Рекс Стаут
Златните паяци (9)

9

Канех се в събота следобед да замина на излет в Уестчестър, за да прекарам почивните дни в четиринайсетстайната вила на Лили Роуън, но разбира се този план беше осуетен или поточно претърпя попътна катастрофа. Изобщо не усетих, че е неделя. Ето причините: сержант Пърли Стъбинс се яви рано-рано, докато Улф още закусваше в стаята си и поиска сведения за нашествието на адвокатите. Не го разочаровах. Пристигна преизпълнен с подозрения и си тръгна с още повече. Обясних му, че работодателят ми е гений и времето ще покаже, че твърдото му поведение е било блестяща идея. Пърли отказваше да повярва, че двамата са дошли на крака в офиса, а Улф не си е направил труда да изстиска всичко от тях. Той обаче прие пет-шест кроасана и две чаши кафе, но само защото никой, който веднъж е вкусил неделните кроасани на Фриц, не е способен да откаже.

Двамата с Улф изчетохме дума по дума съобщенията в сутрешните вестници. Не че се надявахме да попаднем на гореща следа, но поне научихме какво са решили да огласят прокуратурата и Креймър и намерихме някои полезни трохи информация: Анджела Райт, изпълнителният секретар на АСАДИП, в миналото беше работила за Деймън Фром и той я беше назначил в АСАДИП. Мисис Фром подпомагала над четирийсет благотворителни дружества и достойни каузи, но най-много от всичко обичала АСАДИП. Винсънт Липскъм, издателят, поканен на вечерята в апартамента на Хорън, публикувал една поредица статии за бежанци в списанието си „Съвременна мисъл“ и планирал втора. Мисис Денис Хорън била бивша кинозвезда е, поне участвала в няколко филма. Пол Кафнър се грижил безвъзмездно за връзките с обществеността в АСАДИП, но извън това бил професионално ангажиран да защитава личните интереси на самата мисис Фром. Денис Хорън бил специалист по международно право, членувал в пет клуба и се славел като любител-готвач.

Все още нямаше нито дума за парчето от джоба на Матю Бърч, намерено под колата, с която беше убит Пит Дросос. Полицията пазеше тази информация за себе си. Но поради сходството в начина на убийствата, Бърч също се споменаваше.

Улф се обади на адвоката си Хенри Паркър да го пита каква е процедурата за изземване със съдебно нареждане и да му съобщи да се подготви в случай, че Мадокс изпълни заплахата си и се опита да му отнеме десетте бона. Наложи се дълго да търся Паркър, докато го открия в един клуб в Лонг Айлънд. От Джийн Ести нямаше никакви вести.

През този ден се обадиха по телефона трима репортери, а други двама се явиха лично пред вратата, но не стигнаха по-далеч. Не им стана приятно, че Ниро Улф е дал на „Газет“ изключителните права да отразява работата му по убийството, и аз им изказах съчувствие.

Позвъних на Лон Коен в „Газет“ твърде рано сутринта и оставих съобщение да ми се обади, което той стори. Отидох в редакцията следобед да получа известен брой копия от най-добрите снимки на хората, които ни интересуваха и казах на Лон, че бихме могли да се възползваме от няколко десетки важни, но неизвестни факти, а той отвърна, че и на него няма да са му излишни. Заяви, че са отпечатали всичко, което знаят, въпреки че разполагали с маса любопитни клюки, например как мисис Денис Хорън веднъж замерила мисис Фром с шейкър за коктейли и как един вносител вдъхновил Винсънт Липскъм да напише статия в защита на ниските мита, като финансирал пътуването му до Европа. Нищо от тези истории не ми се видя толкова важно, че да се вдигна обратно на Трийсет и пета улица.

Освен това имах работа — трябваше да раздам снимките. Срещнах се със Сол Панцър пред Таймс Билдинг, където проучваше бежанците, с Ори Кедър в едно заведение на Лексингтън авеню и той ми съобщи, че човекът, който му дължи услуга, играе голф във Ван Кортлънд Парк и ще говорят по-късно. С Фред Дъркин и семейството му се видяхме в един ресторант на Бродуей, където в неделя обедът за възрастни струва долар и осемдесет и пет, а за деца — долар и петнайсет. В неделя към края на май Ню Йорк не е място да проправяте нови пътища.

