Рекс Стаут
Златните паяци (6)

6

Когато се върнах пак на Трийсет и пета улица, минаваше четири часът и офисът беше празен. Отидох в кухнята да питам Фриц дали са идвали посетители и той каза — да, инспектор Креймър. Повдигнах вежди:

— Ля ли се кръв?

— Не — отвърна той, — но вдигаха доста шум. Почерпих се с чаша вода, върнах се в офиса и звъннах в оранжерията по домофона. Чух гласа на Улф.

— Вкъщи съм. Много здраве от Лон Коен. Да напиша ли доклада на машина?

— Не. Качи се да ми разкажеш.

Това не беше истинско нарушение на някакво правило, например прекъсване на обеда, но все пак беше изключение. Нямах нищо против, защото докато продължаваше да се гневи, че някой го е направил на маймуна, вероятно щеше да поразмърда мозъка си. Качих се по стълбите, отворих алуминиевата врата към вестибюла и влязох в топлото помещение, където цъфтяха Miltonia roezli и Phalaenopsis Aphdite. В другата стая — средната — бяха цъфнали само няколко от големите атракции — катлиите и лелиите, което не ме притесняваше, а и все едно — най-голямата атракция, на име Улф, беше тук и помагаше на Теодор да нагласи муселиновите паравани. Щом се появих, той се отправи през хладното помещение към разсадника, където се настани на единствения стол и попита:

— Е?

Седнах на едно трикрако столче и му предадох историята. Той затвори очи и само по помръдването на носа му личеше, че слуша. Когато докладвам, една от целите ми е да обхвана всичко толкова добре, че накрая да няма никакви въпроси и този път успях. Когато свърших, той остана в същата поза доста дълго време, после отвори очи и съобщи:

— Мистър Креймър беше тук.

— Фриц ми каза — кимнах аз. — Спомена също така, че сте вдигали шум.

— Да. Държа се особено грубо. Разбира се, той е под натиск. Но същото важи и за мен. Подметна, че ако вчера съм му казал за посещението на мисис Фром, тя нямало да бъде убита, което е безсмислица. Също така ме заплаши: ако по някакъв начин преча на полицейското разследване, щял да ми прати призовка. Пфу! Още ли е долу?

— Не, освен ако не се е скрил в банята. Фриц каза, че си е тръгнал.

— Аз си тръгнах пръв и се качих тук. Обадих се на Сол, Фред и Ори. Колко е часът?

За да погледне часовникът, трябваше да извърти глава, затова му казах:

— Пет без десет.

— Ще бъдат тук в шест или малко по-късно. Мистър Хорън не се е обаждал. На колко години е Джийн Ести?

— Лон не спомена точно, но каза, че е млада. Предполагам, че няма трийсет. Защо?

— Хубава ли е?

— Нямам сведения.

— Имаш право да знаеш. Във всеки случай, тя е млада. Сол, Фред или Ори може да открият нещо, но не искам през това време да обикалям тук, затворен като в клетка. Искам да знам какво е правила мисис Фром от три и петнайсет до пет вчера следобед и за какво и кого си е мислила през времето, докато е била с мис Ести. Мис Ести може да ни каже — второто със сигурност, а вероятно и първото. Намери я и я доведи тук.

Не го разбирайте погрешно. Той знаеше, че е фантастично. Нямаше и най-слаба надежда, че при тези обстоятелства мога да се добера до личната секретарка на мисис Фром, за да си побъбрим, да не говорим да я доведа под стража в офиса на разпит. Но щеше да му струва само парите за такси, така че какво толкова, защо да не ме прати да бъда изритан, след като има минимален шанс да изровя нещо?

