Карл Май
Скиптър и чук (19)

19. ДЕНЯТ НА СЕДЕМТЕ БРАТЯ

Здрачът вече се бе разпрострял над столичния град и тримата калфи седяха — по привичка след свършената работа — на разговор пред вратата на дворцовата ковачница.

— Тая сега изплюй най-сетне камъчето, Томас! Къде беше? — поиска да знае Хайнрих Фелдман, бившият артилерист.

— Пръждосах се, отвъд всички паири!

— Не плещи тъпи вицове! Толкоз тайнствено ли пък чак беше пътуването, че не бива нищо да казваш?

— Не, опаче един артилерист не е неопходихмо всичко да знае. Не пита ли моята Парпара Зайденмюлер за мен?

— За теб? Хич през акъла не й мина. Нали, Казимир?

Някогашният гренадир опъна издълго от лулата си, издуха бавно дима и рече с укорително поклащане на главата:

— Не стои сега така работата.

— Виждаш ли, дърти лъжецо! — разгневи се Томас. — Казимир все пак си е един порядъчен тип, който има навика да казва истината. А ти си човек, който… е, на, който паш в артилерията е пил. Засрами се!

— Замълчи, старий кавалеристе! Ние си имаме работа с най-тежкото оръжие, ние решаваме сраженията и…

— И лъжете, та се късате — прекъсна го на приказката Томас. — Не е ли така, Казимир?

Запитаният кимна отмерено:

— Така стои работата.

— Не, не стои така работата — отвърна Хайнрих. — Вие все мислите, че разтягам локуми, защото сте твърде глупави, за да вденете какво може да постигне един артилерист… Но не идва ли там някакъв херцогски лакей?

— Това е камерлакеят на Негово сиятелство. Мисля, че отива при младия господар.

Така беше. Лакеят попита за доктора и като чу, че си е вкъщи, влезе във всекидневната на ковачницата, в която Макс седеше с родителите си и очакваше, изглежда, пратеника. Новодошлият поздрави и изпълни поръчението си:

— Трябва да доложа, че Негово сиятелство ще посети днес инкогнито операта.

— Добре — отговори Макс. — Кога възнамерява херцогът да отиде?

— Той вече напусна замъка.

— Кога ще се върне?

— Късно, тъй като има намерение после да се поразходи с лодка.

— Благодаря! Лека нощ.

— Лека нощ.

Лакеят се отдалечи, а Макс се обърна към баща си:

— Тази предпазливост си е съвсем на мястото. Нито даже камерлакеят е необходимо да знае, че херцогът е замислил по друг път да тръгне. Та отправяш се значи към градината на графа и надзираваш входа към тайното стълбище, за да можеш да ме информираш при връщането ми. Аз тръгвам.

Той затъкна един нож и един револвер и излезе пред къщата, където седяха калфите.

— Имате ли време? — попита. Тримата тутакси се надигнаха.

— Това се разпира изцяло от само сепе си — заяви Томас.

— Налага се да ме придружите, но никой не бива да узнае къде сме ходили и какво сме видели и чули. Разходката ни не е безопасна. Възможно е да се стигне до тупаница. Ето защо си вземете чуковете и въжета!

След минута тримата стояха в готовност.

— Пътят ни минава през града и после навън към манастирските руини — продължи Макс. — Сега не бива да допускаме да ни видят заедно. Затова ще се разделим. Всеки ще поеме по различен път и след първия храст извън града ще се срещнем.

 

Той тръгна и другите го последваха в различни интервали.

Макс се бе забулил. При това избягваше, главните улици и все по странични улички достигна на открито, където един малък храсталак гарнираше откъм страната на шосето брега на реката. Закрачи към него. Беше тъмно, ала въпреки това идването му бе забелязано, защото едва бе стигнал храстите, и насреща му прозвуча тихият въпрос:

— Кой там?

— Брандауер — отговори той също така тихо.

— Сам?

— Липсват още калфите. След броени мигове те ще са тук.

— Това е добре, защото трябва да стигнем при руините преди другите. Въоръжен ли си, Макс?

— Тъй вярно, Ваше сиятелство! Вие също, хер хауптман?

— Да — потвърди втори глас.

Херцогът бе сметнал за правилно лично да се увери относно нощния живот на тайния съюз. Днес беше 10 юли, Денят на Седемте братя, в който съзаклятниците възнамеряваха отново да се срещнат, за да определят момента на започване на боя. Първоначално височайшият господар бе планирал да дойде сам, ала Макс го уговори да вземе един придружител. Изборът бе паднал на хауптман Емил Хелбиг. Този, независимо от неговия скромен произход, се радваше поради своя прям, много честен характер на изключителното доверие на своя владетел. Последицата показа, че този намръщен ветеран напълно и изцяло го заслужава, докато толкова много други, заемащи по-високо положение от обикновения хауптман, вероломно погазиха задълженията на воинската клетва.

След две-три минути доловиха приближаващ се шум. Макс попита, разпознавайки походката:

— Казимир?

— Така стои работата.

— Пристъпи по-близо!

Непосредствено след него дойдоха също Томас и Хайнрих. После шестимата мъже поеха към руините. Като стигнаха в подножието на хълма, Макс започна да се катери начело на другите по тясната пътека, от която бе имал вече възможност по-рано да се възползва. За херцога това бе напрежение, което има за резултат, че достигнаха руините по-късно от възнамеряваното. При все това горе нямаше още никой.

— Елате с мен! — повели Макс на калфите.

Той ги отведе от външната страна на руините зад един зид, чиито порутени части образуваха своего рода кухина, която добре подхождаше за скривалище.

— Скрийте се тук! Не се ли случи нищо, ще останете да чакате, докато дойда да ви взема. Но ако имаме нужда от вашата помощ, аз ще наподобя квакането на бумката. Чуете ли го, изтърчавате незабавно натам, откъдето звучи. Останалото после ще се реши.

— Слушам, хер доктор — рече Томас и пропълзя в отверстието.

Другите двама го последваха. Макс се върна при херцога.

— Къде ще ни водиш? — попита този.

— Най-напред до входа, където и аз ще остана. Хер хауптмана ще настаня така, че да може да наблюдава дали всички ще слязат в кладенеца.

Така стана. Хауптманът залегна зад издатъка на зида, който вече бе служил веднъж на Макс за скривалище. Този зае място заедно с херцога между храстите, при които пътят за коли излизаше на хребета на хълма.

След известно време прозвучаха крачки. Бяха на двама души. Те спряха непосредствено до подслушвачите.

— По-дребният от тях е Натер — нашепна Макс на херцога.