Направих малък самостоятелен експеримент, преди да потегля обратно към Трийсет и пета улица. Не помня някога да съм услужвал на Някой продавач на бижута, но веднъж направих голяма услуга на един служител на нюйоркската полиция. Ако бях изпълнил дълга си като гражданин и правоспособен детектив, щеше добре да се нареди и още да е зад решетките, но се намесиха разни обстоятелства. Никой не знае за това, дори Улф. Човекът, на когото бях услужил, ми даде да разбера, че с удоволствие би държал палтото и шапката ми, ако един ден реша да вляза в юмручен бой, но доколкото бе възможно, бях стоял настрана от него. Тази неделя си казах, какво пък, защо да не дам възможност на човека да се реабилитира, позвъних му и се срещнахме на едно място. Обясних му, че има пет минути да ми каже кой е убил мисис Фром. Отвърна ми, че както вървят работите, ще му трябват пет години и пак не дава гаранция. Попитах го дали тези думи се основават на най-новите съобщения и той потвърди. Добавих, че това е всичко, което искам да знам и затова оттеглям предложението си за петте минути, но ако и когато би могъл да свърши това за пет часа, вместо за пет години, ще му бъда признателен да ми съобщи.

— Да ти съобщя какво? — попита той.

— Че работата е почти опечена. Нищо повече. За да предупредя мистър Улф да залегне.

— Прекалено дебел е, за да заляга.

— Аз обаче не съм.

— Добре. Съгласен съм. Сигурен ли си, че това е всичко?

— Абсолютно.

— Помислих си, че може би ще поискаш главата на Роуклиф с ябълка в устата.

Прибрах се вкъщи и казах на Улф:

— Успокойте се. Ченгетата си играят на криеница. Знаят повече от нас, но не са по-близко до отговора.

— А ти откъде знаеш?

— Ходих на врачка. Сведенията са достоверни, пресни и строго секретни. Видях се с момчетата и им дадох снимките. Искате ли маловажните подробности?

— Не.

— Някакви инструкции.

— Не.

— За утре нямам ли програма?

— Не.

Това беше в неделя вечерта.

В понеделник сутринта ми се поднесе рядко удоволствие. Улф никога не слиза долу преди единайсет. Закусва в стаята си и отива с асансьора за два часа при орхидеите, преди да слезе в офиса. Сутрин общува с мен по домофона, освен ако няма нещо специално. Явно тази сутрин беше специална — Фриц занесе закуската му, върна се в кухнята и тържествено обяви:

— Разрешена ти е аудиенция. Levèe!

Пиша го на френски, защото той го произнесе така.

Бях прегледал сутрешния вестник, където нищо не противоречеше на казаното от моята врачка и щом изпих кафето си се качих по стълбите, почуках и влязох. В дъждовни или дори облачни утрини Улф отмята черния копринен юрган към краката си, за да не го накапе и закусва в леглото, но когато е слънчево, кара Фриц да остави подноса на масата до прозореца. Сутринта беше слънчева и изживях въпросното удоволствие. С боси крака, разрошена коса и няколко декара жълта пижама, блеснала на слънцето, той беше сензационна гледка.

Поздравихме се с добро утро и ме покани да седна. Беше изпразнил чинията си, но не си беше допил кафето.

— Имам инструкции — съобщи той.

— Добре. Канех се да отида в банката в десет часа и да внеса чека на мисис Фром.

— Може. Оттам продължаваш. Вероятно ще си навън цял ден. Кажи на Фриц да вдига телефона и да взима обичайните предпазни мерки с посетителите. Докладвай периодично по телефона.

— Погребението е в два часа.

— Знам и следователно може да се върнеш вкъщи за обяд. Ще видим. Сега инструкциите.

Получих ги. Четири минути му стигнаха. Накрая попита дали имам въпроси. Намръщих се:

— Само един. Ясно ми е как трябва да действам, но какво търся.

— Нищо.

— В такъв случай сигурно точно това ще намеря.

Той отпи глътка кафе.

— Не очаквам друго. Целта е да ги поразмърдаш. Все едно, че пускаш тигър сред тълпата — или ако това звучи бомбастично — мишка. Как ще реагират? Дали някой от тях ще съобщи на полицията и ако стане така, кой?

— Ясно, разбирам възможностите — кимнах аз, — но ме интересуваше дали искате да се добера до нещо конкретно.

— Не. Нищо конкретно. — Той посегна към каничката с кафе.

Слязох в офиса. В едно чекмедже на бюрото ми има различни визитни картички, девет-десет вида, с различни, надписи за различни нужди и случаи. Взех няколко с името ми в средата и думите „Представляващ Ниро Улф“ в ъгълчето и на шест от тях написах с мастило под името си: „Искам да поговорим за казаното от мисис Фром пред мистър Улф в петък“. И така, с картичките в портфейла, с чека и банковата книжка в джоба и пистолет под мишница, бях в пълна бойна готовност. Взех си шапката и изчезнах.

