Рекс Стаут
Златните паяци (11)

11

В шест и трийсет същия следобед седях на твърд дървен стол в доста тесния кабинет на заместник-прокурора Манделбаум и държах реч.

Публиката се състоеше от трима души — достатъчно за такова помещение. Манделбаум, закръглен човек на средна възраст, на когото предстоеше след две години да бъде отнесен към категория „плешиви“, седеше на бюрото си. До него се намираше едно ченге от Отдел „Убийства“, казваше се Рендъл, беше висок, с тесни рамене и само кожа и кости. Срещу мен седеше Джийн Ести, с тъмносива рокля, която много не отиваше на зелените й очи, но вероятно в гардероба си не беше намерила по-подходящ тоалет за погребението.

Разговорът, състоящ се главно от въпросите на Манделбаум, на които ние двамата с мис Ести отговаряхме, продължи горе-долу десетина минути, докато в един момент почувствах, че вече има подходяща атмосфера за моята реч и я произнесох.

— Не ви обвинявам — казах на Манделбаум, — че си губите времето, нито дори, че губите моето, защото знам, че деветдесет процента от разследването на едно убийство се състои в обикаляне на погрешни адреси, но нещата се проточиха прекалено дълго. Къде се намираме сега? Независимо какви са фактите, аз във всички случаи ще изляза с достойнство. Ако мис Ести си е измислила всичко, не съм ви нужен, за да ви помагам да откриете защо. Ако казва истината и съм й направил въпросното предложение от свое име, вече уведомихте мистър Улф по телефона и той е този, който ще ме пече на шиш, не вие. Ако Улф ме е изпратил при нея с предложението, както предпочитате да мислите, за какво се вдига толкова шум? Той би могъл да пусне обява във вестника и да предложи копие от разговора си с мисис Фром на всеки, който е готов да заплати цената. Това може да не е много благородно и не би ви харесало, но за какво бихте го подвели под отговорност? Дойдох тук по ваше искане, а сега желая да си отида вкъщи и да се помъча да убедя работодателя си, че не е хранил змия в пазвата си.

Не беше чак толкова лесно, но след още пет минути ми разрешиха да си тръгна, без да се наложи да си пробивам път със стрелба. Джийн Ести не предложи да ме целуне за довиждане.

Наистина исках да се прибера вкъщи, защото трябваше да вечерям рано и след това да отида на среща с Ори Кедър. Към пет часа той беше пристигнал в офиса с доклад, който ми даваше основание да обезпокоя Улф и аз го качих горе. Улф беше кисел, но го изслуша. Продавачът от „Буде“ не бил виждал обици във форма на паяци — нито златни, нито някакви други, но беше дал на Ори списък с имена на хора, свързани с производители, вносители и търговци на едро и дребно, а Ори ги беше проверил, главно по телефона. Към четири часа вече почти се канел да докладва, че в Ню Йорк никога не е имало дори една обица във форма на паяк, когато представителят на един търговец на едро го посъветвал да поговори, с доставчика на фирмата, мис Грамън.

Мис Грамън заявила, че видяла обици-паяци и не останала възхитена. Един ден преди няколко седмици — не можела да посочи точната дата — минавала по Четирийсет и шеста улица, спряла да разгледа една витрина и ги видяла — две големи обици-паяци в кутийка със зелено кадифе. Сторили й се ужасни, със сигурност никога не би предложила такъв модел на своята фирма и се изненадала, че ги вижда на витрината на „Джулиъс Гърстър“, защото повечето бижута, предлагани в неговото магазинче, говорели за отличен вкус.

Дотук добре. Но Ори отишъл веднага в магазина на Гърстър и ударил на камък. Той твърдеше, че подходил майсторски, като казал на Гърстър, че е видял обиците на витрината и иска да ги купи. Но Гърстър си затворил устата още от самото начало. Не отрекъл, но и не потвърдил, че е имал в магазина подобни обици. Позицията му, изразена много пестеливо, била, че няма спомен за такъв артикул, а ако е бил изложен на витрината, не помни как и на кого го е продал. Позицията на Ори, изразена без да пести думи, беше, че Гърстър е долен лъжец и иска разрешение да го залее с бензин и да го запали. И така, двамата с Ори щяхме да посетим мистър Гърстър в дома му вечерта, въпреки че не ни беше поканил.

През деня се случиха различни други събития, които не си струва да описвам в подробности — обадиха се Сол Панцър и Фред Дъркин, които не бяха открили нищо ново, а също и Лон Коен с цел да подпитва. Трябва да спомена отсъствието на едно събитие — не получихме призовка от Джеймс Албърт Мадокс да върнем сумата. Нашият адвокат Паркър се почувства пренебрегнат.

