Адам Кенеди
Принципът на доминото (37)

37

Играех с Телма същата игра, каквато и Тейг с мене. Знаех това. Мислех, че колкото по-малко информация има тя, толкова по-щастлива ще бъде. И в по-голяма безопасност. Докато нямаше какво хубаво да й съобщя, реших да не й говоря нищо.

— Те знаят ли кога ще има нов процес? — попита Телма.

— Трудно е да се каже. По някой път е трудно да се уреди бързо.

— През цялото време, докато бях в затвора, и после, когато излязох, а ти все още беше вътре, бях напълно смазана. Мислех си, че хора като нас нямат шанс, че ако някой иска да бъдем в затвора, нямаме друг избор, освен да отидем там. И сега изведнъж се появяват тези мъже и казват, че всичко, което искат, е да ни помогнат. Не мога да го повярвам. Те явно са хора от по-висока класа. Имам предвид това, че когато ти кажат нещо, не е трудно да им се повярва.

— Така е.

— Имам хубаво предчувствие за всичко — рече Телма. — По-рано не бях толкова сигурна. Мислех, че едва ли не има нещо невероятно в това, да се срещнем в една чужда страна и т.н. Но сега смятам, че образованите хора могат да действат само така — гладко и безболезнено. Всичко се оправя с течение на времето. Мислиш ли, че ще останем тук, докато дойде време за процеса?

— Не съм сигурен. Ще ни кажат, предполагам.

— Обзалагам се, че процесът ще мине като по вода. И после ще пишат по вестниците, че си съвсем невинен. Просто няма да го дочакам.

Колкото повече говореше Телма, толкова повече осъзнавах, че не мога да й разкажа онова, което знам. Нямаше да го преглътне. И така, аз само кимнах с глава, измислих отговорите, които щяха да й бъдат приятни, и не се осмелих да проговоря.