Отидох пеш до банката — приятна петнайсетминутна разходка в хубава майска утрин, а оттам взех такси до Шейсет и осма улица. Не знаех как изглежда домът на покойна милионерка в деня на погребението й, което трябваше да се състои в една църква на Медисън Авеню, но отвън всичко беше по-спокойно, отколкото в събота. Единствените признаци за нещо необичайно бяха униформеното ченге на тротоара, което скучаеше, и черният креп на вратата. Не беше същото ченге от събота и ме позна. Тръгнах към вратата и той ме спря.

— Желаете ли нещо?

— Да, господин полицай, желая.

Вие сте Арчи Гудуин. Какво искате?

— Искам да позвъня на вратата, да дам на Пекъм картичката си, той да я занесе на мис Ести, да вляза, да ме посрещнат и да завържа разговор…

— Да. Няма съмнение, че вие сте Гудуин.

Това не изискваше отговор. Той не помръдна, а аз минах покрай него и натиснах звънеца. След малко Пекъм отвори вратата. Сигурно беше добре тренирай, но видът ми го извади от равновесие. Вместо да ме гледа в очите, както трябва да постъпи един истински иконом, той показа смущението си, като огледа моя кафяв костюм, бежова раирана риза, кафява вратовръзка и светлокафяви обувки. За да съм справедлив към него, ще ви припомня, че беше денят на погребението.

Подадох му една картичка:

— Мис Ести, моля.

Покани ме да вляза, но лицето му имаше особено изражение. Сигурно си мислеше, че съм луд, тъй като в светлината на известните му факти, това беше най-лесното обяснение. Вместо да ме заведе в офиса, той ми каза да почакам в коридора, отвори вратата и изчезна вътре. Чуха се гласове, но бяха твърде тихи, за да доловя думите. Скоро Пекъм се появи отново и каза:

— Заповядайте, мистър Гудуин.

Отдръпна се да ми направи път и ме въведе. Джийн Ести седеше зад едно бюро и държеше картичката ми. Не си направи труд да ме поздрави, само изкомандва:

— Затворете вратата! Подчиних се и се обърнах към нея.

— Знаете какво ви казах в събота, мистър Гудуин. — Зелените й очи не ме изпускаха. Кожата под тях беше подпухнала или от недоспиване, или от много сън. И сега бих потвърдил, че е хубава, но изглеждаше така, сякаш от последната ни среща са изминали не два дни, а две години.

Приближих се към бюрото й и седнах на един стол.

— Имате предвид, че полицията иска, ако се видите с Ниро Улф, да им кажете за какво сте си говорили?

— Да.

— И какво?

— Нищо. Само че… ако мистър Улф все още иска да ме види, може и да дойда. Не съм сигурна… но определено няма да предам на полицията какво сме говорили. Струва ми се, че са направо ужасни. Изминаха повече от две денонощия от убийството на Фром — петдесет и девет часа — и според мен още не са стигнали доникъде.

Налагаше се да взема решение за около секунда. При това нейно отношение щеше да е много лесно да я закарам в офиса, но дали Улф би желал това? Какво би предпочел — да я заведа в офиса, или да изпълня инструкциите му? Не знам как щях да постъпя, ако разполагах с време за необезпокояван размисъл, но трябваше да взема светкавично решение и се спрях на инструкциите.

— Ще предам на мистър Улф чувствата ви, мис Ести, сигурен съм че той с удоволствие ще ви изслуша, но трябва да ви обясня, че написаното на картичката — „Представляващ Ниро Улф“ — не е съвсем вярно. Идвам по собствено желание.

Тя ме погледна учудено.

— По собствено желание? Не работите ли при Ниро Улф?

— Разбира се, но работя и за себе си, когато ми се отдаде подходяща възможност. Ще ви направя едно предложение.

Тя погледна картичката.

Тук пише: „Искам да поговорим за казаното от мисис Фром пред мистър Улф в петък“.

— Така е. Точно за това искам да поговорим, но само между нас двамата.

— Не разбирам.

— Скоро ще разберете. — Наведох се към нея и понижих глас: — Вижте, присъствах на разговора между мисис Фром и мистър Улф. През цялото време. Имам изключително добра памет. Бих могъл да го възпроизведа дума по дума, или почти дословно.

— Е?

— Е, според мен ще ви е интересно да го чуете. Имам причини да мисля, че ще ви е много интересно. Може би смятате, че рискувам, но от дълги години съм близък помощник на мистър Улф, свършил съм му доста работа и съм се погрижил да спечеля доверието му. Ако му позвъните след като си тръгна или отидете да се срещнете с него и му съобщите какво съм ви казал, той ще сметне, че му пробутвате някакъв номер. А когато ме попита и му кажа, че сте долен лъжец, ще повярва на мен. Така че не се тревожете за риска, който поемам. Ще ви предам целия разговор срещу пет хиляди долара в брой.