С Ори се срещнахме в осем часа на ъгъла на Седемдесет и четвърта и Кълъмбъс Авеню и тръгнахме на изток към адреса близо до Сентръл Парк Уест, през ситния дъжд, който заваля късно следобед. Ако жилищните сгради в Ню Йорк могат да се разделят на две категории — си без навеси — тази попадаше по средата. Стълбовете от входа до улицата стояха, но върху тях нямаше опънато платно. Във фоайето казахме на портиера: „Отиваме при Гърстър“ и влязохме в асансьора. Човекът, който го обслужваше, ни съобщи, че апартаментът е 11Р.

Отвори ни осмокласник на възрастта и с телосложението на Пит Дросос, но много по-спретнат и чист. Щом го видях, моментално се отказах от стратегията, която бяхме разработили и избрах друга. Казах на Ори:

— Благодаря, че ме изпрати. До скоро виждане. Трябваше му около секунда да разбере, което за него беше постижение.

— Няма защо — каза той и тръгна към асансьора. Момчето ме поздрави, аз отвърнах, казах му името си и че искам да се видя с мистър Джулиъс Гърстър.

— Ще му предам, сър. Моля, почакайте — каза то и изчезна. Не прекрачих прага.

След малко излезе един мъж. Беше малко по-нисък и по-възрастен от мен. Имаше дребно лице и черна, пригладена назад коса, а по спретнатост и чистота не отстъпваше на сина си — надявах се, че момчето му е син.

— Искали сте да ме видите? — попита той любезно, но хладно.

— Да, ако е удобно. Казвам се Гудуин и работя при Ниро Улф, частния детектив. Искам да ви питам нещо във връзка с убийството на едно момче — дванайсетгодишно момче на име Питър Дросос.

Изражението му не се промени. Както щях да се убедя по-нататък, то никога не се променяше.

— Не знам нищо за убийството на никакво момче — заяви той.

— Не, знаете, но не се сещате — възразих аз. — Това, което знаете, може да е от съществено значение за разкриването на убиеца. Мистър Улф смята така. Може ли да вляза за пет минути и да ви обясня?

— Полицай ли сте?

— Не, сър. Частен детектив. Момчето е било прегазено умишлено с кола. Става въпрос за брутално убийство.

— Влезте. — Той се отдръпна и ми направи път да мина. Не ме покани в хола, откъдето излезе, а ме поведе по коридора в обратната посока и влязохме в малка стая, чийто стени бяха покрити с книги и картини. В ъгъла имаше малко бюро, до прозореца — маса за шах и два тапицирани стола. Покани ме на единия стол и седна на другия.

Разказах му за Пит, не надълго и нашироко, но достатъчно, за да разбере цялата история — за разговора му с Улф, за второто му посещение на другия ден, само няколко часа преди Стъбинс да ни донесе новината за смъртта му, и за визитата на мисис Дросос с цел да ни предаде последните думи на Пит и четирите долара и трийсет цента. Предадох всичко без излишна емоционалност. После се заех с него.

— Има усложнения, с които няма да ви занимавам, освен ако не пожелаете. Например, мисис Деймън Фром носела обици във форма на златни паяци, когато била убита в петък през нощта. Но онова, за което ви моля, е да ми помогнете да разкрием убиеца на момчето. Полицията не е стигнала доникъде. Както и мистър Улф. Според него най-добрата възможност да открием някаква следа са обиците, които според Пит носела жената от колата. Не можем да намерим никой, който е виждал жена с такива обици — с изключение, разбира се, на мисис Фром — и мистър Улф реши да се помъчи да почне от другия край. Възложи на един човек, казва се Кедър, да открие някой, който продава такива обици. До днес следобед Кедър вече беше почти сигурен, че в Ню Йорк няма нито такъв човек, нито такава фирма, и после се натъкна на нещо. Едно надеждно лице, което може да потвърди, ако е необходимо, му съобщило, че е видяло такива обици на вашата витрина преди няколко седмици. Той дошъл при вас и сте му казали, че не си спомняте.

Направих пауза, за да му дам възможност да отговори, но той не изяви такова желание. По дребното му лице не личеше никаква реакция.

Продължих:

— Разбира се, бих могъл да повиша глас и да се държа по-грубо. Бих могъл да ви кажа, че не е за вярване неотдавна да сте имали в магазина си такава необикновена стока и да не си спомняте нищо за нея. Вие бихте могли да ми отвърнете, че не е за вярване, но е така. После бих могъл да ви кажа, че паметта ви трябва да се поосвежи, но тъй като аз не разполагам със средство затова, ще се наложи да се обърна към някой друг, а именно инспектор Креймър от Отдел „Убийства“, колкото и да ми е неприятно.

Облегнах се спокойно на стола.

— Затова не казвам нищо. Предпочитам да ви изложа работата по същество. Момчето е преднамерено убито от човек, на когото не е сторило нищо лошо. Това стана преди пет дни и досега не е открита никаква следа. Възможно е никога да не се открие, освен ако не намерим жената, която е карала тази кола. Носела е обици във форма на паяци, явно единствените такива в Ню Йорк, и те са били забелязани на витрината ви преди по-малко от месец. Питам ви, мистър Гърстър, това няма ли никакво въздействие върху паметта ви?

Той облиза устни с крайчеца на езика си.

