Карл Май
Скиптър и чук (1)

1. КАТУНЪТ

Далеч надолу от планините се спускаше гъста гора. Едно от нейните разклонения се проточваше дори в близост на Фюрстенберг, главният град на херцогство Норланд. Една дълбоко врязана в това горско продължение палисада изолираше ловен парк, влизането в който бе забранено за всекиго, с изключение служителите на лесничейството. Въпреки това едно утро в ограждението се намираха люде, по чието облекло можеше лесно да се различи, че те не се числяха нито към хората на лесничейството, нито пък към някакви други с право на достъп.

Между два високи дъба, които бяха на възраст може би хиляда години и простираха надалеч своите дебелостволни клони, се мъдреше една старчески немощна, четириколесна бричка. Теглилата я кранта пасеше във високата трева, чиито стебла стърчаха между мъха и другата там зеленина. До ствола на едно дърво пламтеше буен огън, на който, сложен върху два чатала, се печеше сърнешки гръбнак. Един едва ли десетгодишен хлапак го въртеше с физиономия, изразяваща както разбиране на работата, така и най-голямо разположение. Той беше само полуоблечен — също както и другите персони, които седяха или лежаха край огъня, за да зяпат приготвянето на пикантното печено. Всички те притежаваха несъмнените черти на цигани, ала независимо от своята повече от непретенциозна външност не изглеждаха да принадлежат към онези скитнически орди, за които грабежът и кражбата са същинският и най-доходен занаят.

На каруцата седеше увита в стари застилки — определено един много необикновен лукс за чергарски катун — една престаряла наглед жена, много вероятно ваджината^[1]. Тя хвърляше по някой поглед на хлапето или току изучаваше потъмняващия сърнешки гръб, като подръпваше от една къса лула дима на някакъв тютюн, чието ухание би възхитило и най-изтънчените познавачи.

При владеещата наоколо тишина можеха да се доловят далечни звуци, проникващи през храстите като приглушено ромолене на разговор. Те произхождаха от две лица, които се бяха изтеглили от компанията и, отдалечени на неколкостотин крачки от каруцата, беседваха помежду си.

Едното от тях беше девойка. Тя наброяваше може би седемнайсет години и във всяко едно отношение беше съвършена красавица. Седеше на мъха с полунебрежна, полувисокомерна поза. Облеклото й беше далеч по-добро и по-комплектно от това на другите. Беше видно, че за него се употребява голяма грижливост.

Насреща й стоеше един млад мъж. Беше облегнал гръб на едно дърво и скръстил ръце на гърдите. Хора, несъзнателно заемащи този стоеж, най-често притежават силно развит характер. Високата му фигура се извисяваше доста над обикновения ръст и щеше все повече и повече да се формира до една внушаваща почит външност. Оскъдното облекло не бе в състояние да ощети крепкото, съразмерно телосложение. Някой по-внимателен наблюдател навярно щеше да се учуди на цвета на кожата на младия мъж. Тя не беше нито бяла като на кавказците, нито пък имаше онази мургавина, отличителна за циганина. Човек би могъл по-скоро да я нарече сива — сиво, премесено с кафяво, като породено от въздействието на ветрове, бури и слънце. Той носеше къси, широки шалвари, които сигурно са били предназначени за други телесни измерения, между тях и възтясната, многократно разпарцалосана жилетка надничаше протрита риза. Главата бе покрита от каскет, отдавна изгубил козирката си. Краката бяха боси, а от ръкавите на жилетката се мяркаха на някои места също така голите, мускулести ръце. През една от тези дупки се показваше някаква особена рисунка в наситено черно-червено, запечатана посредством татуиране върху странно оцветената кожа. Тя представляваше герб, чиито отделни линии така се бяха разширочили и разтеглили, че като цяло притежаваше една определена степен на неяснота. От това можеше да се заключи, че татуировката е била направена преди дълги години. Косата му имаше тъмночерен цвят, но ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да забележи, че при корените тя разкрива един значително по-светъл тон, а кожата под нея беше толкова чиста и бяла, както може да се наблюдава предимно при блондините. Лицето имаше безусловно северняшки облик. Необикновено високото и широко чело, откритите, синьо-сиви очи не сочеха за индийски или египетски произход. Така ставаше, че младежът правеше в настоящия си тоалет едно кажи-речи куриозно впечатление, което още повече се подсилваше от спокойствието и увереността на неговото държане и движения, контрастно разграничаващи го от неуморното и променливо същество, което циганинът открай време представлява.

