешната среща.

На първо място приковаваше неговото внимание появата на циганката. С нейното име се свързваха спомените, водещи назад до първите дни на неговото детство. Той я беше видял един-единствен път като петгодишно хлапе. Тогава тя се бе намирала във възрастта на сиромашкото лято и все пак още си беше една привлекателна личност. Внезапно тя изчезна също така бързо и неочаквано, както беше дошла, а после родителите му я бяха чакали с копнеж години наред. Днес тя отново се бе появила. Дали по маловажни причини, или за разрешаване загадките, свързани с по-раншната й поява? Кой можеше да го знае?

Той беше разказал на родителите си за срещата и получил от майката мек укор, че отново е изтървал Лилга из очи. Бащата обаче беше останал спокоен с твърдото убеждение:

— Тя сигурно ще дойде, ако наистина е била тя.

Редом с фигурата на прорицателката пред духовните очи на Макс Брандауер се възправяше като ефирна, бляскава картина обликът на принцесата. Той още не беше изпитвал сладките, ощастливяващи пориви на любовта. Следователно му липсваше мерило за прекрасното настроение, в което се чувстваше преминал от късо време насам.

Долу в работилницата ударите на чуковете отдавна бяха, заглъхнали и тримата калфи седяха пред вратата след взетата вечеря, за да побъбрят за този и онзи и пушат лулите си. В близост се бяха наместили върху катурнати колела от каруци двамата чираци с похвалното намерение да дочуят колкото се може повече от този разговор и същевременно да се наслаждават на мириса на калпавия тютюн, който в никой случай не би докарал един по-изтънчен нос до възторг.

— Да — рече Томас, главният калфа, — младият господар е отново тук и сега сигур пак ще има сегиз-тогиз някое запавление, в което човек може да се понапърка. Всеки ден упражнение и опучение по фехтовка с рапира, шпага, сечене и мушкане със сапя, вечер плаване по реката или някакво друго излизане, при което Томас няма да отсъства. А освен песедата това ще носи някоя халпа пира, сандвич с шунка или…

— Или чаша двойно препечена хвойнова и една амбалема — вметна вторият в словото му.

— Да, така стои работата — пригласи третият.

Тримата калфи бяха големи скици. И тримата бяха служили — Томас в кавалерията, Казимир при гренадирите, а Хайнрих в артилерията. Всеки от тях беше стигнал до унтерофицер и смяташе своето оръжие за най-доброто. Бяха неженени и твърдо решени да запазят колкото се може по-дълго сегашното си добро положение, макар че всеки бе скътал в най-дълбокото ъгълче на сърцето си една скъпоценност, която имаше най-голяма прилика с една представително женска фигура: Томас именно здравата ценеше вдовицата Барбара Зайденмюлер, Казимир много често сънуваше очарователната млада вдовица и продавачка на картофи Барбара Зайденмюлер, а Хайнрих най-обичаше да пие вечерната си чашка при уважаваната и добродетелна вдовица, картофопродавачка и гостилничарка Барбара Зайденмюлер.

И всеки от тях си имаше, както обикновено е прието да се казва, своя чешитлък. Томас Шуберт, кавалеристът, през целия си живот не бе съумял да изрече едно „б“, така че и неговото собствено име не звучеше другояче освен Шуперт. Казимир, гренадирът, беше изключителен мълчаливец и участваше в забавните разговори най-често само с думите: „Да, така стои работата“ или „работата не стои така“. Хайнрих, артилеристът, беше душевадецът на другите двама, той все имаше някое възражение под ръка и имаше особена слабост здравата да разтяга локуми, без при това човек да има правото да се усъмнява в неговата порядъчност.