— Още няма никой! — чуха двамата да казва Дарителят на светлина.

— Знаеш ли го точно? — попита придружителят на Натер.

— Да, иначе би трябвало постът вече да стои тук. Той е първият, който пристига.

— Значи сме дошли твърде рано?

— Да.

— Не може ли някой непознат да се намира тук случайно?

— Не ми се вярва. Кой ще ти дири нещо тук горе по този час? Освен това мястото се ползва в цялата околност с лошо име. Нощем никой не смее да стъпи тук, защото се шушука, че душите на монасите, обитавали някога тук, обричали на гибел и смърт всеки, който дойдел твърде близо до тях.

— Това суеверие вие естествено сте подкрепяли?

— Разбира се — ухили се Натер. — Та нали за нас е много добре дошло. Впрочем ние днес сме може би за последен път тук.

— А-а, как тъй?

— Настъпиха обстоятелства, които ни принуждават максимално да ускорим нашето дело. После ще ги чуеш. Аз ще ги изнеса на събранието.

— Графът също ли ще дойде?

— Не. По-късно аз ще го уведомя за нашите решения.

— Още днес?

— Веднага щом свършим. Но чуй! Изглежда, постът приближава.

Действително някой крачеше сега тихо по пътя.

— Откъде? — попита го Натер с половин глас.

— От битката.

— Накъде?

— Към победата.

— Добре. Можеш да застъпиш на службата си. Ние продължаваме нататък.

Двамата се отдалечиха към кладенеца, а последно дошлият остана, за да поеме стражата. От време на време се присъединяваше някой нов, който се легитимираше с паролата и можеше да продължи. Макс и херцогът преброиха над двадесет фигури.

Сега, види се, всички бяха налице, защото постът се отдалечи на няколко крачки и се изтегна в тревата.

— Какво ще правим? — попита херцогът шепнешком.

— Нека определи Ваше сиятелство!

— Да надвием мъжа, така че да не съумее звук да издаде, и после да държим другите в плен в кладенеца, докато пристигне помощ да ги отведем.

— Мога ли да си позволя друго мнение?

— Говори, Макс!

— Ако беше графът при тях и имахме убеждението, че те са взели всичките си документи, то планът на Ваше сиятелство щеше да е отличен, защото цялото ръководство на движението щеше да падне в ръцете ни и щяхме да имаме всички потребни доказателства, за да изобличим техните престъпни планове. Но тези две предпоставки за съжаление не са налице. Ако ние заловим тези хора, които не сме в състояние да подслушаме, не знаем дали ще можем да докажем някога нещо срещу тях. Вероятно никой от тях няма да направи признание и графът като главна персона ще ни се изплъзне.

— Ти си прав, но какво предлагаш?

— Ние чухме, че този Натер ще посети графа веднага след свършване на тайното заседание. Да послушаме двамата там не е нищо невъзможно, а после…

— …после — вметна херцогът ревностно — ще ги арестувам.

— Прощавайте, Ваше сиятелство, това би било опасно.

— Как тъй?

— През тайния ходник могат да рискуват да отидат в библиотеката най-много двама души, сиреч само ние двамата. Така следователно ние ще стоим двама срещу двама и дори и да ги превъзхождаме, ще е достатъчен един вик на графа, за да ни отведе в неговите ръце. Той е обграден с помагачи. В случай че изчезнем безследно, кой ще докаже, че това е станало тъкмо при него?

— Баща ти, който стои в неговата градина и ще чака завръщането ни.

— Ако Ваше сиятелство изчезне, на него ще му липсва необходимата срещу графа сила. И кой знае колко надалеч се е разпростряло вече влиянието на този човек, така че усилията на всички почтени хора да са напразни, та дори и свързани с голяма опасност.

— Ти си много черноглед. Трябва ли стремежите на един владетел, който мисли само добруването на своя народ, да се недооценяват толкова много и да намират такава неблагодарност?

— Ваше сиятелство, бих могъл да изрека тук една тежка дума, ала не бива.

— Позволено ти е!

— Ваше сиятелство говори за владетел. Кой е и кой е бил този владетел? Аз зная, че този въпрос може да лиши мен и близките ми от благоволението на нашия обичан херцог, но въпреки това го изказвам. Защо четата на недоволните нарасна по този начин? Ако бе валидна волята на херцога, то цялата страна щеше да благославя своя владетел. На Негово сиятелство в последно време се позволява да има един съвсем бегъл поглед върху метода и начина, с които графът злоупотребява с оказаното му доверие. Аз съм синът на ковач, обичам почтеността и откровеността, свикнал съм на честната сила. С чука в ръка и право по главата на змията и всички гадини, които умеят да отровят и най-добрата воля!

Той замълча. Херцогът също. Вярно беше, думите на младия мъж бяха едно необикновено дръзко дело, но той се уповаваше на сърцето на своя височайши приятел и не сгреши в сметките си. След няколко минути почувства ръката си уловена от херцога.

— Благодаря!

Това беше всичко, което владетелят каза. Отново измина известно време, преди да продължи да говори:

— Значи да оставим всички да се изплъзнат?

— Всички, до един.

— Натер?

— И него. Той не би признал нищо. Така само биха се объркали всички нишки, от които се нуждаем за разкриването на неговите машинации. Според мен да заловим първия, който ни попадне.

— Той също нищо няма да признае. Та нали ти самият изрази преди малко мнението, че от никого не бихме узнали нещо.

— В случай че заловим всички, но именно и само в този случай. Има разлика между едно редовно следствие и внезапното, тайнствено нападение върху едно лице, което се намира в неяснота на всичко.

— Това гледище действително има нещо в себе си и аз те моля да направиш приготовленията си съобразно него.

— Приготовления не са нужни. Томас познава също като мен всяка стъпка ширина от планинската пътека, защото ние, както знае Ваше сиятелство, вече от известно време сме по дирите на това съзаклятие. Когато събранието се разпусне, Негова светлост ще остане с другите, а аз бързо ще се спусна с Томас надолу и ще изпреваря съзаклятниците. Останалото после ще се реши от мига.

Разговорът свърши и мина дълго време, преди да се забележи отново някакво раздвижване. Тогава постът се надигна най-сетне от тревата и зае мястото си при излаза на пътя. Той много вероятно бе доловил шума от изкачващите се в кладенеца. Всички те пристигнаха горе и без дума или поздрав се разотидоха поотделно, тихо и бавно, както бяха дошли, постът заключи шествието.

Едва бе изчезнал и Макс на надигна.