— Много ме затруднявате, мистър Гудуин.

— Не аз ви затруднявам, а човекът, който е убил Пит.

— Да, разбира се. Не знаех нищо за това. Обикновено не поглеждам убийствата във вестниците. Прочетох нещо за смъртта на мисис Фром, включително тази подробност, че е носила обици във форма на паяци. Вие сте напълно прав — те са уникати. Имам човек в Париж, който подбира необикновени бижута за мен. Беше включил обиците в една пратка, която получих в края на април. Изработени са от Леркари.

— И ги изложихте на витрината си?

— Точно така. Когато вашият човек ме попита… Как казахте, че е името му?

— Кедър.

— Да, когато ме попита за тях, предпочетох да не си спомня. Подозирах, че е полицай, разследващ смъртта на мисис Фром, въпреки че не знаех защо са важни обиците, а изпитвам дълбок страх от всякакъв вид сензации. Би било много неприятно да видя името си във вестника. Ще бъда изключително признателен, ако ми спестите това, но не ви моля за обещание. Ако е необходимо да свидетелствам, ще свидетелствам. Продадох обиците в понеделник следобед, единайсети май. Една жена ги видя на витрината, влезе и ги купи. Плати сто и четирийсет долара с чек. Беше мисис Деймън Фром.

Би било голямо изживяване да поиграя покер с тази птица. — Нямате съмнения в това? — попитах аз.

— Никакви. Чекът беше подписан „Лора Фром“ и я познах — бях виждал нейни снимки. Почувствах се длъжен да ви съобщя това, мистър Гудуин, след като ми разказахте за убийството за момчето, по разбирам, че няма да е от никаква полза, тъй като жената в колата е била мисис Фром и тя е мъртва.

Можех да му кажа, че мисис Фром не е била жената в колата, по съм обещал на баба ми никога да не дрънкам, само за да покажа на другите колко много знам, затова се сдържах. Поблагодарих му, казах му, че според мен няма да е нужно името му да се появява във вестниците и станах да си вървя. Когато стигнах до вратата и протегнах ръка, а той любезно я прие, лицето му беше с точно същото изражение, с което ме посрещна.

Ори ме чакаше във фоайето. Като излязохме пак на улицата под дъжда, попита:

— Накара ли го да проговори?

— Разбира се, какво по-лесно от това? Каза ми, че с удоволствие би ти съобщил всичко още следобед, но те хванал да пъхаш някаква гривна в джоба си. Мисис Фром ги е купила на единайсети май.

— По дяволите! Какво ще ни помогне това?

— Не е по моята част. Улф се занимава с мисленето. Аз само оправям работите, които си оплескал.

Спряхме такси на Сентрал Парк Уест и той се качи с мен.

Улф беше в офиса и гледаше телевизия, която му доставя голямо удоволствие. Наблюдавал съм го да пуска телевизора осем пъти за една вечер, да гледа с възмущение от една до три минути, да го изключва и да се зачита пак в книгата си. Веднъж ми изнесе дълга реч на тази тема, която някой ден може да запиша. Щом влязохме с Ори, той завъртя копчето.

Докладвах му. Накрая добавих:

— Признавам, че поех риск. Ако момчето не му беше син, а племенник, когото би искал да удуши, бях загубен. Препоръчвам, ако докладваме на ченгетата, да пропуснем името му. А Ори иска да знае какво ще ни помогне това?

— И аз искам — изсумтя той. — Обади се Сол. Захванал се е с нещо, но не знае с какво.

— Споменах ви, че го срещнах в АСАДИП.

— Да. Името му е Леополд Хайм и живее в един евтин хотел на Първо авеню — записано е в бележника. Имал е кратък разговор с мис Райт и също с помощника й, някой си мистър Чейни. Обърнал се е към тях за помощ. Влязъл е в страната нелегално и живее в ужас, че ще бъде заловен и депортиран. Те заявили, че не могат да му станат съучастници и да нарушат закона и го посъветвали да се консултира с адвокат. Отвърнал, че не познава адвокати и му дали името на Денис Хорън. Тази пушена треска беше много солена и съм жаден. Ще пиеш ли бира, Ори?

— Да, благодаря, ще пия.

— Арчи?

— Не, благодаря. Бирата ме обича, но аз не я обичам. Улф натисна копчето на бюрото си, за да сигнализира на Фриц за бира и продължи:

— Сол отишъл в кантората на мистър Хорън и му описал нещастието си. Хорън подробно го разпитал, като си водел бележки, и казал, че ще разгледа въпроса при първа възможност и ще му се обади. Сол се прибрал в хотела и прекарал в стаята цял следобед. В шест часа излязъл да хапне нещо и се върнал. Малко преди осем един мъж му дошъл на гости. Мъжът не си казал името. От известно време насам знаел за затруднението на Сол, съчувствал му и искал да му помогне. Тъй като трябвало да се мине както през полицията, така и през ЦРУ, щяло да струва скъпо. Според него общата сума, необходима да не го разкрият или тормозят, можела да възлезе на десет хиляди долара.