На Томас, изглежда, не се понрави прекъсването на приказката му. Той издуха силно пълна уста дим във въздуха и рече:

— Затваряйте си човките, хупостници! Какво ви влиза в рапотата моята двойно препечена хвойнова или чак пък люпимите пури! Ампалемата си е най-добрият загънат лист, който може да има. Хапана, Капалеро, Лондре, Патавия, Пуро — всичко това е нищо пред една истинска Ампалема. Впрочем не пива да ме опърквате, когато разказвам за младия господар! Довечера ще грепа с него донякъде надолу по Олер, а вие хич хапер си нямате как опичам да го правя. Той си лежи тогава тихо в ладията, затворил очи, и не опелва нито дума. Аз опаче знам, че наш тогава най-допре мисли и учи. А когато после се върнем, подава ми ръка и казва: „Днес отново пеше прекрасно, плагодаря ти, драги Томас!“ В такива случаи пих могъл да го прегърна, ако не пеше твърде учен и знатен. Той има нещо у сепе си, което не мога да назова с истинското му име, но което докосва сърцето и всява могъщ респект. Гледах веднъж една пиеса, която се казваше „Помазания принц“, и…

— „Пожелания принц“ — осмели се тук да поправи Фриц, единият от чираците.

— Мълчи, зелена човко! Когато главният калфа говори, калфите мълчат, а чираците значи толкоз повече! Дали принцът е помазан или пожелан, то е все тая. Та се среща значи в пиесата един принц, който е кундураджия, и като гледам аз младия господар, то…

— …то всякогаш ти се струва, че той е кундураджията, а ти принцът — прекъсна го Хайнрих.

— Не пива да ме пресичаш посред най-хупавата приказка, инак накрая хич няма да знам откъде да я подхвана пак.

— Да, така стои работата! — рече Казимир.

— Та тоя принц значи, дето пеше кундураджия…

— Томас! — викна в този миг Макс надолу през отворения прозорец.

Бившият унтерофицер се надигна в права като свещ стойка.

— Слушам, хер доктор!

— Готов ли си?

— Всякога!

Той приглади косата, накриви както трябва каскета и закопча сакото. После подаде лулата на чирака.

— Ето, Фриц, занеси я горе в таванската ми стаичка! Знаеш вече на кой пирон! В господарска служпа пушенето на тютюн е противоуставно.

След няколко минути докторът слезе.

— Ще минем през градината, Томас. Оттам ни е по-близо.

Калфата го последва на дистанция шест крачки. Докато крачеха безшумно по меката морава, Томас съзря в единия ъгъл на градината двамата чираци, които се бяха наместили на земята и с доволство смучеха един подир друг лулата му. Една предизвикана от пушека кашлица ги беше издала.

— Хер доктор!

— Какво?

— Разрешете един страничен завой! Ей там седят двамата опесници и ще ми сгризят надве мундщука на лулата.

Той се приближи крадешком и скоро пипна двамата злосторници за косите.

— Какво правите тук с моята лула, хъшлаци? Това тук да не пи да е мансардата ми, хе? На ви и на по един шамар като аванс, а паланса ще получите, когато се припера вкъщи. Сега нямам време, защото за една такава рапота не се иска пързане, а неопхддимото удопство.

Той пъхна лулата в джоба си и забърза след доктора.

Този вече беше достигнал реката, която шумеше в близост до градината. До брега бе вързана една гондола, принадлежаща на ковача. Те се качиха и се отблъснаха. Заплаваха по течението. Не беше необходимо Томас да гребе, а Макс седеше при кормилото, оставяйки ладията да се носи. Мракът на вечерта се бе спуснал и по небето изпъкнаха хиляди звезди, които озариха е магическа светлина подготвящата се за покой земя. Преминаха край палата на граф Хоенег, заемащ от години поста министър-председател, и достигнаха крилото, построено за приемане на по-знатни гости. Понастоящем го обитаваше със съпругата и сестра си бъдещият наследник на престола на Зюдерланд — съседното княжество. Те почетоха столицата с една визита, на която хората приписваха тайна дипломатическа цел. Зад величествената постройка лежеше парк, граничещ с Олер. Срещу парковата порта имаше малък пристан. Макс пристана малко под него.

— Остани тук, Томас, докато се върна!

— Влизането е запранено, хер доктор!

— Зная.

Но въпреки този отговор той слезе и с един пъргав скок през желязната ограда се озова в парка. Никакво определено намерение не го тласкаше към това място и ако някой го попиташе, нямаше да може да даде сметка за действията си. Човешкото сърце е непонятна двигателна сила на нашите дела.