— Почакайте, Ваше сиятелство, още четвърт час! После тръгнете с останалите тук по удобния път! Аз ще бъда долу с Томас.

Той побърза към калфите.

— Томас, считаш ли се способен да се спуснеш бързо надолу с мен?

— Тъй вярно, като катерица!

— Тогава напред, та да не ги срещнем! Вие, другите двама, идете в руините, където ви очакват.

С максималната бързина, която допускаше тъмнилката, той се заспуска с Томас по стръмната пътека, която на два пъти пресичаше обикалящия в кръг около хълма път за коли. Пристигнаха долу благополучно и незабелязано. Томас бе все пак малко позадъхан, когато стъпи здраво на краката си.

— Мътните го взели, такъв един паир нощем е чудесна рапота. Та тук се спущаш по-пързо и от трен. На едно такова свлачище тряпваше да участва моята Парпара Зайденмюлер. Тя щеше тук съвсем да се развилнее!

— Възможно е — усмихна се Макс. — Само че сега имаме да мислим за други неща, а не за Барбара. Трябва да заловим един от съзаклятниците. Те ще се промъкват надолу по пътя за колите. Аз оставам тук, а ти ще залегнеш в засада там отсреща. Те ще идват през интервали. Аз ще избера един и ще го пипна изотзад за гърлото. Видиш ли това, дотърчаваш и го хващаш за ръцете така, че да не може да се движи, докато отминат останалите.

— Чумата да го тръшне, хер доктор, та това дава най-сетне едно приключение. Аз ще склещя опесника така здраво за гръцмуля, че хич да не може да се помръдне.

Те се притаиха зад храстите. Скоро се появи начело на всички Натер — лесно разпознаваем по неговата дребна, гъвкава фигура. Трийсет-четирийсет крачки след него отново един, после трети. Така пристигнаха единайсет. Очите на Брандауер сега бяха свикнали до такава степен с мрака, че можеше всичко ясно да различава. Дванадесетият приближи, а тринадесетият бе все още скрит зад една извивка на пътя. Макс пропусна мъжа да отмине. Но после с една бърза крачка се озова зад него и така сключи ръце около гърлото му, че изненаданият не съумя и звук да издаде.

— Томас! — прошепна Макс.

— Тук съм вече. Спарал съм го вече за кунките!

— Бързо навътре в храстите!

— Вътре съм вече!

Те бяха замъкнали мъжа, който не можеше да мръдне под желязната хватка на ковашкия калфа, зад храстите, преди още следващият да се е появил. Тук го държаха здраво, додето отминаха всички.

— Имаш ли въжета? — попита Макс сега.

— Тъй вярно!

— Вържи му тогава ръцете на гърба!

Макс държеше мъжа здраво с лявата ръка, а с дясната измъкна ножа. Пленникът се предаде без съпротива на съдбата си. След като бе вързан, Макс можа да го погледне в лицето, чиито черти въпреки тъмнината разпозна.

— Я гледай, възможно ли е? Хер придворният съветник фон Браунсфелд! Как попаднахте сред Дарителите на светлина?

Разобличеният не отвърна, ала дълбокото му дишане издаваше вълнението, което с всички сили опитваше да потисне.

— Мълчете си! Все ще ви научим отново да говорите.

След десетина минути дойде херцогът с хауптмана и двамата калфи. Той разпозна Макс, който бе излязъл навън.

— Залови ли някого?

— Да.

— Познаваш ли го?

— Да. Иска ли Негово сиятелство сам да го огледа?

Херцогът пристъпи по-близо и позна вързания.

— Хер придворният съветник! Та това е една неизразима изненада! Моят деловодител и доверено лице сред държавните изменници!

Сега придворният съветник наруши своето мълчание.

— Ваше сиятелство, аз съм невинен. Обстоятелствата са наглед против мен, но аз съм в състояние да се оправдая.

— Тогава го сторете веднага!

— Аз не се числя към държавните изменници.

— Докажете го!

— От тяхна страна ми бяха направени разни предложения, свързани с изключително примамливи обещания… Но аз се съгласих само привидно, за да се запозная с намеренията на Дарителите на светлина и да съобщя после всичко на Ваше сиятелство.

— Звучи доста скалъпено. Откога сте член на този безукоризнен съюз?

— От може би месец.

— И вече сте прозрял техните намерения?

— Още не. Има различни степени, а аз за съжаление още не принадлежа към посветените.

— Аха, отгатвам! Вие искате да ми се измъкнете, без да дадете информация, само че тая работа няма да ви се удаде. Аз храня твърдото убеждение, че сте член по-дълго от месец и принадлежите към посветените. Само на един такъв би се позволил достъп до съвещания от рода на проведеното днес там горе в кладенеца. Изповядайте се! Още никой не знае за сегашното ви положение и само едно открито признание може да ви спаси!

— Мога да се закълна с хиляди свети клетви, че казах истината. Не мога да издам нищо, понеже още нищо не знам.

— Лъжа! — обади се Макс. — Вие се радвате на пълното доверие на този Амброзиус Натер. Аз познавам неговата желязна дисциплина, която дори пред убийство не се стъписва. Той държи всеки член под най-строг надзор. Ако не бяхте предан на неговото дело, отдавна щяхте да лежите отсреща там в клисурата, която представлява мястото за неговите екзекуции… Ваше сиятелство, ние нямаме време за безполезни прения. Какво ще заповядате за пленника?

Херцогът се обърна към Хелбиг:

— Заемете се с него, хауптман! Тези трима доблестни мъже ще ви съдействат и се погрижат да не ви се изплъзне. Водете го към неговото жилище, но по такъв начин, че да не бие на очи. Неговите съюзници не бива да подозират какво се е случило с него. Там го охранявайте, докато ви дам по-нататъшните си разпореждания. Той ще минава за неразположен, като не бива да напуска постелята. Срещнал сте го по път при внезапно прилошаване и го придружавате до къщи. Имайте грижата зад гърба ви да не общува с никого и книжата му да останат непобутнати до второ нареждане!

— Слушам, Ваше сиятелство! Напред, майн хер! Вие чухте всичко.

Хауптманът втикна ръка под мишницата на вързания и закрачи с него с държане, създаващо впечатление, че двамата се разхождат. Тримата калфи ги следваха.

— Чудно хупаво приключение, а, Казимир? — прошепна Томас.

— Така стои работата — отвърна този тихо.

— Един придворен съветник! — рече Хайнрих. — И пленен! Какво ли само се е случило там горе? Недостойно беше, наистина, дето трябваше да се напъхаме в дупката и хич нищо не видяхме.

