Джоан Джонстън
Коледа в Хоукс Уей (7)

Глава 7

Роулийн бе очарована от ранчото „Лейди Лък“.

— Направена е от дървени трупи, точно като къщите във филмите.

Гавин се усмихна и каза:

— Моят прапрадядо е дошъл от Кентъки и не е искал някаква испанска хасиенда или къща като в южняшките плантации. Искал е проста дървена колиба и е построил това.

— Проста? — попита тя, повдигайки вежди в недоумение.

Предците на Гавин може и да бяха построили примитивна дървена колиба, но поколенията Талбът очевидно бяха пристроявали, превръщайки я в прелестна бъркотия от етажи и издигайки я в най-различни посоки.

Масивната къща на ранчото и простите постройки бяха пръснати по хълма докъдето й стигаше погледът, засенчени от огромни дъбове. Заради топлото време в южен Тексас бяха оставили палтата и пуловерите си в куфарите в джипа и бяха облечени с тениски и дънки. Роулийн бе настояла Гавин да вземе торбата, пълна с коледни подаръци, тъй като в последната минута родителите й бяха добавили няколко подаръка и за Бет от тези, които бяха предназначени за близначките на Чери.

— Домът ти е красив — каза Роулийн на Гавин, докато пристъпваха на дървената веранда в двора.

— Благодаря! Виждайки го през твоите очи, мога да оценя колко уникален е в действителност.

Задната врата беше отворена и в тишината на ранното утро Роулийн можеше да чуе как някой си тананика Shèll be Comiǹ Round the Mountain. Не беше коледна песен, но някак си се вписваше в обстановката на дървената постройка и това накара Роулийн да се усмихне. Тя подуши въздуха, усети миризмата на мая и каза:

— Някой пече нещо.

— Това трябва да е Хестър.

— Но тя е болна.

— Не и за да изпече нещо, очевидно. Мога да разпозная тази миризма навсякъде. Всяко утро на Коледа Хестър прави една и съща закуска — най-вкусните, сиропирани орехови ролца, които някога си опитвала в живота си. Орехите са от дърветата тук в „Лейди Лък“, посадени от дядо ми, който е искал да се увери, че баба ще има орехи за коледните утрини.

— Гавин! Каква изненада! — каза тя и лицето й се разтегна в широка усмивка, когато той въведе Роулийн вътре. — Не те очаквахме преди обяд.

Хестър Талбът не изглеждаше болна, нито пък й личеше, че е на седемдесет и три. Беше висока, слаба и жилава, а сребристосивата й коса бе събрана в кок на тила, като няколко кичура се бяха изплъзнали и се спускаха по слепоочията й, подсилвайки изразителното й лице. Тъмните й очи блестяха с интерес, а походката й — беше облечена в каубойска карирана риза, дънки и ботуши — беше жизнена.

— Кой е това? — попита Хестър любопитно, но приятелски, докато оглеждаше Роулийн.

— Защо не си в леглото? — попита Гавин, прегръщайки баба си топло като мечка, която бе открила гърне с мед. — Предполагаше се, че си болна.

— Защо би си помислил такава глупост?

— Защото Руби Дженкинс се обади и каза, че си.

— Някой ден ще закача тази жена на собствения й телефонен стълб — каза Хестър поклащайки глава. — Казах й, че е настинка. Както виждаш съм здрава като бик. Или ще бъда, когато ми кажеш кого си ми довел за Коледа.

— С удоволствие, веднага щом взема думата — каза Гавин през смях.

Хестър очевидно не можеше да чака.

— Аз съм Хестър Талбът — представи се тя и протегна ръка за поздрав.

— Роулийн Уайтлоу — отвърна Роулийн, изненадвайки се от силното ръкостискане на Хестър и от твърдите мазоли по дланта й.

Проницателният поглед на старата жена накара сърцето й да се разтупти по-бързо. Едва ли някой можеше да я измами лесно. Хестър Талбът не беше глупачка. Едва сега Роулийн осъзна как се е чувствал Гавин при първата си среща с родителите й, докато се е преструвал. Тя отвори уста да каже истината, но Гавин заговори пръв.