Той се приближи до постройката, на която малко прозорци бяха осветени. Дълго ги съзерцава един след друг, ала никаква сянка не пожела да му подскаже присъствието на онази, чийто образ го бе привлякъл тук. По едно време долови стъпки по чакъла на парковата алея и отстъпи зад един храст. Две дами приближаваха, задълбочени в оживен разговор. Бяха светло облечени и фигурите им се открояваха от тъмнината на градината.

— Тогава нека съзаклятничим срещу политиката, моя добра Аста! — рече едната. — Ти не бива да падаш в нейна жертва, защото този граф и на мен ми е противен.

Повече не успя да чуе, но сега знаеше, без да се е стремил към това, каква причина беше довела княжеските гости. Остана да стои, додето можеше да следи дамите с очи. После се върна при ладията по същия път, по който беше дошъл.

— Надолу ли продължаваме? — попита Томас.

— Да.

Плаването по реката отново започна. Макс седеше безмълвен и бленуваше. Той едва ли виждаше нещо от двата бряга, плъзгащи се бавно в нежната звездна светлина; виждаше единствено светлата фигура, която бе минала край него до страната на непознатата кронпринцеса. Но каква работа имаше той с нея? Тя беше дъщерята на княз, а той — син на един обикновен ковач. Само че такова разсъждение за него не съществуваше. Той я бе следвал като звездата, от която окото не може да се откъсне, макар да стои на билиони мили високо над земята.

Бяха изминали значително разстояние надолу, преди на нареди да обърнат и да се залови за веслата. Тази работа му действаше благотворно, създаваше се впечатление, сякаш чрез външно напрежение иска да доведе до яснота това, което ставаше вътре в него. Тласкана от четири яки ръце, ладията летеше бързо срещу течението.

Тъкмо бяха отминали палата на Хоенег и ги срещна малък съд. Макс навярно нямаше да го забележи, ако Томас не му бе обърнал внимание.

— Там отсреща идва някой, хер доктор. Сигурно ще е от грепния клуп в ореховата си черупка. Ама накъде ли пък се е запътил?

Това бе една от онези малки спортни лодки, които се движат с гребло за русалка и когато човек седне вътре, имат едва два цола бордна височина. Гребецът идваше от другия бряг и не можеше да забележи двамата мъже, които гребяха в сянката на гъсто облистените дървета.

— Странен тип — отсъди Томас, когато един случаен лъч падна върху малкия съд. — Че той мяза направо на турчин — жълт кафтан и син тюрпан.

Сега Макс се вгледа по-внимателно нататък. Неговото предположение се потвърди — беше циганката, която си бе отвързала една лодка от гребния клуб и много вероятно възнамеряваше някое тайнствено плаване.

— Пропусни я!

— Слушам, хер доктор! — рече Томас, малко озадачен от местоимението „я“.

— Тъй. Трябва да гребем незабелязано след нея. Обръщай!

Преследваната лодка мина край палата и пристана на известно разстояние под него в крайбрежния храсталак, граничещ с градината. Макс се намираше със своята гондола все още от горната страна на постройката. Той насочи кормилото наляво и също пристана.

— Томас, искаш ли да участваш в едно приключение?

— Приключение? За тая рапота всякога съм на линия!

— Седящият там в кануто е жена.

— Жена? По дяволите, какво има да търси тя тук? Май вече тряпва да минава единайсет.

— Тя е циганка. Много вероятно иска да влезе тайно в графския палат. Ето защо пристана по-долу.

— В такъв случай тряпва да мине през градината.

— Действително. Ние трябва да я изпреварим.

— Слушам, хер доктор! Ще привържа лодката ей за това дърво. Тъй, вързана е здраво.

— Напред тогава, бързо!

Те притичаха към задната страна на палата и покрай нея надолу до градината. Тя беше обградена с тук-там порутен зид, който не представляваше кой знае какво препятствие за прехвърляне. Без усилие стигнаха отвъд. От тази страна на постройката в издигнатия приземен етаж се намираше едно преддверие, което се откриваше към едно водещо в градината стълбище. Насам трябваше да дойде циганката, ако действително имаше предполаганото от Макс намерение. Той се притаи с Томас зад един гъст декоративен храст и зачака.

