Адам Кенеди
Принципът на доминото (54)

54

Почаках пет дни, без да излизам от стаята. След втория ден престанах да пия. След третия — не можех да ям. Не се бръснех, не се къпех, не сменях дрехите си.

Чаках. Нищо друго. Седях на един стол до прозореца, гледах как светлината се променя и се ослушвах за телефона. Прекарвах и нощта на стола, покрит с одеяло, борейки се със съня, страхувайки се, че ако заспя, може да не чуя позвъняването.

Не се и съмнявах, че щяха да ми се обадят. Това трябваше да стане. Това беше следващата логическа стъпка. Повтарях си го по стотина пъти на ден. И го вярвах.

Но всяка логика постепенно изтъняваше и отслабваше, думите започваха да губят значението си, като мелодия, повтаряща се непрекъснато. Към петия ден спрях да се ослушвам и за телефона.

Накрая отидох до една телефонна кабина в преддверието и се обадих в Чикаго. Навъртях директно дома на Апългейт в Оук парк. Обади се жена.

— Мисис Апългейт ли е? Розмари? — не можах да позная гласа си. Звучеше сухо, тънко и пресилено.

— Не, мисис Апългейт не е тук. Кой се обажда?

— Аз съм приятел на семейството и се обаждам отдалече, от Калифорния. Трябва да говоря с него.

— Съжалявам. Докторът е извън града, също и жена му. Аз съм тук с децата.

— Къде е той?

— Казвате, че сте му личен приятел?

— Да. Важно е.

— Ами… съжалявам много, но те са в Шотландия.

— Хубаво. Ще му се обадя там. Къде са отседнали?

— Там е работата, че не знам. Ако бяхте позвънили вчера, щях да мога да ви кажа. Престояха няколко дни в Единбург.

— Къде? В кой хотел?

— Точно това ви обяснявам. Заминали са оттам тази сутрин. Ще пътуват през Шотландия и Англия. Не очаквам да ми се обадят пет или шест дни…

Оставих слушалката и дълго гледах телефона. После се прибрах в стаята да си взема сакото, слязох отново с асансьора и излязох на улицата, като държах едно листче в ръката си. На него беше адресът на полицията.