— Сдържай си човката, артилерия! Дето се смушихме в дупката, пеше правилно, ясно? Какво е станало там горе, не е неопходимо да знаем, иначе хер докторът щеше да се погрижи да имаме възможност да наплюдаваме заедно с него. А сега единствената ни рапота е да внимаваме тоя хългъзник да не духне на хер хауптмана!

Междувременно херцогът бе тръгнал с Макс към реката. Двамата не продумваха. Обстоятелството, че придворния съветник фон Браунсфелд се намираше сред съзаклятниците, навяваше повече размисъл, отколкото желание за приказки. До брега лежаха няколко свободни лодки. Те отвързаха една и се качиха. Макс започна да гребе, а херцогът направляваше кормилото, като насочи към отсрещния бряг. Там слязоха и се запътиха към градината на графа. Лесно се прехвърлиха при задната страна през зида и се запромъкваха към мястото, където Макс предполагаше да е баща му.

Когато наближиха стълбището, зад оранжерийните дръвчета, сложени по двете страни на стъпалата, тихо се прошумоля.

Ковачът пристъпи напред. Той разпозна херцога и го поздрави почтително.

— Някой да е минавал, татко? — подпита синът му.

— Да. Преди известно време премина бързо един дребен мъж, който слезе от една лодка и влезе, изглежда, в замъка.

— Бил е Натер, Ваше сиятелство! Трябва да побързаме!

— Тогава напред! Брандауер, ти оставаш тук! Ако Макс и аз не се върнем до един час, или не дадем нещо да се чуе за нас, изтърчаваш при стражата и предаваш на офицера заповедта ми, незабавно да превземе графския палат. Ето ти пръстена ми като легитимация. При всички случаи ще бъдем най-лесно открити през този ходник, ако ни е сполетяло нещо.

Младият Брандауер вече беше отворил прозореца и влезе. Херцогът го последва. Макс го улови за ръката и го поведе предпазливо напред. Минаха през скритата врата в ходника и стигнаха до библиотеката. След като с ослушване се бе убедил, че в нея не се говори, Макс отвори внимателно.

Помещението беше тъмно, но през високите прозорци проникваше достатъчно светлина да се различават по-големите предмети. От кабинета звучаха два гласа.

— Той е още там — прошепна Макс.

— Ако някой от тях влезе тук?

— Скривалището ни е под масата.

Те се прокраднаха до завесата и я разединиха дотолкова, че да се образува един съвсем тесен процеп. Графът седеше на софата, насреща му — Натер на един стол. Двамата подслушвачи бяха в състояние да чуват всяка тяхна дума.

— Хер графе, доколко далеч стигнахте с принцеса Аста? — попита току-що Натер.

Лицето на стария Хоенег помрачня.

— Не по-далеч отпреди. Херцогът си замина, а неговата сестра, види се, държи повече на херцога, отколкото на нас.

— Знае ли тя за тайното съглашение?

— Не.

— Предоставено й е свободно решение?

— Тя при всички случаи ще стане жена на моя син. Би трябвало да й е известно защо е била доведена в Норланд. Впрочем тя се съгласи само на още три дни.

— Това ми е приятно.

— По какъв начин?

— По две причини. Първо, моите приготовления са напълно завършени и, второ, от няколко признака заключавам, че вече не сме сигурни. Неизвестно как, но зорки очи се стараят да ни поглеждат в картите. Че не ми се удаде да открия циганката, вече знаете — единствения неуспех, който съм регистрирал. От страна на тази персона все още можем да берем страх. Днес аз вече съм готов да взривя моята мина. В библиотеката на придворния съветник фон Браунсфелд, където най-малко ще търси някой, се намират в много хиляди екземпляри необходимите позиви и бюлетини. Целият народ е спечелен и аз се надявам, че вие също така можете да разчитате на армията.

— Мога. Армията привидно стои на мирна нога, но е необходима само телеграфическата ми заповед, за да я постави под оръжие и доведе на моя страна. Онези висши офицери, в които не съм сигурен, ще бъдат в миг арестувани, а следващите по чин — придвижени нагоре. Това повишаване е най-доброто средство да постави в моя услуга офицерския корпус. Моите съветници вече от седмици работят усилено по повишенията и аз мога да твърдя, че всяко колелце ще изпълни своя дълг, когато навия с ключа часовника.

— А марината?

— Адмиралтейството ми е предано. Впрочем аз се погрижих норландската флота в решаващия миг да отсъства, което ще рече, разпилял съм я по всички морета. Зюдерландските кораби ще завземат устието на Олер, без да се натъкнат на никаква съпротива.

— Под заповедите на Нурван паша?

— Да. Зюдерландците вече се събират тайно по граничната планина. Когато дам сигнала, в рамките на три дена пет хиляди врагове ще нахлуят в страната, които аз ще присъединя към нашите войски. Двамата ми най-опасни врагове — старият Фалкенау по суша и младият Фалкенау по море, са обезвредени.

— И кога ще дадете сигнала? Аз наистина не мога да удържам повече хората си.

— Веднага след отпътуването на принцесата.

— Значи след три дни?

— Приблизително.

— Херцога жив ли ще го оставите?

— Мога ли лично да го убия? Вярно, един свален княз си остава опасен, докато е жив.

— Той би могъл да падне под ръцете на възбудения народ.

— Възможно. Да се надяваме на най-доброто.

— Тези ръце трябва да бъдат дирижирани.

— Трудничко ще е.

— Зависи от вярно подхванатата работа… Но работата винаги се нуждае от възнаграждение.

— Вие ме познавате.

— Добре! Хер графът веднага ще има възможност да се задължи към всички ръце, които стоят на мое разположение. Ето договорите, които съм подготвил само за подпис.

— Дайте ги!

Графът вземаше лист след лист, прочиташе го внимателно и го скрепяваше после с подписа си. Накрая извади от едно ковчеже печат и ги подпечата.

— Тъй — рече Натер ухилено и с дълбок поклон. — Вече подписано и подпечатано от новия херцог. Сега заповядайте и аз ще пусна в ход всички пера!

— Ваше сиятелство — прошепна Макс. — Сега е времето да се отдалечим.

— Да се връщаме тогава, аз знам достатъчно — гласеше отговорът.

Те поеха по обратния път и стигнаха в градината, като Макс затвори отново прозореца. Старият Брандауер се беше много угрижил и се зарадва да види отново двамата, без да ги застрашава нещо.

— Бързо в лодката, преди съзаклятникът да е дошъл! — повели херцогът.

Те се прехвърлиха през зида и после в лодката. Макс седна при кормилото, а баща му взе греблата.