Тя промълви: „О-о!“ или може би „Ъ-ъ!“ — все едно, беше някакво възклицание. После само ме гледаше смаяно.

— Естествено — продължих аз, — не искам да извадите тази сума от чантата си, така че може и следобед, но трябва да ми платите в аванс.

— Това е невероятно! — възкликна тя. — Защо по дяволите бих ви дала и пет цента за този разговор? Да не говорим за пет хиляди долара. Защо?

Поклатих глава.

— Не мога да ви кажа предварително. След като ми платите и ви предам разговора, сама ще прецените дали си струва парите. Не давам гаранция, че ще останете доволна, но щях да съм пълен глупак да дойда с подобно предложение, ако разполагам само с пликче пуканки.

Тя свали очи от мен. Отвори чекмеджето, извади пакет цигари, взе една, потупа с нея по бележника и посегна към запалката. Но не запали цигарата. Пусна я и остави запалката на бюрото.

— Сигурно — каза тя, като пак ме погледна, — трябва да се чувствам обидена или възмутена и вероятно това ще стане, но в момента съм прекалено шокирана. Не предполагах, че сте такъв дребен мошеник. Ако имах толкова пари за хвърляне, щях да ви платя и да ви изслушам. Бих искала да чуя що за лъжи се мъчите да ми продадете. Най-добре си вървете. — Тя стана. — Махнете се оттук!

— Мис Ести, мисля че…

— Вън!

Виждал съм как си тръгват дребните мошеници — както доброволно, така и когато са притеснени — и това става без всякакво достойнство. Не и аз. Взех си шапката от бюрото и си излязох. В коридора Пекъм показа облекчението си, че ще се отърве от побъркания погребален агент без неприятни инциденти, отвори вратата и ме изпрати с лек поклон.

Полицаят пред къщата се канеше да каже нещо, но после се отказа.

В една дрогерия зад ъгъла намерих телефон, обадих се на Улф, дадох му пълен доклад съгласно инструкциите, а после спрях едно такси.

Адресът на вторият ми клиент беше близо до Грамърси Парк. Оказа се стара жилищна сграда от жълти тухли. Имаше портиер с ливрея, просторно фоайе с хубави стари килими и асансьор със силен пристъп на астма. Портиерът се обади по домофона и ме пусна, а асансьорът запъхтя нагоре към осмия етаж. Натиснах звънеца на апартамент 8Б. Отвори ми старши сержант от женски пол, преоблечен като прислужница, която ме покани, взе шапката ми и посочи към вратата в дъното на коридора.

Влязох в голям хол с висок таван, малко претъпкан с мебели, а преобладаващите цветове на пердетата, мебелировката и килимите бяха жълто, виолетово, светлозелено и тъмночервено — поне такова впечатление получаваше човек от един бърз поглед. Към тези цветове се прибави и малко черно — роклята на жената, която тръгна да ме посрещне. Черното отиваше на пепеляворусата коса, събрана на кок, ясните сини очи и бялата, добре поддържана кожа. Не предложи да се ръкуваме, но изражението й не беше враждебно.

— Мисис Хорън? — попитах аз. Тя кимна.

— Съпругът ми ще побеснее, ако разбере, че съм се виждала с вас, но любопитството ми надделя. Разбира се, трябва да съм сигурна — вие ли сте същият Арчи Гудуин, който работи при Ниро Улф?

Извадих картичка от портфейла си, подадох й я и тя я обърна към светлината, за да я види по-добре. После отвори широко очи.

— Но аз не съм… „За да поговорим за казаното от мисис Фром пред мистър Улф“? С мен? Защо с мен?

— Защото вие сте мисис Денис Хорън.

— Да, така е, наистина. — Тонът й подсказваше, че досега не й беше хрумнало да погледне нещата откъм тази страна. — Съпругът ми ще побеснее.

Огледах се.

— Дали не може да седнем до прозореца? Работата е доста поверителна.

— Разбира се.

Тя се обърна и тръгна между множеството мебели. Седна до прозореца, а аз преместих един стол достатъчно близо до нея, за да се чувстваме уютно.

— Знаете ли, това е толкова ужасно нещо. Толкова ужасно. Лора Фром беше толкова приятна жена. — Със същият тон и изражение би могла да ми съобщи, че харесва прическата ми. После попита: — Добре ли я познавахте?

— Не. Виждал съм я само веднъж, миналия петък, когато дойде да се консултира с мистър Улф.

— Той е детектив, нали?

— Точно така.

— И вие ли сте детектив?

— Да, работя при мистър Улф.

— Това е страшно интересно. Разбира се, вече идваха двама души и задаваха въпроси — не, трима — а в събота в прокуратурата бяха още повече, но те всъщност бяха обикновени полицаи. Вие сте наистина детектив. Никога не съм си представяла, че един детектив ще бъде толкова… добре облечен. — Тя разтвори елегантно ръце. — Но ето, че пак се разприказвах, както обикновено, а вие искате да поговорите за нещо с мен, нали така?