Въпреки външното си спокойствие той изглежда се намираше в състояние на силна възбуда. Чертите му бяха изпънати, очите блестяха. Погледът бе сякаш отправен в далечната шир и наблюдаваше образи, чието съзерцание не е позволено на обикновения простосмъртен.

Лицето на дзингарата^[2] възприе израз на възхищение, когато възкликна с одобрителен тон:

— Катомбо, при теб е дошъл един дух, който е по-велик и могъщ от дарбата на прорицанието. Мога ли да ти поставя още една задача?

— Стори го, Лилга! — отговори той.

— Знаеш ли къде живее Бование, богинята на хитаните^[3]?

— На остров Носиндамбо, наречен от народа на християните Мадагаскар.

— Правилно! Високо там горе в планините Амбухатсмене стои нейният трон, а ниско долу сред хълмовете Буфер спи тя денем, за да се появи едва при настъпването на вечерта. Можеш ли да си я представиш как изглежда? В тихите вечери сияе нейната глава в звезди и с прелестна усмивка къпе тя светлеещи нозе в развълнуваните води на морето, додето денят се появи и побегне на запад от неговата целувка. Можеш ли да опишеш това с езика на поетите?

Той кимна, съзнаващ собствената си цена.

— В такъв случай те моля да го сториш.

— Само ако не избягаш от моята целувка, както тя побягва от обятията на деня.

Тя се поколеба за миг с отговора, после отвърна:

— Ще позволя да ме целунеш, Катомбо! Но сега започвай!

Той се загледа мечтателно пред себе си, сетне издигна ръце и от устните се ливнаха без пауза или прекъсване стиховете:

„Кога край хълмовете на Бефура вечерта застеле първи сенки,

пристъпва тя майката натура измежду аркадите подземни

и на диадемата й лазура засиява от кристали искрометни.

 

В нейните тъмни къдри цъфтят на земята уханните поеми;

от неизмерима дал пламтят от Кръста към нея искри,

а от вълни бленуващи бликат на звездите златните дари.

 

Но сипва се веч’ младия ден хилядооката да намери,

накарва тя впряга си сияен да извие през пурпурни двери,

неговия лик сал да зърне и в далечния запад се скрие.“

Момичето бе следило словата му с физиономията на познавач на изкуството. Сега то поклати бавно глава.

— Боанжарите имат някой и друг поет, ала никой от всички тях не притежава бързия, блестящ дух, който живее в теб, Катомбо.

Той се усмихна вяло.

— Нашият народ ме величае и възхвалява като своя най-добър поет, Лилга, но аз я давам цялата тая прослава и възхвала само за един радушен поглед, за една добра дума от твоя страна. Сега ще си взема целувката.

Той пристъпи една крачка към нея, ала тя го отблъсна с едно бързо движение на ръката си.

— Почакай малко, все още не си стигнал до края!

— Аз свърших!

— Не, защото ти описа Бование само как се появява в тихи, меки вечери. Но когато таи яд към своя народ, тогава я съглеждаш съвсем различна. Небето се покрива с облаци, вълните се стоварват с…

— Стой! — прекъсна я той. — Аз искам само твоята целувка, а не наставленията ти. Чуй ме по-нататък, ама после ще съм свършил и ще си взема наградата. Тя си е същата богиня и затова моите думи ще имат същата одежда и същата стихотворна форма.

Той се замисли за не повече от няколко секунди, преди да започне:

„Кога край хълмовете на Бефура вечерта застеле първи сенки,

пристъпва тя майката натура измежду аркадите подземни

и на полята върху прегара изтихо спуска перли росни.

 

Серафим небесен бяга прибулен в облаци, безспир се коит’ гонят;

земята кара с болка изпълнена цветя си горки сълзи да ронят

и реве към стръмни скали устремен своите диви вопли прибоят.

 

Сърце пламтящо утрото разпуква, младия ден оставя да пристъпи;

диамантената болка целува той на капещи гранати

и на възбог любящо я отнася, в ефира там да се изплаче.“

Привършил, той прикова изпитателно очи в лицето на момичето. То сведе поглед и дългите мигли забулиха израза на онова, което то сега чувстваше и мислеше.

— Лилга!

— Катомбо!

— Моята целувка!

— Освободи ме от нея!

Тя повдигна клепачи и погледът й потърси къде студено, къде съчувствено неговия.

— Защо?

— Какво те ползва тя? Ще умреш ли без моята целувка?

Неговата фигура се изпъна по-високо, а очите му запламтяха.