— Накъде, Ваше сиятелство? — попита докторът.

— В жилището на Натер!

Макс не отговори. Работата сега беше стигнала толкова далеч, че можеше да се сложи ръка на този човек и книжата му.

Лодката полетя през Олер и скоро тримата стигнаха пред странноприемницата на добрата фрау Барбара Зайденмюлер. Тя още не беше затворена. Макс влезе сам в общия салон. Няколко маси бяха заети. В най-предния ъгъл седяха тримата калфи, които при влизането му се надигнаха почтително.

— Как мина? — попита той.

— На заповедите ви, хер доктор, допре! — отговори Томас.

— Наредете бирата и пурите ви да минат за моя сметка! Къде е съдържателката?

— Току-що излезе там от кухнята. Макс я отведе настрани.

— Хер Амброзиус Натер още ли живее при вас?

— Да.

— Взема ли със себе си ключа, когато излиза?

— Да.

— Значи не можете да влезете в стаите му?

— Аз притежавам ключ-майка.

— Вземете го моля!

Макс мина с нея през кухнята, където се намираше ключът, в осветения коридор.

— А-а, прекрасна вечер, хер Брандауер! — поздрави тя, като забеляза там ковача. — Също и на вас, майн хер… о, нима е вярно? Та това е…

— Тихо, фрау Зайденмюлер! — пресече я разпознатият херцог. — Отключете бързо!

Тя се завтече по стълбите нагоре и отвори стаята.

— Но аз трябва първо светлината…

— Няма нужда, никой не бива да узнае кой е бил днес тук. Разбирате ли?

— Много добре, Ваше сиятелство.

— Натер ще дойде всеки момент. Изчакайте го в коридора и му кажете, че тук има няколко господа, които наложително трябва да говорят с него по днешната работа. Сега вървете!

Съдържателката се подчини на заповедта. Едва бе оставила стълбите зад себе си и дребният съзаклятник вече пристигна.

— Добър вечер! Някой да е питал за мен?

— Трима господа.

— Как се казват?

— Не зная. Трябваше да ги отведа във вашето жилище.

— Ха, та нали го бях заключил.

— Господата пожелаха така, защото искаха да избегнат влизането си долу. Трябваше да ви кажа, че имали да говорят по днешната работа с вас.

— Тогава са добре дошли!

Дарителят на светлина изкачи стълбището и влезе в тъмната стая.

— Добър вечер!

— Добър вечер! — прозвуча трикратният отговор.

— Откъде? — Той искаше да се увери следователно дали си има работа с приятели.

— От битката — отвърна Макс.

— Накъде?

— Към победата.

— Тъй, бъдете добре дошли и позволете да запаля светлината!

Докато той се занимаваше още с лампата, Макс се плъзна безшумно към входа, докато баща му застана до вратата, която водеше към съседната стая. Херцогът остана спокойно да си седи.

Натер запали сега лампата. Нейната светлина падна върху лицето на владетеля.

— Е, приятели, какво ви води…

Той запъна ужасен посред словото, защото беше разпознал седящия. Един поглед срещна другите двама и техните стойки го осведомиха, че тези мъже не са дошли с приятелски намерения при него.

— Вие се изплашихте? — попита херцогът невъзмутимо. — От какво?

Запитаният бързо се беше окопитил.

— Ваше сиятелство, само високият ранг на визитата ме изненада.

— Ами! Зарежете ги тези детинщини! Не им е тук мястото. Вие се казвате?

— Амброзиус Натер.

— И сте?

— Рентиер.

— Можете ли да се легитимирате?

— Напълно. Да покажа ли на Негово сиятелство въпросните документи?

— Не е нужно. Вие сте Дарител на светлина. Не знаете ли, че под страх от смъртно наказание е забранено да се членува в този съюз?

— Ваше сиятелство, Бог ми е…

— Не се кълнете, мерзавецо! Аз веднага ще ви улича. Бръкнете във вътрешния си джоб и ми предайте документите, които граф Хоенег току-що подписа, подписа вече като „новия херцог“, както вие самият се одързостихте да кажете.

Съзаклятникът стана смъртноблед.

— Ваше сиятелство, аз не притежавам документи, които…

— Стига! Вадете ги или ще наредя да ви вържат!

Сега Натер бръкна във вътрешния джоб. Той пребледня още повече, ала тъмните му очи заблестяха. Беше обърнат с гръб към вратата и не забеляза, че Макс е пристъпил зад него.

— Добре, ще ги извадя и на всичко веднага ще туря край! Долу потисника!

Вместо документите той измъкна един револвер и протегна ръка за изстрел. Но един удар от пестника на Макс я свали и револверът падна на пода. Херцогът остана спокойно седнал, ала старият Брандауер също приближи и в една минута Натер бе така здраво овързан, че не можеше да се помръдне.

— Книжата! — заповяда херцогът.

Макс ги извади и му ги подаде. Херцогът ги прочете.

— Княжеубийство, преврат, държавна измяна и пазарлък с трона! Оставете човека да си лежи и подложете стаята на щателно претърсване!

Брандауер потърси най-напред секретни чекмеджета. Мебелите, които принадлежаха на съдържателката, не бяха снабдени, наистина, с такива отделения, ала пътническият куфар на рентиера имаше двойно дъно и там лежеше цяла камара книжа, изписани с шифър.

Плененият бе следил претърсването със спокойни очи, без дума да обели. Сега се изсмя подигравателно:

— Това е документацията на цяло едно съзаклятие, Ваше сиятелство! Опитайте да я прочетете!

Макс хвърли поглед на един от листовете.

— Ще бъдем ли в състояние да я дешифрираме? — осведоми се херцогът.

— Аз мога да чета текста.

— Ха! — изхили се Натер. — Нека си троши зъбите ковашкият хлапак!

Макс извърна напълно лице към него.

— Твоята наглост, негоднико, се равнява на безсъвестността ти, но за твое успокоение ще ти кажа, че вече познавам този шифър и имам неговия ключ в джоба си. Спомняш ли си онази вечер в жилището на Хоенег, в която ти си предложи услугите да издириш циганката и да я лишиш от притежанието на известни документи? Аз стоях зад завесата в библиотеката и чух всяка дума. Ще ти призная, че преди туй вече бях направил една тайна визита в „Светия светих“ на графа, при което ми попадна в ръката неговият тайнопис.

— Мерзавец!