— Дойдох с това намерение. За казаното от мисис Фром пред мистър Улф.

— В такъв случай първо трябва да ми съобщите какво е то. Не мога да обсъждам нещо, което не знам, нали така?

— Не — съгласих се аз, — но не мога да ви го кажа, преди да разбера доколко искате да го чуете.

— О, много искам!

— Добре. Така и предполагах. Нали разбирате, мисис Хорън, бях в стаята през цялото време, докато мисис Фром и мистър Улф разговаряха и помня всяка дума. Ето защо допуснах, че това ще ви е изключително интересно — не се учудвам, че наистина е така. Лошото е, че не мога да си позволя да задоволя любопитството ви даром. Трябваше да ви обясня — не съм тук като представител на Ниро Улф, това имах предвид, като казах, че е доста поверително. Представлявам само себе си. Ще удовлетворя любопитството ви, ако ми заемете пет хиляди долара, които ще ви върна, когато завали нагоре, вместо надолу.

Единствената й видима реакция беше, че сините очи малко се разшириха.

Това е забавна идея — каза тя, — да завали нагоре, вместо надолу. Имате предвид — от облаците нагоре или от Земята към облаците?

— И двата начина биха ме задоволили.

— На мен повече ми харесва от земята към небето. — Тя помълча. — Какво споменахте за някакви пари на заем? Извинявайте, но се замислих за дъжда, който вали нагоре.

Бях на път да призная поражението си, но все пак продължих борбата. Отказах се от дъжда.

— Ако ми платите пет хиляди долара, ще ви съобщя какво каза мисис Фром на мистър Улф. Авансово в брой.

— Така ли казахте? — попита ме тя пак с широко отворено очи. — Сигурно не съм разбрала.

— Усложних нещата с тази метафора за дъжда. Съжалявам. По-добре да говорим направо.

Тя поклати красивата си глава.

— За мен не е по-добре, мистър Гудуин. Това звучи абсолютно фантастично, освен ако… О, разбирам. Имате предвид, че е казала нещо ужасно за мен! Това никак не ме учудва, но какво ли е било?

— Не съм споменал, че е казала нещо за вас. Просто…

— Разбира се, че е казала! Типично за нея! Какво каза?

— Не. — Бях категоричен. — Може би не се изразих достатъчно ясно. — Вдигнах един пръст. — Първо, вие ми давате парите. — Вдигнах втори пръст. — Второ, аз ви давам фактите. Предлагам ви нещо за продан, това е всичко.

— Това е лошото. — Тя поклати тъжно глава.

— Кое?

— Не говорите сериозно. Ако бяхте предложили да ми кажете срещу двайсет долара, щеше да е друго. Аз, разбира се, страшно искам да науча какво е казала тя — но пет хиляди! Знаете ли какво си мисля, мистър Гудуин?

— Не знам.

— Мисля си, че сте прекалено изискан човек, за да използвате подобна тактика — да предизвикате любопитството ми, само за да ме накарате да говоря. Когато влязохте, за нищо на света не бих допуснала, особено с тези очи. Преценявам хората по очите.

Аз също донякъде преценявам хората по очите и нейните не съответстваха на представлението. Въпреки че не бяха най-проницателните и умни очи, които съм виждал, не бяха и очи на лекомислена жена. Щеше ми се да остана с нея около час и да се опитам да я разгадая, но инструкциите ми бяха да направя предложението най-безцеремонно, да отбележа реакцията и да изчезвам. Освен това исках да обиколя колкото може повече обекти преди началото на погребението. Затова станах да си тръгвам. Тя каза колко съжалява, дори намекна, че би могла да допълни контрапредложението си за двайсет долара с още десет, но аз й дадох да разбере, че съм оскърбен от забележката й за моята тактика и искам да остана сам.

Навън намерих телефонна будка, докладвах на Улф и после взех такси до Четирийсет и втора улица. Лон Коен ме беше предупредил да не се настройвам зле към Асоциацията за подпомагане на бежанци заради елегантния слънчев офис на двайсет и шестия етаж в един от по-новите небостъргачи в централен Манхатън, защото сградата е собственост на мисис Фром и те не плащат наем. Но въпреки това обстановката беше прекалено лъскава за организация, посветила се да помага на нещастните и потиснатите. В блестящата приемна видях с очите си такъв пример. На края на кафявото кожено канапе, прегърбен от умора и отчаяние, облечен със стар сив костюм, който му беше по-голям с две мерки, седеше един типичен екземпляр. Погледнах го крадешком, като се чудех как ли му действа обстановката, но после го погледнах втори път и престанах да се чудя. Беше Сол Панцър. Очите ни се срещнаха, после той наведе глава, а аз се приближих към жената зад бюрото, която имаше дълъг тънък нос и също такава брадичка.