След известно време една фигура се запромъква предпазливо насам по протежение на тревните ивици, спря заслушана за една минута и се совна после към стълбището. Но не се изкачи по него, а се сниши настрани и изчезна. Стълбището, изглежда, образуваше предния таван на някой зимник или засводено помещение, за чието осветяване на двете опорни стени бе поставен по един кръгъл прозорец. След няколко мига във вътрешността проблесна светлина от свещ.

— Аз ще я последвам. Ти оставаш тук на стража!

— Тя се изви вихрено през рамката и се спусна долу. Аз не мога нищо да ви заповядвам, хер доктор, опаче може пи ще е по-допре ако си останете тук. Такава една циганка е пълна с дяволски магии и чародейства, което за никой човек не е допро и целепно. Може пи иска тя даже да извърши грапеж с взлом и сетне… мда-а, ей ти го на: той е вече там вътре и долу и ако вещицата усети, ще се запърка хупавичка история.

Когато Макс стигна до отворения прозорец, забеляза как Лилга със силен натиск задвижи част от зидарията и изчезна в кухината. Той скочи бързо след нея. Отпреде му трепкаше свещ. Циганката се движеше толкова бавно, че не беше необходимо някакво усилие, за да я доближи. Скоро се намираше непосредствено до границата на светлината, която разпространяваше носената от нея свещ. Той почти можеше да чуе дъха й, докато тя си нямаше и понятие, че е шпионирана по този тайнствен път.

Сводестото помещение, в което продължаваше да се прокрадва безшумно, не беше зимник, а образуваше тесен, нисък ходник, водещ до средата на постройката, където преминаваше във възлизащо нагоре стълбище. Лилга се заизкачва, тя трябва често вече да бе изминавали този път. Без да има излаз към сутерена и първия етаж, поредицата от стъпала водеше до втория етаж, където циганката спря пред една тясна врата, снабдена само с проста ръчка. След няколко мига тя я улови и раздвижи. Вратата се отвори безшумно навътре и оттам плисна ярка светлина, откроявайки застаналата в рамката хитана.

Без да затваря, тя се плъзна бавно напред. Макс пристъпи по-близо. Пред него се откри библиотечна стая с високи стелажи по стените, отделена с тежка завеса от помещението в съседство. Тайният вход се прикриваше от движещ се по някакъв начин стелаж. От потона висеше един шестраменен полилей, чиито свещи озаряваха стаята. В средата на библиотеката бе сложена дълга маса, целият плот на която бе покрит с разни документи.

Лилга беше пристъпила до завесата, чиито две части предпазливо раздели, за да хвърли един поглед през междината. След това изчезна зад нея. Макс почака известно време, после също се плъзна нататък. Без да раздвижи забележимо плата, той си направи малка пролука и погледна през нея.

Пред него се разкри аристократично обзаведена и осветена от скъпоценна лампада работна стая. Циганката се беше курдисала безметежно на едно плюшено кресло и извадила къса глинена лула, която натъпка с тютюн от една пунгия и после запали. Пушеше с разположеност, сякаш се намираше в своята собственост, и по всичко личеше, че скоро няма да стане. Както трябваше да означава всичко това? Как стана така, че неизвестната, презряна просякиня познаваше и навестяваше по тоя начин тайните помещения на графа? Макс нямаше време сега да си задава тези и подобни въпроси, той трябваше преди всичко да се възползва от положението. Върна се бързо и безшумно обратно при входа и забеляза за свое успокоение, че той можеше да се отваря отвътре посредством едно монтирано зад книгите резе, което имаше връзка с външната ръчка.

Сега погледът му падна върху библиотечната маса. Точно пред него лежеше до няколко гъсто изписани с цифри книжа един лист, който носеше надпис „Ключ“. Дали той не съдържаше ключа на тайната дипломатическа кореспонденция на графа? Макар от години министър-председател, той минаваше за таен противник на херцога и вероятно се намираше в съмнителни отношения с различни дворове. Бяха възникнали даже слухове за прикрита, но усилена подривна дейност за детронацията на сегашния владетел. Стотици мисли пронизаха светкавично доктора. Той пристъпи още веднъж до завесата — циганката си седеше все така в безгрижна поза и си пафкаше лулата. Седна бързо на един стол и започна да си отбелязва в бележника от важния лист цифра след цифра и буква по буква.