— Ха! Тази дума звучи забележително в устата на човек, цялото жизнено дело на когото се състои от вероломства и интриги! Но чуй нататък! Аз бях този, който откри тайните ви срещи в манастирските руини, и аз ви подслушах и тази вечер в палата на графа. Известна ми е всяка дума, изречена там, да, знам дори че ти пое убийството на Негово сиятелство, и че всяко колелце ще изпълни своя дълг, веднага, щом графът даде сигнала. Аз съм също скритото око, за което преди малко говори с Хоенег. Вашата криптограма не издава много остроумие. Да прочета ли книжата, Ваше сиятелство?

— Не. Аз имам много работа за вършене. Но ти ще останеш и ще представляваш пленника пред всеки посетител, отбил се тук! По този начин ще се запознаем с още някой и друг, който ни е останал непознат. При това ще имаш време да нанесеш в порядъчен шрифт на хартия тези писаници. А ти, Брандауер, ще се погрижиш за закрита кола, която сам ще караш! Ще натовариш тайно този човек, който се нарича Натер, и ще поемеш по шосето за психиатрията, където трябва да пристигнеш точно по обяд! Ще питаш за мен! Аз ще бъда там. Естествено никой не бива нищо да знае. Лека нощ!

Той тръгна. Старият Брандауер също се отдалечи и само Макс остана при своя пленник. Той му напъха една кърпа в устата и го изтегли в ъгъла, където можеше постоянно да го държи под око. После се зае с дешифрирането на намерените в куфара документи…

На другото утро един херцогски лакей влезе в графския палат и предаде на графа едно собственоръчно написано от херцога писмо, което съдържаше приятелска покана за разходка с карета.

— Кажете на Негово сиятелство, че веднага ще се явя!

Той облече парадна униформа, нареди да го прекарат с лодка през Олер и се отправи към замъка, където беше посрещнат още на стълбището от херцога, чиято физиономия издаваше единствено доброжелателство.

— Добро утро, скъпи братовчеде! Да не ви смутих в някои важни дела?

— Аз съм по всяко време на разположение на Негово сиятелство!

— Утрото е прекрасно, а аз се чувствам малко изтощен, и поради това предприемам един малък излет. Искате ли да се присъедините?

— Позволението ви е за мен едно ценно отличие.

— Тогава елате!

Той го улови под ръка и закрачи с него към двора на замъка, където два врани коня вече риеха нетърпеливо с копита пред една бляскава карета. Те се качиха.

— Напред!

Кочияшът само вдигна ръка. Конете потеглиха, каретата затрополя ходом през града и после полетя по шосето. Двамата мъже дълго време се държаха мълчаливо. В душата на графа лека-полека започна да се надига едно определено неприятно чувство. Шосето водеше към лудницата, в която се бе разиграло онова досадно събитие, до разискването на което между него и херцога още не беше се стигнало. Дали това преследваше днес този? Той трябваше да добие сигурност и ето защо наруши мълчанието.

— Смея ли да попитам Негово сиятелство доколко далеч замисля да удължи разходката?

— Толкова далеч, докато враните се уморят. Те са стояли дълго в конюшнята и е редно да се поразтъпчат веднъж порядъчно. Или вие желаете по-скоро да обръщаме?

— Аз имам още в предиобеда важни съвещания.

— Ще трябва да ги отложите, драги графе, защото аз също имам едно-друго на сърцето, което сигурно не е от по-малка важност. Аз се нуждая от вашия съвет.

— Моите слаби сили са на разположение на Ваше сиятелство.

— Вие знаете безграничното ми доверие към вас. То е причината да не хвърлям навсякъде личен поглед и поради това в някои пунктове съм по-малко осведомен от вас. Тъкмо сега се предлага отново възможност да ви помоля за разяснение. Какви са отношенията ни със Зюдерланд?

— Те са по всеки параграф приятелски.

— Но се чува все пак за тайно съсредоточаване на войски по границата?

— Маневрени учения, Ваше сиятелство.

— А-а, такава ли била работата! Вие осведомен ли сте за намерението, довело Нурван паша в Зюдерланд?

— По здравословни съображения.

— Говори се, че щял да поема командването на някаква марина?

— Султанът не би дал на разположение своя капудан-паша.

— А ако все пак го стори?

— Невъзможно! Но аз веднага ще бъда информиран.

— Принцеса Аста ми каза, че в рамките на три дена възнамерява да напусне Норланд.

— За жалост!

— Тази както духовита, така и сантиментална млада дама ми стана приятна. Ще се чувствам малко самотен и поради това отзовах барон Виктор фон Фалкенау, понеже забелязвам, че много съм се затворил и се нуждая от компания. Колко дълъг отпуск има неговият син?

— За неопределено време.

— Него също бих желал да видя. Доведете го телеграфически!

Физиономията на графа остана непроменена, ала не така спокойна бе неговата вътрешност. Какво трябваше да значи този странен разговор? Защо херцогът приказваше все за неща, които при настоящите обстоятелства бе най-добре да останат неспоменати?

Отново настъпи продължително мълчание, докато минаха край една закрита кола, на капрата на която седеше придворният ковач.

— Познавате ли този мъж, драги графе? — попита херцогът.

— Естествено! Ковачът Брандауер.

— Той е честен и верен поданик! Няма много от този сорт. Неговият син е от същата проба. Аз съм го взел под специална закрила и съм убеден, че има бъдеще.

Това бе отново един язвителен намек към графа. Той го почувства много добре, ала трябваше да премълчи. След известно време над градчето се видяха покривите, кулите и зъберите на здравното заведение.

— Имате ли нещо да възразите срещу предложението ми да посетим психиатричната клиника, драги графе? Все ми се иска да изненадам управата. Ще ви бъде ли удобно?

— Разбира се.

— Човек никога не може да държи достатъчно зорко под надзор един такъв дом, както и вие навярно бездруго знаете. Впрочем дирекцията тук е само временна — едно положение, което ние можем да отстраним.

Каретата спря пред портата на клиниката. Хората бяха видели да идва и разпознали пасажерите й. Двама лекари — бившите асистенти, стояха в директорската стая в готовност за посрещане и съпровождане на високите господа. Представиха им книгите, в които цареше образцов порядък.

— Преди да пристъпим към проверката — рече херцогът — искам да направя още една малка забележка. Придворният ковач ще пристигне тук съвсем скоро, за да предаде един, както изглежда, неизличимо болен, с когото трябва да се отнасяте с най-голяма строгост. Дръжте всичко в готовност за приемането на един буйстващ от най-лош сорт! Нека веднага с пристигането си бъде отведен в номер едно и да стои усмирителна риза. Когато стане това, уведомете ме!