Каза ми, че мис Райт е заета и приема само с предварително записан час. Подадох й картичката си, убедих я да предаде не само името ми, но и съобщението под него и след малко тя ме осведоми, че ще ме приемат, но не й е приятно. Даде ясно да се разбере, че не иска да има нищо общо с мен, като сви устни и вдигна брадичка.

Поканиха ме в голяма ъглова стая с прозорци от двете страни, от които се разкриваше гледка към Манхатън на юг и изток. Имаше две бюра, но беше заето само едното — там седеше служителка с кестенява коса, която изглеждаше почти толкова отчаяна, колкото Сол Панцър, но не се предаваше и нямаше такова намерение. Тя ме посрещна с въпрос:

— Бихте ли ми показали визитната си картичка?

Бяха й я прочели по телефона. Приближих се и й я подадох. Тя погледна първо картичката, после мен.

— Заета съм. Спешно ли е?

— Няма да ви отнема много време, мис Райт.

— Каква полза има да обсъждате това с мен?

— Не знам. Нека засега оставим настрана дали ще е от полза или не. Говоря само от мое име, не от името на Ниро Улф и…

— Не ви ли изпраща Ниро Улф?

— Не.

— Полицията?

— Не. Това е моя идея. Имах някои неудачи, трябват ми пари и предлагам нещо за продай. Знам, че сте прекарали тежък ден заради погребението на мисис Фром следобед, но това не търпи отлагане, поне за мен, и са ми нужни пет хиляди долара колкото може по-скоро.

Тя се усмихна накриво.

Страхувам се, че нямам толкова в мен, ако се каните да ме оберете. Мислех, че сте почтен правоспособен детектив? Старая се. Както споменах, имах някои неудачи. Просто предлагам да ви продам нещо, а вие може да приемете или ла откажете. Зависи доколко искате да знаете точно какво е казала мисис Фром на мистър Улф. Възможно е това да се окаже прекрасна сделка за вас срещу пет хиляди долара, възможно е да не е така. Вие ще прецените по-добре от мен, но разбира се не може да сте сигурна преди да сте го чули.

Тя ме изгледа.

— Значи такава била работата? — попита тя.

— Такава — потвърдих аз.

Беше ми по-трудно да посрещна погледа на кафявите й очи, отколкото в случая на Джийн Ести и Клеър Хорън. Проблемът беше да си придам вид на пълен подлец, но същевременно да изглеждам като човек, който ще удържи на думата си. Под нейния прям и твърд поглед изпитах чувство, че не съм облечен подходящо за тази роля и се помъчих то да не проличи на лицето ми. Стори ми се, че ще е от полза да правя нещо, затова продължих:

— Разбирате, мис Райт, че ви правя това предложение с най-добри намерения. Мога да ви кажа всичко, за което си говориха.

— Но първо искате парите? — Гласът й беше не по-малко твърд от погледа.

Махнах с ръка:

— Страхувам се, че това е единственият начин. Бихте могли да ме изгоните.

— Вярно е. — Виждаше се, че мисли трескаво. — Може би ще постигнем компромис. — Тя извади бележник от чекмеджето и драсна в него с химикалката. — Седнете тук или на другото бюро и напишете накратко предложението си. Нещо такова:

„Срещу заплащане от пет хиляди долара в брой от Анджела Райт, ще й предам пълно и точно разговора, състоял се между Лора Фром и Ниро Улф миналия петък“.

Сложете датата, подпишете се, това е всичко.

— И да ви го дам?

— Да. Ще ви го върна веднага, щом изпълните поетото задължение. Не е ли справедливо?

Усмихнах й се.

— Хайде сега, мис Райт, Ако бях толкова наивен, колко време според вас щях да изкарам при Ниро Улф?

Тя също ми се усмихна.

— Бихте ли искали да знаете какво мисля?

— Разбира се.

Мисля, че ако бяхте способен да продавате тайните, които сте научили в офиса на Улф, той би разбрал и отдавна щеше да ви е изхвърлил.

— Споменах ви, че имах някои неудачи.

— Не чак такива. И аз не съм толкова наивна. Разбира се, прав сте за едно, по-скоро мистър Улф е прав — много бих искала да знам за какво се е консултирала с него мисис Фром. Чудя се какво би станало, ако събера парите и ви ги дам?

— Има един лесен начин да разберете.

— Може би има и още по-лесен. Бих могла да отида при мистър Улф и да го попитам.

— Ще кажа, че лъжете. Тя кимна.