Улф извади от чекмеджето златната отварачка с посвещение от един бивш клиент, отвори една от бутилките, донесени от Фриц и си паля. Той изчака Фриц да отвори бирата на Ори и продължи:

— Разбира се, Сол изпаднал в отчаяние и заявил, че е невъзможно да намери такава сума. Мъжът бил готов на отстъпки. Казал, че не е нужно да плаща наведнъж, допустимо е да се издължи на седмични или месечни вноски. Добавил, че предоставя на Сол двайсет и четири часа да намери начини за това, а всеки опит да изчезне или да се скрие ще бъде катастрофален. Обещал да се върне утре по същото време и си отишъл. Сол го проследил. Да се решиш на такъв подвиг — да тръгнеш след подобен тип при тези обстоятелства — естествено би било безразсъдно и за най-опитния детектив и според мен рисковано дори за Сол. Но той се справил. Проследил го до един ресторант на Трето авеню, близо до Четиринайсета улица. В момента мъжът се храни в ресторанта. Сол се обади преди двайсет минути от отсрещния телефон.

Улф отпи глътка бира. Канех се, като свърши разказа си, да си направя един по-силен коктейл, за да удавя спомена за студения дъжд, но сега се отказах. Пред очите ми беше Сол и знаех как се чувства, свит в някаква дупка на Трето авеню, за да се скрие от дъжда, вперил поглед към ресторанта отсреща, надявайки се от все сърце, че неговият човек няма да позвъни на някой приятел да дойде да го вземе с колата. Тъй като ставаше дума за Сол, най-вероятно вече беше наел такси и то го чакаше на ъгъла, но дори и така…

— Мога да взема колата — предложих аз — и да откарам Ори при Сол, а аз ще чакам на волана. На нас тримата не би ни се изплъзнал и Худини.

Ори изпи бирата си на един дъх, стана и промърмори:

— Да вървим.

— Сигурно трябва — намръщи се Улф.

Хора, които не само желаят, а горят от нетърпение да излязат на улицата, като не дават пет пари за опасностите, дебнещи отвсякъде, винаги го изваждат от равновесие. Ако това става вечер, толкова по-зле, но ако отгоре на всичко вали дъжд, цялото нещо за него приема фантастични пропорции.

— Вървете — въздъхна той.

Телефонът иззвъня. Улф не помръдна, затова вдигнах слушалката на моето бюро.

— Домът на Ниро Улф, говори Арчи Гудуин.

— Обажда се Фред, Арчи. Трябва да слуша и шефът.

— Ще свършиш ли бързо?

— Не, доста е дълго и ще ми трябваш. Аз съм…

— Почакай секунда. — Обърнах се към Ори: — Фред е на телефона и нещо се вълнува. Ти тръгни сам. Най-сигурно ще хванеш такси на Десето авеню. Ако Фред не се нуждае от мен повече от Сол, след малко и аз ще дойда при вас. В противен случай няма да дойда.

Ори взе адреса на ресторанта и изчезна. Улф вдигна слушалката си.

— Готово, Фред — казах аз в моята слушалка. — Мистър Улф вече е на телефона.

— Откъде се обаждаш? — попита Улф.

— От една дрогерия на Девето авеню и Петдесет и пета улица. Струва ми се, че попаднах на нещо. Сутринта се видях с онзи човек от „Газет“, при когото ме изпрати Арчи и той ми даде куп сведения за Матю Бърч. Бърч има няколко порока, така че можех да си избирам, но основното му леговище е едно заведение на Девето авеню. Казва се „Бар и грил при Дани“. Намира се между Петдесет и четвърта и Петдесет и пета. Дани всъщност се казва Пинкас и се занимава с нелегални залагания. Заведението не отваря преди единайсет и през първия час е празно, а Дани се появи чак в един. Не останах вътре през цялото време, влизах и излизах няколко пъти и разпитвах всеки срещнат за Бърч. Естествено ченгетата са посещавали това място често през последните дни — сигурно и мен ме взеха за ченге, докато накрая си казах, какво пък толкова. Представих се на една малка компания под името О’Конър и обясних защо разпитвам за Бърч — някой ми е подхвърлил, че видял жена ми в една кола с него миналия вторник следобед, няколко часа преди да бъде убит. В тъмносив кадилак с номер от Кънектикът. Казах, че колата била спряла пред бара на Дани.

— Било е прекалено конкретно — изсумтя Улф.

— Сигурно сте прав. Но се мъчех да предизвикам нещо, а и нали ми казахте да следвам вашата хипотеза. И предизвиках нещо. Повечето не се заинтересуваха от мен, казаха ми само да не си тровя нервите и да си намеря друга жена, но после един от тях ме заведе в ъгъла и поиска да научи повече. Доста ме разпитва, отговарях му, както можех, а накрая ми каза, че според него са ме прекарали, но имал един познат, който може да ми съобщи всичко за Бърч, и ако искам да се срещна с него, най-добре да дойда тук между девет и половина и десет довечера. Казва се Липс Игън.