— Както заповяда Негово сиятелство — рече единият лекар. — Но позволете забележката, че номер едно е една от най-големите килии, която трябва да се ползва за двама пациенти.

— Зная. Скоро ще пристигне и втори, който ще прави компания на първия.

Един знак на лекаря бе достатъчен да повика в приемната неколцина надзиратели за посрещането на очаквания. След това херцогът се обърна отново към графа.

— Касае се, както казах, за един буйстващ от най-лош тип. Подхвърлиха ми, че сте познавал този мъж.

— Как е името му, Ваше сиятелство?

— Амброзиус Натер.

Графът рязко трепна, ала мигновено се овладя.

— Ваше сиятелство, аз не познавам никакъв Натер.

— Но някой си мосю Мерикур?

— Също не.

— Трябва ли моят достоверен източник да се е заблудил? Аз ще ви представя болния. Може би тогава ще си го спомните.

В този момент на входа се позвъни. Херцогът извади бележника си, написа няколко реда, откъсна листа и го предаде на двамата лекари.

— Майне херен, тази заповед да се изпълни стриктно и дословно.

Затворените хвърлиха един поглед на написаното и им пролича, че то буквално ги ужаси.

— Възможно ли е, Ваше сиятелство? — попита единият кажи-речи разтреперан.

— Не само е възможно, но аз ви го повелявам. В името на моята немилост!

— Подчиняваме се, Ваше сиятелство. Но вън се позвъни. Сигурно очакваният пациент е пристигнал.

— Нека се отправим тогава към номер едно!

По пътя към крилото, където биваха настанявани опасните за обществото луди, Хоенег бе връхлетян от неизразими чувства. Какво ли означаваше всичко това?. Беше ли получил херцогът сведения за съзаклятието и обезвредил Натер? Като котка с мишка ли си играеше с него, графа? Или всичко бе само един предупредителен изстрел, даден, за да го слиса и подведе към непредпазливост? Само че тук щеше да се измами в него! Хоенег не бе мъжът, който ще изостави позицията си още при първата атака.

Когато стъпиха в коридора, където се намираше номер едно, насреща им прокънтя силен рев.

— Вече стегнат в ремъците? — осведоми се херцогът.

— Да, надзирателите процедират съгласно заповедта на Ваше сиятелство.

— Тогава елате!

Вратата на килията стоеше отворена. Четирима яки надзиратели бяха застанали до усмирителния стол, на който новопристигналият бе здраво овързан. Срещу него имаше втори, празен стол. Двата бяха скрепени към зидовете с железни скоби. Веднага щом надзирателите видяха господарите, отстъпиха, за да направят място.

— Хер графе, познавате ли този мъж?

Това Хоенег не беше очаквал. Той бе на мнение, че владетелят е получил известия с някакъв подозрителен характер и възнамерява да го сплаши, но не бе и сънувал, че Натер, тарторът в цялата работа, е попаднал в клопка. Ето защо сега при вида на вързания го прониза могъщ страх, така че той, макар и само за частица от секундата, изгуби и ума, и дума.

— Мер… ах… не, Ваше сиятелство, той ми е напълно непознат.

— Това е онзи Мерикур, чието име вие току-що понечихте да изречете, и когото обещах да ви представя.

— Какво е сторил, Ваше сиятелство?

Графът беше възвърнал самообладанието си. Той светкавично схвана, че херцогът трябва да е узнал всичко, и че развръзката няма да се реши в открито сражение, а нейният час е ударил тук, сред мрачните зидове на лудницата. За собствената си персона никак не се боеше. Той си правеше илюзии, че се издига над човешкото правосъдие, и не бе забелязал, че лекарите зашепнаха тайно зад гърба му с надзирателите. С поставянето на последния въпрос отстъпи в предизвикателна поза крачка назад и погледна херцога твърдо в очите. Този се усмихваше равнодушно.

— Достойният за съжаление мъж страда от нещастната натрапчива идея, че може да детронира херцози и на тяхно място да възкачва графове.

— Това удостоверено ли е, Ваше сиятелство?

— Напълно и изцяло.

— Чрез непогрешими лекарски и официални свидетелства?

— Чрез същите непогрешими документи, както например някога при хер фон Волрат и циганката Лилга.

— Ваше сиятелство, върховното ръководство на тази клиника засега лежи изключително и единствено в моята ръка, в друга — не.

— А кой стои над вас?

— Никой.

— Я гледай! Да считам ли, че съм поставен в положението и у вас да доловя следата на една фатална умопомраченост?

— Подобни опасения изобщо не съществуват. Моите трезви мис…

— Трезви? Аз бих могъл да твърдя, че в последно време вие се намирате в една гибелна обърканост.

— Ах! Негово сиятелство говори по такъв начин пред тези хора тук! Е, добре, тогава нека ви кажа, че тази обърканост ще се разпространява, докато се разпростре по цялата страна! Тя ще доведе до криза, чрез която ще стане очевидно, че безумието на този мним болен не е нищо друго, освен много добре обоснованият стремеж да направи Норланд щастлива.

— Прекрасно! Какво щастие имате предвид? Това тук?

Той бръкна в джоба и извади документите, които графът вчера бе подписал на Дарителя на светлина. Усмихнато ги поднесе под очите му. Хоенег ги позна и посегна припряно. Очаквал нещо такова, херцогът ги дръпна светкавично. Тогава другият го улови за ръката.

— Тези книжа ми принадлежат. Дайте ги!

— Хер графе, помислете кой стои пред вас!

— В този миг само един крадец, който си е присвоил моята собственост. Давайте ги или…!

— …или какво? Хер граф, вашето умствено разстройство, за което говорих преди малко, става все по-ясно изразено. Наистина ли трябва да ви смятам за душевноболен?

— Давайте си ми документите!

Хоенег хвана херцога за гърдите. Този остана спокоен и само каза:

— Майне херен, виждате, че този мъж е душевно разстроен. Той нарича монарха крадец и дори му посяга. Изпълнете дълга си, предоставям ви го за лечение!

В миг графът беше сграбчен от четиримата надзиратели. Той се бранеше с всички сили, ала усилията не му помогнаха нищо. Беше надвит и вързан на празния усмирителен стол, така че седеше очи в очи със съюзника си отсреща. Една запушалка в устата му пречеше да говори.

По един знак на херцога другите излязоха от килията, така че той остана насаме с двамата арестанти.