— Лилга, ти ме обикна, само мен, ние сме годеници и ти скоро ще станеш моя жена. Ти сама така пожела и Джетца, нашата ваджина, сложи ръцете ни една в друга. Колко често си ми казвала, щяла си да умреш без мен! Аз също пиех живот и щастие от твоите очи, да, бих желал да умра, ако смъртта те изтръгне от мен!

— Аз няма да умра.

— Още не съм свършил. Бих се радвал да умра заедно с теб, но ако трябва да те изгубя другояче освен чрез смъртта, то… то…

— Е, то…?

— То… то ще остана да живея, защото ще имам да изпълнявам задачата, известна на всеки боанжар, комуто някой е изтръгнал жената или годеницата!

— И тази задача е?

— Отмъщението!

Тя погледна нагоре към него кажи-речи удивено. После по чертите й прелетя невярваща усмивка.

— Отмъщение? Катомбо и отмъщение? Стъпквал ли е някога си отстъпчивият Катомбо някой червей? Извършил ли е той един-едничък път за своите онова, което християните наричат измама и кражба? Ти имаш духа на поета, но не си мъж. Говориш за боанжарско отмъщение, пък всяка луна трябва да си вапсваш косата и кожата по-тъмни. Ти истински хитано ли си?

— Кое дава повече право да си хитано — късият час на рождението или дългите години на живота? Важда^[4] ме е намерил в гората и никой не познава моите родители, но аз през цялото време съм бил при вас; Джетца ме нарича свой син и поради това аз мога да кажа, че съм хитано… Дай си ми целувката!

— Ами вземи си я!

Тя изговори думите студено и равнодушно. Неговото чело се свъси — той се бореше с възвиращия гняв и гласът му леко трепереше, когато отвърна:

— Задръж си я! Но никога не забравяй, че устните ти ми принадлежат, иначе ще се наложи да докажа, че въпреки бялата си кожа аз съм един боанжар!

Неговият отговор звучеше като заплаха, ала очите му блестяха влажно. Виждайки това, тя скочи и обви ръце около врата му.

— Прости ми! — помоли, като го целуна. — Аз те обикнах, Катомбо, но…

Запъна. Той сложи ръце около нея и прошепна:

— Но…? Говори по-нататък, Лилга!

— Не мога, Катомбо!

— Защо не?

Тя вдигна към него един поглед, в който проблясваше и боязън, и молба за прошка.

— Ще го научиш, ала въпреки това трябва да повярваш, че винаги съм те обичала.

— Аз го зная, но от няколко дена твоето сърце е нямо, ликът ти е студен и при все това очите ти проблясват от време на време като звезди, на които слънцето е придало нов блясък. Лилга, остани моя, за да не се погубя заедно с теб!

По неговите красиви, честни черти се бе изписал голям страх, докато изговаряше тези думи. В този момент в близкия храст нещо се прошумоля и един висок глас повели:

— Дръж го, Плуто!

Един огромен ловджийски пес се изстреля от храсталака и се хвърли изотзад върху Катомбо.

— Свали! — прозвуча втора заповед.

Кучето стисна циганина за врата и го събори на земята, преди да е съумял да помисли за съпротива.

— Дръж здраво!

С тези думи сега господарят на животното пристъпи напред. Той беше млад мъж, немного под възрастта на циганина. Носеше ловно облекло с формена кройка, а и в цялата му стойка и външност си личеше офицерът.

Лилга беше дълбоко изплашена от хода на събитията, ала въпреки това една палеща червенина плъзна по нейното смугло лице.

Непознатият пристъпи към нея и улови ръцете й.

— Кой е обесникът, дето си позволява да те прегръща? — обърна се той властно към нея.

— Катомбо.

— Катомбо…? Това може да е неговото име, но за мен не е достатъчно!

— Той е… мой… брат — отвърна тя със заекване.

— Твой брат? Нищо повече? — попита онзи, измервайки с мрачни очи лежащия на земята.

— Нищо повече!

— А-ха! Един брат по този начин ли прегръща и целува?

Тя замълча, видимо в дълбоко смущение. Той сложи ръка около нея и я придърпа въпреки съпротивата към себе си.

— Ако наистина е само твой брат, то ще може и да гледа какво правя.

Приближи устни до устата й, ала не стигна до целувка, защото един вой на кучето го накара да погледне към него. Въпреки опасността от едно такова намерение Катомбо бе изхвърлил с едно светкавично движение ръце към гърлото на застаналото върху него животно и така го бе склещил, че то се свлече омаломощено на земята.