Затова само отбелязах, че ще кажа на Фриц да сложи още една чиния на масата в случай, че е гладна, слязох в стаята си, застанах до прозореца и обмислих проблема. За десетина минути скроих четири различни плана, но се отказах от тях. Петият ми се виждаше по-вероятен, поне имаше слаб шанс да успея и се спрях на него. Нищо от личния ми гардероб не беше подходящо за предстоящата роля, затова отидох до шкафа, където държа различни дрехи за кризисни ситуации като сегашната, измъкнах черно официално сако и жилетка, раирани панталони, бяла риза с колосана яка, черно бомбе и черна папионка. Сред личните си вещи намерих подходящи обувки и чорапи. Избръснах се, преоблякох се в този костюм, погледнах се в голямото огледало и се харесах. Липсваше ми само младоженка или катафалка. Долу в офиса извадих малък Марли калибър 22 от колекцията си, която съхранявам в едно чекмедже на бюрото, заредих го и го пъхнах в джоба си. Това беше компромис. Кобур с презрамка и пистолет калибър 32 биха развалили линията ми в тези одежди, но много отдавна, след няколко неприятни преживявания, при едно от които се наложи да извадят куршума от гърдите ми, обещах както на Улф, така и на себе си, че никога няма да отида невъоръжен на преговори с човек, замесен дори в най-малка степен в някакво убийство. След като свърших тази работа, влязох в кухнята да се изфукам пред Фриц.

— Назначиха ме — съобщих му аз, — за посланик в Тексас. Adieu!

ТОЙ пожела да разкопчея ризата, за да му покажа корсета си.

Беше 5:38, когато платих на таксито пред къщата на Източна шейсет и осма улица. Отсреща се беше събрала малка тълпа зяпачи, но от моята страна униформено ченге подтикваше гражданите да не се задържат на едно място. Къщата беше от гранит, няколко метра навътре от улицата, с желязна ограда, по-висока от човешки ръст. Като тръгнах към входа, полицаят се насочи да ме посрещне, но не ме спря. Полицаите предпочитат да не препречват пътя на важни лица, облечени като мен.

Спрях, погледнах го печално и казах:

— Във връзка с приготовленията.

Той би могъл да усложни работата, ако ме беше придружил до вратата, но точно в този момент три любопитни дами ми оказаха неочаквана помощ, като се залепиха на оградата и докато полицаят ги убеди да се разотидат, бях стигнал до входа, бях натиснал звънеца и вече говорех с един екземпляр с аристократичен нос, който ми отвори. Беше облечен в същата цветова гама, но аз го превъзхождах по елегантност. — Възникна — казах тъжно, но твърдо, — известно объркване в инструкциите за цветята и се налага да изясним това. Трябва да видя мис Ести.

Тъй като не би било прилично да подпра открехнатата врата с крак, потиснах този импулс, но щом я отвори малко повече, не закъснях да се намъкна бързо покрай него. Като затвори, отбелязах:

— Нездравото любопитство на хората в такъв момент е много грозно нещо. Бихте ли предали на мис Ести, че мистър Гудуин би желал да се консултира с нея относно цветята.

— Заповядайте оттук.

Той ме преведе на пет крачки през антрето до една отворена врата, покани ме вътре и ми каза да почакам. Представата ми за резиденцията на мисис Деймън Фром беше съвсем друга. Помещението беше по-малко от моята стая и наред с двете бюра, двете масички за пишещи машини и различни столове, беше претъпкано с картотеки и най-разнообразни предмети. Стените бяха покрити с плакати и снимки, някои в рамки, други без рамки. Имаше десетки снимки. След като направих общ преглед, разгледах по-отблизо една-две, и точно проучвах плакат с надпис „Американски съвет по здравеопазване, 1947“, когато чух стъпки, изправих се и се обърнах.

Тя влезе, застана и ме изгледа със зелените си очи.

— Какъв проблем има с цветята?

Очите й не бяха зачервени, сякаш е проляла море от сълзи, но не бяха и весели. При по-щастливи обстоятелства вероятно бих я класирал под трийсет години, но не и в този случай. Да, беше хубава. Не носеше обици. На бузата й не личеше драскотина, но бяха минали четири дена, откакто Пит я бе видял, а той не ни беше дал точни данни за дълбочината и формата. Затова нямаше особена надежда да открием някаква следа от тази драскотина нито по Джийн Ести, нито на нечие друго лице.

— Вие ли сте мис Джийн Ести?

— Да. Какво е станало с цветята?

— Точно затова съм дошъл. Може би сте чували за Ниро Улф?

— Детективът ли?

— Да.

— Разбира се.