— Да, предполагам, че ще кажете така. Той трудно би признал, че ви е изпратил с подобно предложение.

— Особено ако не ме е изпратил.

В кафявите й очи за секунда проблесна пламъче, но после тя пак придоби сериозен вид.

— Знаете ли какво мразя най-много от всичко, мистър Гудуин? Мразя да ме смятат за пълна глупачка. Суетна съм. Предайте това на мистър Улф. Предайте, че му се сърдя не защото се е опитал да ми изиграе този дребен номер, а заради това, че ме е подценил.

Усмихнах й се.

— Хареса ви тази идея, а?

— Да. Вижда ми се много привлекателна.

— Добре. Мислете си така. За това няма да ви искам пари. Обърнах се и излязох. Видях Сол на канапето в приемната и изпитах желание да го предупредя, че ще се изправи срещу ясновидка, но, разбира се, трябваше да го сподавя.

Във фоайето намерих телефон и докладвах на Улф. После отидох до едно павилионче за чаша кола, отчасти защото бях жаден и отчасти защото ми трябваше време за анализ. Аз ли обърках работата, тя ли се оказа прекалено умна или причината беше другаде? Изпих колата и реших, че единственият начин да се предпазите от случайните попадения на женската интуиция е напълно да избягвате жените, което на практика е невъзможно. Все едно, Улф като че ли не придаде особено значение на станалото, тъй като й бях направил предложението, а това беше главната му цел.

Следващият обект беше наблизо и стигнах пеш — беше постара и по-безлична сграда на Четирийсет и трета улица, западно от Пето авеню. Взех асансьора до четвъртия етаж, влязох през вратата с табелка „Съвременна мисъл“ и изживях приятна изненада. След като в неделя купих един брой на списанието, чийто главен редактор беше Винсънт Липскъм и го прегледах, преди да го дам на Улф, допуснах, че качествата на всички жени, работещи там, ако изобщо имат такива, ще са съсредоточени единствено в мозъка. Пред телефоните обаче заварих едно сладурче със сочни форми и игриви очи. Тя ми хвърли жизнерадостен поглед и ме посрещна с усмивка, която даваше да се разбере, че е постъпила на тази работа само защото се е надявала един ден да се появя там.

Щеше да ми е приятно да вляза в играта, като я попитам какви орхидеи обича, но наближаваше дванайсет, затова само отвърнах на усмивката, казах й, че искам да видя мистър Липскъм и й подадох картичката си.

— Картичка? — възхити се тя. — Много елегантно! Като видя какво пише на нея, тя ме погледна пак, все още приятелски, но по-резервирано, натисна едно копче и предаде съобщението по телефона.

Постави слушалката на място, върна ми картичката и каза:

— Като тръгнете по коридора, третата врата вляво.

Не се наложи да броя до три, защото една от вратите в тъмния тесен коридор се отвори и излезе някакъв човек.

— Тук съм! — изрева той сякаш се намирах на отсрещния бряг на реката и веднага се скри.

Когато влязох, стоеше до прозореца с гръб към мен и с ръце в джобовете. Стаята беше малка, а бюрото и двата стола сигурно бяха купени от Второ авеню на цената на чифт гуменки.

— Мистър Липскъм?

— Да.

— Известно ви е кой съм, нали?

— Да.

Макар и по-слаб от животински рев, гласът му звучеше с поне пет пъти повече децибели от необходимото. Може би това беше нормално за неговия ръст — беше пет сантиметра по-висок от мен и едрите му рамене бяха също толкова по-широки от моите, а може би така избиваше комплекса си заради широкия сплескан нос, който би развалил всяка физиономия, независимо от останалата част.

— Въпросът е конфиденциален — казах му аз. — Личен и поверителен.

— Да.

— И само между нас двамата. Предложението е само от мен и е предназначено само за вас.

— Какво е то?

— Информация срещу пари в брой. Щом като издавате списание, това едва ли е нещо ново за вас. Срещу пет хиляди долара ще ви предам разговора между мисис Фром и мистър Улф от миналия петък — достоверно и пълно.

Той се почеса по бузата и пак пъхна ръка в джоба си. Когато заговори, гласът му беше паднал до нормални децибели.

— Драги приятелю, аз не съм вестникарски магнат. Все едно, списанията не купуват информация по този начин. Процедурата е следната: казвате ми поверително с какво разполагате и после, ако мога да го използвам, се договаряме за сумата. Ако не се споразумеем, никой от двама ни не губи нищо. — Той повдигна широките си рамене. — Не знам. Със сигурност ще пусна статия за Лора Фром — задълбочена и подтикваща към размисъл статия. Тя беше забележителна жена и забележителна дама. Но в момента не виждам с какво би ми била полезна вашата информация. Какво представлява?