— Човече, какво се осмели! — викна ловецът, посягайки към пушката си. — Махни се от кучето или ще те застрелям!

Катомбо все още лежеше на земята. Той се ухили.

— Да се махна от кучето, та после да ме разкъса? Човече, ти си бил страшно умен!

Държейки с лявата ръка песа, той измъкна с дясната ножа си и го заби до дръжката между ребрата му.

— Тогава умри! — изфуча ловецът, вдигайки пушката за стрелба.

И наистина натисна спусъка. Циганинът обаче се хвърли мълниеносно настрани; куршумът се заби в земята непосредствено до главата му. В миг скочи, хвърли се върху противника, събори го и размаха ножа над него.

— Умри сега ти!

Ударът непременно щеше да е смъртоносен, ако Лилга не беше хванала и задържала с напрягане на всичките си сили високо вдигнатата ръка.

— Не му прави нищо, Катомбо, той е графът?

— Ако ще да е и херцогът! Защо преди туй не каза и на него, че не бива нищо да ми прави?

Той се опитваше да освободи ръката си от нейните, докато с другата притискаше здраво вцепенения противник към земята. Удаде му се и сигурно наистина щеше да изпълни заканата си, ако не се бе появила една втора, много по-възпираща пречка.

— Стой! — прозвуча високо и властно откъм страната, където се намираше лагерът на циганите.

Беше Джетца, която бе чула изстрела и побързала да дойде с хората си. При вида на съборения на земята мъж тя плесна ръце от страх.

— Графът! Височайшият, добрият, красивият, напетият господар, който ни разреши да бивакуваме в бранището и да изяждаме колкото си дивеч искаме! Да не си се побъркал, Катомбо? Освободи го!

Циганинът се подчини и се надигна, но без да прибере ножа. Ловецът също се изправи; лицето му тлееше от яд и срам. Циганката майка се поклони дълбоко пред него и придърпа подгъва на куртката му към устните си.

— Прости му, всемогъщи господарю! Той е кротък и добър и вие трябва много да сте го раздразнил, че да се осмели да ви посегне.

— Раздразнил? Може ли един такъв хлапак да има нахалството да заяви, че граф фон Хоенег го е раздразнил?

— Той поиска да целуне Лилга и стреля по мен! — оправда се Катомбо.

— Негодяят намушка най-доброто ми куче! — процеди графът. — Куче за куче, кръв за кръв!

Той посегна към пушката, която му бе изпаднала. Втората й цев беше още заредена. Вдигна я, за да дръпне спусъка срещу Катомбо. Но тогава от множеството цигани пристъпи един и застана пред дулата.

— Оставете оръжието настрана, господарю! Името ми е Каравей. Катомбо е мой брат и ако не го оставите на мира, то лесно е възможно да ви провърви като на вашето куче!

— Охо! Вие двамата смъртта си ли дирите? Аз нямам навика да се шегувам, най-малкото с пасмина от вашия сой!

Ваджината пристъпи още веднъж между спорещите.

— Бъдете милостив, хер графе! Гневът често изрича думи, за които сърцето нищичко не знае. Хитаното не познава друг съдия освен единствено своя важда и своята ваджина, на всеки друг той умее да се измъкне, това му повелява нашия закон. Ако Катомбо ви е оскърбил, оплачете се от него и аз ще съумея да го накажа!

Гневът на графа изглежда направи място на едно по-кротко чувство; той се изсмя подигравателно:

— Имаш претенции да си съдница? Е добре, ще се подчиня на вашия обичай. Този човек уби моето куче и посегна на живота ми. С какво ще го накажеш за тая работа?

— Вие какво изкупление изисквате?

— Изисквам сто удара за него, двайсет удара за тоя, дето се нарече негов брат, и накрая напускане на резервата. Аз ви разреших от милост и мекосърдечие да пребивавате тук, а не с намерение над живота ми да витае смъртна опасност.

— Височайши господарю, вашата доброта беше голяма, ала и благодарността на ваджината беше също такава, каквато я поискахте — отговори старата с един неволен кос поглед към Лилга. — Вие сте насъскал кучето към Катомбо, ето защо той го е убил. Понечил сте да застреляте Катомбо, ето защо той е опитал да се защити. Изберете някое по-меко наказание!

— Добре де, дърто, аз и сега ще благоволя да проявя милост. Насъсках кучето срещу тоя обесник, понеже накара Лилга да го целуне, а той го уби, понеже сетне аз поисках да я целуна. Ако сега момичето ме целуне пред очите на всички, то всичко ще е простено.