— Добре. Идвам от негово име. Казвам се Арчи Гудуин и работя при него. Иска да изпрати цветя за погребението на мисис Фром и би желал да знае дали бихте възразили да са орхидеи при условие, че са Miltonia roezli alba — те са чисто бели и много красиви.

Тя ме изгледа за секунда и после изведнъж избухна в смях. Не беше благозвучен. Раменете й се разтресоха и едва успя да се добере до един стол, седна, наведе се и хвана глава с ръце. Икономът се приближи да погледне през отворената врата, отидох до него и му казах съчувствено, че имам опит с такива кризи, което не беше лъжа и че не е зле да затвори вратата. Той се съгласи. После за малко си помислих, че може би трябва да я извадя от това състояние, но тя започна да се успокоява, а аз седнах на един стол. Скоро се изправи и избърса очите си с кърпичка.

— Това, което ме изненада — каза тя, — е облеклото ви. Комично е. Да дойдете облечен така и да питате дали имаме някакви възражения срещу орхидеите! — Наложи се да: спре за секунда, за да си поеме дъх. — Погребението ще бъде без цветя. Сега може да си вървите.

— Костюмът беше само средство да проникна.

— Разбирам. С измама. С каква цел?

— За да се видя с вас. Слушайте, мис Ести. Съжалявам, че дегизировката ми предизвика този малък пристъп, но сега ще трябва да поседите няколко минути, докато нервите ви се успокоят, а междувременно защо не ми позволите да ви обясня. Предполагам, известно ви е, че мисис Фром дойде да се види мистър Улф вчера и му даде чек за десет хиляди долара.

— Да, аз водя личната й чекова сметка.

— Спомена ли ви за какво е чекът?

— Не. На кочана вписа единствено думата „аванс“.

— Е, аз не мога да ви кажа за какво е чекът, но тя трябваше да се срещне с мистър Улф отново днес. Чекът беше подпечатан вчера и ще го внесем в понеделник. Мистър Улф изпитва отговорност към мисис Фром и счита, че е длъжен да разследва смъртта й.

Дишането й се нормализира.

— Полицията води разследване. Последните двама си тръгнаха само преди половин час.

— Разбира се. Ако разкрият случая, добре, но ако не успеят, то мистър Улф ще го стори. Не искате ли да намери убиеца?

— Има ли значение какво искам?

— Има значение за мистър Улф. Полицията може да нарежда на всички замесени лица: „Отговаряйте на въпросите, да не стане лошо!“, но той не може. Иска да говори с вас и ме изпрати да ви доведа в офиса му, а аз мога да ви убедя да дойдете само по един от три начина. Бих могъл да ви заплаша, ако имах под ръка някаква добра заплаха, но нямам. Бих могъл да ви подкупя, ако знаех с каква примамка да си послужа, но не знам. Единственото, което ми остава, е да ви кажа, че мисис Фром дойде да се види с него и му връчи чека, а той има причини да смята, че смъртта й е свързана с работата, за която го нае и затова се чувства задължен да разследва и иска да започне, като разговаря с вас. Въпросът е дали вие искате да помогнете. Естествено, предполагам, че бихте искали, без никакви заплахи или подкупи, дори да разполагах с такива. Офисът ни е на Трийсет и пета улица. Полицаят пред къщата ще ни спре такси и ще сме там за петнайсет минути.

— Имате предвид сега?

— Разбира се. Тя поклати глава.

— Не мога. Трябва да… Не мога. — Беше възвърнала самообладанието си и всички следи от пристъпа бяха изчезнали. — Твърдите, че въпросът е дали искам да помогна, но не е така. Въпросът е с какво мога да помогна. — Поколеба се и ме изгледа изпитателно: — Реших да ви кажа нещо.

— Ще ви бъда признателен.

— Споменах, че двамата полицаи — детективите — си тръгнаха преди половин час.

— Да.

— Е, докато бяха тук, малко преди да излязат, някой се обади по телефона на единия. Като свърши разговора, той каза, че е възможно да ме потърси Ниро Улф, вероятно чрез помощника си Арчи Гудуин. Може би ще ме помоли да се видя с него и в такъв случай се надява, че ще сътруднича на полицията, като отида при Улф, а после им разкажа точно какво е говорил той.

— Това е интересно. Съгласихте ли се да им сътрудничите?