— Сега е девет и двайсет и осем.

— Знам. Канех се да нахлуя веднага след девет и половина, но се замислих. Арчи, да си чувал някога за Липс Игън?

— Не, доколкото си спомням.

— Аз като че ли съм чувал. Струва ми се, че навремето на доковете вършеше мръсната работа на Джо Слоукъм. Ако е същият май показах прекалено много карти и ще ме разкрият. Помислих си, че може би ще искаш да си наблизо, но ако не искаш, мога да продължа сам и да изиграя номера.

— Продължавай сам.

— Добре. — Гласът му не прозвуча възторжено.

— Но все пак почакай, докато дойда. От коя страна на авенюто е „При Дани“?

— От западната.

— Добре. Сега тръгвам. Ще взема колата. Като видиш, че паркирам от другата страна, влез в бара и се яви на срещата си. Ще остана на волана, докато чуя писъци или изтъркалят трупа ти навън. Ако излезеш с компания, ще потегля след теб. Ако излезеш сам, тръгни към центъра и не спирай — щом съм сигурен, че не те следят, ще те прибера. Разбра ли?

— Да. Как да го изиграя?

— Както каза мистър Улф, бил си много конкретен. Надробили сте си го, мистър О’Конър, сега ще си го сърбате. Ще ви потърся друга жена.

— Някакви нови инструкции, мистър Улф?

— Не. Действай.

Двамата затворихме. Извадих пистолета и кобура от чекмеджето, където ги бях прибрал предишния път, и си ги сложих. Улф седеше и ме гледаше намръщено. Трескавата физическа дейност и подготовката за нея го дразнят, но като практикуващ детектив той се подчинява на необходимостта да поставя другите — мен, например — в ситуации, в които може да бъдат застреляни, промушени с нож или хвърлени от някоя пропаст. Като се има предвид отвращението му към такива постъпки, това е много великодушно от негова страна. Извадих стара шапка и шлифер от гардероба в коридора и излязох. Взех колата от гаража зад ъгъла, прекосих към Десето авеню и потеглих нагоре. Дъждът се беше усилил и мъглата беше по-гъста, но и без това движението по Десето авеню е такова, че се налага да пълзите. Завих надясно по Петдесет и шеста, излязох на Девето авеню, минах в лявото платно и намалих. На ъгъла на Петдесет и пета имаше дрогерия. От другата страна на улицата видях неонов надпис БАР И ГРИЛ „ПРИ ДАНИ“. Свих към тротоара и спрях преди да се изравня с витрината. Загасих колата и свалих дясното стъкло, за да виждам. След половин минута Фред се появи на отсрещния тротоар, насочи се към бара и влезе. Беше 9:49.

Облегнах се назад — през отворения прозорец виждах добре бара, особено когато не минаваха коли, но те не бяха много. Реших да изчакам половин час, до 9:19, преди да пресека, да вляза и да проверя дали Фред е все още жив и здрав, но не се наложи да се измъчвам толкова дълго. Часовникът на таблото показваше десет и две минути, когато Фред излезе с някакъв човек, два пъти по-дребен от него. Човекът държеше дясната си ръка в джоба и се движеше от лявата страна на Фред, затова за секунда си помислих, че става въпрос за старата игра на придружител и придружаван, но после Фред забави крачка, а човекът тръгна в обратната посока.

Фред застана на тротоара, не ми направи никакъв знак и аз не помръднах. Човекът сви наляво по Петдесет и пета улица. Минаха три минути, през които останахме в това положение. После от Петдесет и пета излезе една кола, зави по авенюто и спря пред Фред. Караше я приятелят на Фред — беше сам. Фред се качи при него и колата потегли.

Двигателят ми беше още топъл и нямах трудности. Виждам добре нощем и дори в дъжда можех да им дам цяла пресечка преднина, а тъй като Девето авеню е широко и еднопосочно, можех да остана в моето платно, така че да не попадам в огледалото му. Едва обаче бях успял да изброя всичките си предимства, когато той бързо зави надясно по Четирийсет и седма. Пресякох диагонално под носа на огромен камион и свих след тях. Видях колата пред мен. На Десето авеню червеният светофар го спря и аз намалих скоростта. Когато светна зелено, той зави по Десето авеню, а аз успях да стигна дотам точно навреме, за да видя как потъва в един гараж. Докато мина покрай него, вече се беше скрил. Продължих, свих по Четирийсет и осма, паркирах на метър от пресечката, излязох и прекосих авенюто.

На табелата пишеше: „Гараж Нан“. Беше стара триетажна тухлена постройка — нищо забележително. Приближих се към входа, влязох и се огледах. Светлината беше слаба и Не виждах надалече. Двата горни етажа изобщо не бяха осветени. Единствената ярка светлина идваше от малка стая с два прозореца отдясно на входа. Вътре имаше две бюра и столове, но никакви хора. След като постоях там десетина минути без никой да се появи, реших, че това не ми харесва и няма да е зле да се помъча да разбера защо.