Девойката пламна и никой не отговори.

— Е? — попита графът. — От вашия избор зависи дали ще имате милостта ми, или ще застанете пред един друг, по-строг съд!

Ваджината вдигна ръка към Лилга.

— Иди и го целуни!

— Стой! — извика Катомбо. — Лилга е моя годеница, нейната целувка не бива да принадлежи на никого другиго освен единствено и само на мен!

Графът се изхили пренебрежително.

— Давам ви само една минута време, после ще е твърде късно и аз ще наредя да арестуват двамата безделници.

— Целуни го! — повели майката за втори път. Дълбоко смутена и със засрамено, пламтящо лице Лилга направи една крачка към графа.

— Спри, Лилга — предупреди Каравей. — Една хитана целува само хитано!

— И ще ме изгубиш, ако го целунеш — прибави Катомбо.

— В такъв случай ние свършихме — отсече графът. — Опразнете веднага резервата! Който след четвърт час се мотае още вътре, ще бъде третиран като бракониер. А за тези двама горди хитани ще имам една по-специална грижа.

— Целуни го! — заповяда майката за трети път.

— Трябва да го сторя, защото ваджината така повелява! — прозвуча извинението на Лилга.

Тя пристъпи поривисто към графа, сложи ръце на тила му и прилепи една бърза целувка върху неговите устни. Катомбо нададе крясък на ужас и ярост и поиска да я изтръгне назад, ала важда го улови за ръката.

— Стой, Катомбо! Ваджината го повели, а каквото тя заповяда, трябва да се изпълнява безпрекословно. Сега можем ли да останем, височайши господарю?

— Останете! — захили се запитаният. — Но за в бъдеще много се пазете да предприемете нещо срещу волята ми! Ако имате някакво желание, то ще ми го казвате единствено чрез Лилга. Отбележете си това!

Той се обърна и тръгна, без да удостои повече някого с поглед. При изхода на резервата срещна един от ловните надзиратели, който го поздрави с най-голяма сервилност.

— Кой е днес на служба, Щефан?

— Всички, милостиви господарю, тъй като никой не си е взел отпуск.

— Познаваш ли всички мангасари?

— Да.

Физиономията му даде да се отгатне, че присъствието на споменатите не срещаше ни най-малко неговото одобрение.

— Също един, когото те наричат Катомбо?

— Него също. Той е най-свестният член от цялата им там сбирщина.

— Изчакай, додето ти поискам преценката! Впрочем вие в най-скоро време ще се отървете от тези люде, те се провиниха грубо спрямо мен и ще си получат наказанието. Но аз не желая да се говори за това. Умееш ли да мълчиш?

— Хер графе, нали ме познавате!

— Смяташ ли се способен да заловиш тоя Катомбо?

— С лекота, милостиви господарю!

— Същевременно трябва да се избегне каквато и да е шумотевица! И най-вече никой не бива да узнае кой е дал заповедта и къде е изчезнал пленникът.

— Ще съумея да го уредя.

— Тази вечер към единайсет ще дойда в леса. Катомбо тогава трябва да се намира вързан в хижичката.

— Ще бъда точен, хер графе! Но ако оня се отбранява и вдигне дандания, какво средство мога да пусна в употреба?

— Всяко угодно, което би го накарало да замлъкне.

— А ако това мълчание, вземе, че продължи по-дългичко, отколкото го е наумил предварително човек?

— На теб тая работа няма да ти донесе никаква вреда. Довечера точно в единайсет искам да имам мангала в хижичката. За всяко останало ще се разпореждам единствено и само аз. Ти доложен ли си за помощник-лесничей?

— Не, защото аз, види се, не се радвам на благоразположението на главния лесничей, а пък и не се намирам на служба от толкоз дълго, че да мога да разчитам на някакво внимание.

— Направи постъпления!

— Щом милостивият господар заповядва, ще го сторя.

— Ти ще имаш мястото, а и по-нататъшното ти бъдеще лежи също в моята ръка, както добре знаеш. Само си отбележи, че обичам стриктно изпълняване на заповедите ми и най-строга дискретност.

Той тръгна, а Щефан пристъпи обратно към портата на ловния парк, за да я заключи.