— Не. Не поех ангажимент. — Тя стана, отиде до бюрото, извади пакет цигари от чекмеджето, запали си и дръпна дълбоко два пъти. Остана права, като ме гледаше. — Казах ви това по чисто егоистична причина. Моето мнение е, че Ниро Улф е по-умен от всички полицаи, но независимо дали е така или не, вчера мисис Фром отиде да се консултира с него и му даде този чек, а аз не знам за какво. Тъй като съм нейна секретарка, аз, разбира се, съм замесена в това, неизбежно е, но няма да направя нищо, с което да се замеся още повече, а това със сигурност би станало, ако отида да се видя с Ниро Улф. Ако не съобщя на полицията какво ми е казал Улф, те никога няма да ми простят, а ако им кажа — какво би станало, ако ме пита за нещо, което мисис Фром му е поверила и не би искала полицията да знае?

Тя дръпна още веднъж от цигарата, отиде до бюрото, загаси я в пепелника и се върна.

— Ето това е положението. Аз съм само едно мило невинно провинциално момиче от Небраска. Не разсъждавам. Ако десет години самостоятелен живот в Ню Йорк не са ме научили как да се пазя да не ме блъсне кола, значи никога няма да се науча. Наистина попаднах в тази бъркотия, но нямам намерение да казвам и да правя нищо, с което бих влошила положението за себе си. Ще трябва да си намеря работа. Не дължа нищо на мисис Лора Фром — аз работех за нея, тя ми плащаше, при това не особено щедро.

Гледах я отдолу нагоре и ако действително бях успял да си придам желаното изражение, лицето ми беше сериозно и изпълнено с разбиране. Колосаната яка се врязваше във врата ми.

— Най-малко аз бих оспорвал това, мис Ести. Самият аз съм в Ню Йорк доста повече от десет години. Казвате, че полицията иска от вас да й съобщите разговора с Ниро Улф, но споменаха ли нещо за Арчи Гудуин? Помолиха ли ви да им предадете и разговора с мен?

— Мисля, че не.

— Добре. Не че аз имам да ви кажа нещо особено, но бих искал да ви задам няколко въпроса, стига да седнете.

— Цял следобед седях и отговарях на въпроси.

— Не се и съмнявам. Но, например, къде бяхте снощи от десет до два часа?

Тя ме изгледа учудено.

— Вие ли ме питате?

— Не, само ви давам пример на какви въпроси сте отговаряли цял следобед.

— Е, ето ви и пример какви са били отговорите. Вчера между пет и шест мисис Фром ми продиктува десетина писма. Малко след шест отиде да се преоблече, а аз се обадих на няколко души, както ми беше поръчала. Малко след седем, след като излезе, вечерях сама, после написах на машина писмата и отидох да ги пусна в кутията на ъгъла. Това беше към десет часа. Върнах се веднага и казах на Пекъм, иконома, че съм изморена и отивам да спя, качих се в стаята си, пуснах радио \УС#ХК [???] да послушам музика и си легнах.

— Чудесно. Значи живеете тук?

— Да.

— Още един пример. Къде бяхте във вторник следобед от шест до седем?

Тя седна и ме изгледа учудено.

— Прав сте, и за това ме питаха. Защо? Свих рамене.

— Искам само да ви покажа, че знам какви въпроси задава полицията.

— Лъжете. Какво е станало във вторник следобед?

— Първо ми кажете как им отговорихте.

— Не се сетих веднага. Онзи ден мисис Фром отиде на заседание на Изпълнителния комитет на АС АДИП — Асоциацията за подпомагане на бежанци. Разреши ми да взема кола — откритата кола — и прекарах следобеда и вечерта да търся из целия град двама бежанци, на които АСАДИП иска да помогне. Така и не успях да ги намеря и се прибрах след полунощ. Би ми било много трудно да дам отчет за всяка минута през онзи следобед и вечерта и нямам такова намерение. Длъжна ли съм? Какво се е случило във вторник между шест и седем?

— Да направим една трампа? Кажете ми къде беше мисис Фром вчера следобед от три и петнайсет до пет часа, какви писма ви продиктува от пет до шест и на кого се обади по телефона, а аз ще ви кажа какво се е случило във вторник.