Тъкмо беше свършил и отвъд прозвуча полугласен възклик. Той плъзна бързо до завесата и погледна през нея. Старият граф беше влязъл и забелязал неочаквания нощен гост. От времето, когато Катомбо му разкри тайната на Черния капитан, той се бе състарил много, ала нищо не бе изгубил от по-раншната си духовна енергичност. С мятащи мълнии очи погледна надолу към циганката.

— Чумата да го отнесе! Кой е това?

Циганката не понечи да се изправи. Тя си опъна още веднъж яко от лулата и после отвърна:

— Чумата да го отнесе! Той вече не познава Лилга, своята жена!

— Лилга! — извика онзи, тиквайки видимо уплашен резето на вратата. — Ти си още жива! Какво искаш? Забрави ли, че под страх от наказание ти забраних да стъпваш в моя дом?

— Тялото на дзингарата остаря, ала нейният дух е силен. Тя нищо не е забравила, но не се страхува от теб. Тя е още жива и ще умре само когато Бование го пожелае. Къде държиш сина ми?

— Не е при мен, той изчезна. Сега тя се надигна.

— Лъжец!

Той се ухили самоуверено.

— Жено, внимавай в картинката!

— Мъжо, пази се от Лилга, циганката! Когато тя беше най-красивата сред дъщерите на боанжарите, ти я оплете с приказките си. Тя напусна своя народ, за да заживее при теб. Но твоите клетви бяха лъжливи, целувките ти — отрова, а любовта ти измама. Ти ме изхвърли на улицата, за да се ожениш за жена от благородно потекло. После ми ограби дори сина, твоя и моя син! Но аз го намерих, похитения, и му казах кой е неговият баща и палач. Ти отново ме изтръгна от него и нареди да ме изгонят от страната. Аз въпреки това се върнах и открих следата му. Къде е детето ни?

— Умря.

— Умря? Да, мъртъв, повече от мъртъв. Неговото тяло живее, но ти от години умъртвяваш неговия дух, чиято сила противостои на всичко. Къде е моето дете, моят син? В лудницата, запрян и тикнат от теб при безумните, защото знае, че баща му е граф. Изведи го!

— Ти самата си безумна!

Тя отстъпи от него и го загледа втренчено в мрачното лице. После се свлече бавно на колене.

— Ти познаваше сърцето на една девойка, която пожертва своя народ, своето племе, своята вяра, своите родители, братя и сестри и всичко, защото ти го поиска. Но ти не познаваш сърцето на една майка, то е като сърцето на лъвица, разкъсваща всеки, поискал да грабне нейното малко. Припомни си нашето щастие и виж как Лилга сега коленичи пред теб! Тя те умолява да…

— Стига! — прекъсна я той строго. — Без театро! Твоят син е мъртъв. Ти никога вече няма да го видиш.

Тя се надигна.

— Тогава дзингаритата ще разкаже пред всички врати и по всички улици ще извика, че ти си бащата на нейното дете.

— Ха! За тая работа ще ти бъде попречено.

— Така ли мислиш? — Чертите й възприеха сега израз на омраза и решителност, който накара да изчезне присмеха, играещ около неговите устни. — Мислиш, че Лилга се страхува от теб и властта ти, граф Хоенег? В нейната ръка ти си като лисицата в лапите на лъвицата и една-единствена дума от нейна страна ще те отведе при смъртта и в провала.

— Аха! Ами речи я тая дума! — повели той, презрително усмихнат.

Циганката пристъпи по-близо и му нашепна:

— Тя означава: отвличане на принц!

Оня отскочи назад.

— Скитнице, ти наистина си откачена!

— Тогава чуй по-нататък!

Тя се приближи отново и му изсъска думи, които Макс не можа да разбере, понеже бяха твърде тихо изговорени. Графът из един път стана смъртноблед, той не съумя да отговори.