По-рано портата бе винаги строго охранявана, с което дивечът не бе в състояние да избяга от ограждението. Но преди няколко седмици графът беше издал заповед да се приеме вътре катунът, да му се позволява необходимия изход и вход и да не се обръща внимание, когато тези хора употребяват дивечово за собствените си нужди. Тази странна заповед възбуди недоволството на всички надзиратели. Мингяни в ловния резерват! За тая работа трябваше да си има някаква много наложителна причина и може би някакъв особен повод. Нещата се проучиха и скоро се разкриха.

Към катуна принадлежеше едно момиче с такава красота, че запленяваше всекиго. Графът също я беше видял и идваше всеки ден в резервата, за да се среща с нея. Това се случваше отчасти в присъствието на циганите, но отчасти и тайно, както хората от лесничейството констатираха. Загадката беше решена. Катунът беше придобил право да се установи на местожителство в ловния парк и даже да посяга на охраняваните животни, за да има графът възможност да бъде заедно с Лилга. Поради това на надзирателя Щефан дойде съвсем неочаквано, че ще трябва да се вземат такива крути мерки спрямо един член на нейното семейство, и се бе удивил също така на ненадейното съобщение относно изпъждането на циганите.

Той не се запита за по-конкретните причини на поръчението. Графът беше неговият най-голям началник, от чието благоволение зависеше неговото бъдеще, и тъй като по никой начин не притежаваше сантиментална душевност, то за него не можеше да има нищо друго освен сляпо подчинение. Входа беше заключил, за да си подсигури присъствието на Катомбо. Сега закрачи по посока на циганския стан.

В негова близост долови един гневен глас. Пристъпи предпазливо по-близо и потърси прикритие зад стеблото на едно дърво. Разпозна Катомбо, който стоеше с разлютена физиономия пред Лилга.

— Не ти ли казах, че съм изгубен за теб, ако го целунеш? И ти въпреки това го стори! — упрекна я той.

— Сторих го, ама само заради теб и Каравей — заяви тя.

— Не го вярвам! Защо ми отказа целувката, когато бяхме още сами? Защо Джетца ме отпраща в града винаги, когато този мъж дойде в резервата? Да не би пък ти да заплащаш месото, на което се наслаждаваме, и позволението да останем тук в гората?

— Ти май ревнуваш, а? — попита тя с усмивка, от която той много добре успя да забележи нейното смущение.

— Да ревнувам? Един разумен мъж никога не може да бъде ревнив, а аз имам всички основания да вярвам, че целият ми разсъдък си е на мястото. Мъжът на една вярна жена и годеникът на едно почтено момиче нямат причина за ревност. А пък една жена, която дава повод за това, вече не е достойна да се занимава с нея сърцето на един мъж.

— Трябваше да извърша каквото ми заповяда ваджината.

— Трябваше да извършиш каквото аз ти заповядах, защото твоите устни бяха моя собственост от деня, в който ми каза, че ме обичаш и ще станеш моя годеница. Ти ми я ограби тази собственост и я подари на друг, който върти с теб само една гнусна игра. Аз я оставям на него, отказвам се от една уста, целувана след мене от друг. Но тоя граф ще повярва по-добре отколкото ти преди малко, че аз съм един истински боанжар, който знае как да се отплати за един такъв грабеж. Моя сестра ти ще останеш, моя годеница може да си била, но моя жена никога няма да станеш!

Очите й припламнаха.

— Ти ме презираш?

— Не, съжалявам те и ще съумея да отмъстя за грабежа, който ти начена спрямо мен. Не на теб лично, а на него, защото твоето наказание ще си дойде изцяло от само себе си — по-справедливо, по-голямо и по-тежко отколкото аз бих могъл да ти го наложа.

— Ти се осмеляваш да говориш така с твоята бъдеща ваджина? Казваш, че не си ме желаел за жена, а знаеш ли всъщност дали аз те желая все още за мъж? Какво наказание би могъл да му отредиш и какво наказание би могло да сполети и мен? Катомбо, духът на умопомрачението се е вселил в теб, моли се на Бование да те избави от безумието! И когато твоята душа стане отново светла и ясна, ти ще осъзнаеш, че Лилга няма нужда да проси от теб опрощение и любов. От опрощение тя не се нуждае, защото не е прегрешила спрямо теб, а любов ще си намери навсякъде, повече отколкото някоя изискана и бляскава дама, дето напразно повдига очи към графове и херцози.

Той я погледна с безкрайно състрадание в пламтящото лице.