Отидох до ъгъла, пресякох на другия тротоар, върнах се обратно и спрях да погледна входа отсреща. Не се виждаха хора, но естествено сред стълпотворението от коли и автобуси, може би бяха заели позиция няколко взвода. Промъкнах се, минах наляво зад един микробус, застанах и се ослушах. Долових лек шум, а след малко някъде зад мен някой започна да си подсвирква „О, каква прекрасна сутрин“. Свирачът се приближаваше отдясно и аз се преместих към другия край на микробуса. Той завърши мелодията, но продължавах да чувам ясно стъпките му по бетонния под. Движеше се от дясната ми страна — за него лявата, — стигна почти до входа и после чух отваряне и затваряне на врата. Беше влязъл в офиса.

Тръгнах бързо, но тихо покрай стената и после се насочих към задната част през лабиринта от коли. Когато срещнех долепени брони, предпочитах да заобикалям, вместо да рискувам някой незатегнат болт да се откачи под тежестта ми. Насред пътя си набелязах обект — дървени стълби, които водеха нагоре — и се отправих натам, но като стигнах, намерих по-добра цел. Видях, че има и стълби надолу. Оттам се разнасяха гласове. Единият беше на Фред. Приближих се и застанах отгоре, но не можех да доловя думите.

В такава ситуация има само един начин да разузнаете, без да ви видят краката и обувките. Легнах на лявата си страна върху най-долното стъпало, опрях се с дясната на горното, много бавно приближих глава към прозореца и надникнах. Първо не виждах нищо друго, освен коли и части от коли, които се губеха в мрака, но надникнах, при което едва не си изкривих врата и установих, че гласовете идват зад вратата на нещо като импровизирана стаичка. Вратата беше отворена, но хората вътре не можеха да видят стълбите, без да излязат навън.

Изправих се на крака и тръгнах надолу, но не така бързо, както ви го предавам. Единственото, което може да направите, като слизате по дървени стълби, е да вървите открая, да стъпвате внимателно на всяко стъпало и от все сърце да се надявате, че дърводелецът си е свършил добре работата. Стигнах долу. Подът беше бетонен. Безшумно се приближих до първата кола отдясно, минах зад нея, промъкнах се към следващата и продължих нататък. Скрит в сянката, можех да наблюдавам и да чувам всичко, което ставаше вътре. Седяха на гола дървена маса насред стаята. Дребният мъж беше с лице към мен, а Фред — отляво, виждах го в профил. Фред беше поставил ръцете си на масата. Ръцете на дребния мъж също бяха на масата, но в едната държеше пистолет. Зачудих се как е успял да нареди така сцената, тъй като Фред не беше парализиран, но обяснението можеше да почака. Използвайки колата като опора за пистолета, можех да си избера всеки квадратен инч от дребосъка.

Той говореше:

— Не, не съм такъв човек, който ще ти тегли куршума само защото обича да натиска спусъка. Такъв човек все някой ден ще си намери белята. Предпочитам да не застрелвам никого, но както ти казах, Липс Игън мрази да си приказва с хора, които носят пистолети и това е негово право. Ще дойде всеки момент. Защо ти държа тая реч — не си мърдай ръцете! — защото сега ще ти взема пистолета, а ти си як и може да се опиташ да ми попречиш, затова не си въобразявай, че не ме бива да натисна спусъка. Тук в това мазе става идеално стрелбище. Някой ден може и да го направим.

По начина, по който държеше пистолета — здраво и без да трепва, но и без да го стиска — се виждаше, че е пълен лъжец. Явно обичаше да натиска спусъка. Продължи да го държи така, бутна стола си назад, изправи се и мина зад гърба на Фред.

Като застанете зад някого е малко неудобно да измъкнете пистолета изпод лявата му мишница с лявата си ръка, но той се справи много бързо и елегантно. Видях как Фред стисна зъби, но с изключение на това понесе всичко като джентълмен. Човечето се отдръпна крачка назад, погледна пистолета, кимна одобрително, пъхна го в страничния си джоб, върна се на стола си и седна.

— Бил ли си някога в Питсбърг, щата Пенсилвания? — попита той.

— Не — каза Фред.

— Там веднъж се запознах с един тип, който си правеше сам патрони. Не бях виждал подобно нещо. Твърдеше, че неговата барутна смес била по-силна, но всичко беше вятър работа. Просто беше луд, това е истината. Ако някой ден ми дойде толкова откачена идея, ще се откажа от занаята и ще се хвана да прекопавам боб. Излязох прав. Две-три години по-късно научих, че онзи тип си го е намерил в Сент Луис, щата Мисури. Според мен трябва да е забравил да сипе барут.

Той се разсмя. До този момент не хранех никакви лични чувства към него, но смехът му ми прозвуча неприятно.

— Ходил ли си някога в Сент Луис? — попита той.

— Не — отвърна Фред.