— Е? Ти се стремиш към трона и короната. Ръката на скитницата може да ти даде или вземе двете неща. Ще има ли тя отново сина си?

Хоенег пристъпи до прозореца и дълго гледа вторачено навън. Най-после се обърна към нея.

— Ти досега мълчала ли си?

— Да. Заклевам се в Бование.

— В такъв случай ще имаш отново сина си.

— Кога?

— Когато поискаш.

— Утре! На мен ми е известен домът, в който е приютен.

— Добре. Аз ще ти напиша една заповед до директора. Той седна и попълни един вече снабден с подпис и печат формуляр.

— Ето! При показването на този документ ще получиш достъп в психиатрията.

— Тогава остани със здраве! Аз вече никога няма да дойда.

 

Отговора на графа Макс не успя да долови, защото трябваше да се оттегли. Но накъде? В ходника не биваше да рискува, тъй като той бе познат на циганката и тя сигурно щеше да го настигне. Не му оставаше нищо друго, освен да се скрие под масата, чиято ниско спускаща се покривка му предлагаше надеждна закрила.

Едва се бе наместил там и двамата стъпиха в библиотечната стая.

— Сбогом завинаги! — заговори графът. — И помни, че моята власт се простира по-далеч, отколкото могат да те отнесат нозете ти!

Тя се отдалечи през тайната врата, а той се върна в кабинета си.

Дълго го слуша Макс как върви там напред-назад. После прозвуча тихо скърцане на перо. Докторът вече обмисляше дали да си върви, когато графът се надигна и влезе в библиотеката. Той се упъти към скритата врата, отвори я и заслиза по стълбите.

Много вероятно искаше да се убеди дали циганката е затворила пак прозореца и вратата. Макс подозираше какво бе писал току-що графът. Сега му се предлагаше възможност да провери дали подозрението му е правилно. Той побърза към работната стая, пристъпи до писалището и хвърли един поглед на лежащия там документ. Той съдържаше заповед до директора на държавната психиатрична клиника, да задържи, веднага щом се появи, циганката Лилга като неизлечимо умопобъркана, да не я подлага на никакъв разпит и при евентуална съпротива да прибегне към най-строги принудителни мерки. Щяло да последва по-обстойно указание.

— Мерзавец! — прошепна докторът на себе си. Чевръсто се върна в скривалището си.

Добра се тъкмо навреме до него, защото в следния миг графът влезе отново и се отправи към съседното помещение. Скоро след това се разнесе миризмата на восък за подпечатване, после се помести едно кресло и Макс чу външната врата на работната стая да се отваря и заключва. „Благородникът“ сигурно възнамеряваше да предаде заповедта на някой бърз куриер.

Сега Макс можеше да напусне неудобното си място. Той отвори тайната врата, заключи я след себе си и пипнешката заслиза по стълбите. Беше преживял едно странно приключение и стигнал долу в ходника, спря неволно поемайки дълбоко дъх. Решението му беше твърдо: Лилга трябваше да бъде спасена!

Ходникът беше препречен. Макс светна и съгледа по затварящата зидария една желязна халка. Едно силно дръпване приведе тежката врата — тя очевидно се търкаляше по ролки — в движение и младият доктор стъпи в подобното на зимник сводесто помещение под стълбището. Едно по-подробно изследване затварянето на ходника установи, че подът на галерията леко се възкачва, така че бе необходимо само едно малко побутване, за да се намести отново подвижната част от зида във фугите си.

Макс затвори ходника. Сега бе дреболия да се измъкне на открито, тъй като прозорецът притежаваше както отвътре, така и отвън въртяща се дръжка.

Когато се изкатери навън, Томас пристъпи към него.

— Слава Погу, хер доктор, че сте отново с читава кожа при мен! Вещицата отдавна изпълзя навън. Какво всъщност имаше там вътре?

— По-късно ще научиш. Дотогава обаче не разказвай никому какво се е случило днес!

— Ни на един-едничък; давам свещена клетва. Нито даже на допрата Парпара Зайденмюлер, съдържателката на „Синия орел“, която инак тряпва все пак всичко да знае…