— Лилга, не мен е обхванало безумието, а теб! Не аз ще се опомня, а ти, и после ще копнееш за опрощение, както слепецът за светлината на слънцето. Ох, добре разбрах аз езика на твоите очи, когато височайшият господар искаше да си вземе от теб целувката, а аз лежах под песа! Усетих ужасеното чукане на пулса ти, когато замахнах с ножа към него! Сърцето ти вече не е мое, то принадлежи на него. И дори да поиска да се върне отново, аз не бих пожелал да го имам, защото само немислещото, безпомощно сукалче поема хапката, която друга уста предварително е сдъвкала.

Той трябва да я бе обичал с всяка мисъл на душата си, това можеше да се чуе от хрипящата ярост, с която изговори последните си думи. По челото му бе избила пот на едри капки. Зъбите му бяха здраво стиснати и даже нанесената боя не бе в състояние да прикрие мъртвешката бледност по неговите страни. От всичко това момичето не забелязваше нищо, гневът я бе овладял така напълно, че гласът й звучеше почти дрезгаво, когато отвърна с оскърбителна подигравка:

— Е добре, ако ме смяташ за любовница на графа, то трябва да знаеш, че ти си един жалък дребосък в сравнение с такъв един мъж. Аз се присмивам на теб и всичките ти заплахи.

С няколко бързи крачки тя изчезна зад дърветата.

При нападението си преди малко на графа той бе доказал, че не му липсва кураж и сила. Но сега, когато действителността на неговата загуба лежеше неотменимо пред него, той се облегна на най-близкото дърво и здраво притисна тлеещото си чело към неговата твърда, грапава кора.

Така стоя дълго време. В един момент ненадейно почувства една ръка на рамото си. Вдигна поглед. Пред него стоеше ловният надзирател Щефан.

— Ти ли си Катомбо?

— Да — отвърна с тон, сякаш току-що се пробуждаше от тежък, дълбок сън.

— Лилга, младата циганка, не е ли твоя годеница?

— Защо питаш?

— Защото в такъв случай имам нещо да ти доверя. Тук никой ли не ни подслушва?

— Тайна ли е това, което имаш да ми кажеш?

— Да. Аз съм ти приятел и бих желал днес да ти окажа една голяма услуга.

Катомбо изгледа надзирателя недоверчиво.

— Мой приятел? Откога претендираш да си такъв? Не си ли ни оскърбявал и преследвал най-много от всички?

— Теб не, а другите, който до един са притворни и коварни. Ти никога не си задигнал и едно дърво, не си посегнал на дивеч. Ей затова те харесвам и бих желал да ти го докажа.

— Да се отдалечим тогава на известно разстояние оттук!

Те закрачиха навътре в гората, додето стигнаха едно място, където можеха да бъдат сигурни, че няма да бъдат видени и чути. Тук циганинът спря.

— Сага говори!

— Известна ли ти е хижичката?

— Малката каменна къщичка на поляната, дето е все заключена? Каква е работата с нея?

— Откъм задната й страна има една пейка. На нея видях да седят вечерта на лунната светлина двамина души — мъж и девойка. Момичето беше Лилга, твоята годеница.

— А мъжът?

— Не можах да различа лицето му. Той седеше така, че бе извърнат от мен.

— Невъзможно! Та нали са седели един до друг и щом като си видял нейното лице, би трябвало да си различил и неговото. Ти значи не искаш да издадеш името му.

— И ако е така?

— Аз въпреки това ще го позная. Че оня човек идва при Лилга, зная и аз, ама нощем трябва да се откаже от нея. За тая работа аз ще имам грижата. Тя няма право да излиза от бивака!

— Тъпак! Не можеш ли да проумееш, че дъртата вещица подкрепя с всички сили тая любовна връзка, понеже ви носи голяма изгода? Колчем той дойде и тя те праща в града, тя ще вземе и своите предварителни мерки, та да не си в състояние да смутиш нощните срещи. Работата трябва да се подхване съвсем другояче.

— Как?

— Когато мъжът, когото не искам да назова, но не когото с удоволствие бих отиграл един номер, напускаше преди малко резервата, ми заповяда да покрия старата каменна пейка с мек воден мъх. Още до здрачаване работата трябва да е свършена.

— Значи той сигурно се кани довечера да дойде?

— Така предполагам. Ако по онова време ние сме в къщичката, ще можем да подслушваме двойката и да долавяме всяка дума, понеже точно над пейката се намира единственото прозоречно отверстие, което старата постройка има. Останалото бихме могли да уредим според обстоятелствата.

— Аз съм готов. Но кой държи ключа за къщичката?

— Той виси при лесничея и никой няма да забележи, ако го взема.

— Ще го направиш ли?