— И аз не съм. Знам, че е на Мисисипи. Ще ми се да видя тая проклета река. Веднъж един тип ми каза, че в нея имало алигатори, но докато не видя, няма да повярвам. Преди осем години…

Чу се звън. Стори ми се, че е от стаичката. Едно дълго позвъняване, две последователни къси, после още едно дълго. Дребосъкът тръгна покрай стената, като не сваляше погледа и пистолета си от Фред, протегна ръка към някакво копче и го натисна. Приличаше на едно късо, две дълги и едно късо натискане. После заобиколи, отиде до вратата и застана на прага с лице към стълбите, но без да изпуска Фред изпод око. Първо чух стъпки, после видях и краката на слизащия. Скрих се зад колата. Новодошлият естествено щеше да се огледа, а аз все още не бях готов да се присъединя към компанията.

— Здрасти, Морт!

— Здрасти, Липс. Чакахме те.

— Чист ли е?

— Да. Беше мушнал един Смит&Уесън под мишница да си мери температурата.

Останах в тази поза, докато чух, че новодошлият влезе в стаята, после бавно се надигнах и успях да погледна с едно око през прозореца на колата. Морт беше заел предишното си място и стоеше до стола. Липс Игън беше от другата страна на масата с лице към Фред. Беше доста як, с увиснали рамене и целият в сиво с изключение на синята риза — сив костюм, сива връзка, посивяло лице и малко сиво в тъмната коса. Носът му беше леко сплескан.

— Казваш се О’Конър, а?

— Да — отвърна Фред.

— Каква е тази история с Мат Бърч и жена ти?

— Някой ми спомена, че я видял в една кола с него миналия вторник следобед. Помислих си, че сигурно ми изневерява. Същата вечер го убиха.

— Ти ли го уби? — Фред поклати глава.

— Вчера за пръв път чух, че тя е била с него.

— Къде са ги видели?

— Колата била паркирана пред бара на Дани. Затова отидох там.

— Каква е била колата?

— Тъмносив кадилак седан. С кънектикътски номер. Виж какво, интересува ме само жена ми. Исках да я проверя. Този човек Морт, или както се казва, спомена, че ти можеш да ми помогнеш.

— Да. Възможно е. Къде са нещата му, Морт?

— Не съм го претърсил още, Липс. Чаках да дойдеш. Взех му само пистолета.

— Я да видим какво има.

Морт каза на Фред:

— Отиди да прегърнеш стената! Фред не помръдна.

— Първо — започна той, — да ви обясня за това име О’ Конър. Измислих го, защото не исках да споменавам моето, нали става въпрос за жена ми. Казвам се Дъркин, Фред Дъркин.

— Казах ти да отидеш до стената там отзад.

Фред се подчини. Направи три крачки и за да го виждам се налагаше да се преместя надясно и да подам глава зад предницата на колата. Нямаше смисъл да рискувам. Морт също изчезна. Чух слаб шум и след малко гласа на Морт:

— Не мърдай от мястото си.

После той пак се появи. Започна да изважда от джобовете си различни неща и да ги подрежда на масата. Нищо особено — вещи, каквито носи всеки мъж, но сред тях разпознах жълтия плик със снимките, които онзи ден бях дал на Фред.

Липс Игън прегледа купчинката и се спря на плика, портфейла и бележника. Той разгледа снимките, без да бърза. Когато проговори, гласът му беше съвсем друг. Не че до този момент беше дружелюбен, но сега звучеше наистина зловещо.

— Казва се Фред Дъркин и е частно ченге.

— Тъй ли? Мръсно копеле!

Гласът на Морт прозвуча така, сякаш Игън току-що му беше съобщил, че Фред търгува с наркотици.

— Сложи го пак на стола — нареди той.

Морт даде команда и Фред се появи в полезрението ми. Той се отпусна на стола и каза:

— Виж какво, Игън, и частният детектив си има личен живот. Научих, че жена ми…

— Затваряй си устата! За кого работиш?

— Това ти казвам. Исках да проверя…

— Казах, затваряй си устата! Откъде си намерил тези снимки?

— Това е друг въпрос. Те са отделно.

— Има го и Бърч. Откъде ги взе?

— Мислех, че може да открия нещо по убийството на онази мисис Фром и да изкарам нещо.

— За кого работиш?

— За никого. Това ти казвам. За себе си.

— Глупости! Дай ми пистолета, Морт, и намери въже и лещи.

Морт подаде пистолета, отиде до шкафа, отвори едно чекмедже и се върна с кълбо здраво въже и клещи. Клещите бяха средно големи и челюстите им бяха омотани с нещо, но не можех да определя точно с какво. Той мина зад Фред.

— Дай си ръцете отзад. Фред не помръдна.

— Искаш ли да те трясна по главата с твоя пистолет? Сложи си лапите отзад.

Фред се подчини. Морт размота въжето, отряза едно парче с нож, застана на колене, върза професионално китките на Фред, а краищата на въжето прекара през обръчите на стола и направи възел. После взе клещите. Не можех да видя какво прави с тях, но не ми беше нужно.

— Боли ли? — попита той.