— Сега, хер графе, ще трябва да ме изслушате, без да ми досаждате с вашето безумие. Вие сте роден на най-високото стъпало на нашата обществена йерархия, но трябва да призная, че моралните ви ценности дават основание да ви считам за съпринадлежащ към най-ниското стъпало. Гнус ме е да изброявам всички ваши престъпления и мога само да изтъкна, че спрямо вас и изобщо пред целия свой народ се чувствам като наместникът на един Бог, Чиято любов, милост и състрадание изпълват целия всемир, но и Чиято святост и справедливост знаят да накажат всеки според степента на неговото прегрешение. Този посветен на хуманността дом трябваше да служи като зала за инквизиции на вашите жертви, които сте карал да измъчват, докато безумието действително стигнело до изблик. Сега то ще бъде мястото на вашето изкупление и вие ще имате възможност да хвърлите поглед върху страданията, които вашето оскотяло сърце е причинявало на невинните. Не си мислите, че ще се изплъзнете от моята ръка! Сегашните служители на тази клиника са ми верни и предани, тъй като аз отстраних вашите креатури. И както вие самият не узнахте къде се дянаха вашите два инструмента, то така и никой си няма представа къде се намирате вие. Политическите ви низости са прозрени. Вие сега сте само един номер, докато един ден евентуално ви позволя да се появите отново като едно самоосъзнато Аз.

Той напусна килията, която бе заключена след него, и той се отправи с лекарите в служебната стая.

— Майне херен — повели тук, — радвам се да мога да ви изразя моето признание и задоволство. Аз се виждам принуден да поставя ръководството на тази клиника в други ръце. Решението ще взема съобразно прослужените години, но ще определя заплатите ви в еднакъв размер, а вие и иначе ще бъдете напълно равнопоставени. Що се отнася до днешното събитие, то на първо време ще остане в най-дълбока тайна. Графът се провини в различни престъпления, за които вие по-късно ще чуете. Той ще остане временно тук като пациент, но неговият събрат ще отиде в собствена килия, за да не могат да замислят общи машинации. Онзи от вашите служители, който издаде настоящото местопребиваване на графа, ще бъде третиран като държавен изменник. По-нататъшните заповеди ще получавате чрез мен или хер доктор Макс Брандауер, на когото трябва да гледате като на свой началник. Вие го познавате от неговите предишни визити тук. Сбогом!

Той напусна клиниката, качи се в каретата и пое в галоп към града, близо до който задмина ковача. Нареди на кочияша да спре и се качи в колата на своя бюргерски приятел, на когото нареди да кара към странноприемницата на Барбара Зайденмюлер. Тъй като се бе отдръпнал под кожения гюрук, не бе видян от никой срещнат. Също и когато слезе при странноприемницата нямаше никой наблизо, така че остана напълно незабелязан. Двамата се качиха по стълбите и завариха Макс да подрежда документите. Той се надигна и поздрави благоговейно.

— Готов? — запита херцогът.

— Току-що, Ваше сиятелство!

— Всичко е дешифрирало?

— Да.

— Какво съдържат документите?

— За щастие всичко, което трябва да знаем, и най-вече пълен списък на всички съзаклятници, на които се възлага значителна роля във въстанието. Сред тях се срещат имената на множество видни офицери и цивилни.

— Да отидем в съседната стая за в случай, че Натер получи някаква визита, и ти ще прочетеш на глас всичко?

— Няма ли Негова светлост да предпочете в замъка…?

— Тук няма време за губене и всяка минута е ценна. И аз впрочем не знам дали ще мога да се отправя оттук право в замъка, или дългът няма да ме призове по-напред на друго място. А и ти трябва да си сега тук, за да посрещаш евентуални посещения на Дарителя на светлина.

— Какво трябва да сторя, ако дойде някой от съзаклятниците?

— Залавяш го и го държиш на скрито.

Те минаха в съседното помещение, където Макс започна да чете на глас. В упованието си в своя тайнопис съзаклятникът беше правил до последния ден изчерпателни записки относно цялостното развитие на въстанието, подготвяно вече дълги години, много вероятно за да ги изпрати по-късно на своя началник и по този начин да постави заслугите си в надлежната светлина. Не липсваше нищо, освен дипломатическата преписка, която тайно бе водена между граф Хоенег и различните сили. Тя естествено не можеше да бъде в притежание на Дарителя на светлина.

— Да ги имах тези неща в ръцете — гневеше се херцогът, — щях да ги публикувам и да дамгосам всички кабинети, които са се впуснали в такива преговори с предателя.

— Какво решава Негово сиятелство въз основа тези документи?

— Ще наредя незабавно да арестуват всички съзаклятници. Така хидрата ще изгуби главите си и ще ми падне в ръцете.

— Не би ли могло при значителния брой на тези хора да се прояви някоя небрежност, или да се промъкне измяна?

— Аз ще възложа ареста само на доверени служители!

— И все пак сред тях може да се намери някой, в когото Ваше сиятелство да се мами. Не успее ли задържането макар и само на един единствен, то е лесно възможно той, за да се спаси, да хвърли искрата в бурето с барута, което вече е пълно до ръба, както за съжаление се убедихме.

— Значи да си оставя хората на свобода?

— Не, Ваше сиятелство. Ние трябва да ги обезвредим, но по начин, даващ ни пълната гаранция, че няма да се измъкне нито един-едничък.

— Ти знаеш ли някой такъв начин?

— Арестуваме ги, и то всички едновременно с един удар.

— А-ха! Тогава трябва да опитаме да ги съберем на някое определено място?

— Това имах предвид.

— Къде?

— На тяхното обичайно място за сбирки — манастирските руини.

— Това действително би бил отличен план, стига да можеше да се реализира.

— Неговото реализиране е лесно. Този Натер нали е извършил непредпазливостта да предостави един цялостен обзор върху пълната си кореспонденция. Първо, от нея познавам неговия стил и, второ, схващам, че всички отличени трябва често да са посещавали вече руините. Ние им телеграфираме и им назначаваме среща за утре, тъй като за днес е вече късно, в полунощ при руините. Те със сигурност ще дойдат. Мястото ще бъде обградено от войска, което хауптман Хелбиг, като познаващ вече терена, най-добре ще съумее да проведе. Така ще имаме убеждението, че ни се е изплъзнал нито един.

— А местните?

— Те са петима, чието арестуване ще дойде по реда си след залавянето на другите и няма да представлява трудност.

— Така да бъде! Напиши „поканите“ веднага! Но се погрижи никой да не ни надникне в картите! Ти, Брандауер, иди при хауптман Хелбиг и виж как стоят нещата с придворния съветник! А ти, Макс, ще ме придружиш до замъка веднага щом свършиш! Има още много работи за обмисляне, за което се нуждая от твоя съвет…