— Нямах предвид списанието, мистър Липскъм. Имах предвид вас лично.

Той се намръщи. Ако се преструваше, правеше го добре.

— Страхувам се, че не ви разбирам.

— Съвсем просто е. Чух целия разговор. Същата вечер мисис Фром беше убита, а вие сте замесен и затова…

— Това е абсурдно. Не съм замесен. Думите са моята специалност, мистър Гудуин. Една от трудностите, свързани с тях, е, че всички ги използват, много често без да знаят правилното им значение. Готов съм да допусна, че си послужихте с тази дума, без да знаете какво означава. В противен случай твърдението ви е клевета. Аз не съм замесен.

— Добре. А интересува ли ви разговорът?

— Разбира се. Не бяхме много близки с мисис Фром, но аз високо я ценях и се гордеех, че я познавам.

В петък сте били на вечерята в Хорън. Вие сте един от последните, които са я видели жива. Полицията, чиято специалност в известен смисъл също са думите, ви е задала много въпроси и ще ви зададе още. Твърдите обаче, че се интересувате от разговора. Като взех предвид всичко, включително онова, което чух мисис Фром да казва па мистър Улф, помислих си, че интересът ви може би ще струва пет хиляди долара.

— Това започва да звучи като изнудване. Така ли е?

— Нямам представа. Вие сте специалист по думите. Аз нищо не разбирам.

Липскъм внезапно извади ръце от джобовете си и за миг си помислих, че се кани да влезе във физическа разправа с мен, но той се задоволи само с потъркване на длани.

— Ако е изнудване, трябва да има заплаха. Ако платя, какво ще стане?

— Няма заплаха. Ще получите информацията, това е всичко.

— А ако не платя?

— Няма да я получите.

— Кой ще я получи? Поклатих глава.

— Казах ви, че няма заплаха. Просто се опитвам да ви продам нещо.

— Разбира се. Заплахата не трябва да е непременно явна. Вестниците писаха, че Улф разследва смъртта на мисис Фром.

— Така е.

— Но тя не го е наела за тази работа, тъй като със сигурност не е предвиждала смъртта си. Ето как изглежда работата: тя плаща на Улф да разследва нещо или някого и същата вечер е убита. Той решава, че е длъжен да разследва смъртта й. Не може да ми предложите за продан информация, която според Улф е свързана със смъртта й, защото не бихте могли да прикриете такива доказателства без знанието па Улф. И вие не твърдите това, нали?

— Не.

— В такъв случай онова, което предлагате, е информация нещо казано от мисис Фром пред Улф, което не е нужно да се разкрива като свързано със смъртта й. Не е ли така.

— Няма да коментирам.

— Така не — става поклати глава той. — Ако не ми кажете, няма как да се споразумеем. Не твърдя, че ще се споразумеем, дори и да ми кажете, но предварително не мога да реша.

Липскъм се обърна кръгом и ако не беше затворил очи, гледаше през прозореца. Виждах единствено широкия му гръб. Остана в тази поза доста дълго и накрая се обърна:

— Не виждам никаква полза, Гудуин, да нарека поведението ви с думата, която заслужава. Боже милостиви! Що за начин човек да си изкарва прехраната! Погледнете ме мен — отдавам цялото си време, талант и енергия на стремежа към по-висока етика в човешките отношения, и после погледнете себе си… Но вас не ви е грижа, интересуват ви единствено парите. Милостиви боже! Пари! Ще си помисля — може дави се обадя, може да не ви се обадя. Има ли ви в указателя?

Казах му, да, номерът на Улф е там и тъй като нямах желание да слушам повече колко съм отвратителен аз и колко прекрасен е той, бързо се измъкнах. Жизнерадостната ми приятелка на телефоните може би имаше желание малко да ми повдигне настроението, но си помислих, че всякакво общуване с типове като мен е вредно за нея и отминах без да спра.

Долу на улицата намерих телефон, набрах номера, който знам най-добре и чух гласа на Улф:

— Номер четири е готов — съобщих аз. — Липскъм. Добре ли се чувствате?

— Продължавай. Нямам въпроси.

„Нямам въпроси“ означаваше, че не е сам. Затова се постарах да му докладвам с пълни подробности, включително изграденото си вече мнение за радетеля за по-висока етика в човешките отношения. Щом свърших, добавих, че е дванайсет и двайсет, за да му спестя неудобството да поглежда часовника на стената и попитах дали да се отправя към номер пет, Пол Кафнър, консултанта по връзки с обществеността, който така ловко се беше справил с мен, когато ме завари с Джийн Ести.

— Не — отвърна кратко Улф. — Върни се веднага вкъщи. Мистър Пол Кафнър е тук и искам да те видя.