— С Роулийн сме сгодени — каза той и плъзна ръка около кръста на Роулийн, като я дари с една игрива, но изненадващо чувствена целувка.

— Веднага престани, Гавин Талбът. Засрамваш горкото момиче — нареди Хестър. Ако можеше да се съди по червенина, която бе плъзнала по бузите й, то тя беше тази, която се нуждаеше от спасение.

— Толкова се радвам и за двама ви — каза тя и изчака Гавин да пусне Роулийн от прегръдката си. — Виждам, че носиш диаманта на Талбът.

— Надявам се, че нямаш нищо против.

Хестър изсумтя.

— Против? Този диамант пасва единствено на жените, за които мъжете от рода Талбът ще се оженят. Точно като обувката на Пепеляшка. Не може да бъде преправен, не знаеш ли? Не пасна на Сюзън — каза тя и хвърли многозначителен поглед на Гавин. — Но на теб ти стои перфектно.

Роулийн се взираше в Гавин, чудейки се защо не я беше запознал поне малко с историята на Талбът.

— Разбирам — каза тя.

Гавин подуши въздуха и каза:

— След колко време ще са готови прочутите ти орехови ролца?

Роулийн видя как по лицето на Хестър се изписа удоволствие от нетърпението и желанието на Гавин да опита ролцата й.

— Не повече от десет минути, може би по-малко. Обещах на Бет, че може да получи и бекон и яйца с тях. Детето едва успя да заспи, знаейки, че днес ще отворим подаръците. Милваше пакета, който изпратихте миналата седмица, сякаш е истинско бебе, а не кукла. И не ме питай как, но знам, че си й взел една. Въпреки това мисля, че ти ще си най-големия подарък, от който се нуждае наистина.

Роулийн наблюдаваше отстрани бабата и внука, намирайки утеха в очевидната любов помежду им. Точно така успя да забележи как Гавин се напрегна при споменаването на дъщеря му. Беше ясно, че не очаква срещата с голямо нетърпение, за разлика от Бет.

— Бет, откога стоиш там, момиче? — попита я Хестър. — Ела и кажи здравей на баща си.

Роулийн се обърна и видя високо и слабо момиче, което бе застанало на прага на вратата и се взираше в тях си големите си, изпълнени с тревога издължени очи, стъпила с единия си бос крак върху другия, облечено в нощница с щампи на цветя и бухнали ръкави. Беше се вкопчила в рамката на вратата с дясната ръка, докато показалеца на лявата навиваше нервно кичур от косата й — къса черна коса, разделена на път по средата и стигаща до брадичката й, обграждаше лицето й. Чипото й носле бе осеяно с лунички, а сиво-зелените й очи гледаха предпазливо към Роулийн изпод дълги мигли.

— Ела тук и прегърни баща си — окуражи Хестър детето.

За изненада на Роулийн, вместо да се затича към Гавин, Бет изчезна зад баба си, криейки се и надничайки към баща си.

Копнежът, изписан на лицето й, бе толкова сърцераздирателен, колкото и изражението и стиснатите устни на Гавин.

В гърлото й заседна буца. Преди да намери сили да проговори, таймера на фурната звънна.

— Ореховките са готови — обяви Хестър. — Защо не заведете Бет да се преоблече, докато ги извадя от фурната — предложи тя на внука си.

Роулийн се страхуваше от отказа на Гавин и не би могла да понесе болката на малкото момиченце.

— Имаш ли нещо против да дойда с теб? — попита тя Бет.

Бет погледна разтревожено към баща си.

— Татко казва, че не трябва да отивам никъде с непознати.

Роулийн се обърна към него. Сега той бе на ред. Очите й го умоляваха да направи правилния ход.

— Роулийн е моя приятелка — каза той на Бет. — Ако нямаш нищо против, бих желал да дойде с мен.