— Пак примерни въпроси, задавани от полицията.

— Естествено. Но тези ми допадат.

— Тя изобщо не се обажда по телефона, но ми поръча аз да позвъня по-късно на разни хора и да ги поканя да си купят билети за благотворително представление за училището „Майлстоун“. Списъкът съдържаше двайсет и три имена и полицията го има. Писмата, които ми продиктува, бяха различни, но нямаше нищо особено. Мистър Кафнър и мистър Хорън ми наредиха да дам на полицията копия от тях — така и направих. Ако искате да се помъча да си спомня, струва ми се…

— Няма значение. Какво е правила, след като е излязла от офиса на АСАДИП, до момента, в който се прибра вкъщи?

— Знам за две неща. Влязла е в един магазин на Медисън авеню да си купи ръкавици — донесе ги вкъщи — а после се е отбила в кантората на Пол Кафнър. Не знам какво друго е правила. Какво се е случило във вторник?

— Една кола спряла на светофара на ъгъла на Девето авеню и Трийсет и пета улица. Жената, която карала, казала на едно момче да повика полиция.

Тя се намръщи.

— Какво?

— Казах ви.

— Но какво общо има това? Поклатих глава.

— За повече не сме се пазарили. Обещах да ви кажа само какво се е случило. Това е много сложна работа, мис Ести, може да решите да съобщите на полицията какво ви е казал Арчи Гудуин, и едва ли ще им хареса, че съм тръгнал да обяснявам на заподозрените как точно е станало всичко.

— Аз не съм заподозряна.

— Моля за извинение. Мислех, че сте. Все едно, не съм…

— Защо трябва да съм заподозряна?

— Ако не за друго, то защото сте били близо до мисис Фром, знаели сте къде е била снощи и също, че колата й е била паркирана наблизо. Но и да не беше така, не бих се заел да ви просвещавам. На мистър Улф това може да не му хареса. Ако размислите и дойдете да се видите с него довечера след осем или утре в единайсет часа, когато приема, може да му хрумне да ви разкаже всичко. Той е гений, така че човек никога не знае. Ако вие…

Замълчах, защото вратата се отвори. Отвори се широко и влезе мъж. Той понечи да каже нещо на мис Ести, но като видя, че не е сама, спря, застана на място и ме огледа.

Когато стана ясно, че нито тя се кани да ни представи, нито той се готви да попита кой е непознатият, наруших мълчанието.

— Казвам се Арчи Гудуин, работя при Ниро Улф. — Забелязах погледа му и добавих: — В момента съм дегизиран.

Той тръгна към мен с протегната ръка, станах и я поех.

— Аз съм Пол Кафнър.

Природата не го беше дарила с висок ръст — стигаше ми до носа. Имаше голяма уста, тънки кафяви мустачки, подстригани не съвсем успоредно на дебелите устни и не бих казал, че прави точно такова впечатление, каквото се очаква от експерт по връзки с обществеността, но признавам, че изпитвам предубеждение към мустаци, които се опитват да минат за оскубана вежда.

Усмихна ми се да покаже, че съм му симпатичен, одобрява всичко, което съм казал и направил през живота си и разбира напълно всичките ми проблеми.

— Извинете — каза той, — налага се да ви прекъсна и да взема мис Ести, има някои неотложни въпроси. Ще се качите ли горе, мис Ести?

Беше прекрасно изпълнение. Вместо това би могъл да изкрещи: „Изчезвай оттук, за да питам мис Ести какво по дяволите се мъчиш да я излъжеш!“, което всъщност си мислеше. Но той не беше такъв човек! Бях му толкова симпатичен, че не би изрекъл нищо, с което да ме обиди.

Мис Ести стана и излезе, той тръгна след нея, но на вратата спря и се обърна към мен:

— Беше ми много приятно да се запознаем, мистър Гудуин. Слушал съм много за вас и, разбира се, за мистър Улф. Жалко, че трябваше да се срещнем в толкова труден момент.

— Той изчезна зад вратата, но чух ясно гласа му: — Пекъм, мистър Гудуин си тръгва. Виж дали иска да му намериш такси.

Добро, чисто и бързо изпълнение. Явно — с този мустак — и той беше дегизиран.