— Да, при условие че и ти участваш.

— За това не може да има никакво съмнение! Ами времето?

— Беше минало единайсет, когато видях двамата да седят един до друг. Значи някъде към десет часа ще е подходящото време за нас.

— Ще дойда. Къде ще се срещнем?

— Най-добре под големия бук, който се извисява срещу къщичката в края на гората.

— Добре!

Те се разделиха — ловният надзирател със съзнанието, че неговата жертва вече си е надянала примката, а Катомбо със сърце, в което си съжителстваха сломена любов, омраза и жажда за отмъщение.

Той не докосна хрускавото печено дивечово месо, около което бе насядала пируващата циганска шайка, когато достигна бивачното място, а се тръшнала мъха и си даде труда да изглежда спящ.

След известно време Каравей легна до него.

— Катомбо!

Повиканият не отговори.

— Хич не вярвай, че те мисля заспал! Болката не познава покой.

— Какво искаш?

— Да ти кажа, че винаги съм бил твой брат и най-добър приятел.

— Знам го, Каравей!

— Какво ще правиш?

— Аз ли? Какво трябва да направя? Бедният, презрян дзингаро срещу един могъщ граф? Нищо!

— Значи искаш да си отмъстиш не на него, а на Лилга?

— На нея? Никога! Аз я обичах.

— Не ме заблуждавай! Когато дойде, аз прочетох в очите ти, че в твоята душа живее едно твърдо решение. Погледът на приятеля е остър. Кажи какво възнамеряваш и аз ще те подкрепя с всичките си сили!

— Остави ме, Каравей! Ти си истински брат на Лилга, аз не бива да споделям с теб тайната си.

— Искаш да ни напуснеш?

— Не зная. Аз искам да съм свободен мъж, на когото ваджината не може да се меси в живота. Само че аз станах син на вашия народ и бих желал да си остана такъв, защото в моето сърце живее благодарност.

— Закълни се в Бование, ужасната, че няма да си тръгнеш от нас, без предварително да ми го кажеш!

— Заклевам се!

— Може би тогава и аз ще тръгна с теб. Хитаното не бива да има друга воля освен тая на своя важда и на своята ваджина. Но ако тия двамата жертват собствената си дъщеря, най-доброто и красиво дете на племето, което един ден самото ще стане ваджина, на някакъв си там развратник, то аз ще се възбунтувам срещу тяхната заповед и в случай че това не помогне, напускам племето. Светът е голям и широк. Хитаното няма родина и знае, че само чуждите краища му принадлежат.

Шепнешком воденият разговор приключи и двамата млади хора останаха да лежат един до друг, потънали в нерадостни мисли. Така мина част от следобеда, додето важда тръгна с Каравей и другите мъже в гората да домъкне някакъв дивеч. Жените и момичетата останаха, ала следствие днешната преживелица ги бе налегнала една угнетеност, която не допускаше да се завърже някакъв оживен разговор, Катомбо сега се надигна, за да поброди с мислите си в смълчания, самотен лес. Така минаваше час след час, докато наближи десет. Сега той пое пътя към хижичката.

Малката полянка, в чиято среда се намираше тя, бе обградена околовръст от червени ели, между които тук-там стърчеше високият връх на някой дъб или бук. Самата къщичка беше едноетажна, изградена със здрави зидове, и притежаваше дебела, обкована с железа врата от талпи. Малкият прозорец на задната страна едва ли имаше достатъчно размери да мине главата на мъж и беше снабден с дълбоко вградени железни пръчки. Постройката някога бе служила за различни ловни цели, ала сега стоеше празна и неизползваема.

Катомбо се запромъква по периферията на поляната и забеляза на бледната светлина на луната, че пейката зад къщата не е заета. Пристигнал при бука, завари очакващия го вече дивечов пазач.

— Точен си — рече този. — Таман сега ще удари десет часът.

— У теб ли е ключът?

— Да. Ела!

Закрачиха към къщичката. При нея надзирателят измъкна дългия, ръждив кух ключ и отвори.

Старите панти изскрибуцаха шумно; влажен, спарен въздух ги удари при влизането.

— Кепенкът е затворен. Да го отворя ли? — попита Катомбо.

— Да.

Циганинът пристъпи към задната стена на тъмното помещение и притегна нагоре ръце, за да проучи естеството на заключалката. В този миг получи изотзад един удар по главата, под който се срина с болезнен стон. Щефан тутакси коленичи върху него и нанесе втори удар на нападнатия, така че онзи напълно изгуби съзнание…