— Не — отвърна Фред. Морт се разсмя.

— Внимавай! Трябва да отговориш на някои въпроси. Ако почнеш да се вълнуваш и да се дърпаш, може да ти откъсна някой пръст. Така че, мисли му! Готово, Липс!

Игън седна срещу Фред и сложи пистолета пред себе си.

— За кого работиш, Дъркин?

— Казах ти, Игън, за себе си. Кажи ми само дали си видял жена ми с Бърч — да или не — това е всичко!

Фред успя да довърши изречението си, но леко изохка и замръзна от болка. Сигурно можех да издържа още малко, да речем две минути, а и би било полезно да видя колко ще издържи Фред, но ако му счупеха някой пръст, Улф трябваше да плаща сметката на доктора, а аз обичам да се грижа за интересите на моя работодател. Затова се преместих надясно, облегнах пистолета на капака на колата, прицелих се в ръката на Игън и стрелях. После с един скок се озовах от другата страна и полетях с всички сили към вратата.

Помнех, че Морт сложи пистолета на Фред в левия си джоб и стига да не беше работил като жонгльор, по мои изчисления разполагах с около три секунди, още повече че беше застанал на колене. Той обаче не направи опит да се изправи — още преди да стигна до вратата се хвърли по лице зад Фред. Залегнах, погледнах под стола и видях, че вади пистолета от джоба си с лявата ръка. Бях готов и стрелях. После пак скочих на крака — или по-точно във въздуха — и се приземих зад стола на Фред. Морт все още беше на колене и протягаше дясната си ръка към пистолета, който беше на половин метър от него. Изритах го в корема, видях как се присви от болка и се обърнах към Игън. Той беше на три метра от мен и се навеждаше да вдигне пистолета си. Ако знаех в какво състояние е, щях само да стоя и да гледам. Както научих по-късно, куршумът ми не го беше засегнал. Бях улучил барабана на пистолета и го бях избил от ръката му. Той го беше стискал толкова силно, че сега пръстите му бяха изтръпнали и като се помъчи да го вдигне, не можа. Тъй като не знаех това, аз се хвърлих към него, блъснах го в стената, взех пистолета, чух шум зад себе си и се обърнах.

Фред по някакъв начин беше стигнал заедно със стола до мястото, където лежеше неговият пистолет и го беше настъпил с два крака. Морт се гърчеше на пода.

Останах неподвижен, като дишах дълбоко и все още треперех от възбуда.

— Боже милостиви! — възкликна Фред.

Не можех да говоря. Игън се беше облегнал на стената и разтъркваше дясната си ръка. От лявата ръка на Морт течеше кръв. Постоях още малко, докато дишането ми се успокои. Когато напълно се овладях, пъхнах пистолета на Морт в джоба си, извадих ножа си, приближих се до Фред и прерязах въжето. Той отмести крака от пистолета си, вдигна го, стана и се помъчи да ми се ухили.

— Отиди да полегнеш малко.

— Да. — Вече дишах почти нормално. — Онази птица горе може да полюбопитства какво става тук. Ще се кача да проверя. Гледай тези двамата да не вдигат шум.

— Нека аз да отида. Ти си свърши работата.

— Не, аз ще погледна. Наблюдавай тези пиленца.

— Бъди спокоен.

Излязох от стаята, приближих се до стълбите, спрях и се ослушах. Нищо. С пистолет в ръка, като гледах нагоре, бавно и предпазливо се заизкачвах. Съмнявах се дали пазачът на гаража ще представлява голяма заплаха, но можеше да се обади за помощ — възможно беше и Липс Игън да не е дошъл сам. След като току-що бях доказал пред публика, че съм като герой от криминален филм, възнамерявах да остана жив, за да се порадвам на аплодисментите. Затова щом погледът ми се изравни с пода на горния етаж, отново спрях да се огледам и ослушам. Пак нищо. Продължих и стъпих на бетона. Пътят, по който бях дошъл, беше не по-лош от всеки друг и поех обратно през лабиринта от коли и камиони. На всеки няколко крачки спирах да се ослушам и по средата усетих, че наблизо от дясната ми страна има някой. Това често ми се случва. Сигурно и миризмата играе някаква малка роля, но според мен човек по-скоро усеща такива едва доловими неща, когато зрението и слухът му са изострени докрай. Все едно, там имаше някой. Спрях и приклекнах.

Останах неподвижен, плътно притиснат до някакъв камион, напрягайки зрението и слуха си в продължение на десет часа. Е, добре — нека да е било десет минути. Започнах да се придвижвам към задната част на камиона със скорост трийсет сантиметра в минута. Исках да се огледам оттам. Стори ми се цяла вечност, но накрая успях. Застанах неподвижно, ослушах се, после протегнах шия и надзърнах предпазливо с едно око. На половин метър от мен стоеше човек и ме гледаше право в очите. Преди да успее да направи някакво движение, показах цялата си глава.

— Здравей, Сол — прошепнах аз.

— Здравей, Арчи — прошепна той.