— Добре, тате. Може да дойде. — Протегна ръка към Роулийн и каза: — Ела, ще ти покажа стаята си.

Младата жена погледна през рамото си и срещна погледа на Гавин, докато Бет я дърпаше към дъното на коридора. Момиченцето просто искаше да я обича. Толкова ли бе трудно? Очевидно да. Гавин ги последва, но по изражението му, все едно го водеше на каубойско парти, където гостите се обесваха, докато останалите се прибираха по домовете си.

Обзавеждането в дома на Гавин отразяваше много различни периоди и стилове, също както и отвън, и Роулийн бе запленена от своеобразната украса.

Къщата в ранчото бе пълна с музейни експонати, но се виждаше, че е обитавана.

— Харесвам дома ти, Гавин — каза тя. Спря се на вратата на стаята на Бет и възкликна възхитена: — Леглото ти изглежда като покрит пътнически фургон.

Двойното легло имаше колела в четирите ъгъла и вместо традиционния балдахин, горната част бе направена от бяло платно, захванато на върха като тези, с които в миналото каубоите са се преселвали от едно място на друго.

— Това е било и леглото на баща ми — каза гордо Бет.

Роулийн гледаше как Гавин прокарва любящо ръка по резбованата дървена степенка, казвайки:

— Дядо го направи за мен.

Докато той се възхищаваше на леглото, Бет отиде до скрина. Оттам извади подходящи спортни дрехи и чорапи и започна да измъква нощницата си през глава.

— Искаш ли да ти помогна? — попита Роулийн, приближавайки се към нея.

Главата на Бет се показа през деколтето на нощницата и изражението на лицето й бе учудено. Очевидно бе, че малкото момиченце бе свикнало да се оправя само.

— Добре.

Роулийн седна на ръба на леглото и помогна на Бет да съблече нощницата, а след това й помогна да облече тениската и шортите, след което я взе в скута си, за да й сложи чорапите. Гавин стоеше настрана с ръце в джобовете, готов да хукне при първа възможност.

— Можеш да й сложиш лявата обувка, докато приключа с този чорап — предложи тя.

Младият мъж направи гримаса, но коленичи пред тях с чифт розови маратонки в ръка.

— Трябва да вържеш възела на две, тате — каза Бет. — Аз го връзвам така, както ти ми показа.

— Виждам — отвърна той, без да погледне към дъщеря си.

Бет седеше неподвижно, изпънала крак към баща си, и той й обу маратонката, завърза два пъти връзките и попита:

— Добре ли е така?

— Да — отвърна тя и посочи другия крак да й сложи и другата.

Когато двамата се поколебаха, след като Гавин обу маратонките, на Роулийн й стана ясно, че имаше някакъв ритуал след това. Тя изчака да види дали Гавин ще продължи. Той протегна колебливо ръце към Бет и когато тя се отпусна в прегръдките му, той я вдигна високо и я завъртя, казвайки:

— Може да скача от високи сгради само с едно въже!

Бет изкрещя от страх и удоволствие.

— Супер жена!

Роулийн се засмя.

— Дали супер жената носи розови маратонки?

— Някъде трябва да има розова кърпа, която да допълни тоалета — каза Гавин смутено, като остави Бет на земята.

— Хайде, татко. Нека да закусим, за да можем да отворим подаръците — предложи Бет, хвана баща си за ръка и го задърпа към вратата.

Роулийн гледаше Гавин, давайки му опора мълчаливо, и го последва извън стаята. „Не беше толкова зле, нали?“ сякаш питаше погледът й. Но когато седнаха на масата за закуска, очите му бяха изпълнени с тревога, докато гледаше как Бет бърбори с Хестър.

Роулийн не можеше да си обясни защо бе толкова важно за нея Гавин да приеме дъщеря си, и то не просто я да приеме, а да я обикне с цялото си сърце отново. Може би защото тя бе отхвърлена като дете и знаеше какво чувства Бет. И може би имаше нещо общо с надеждата, която взе още таеше, че тя и Гавин някой ден можеха да бъдат повече от добри приятели.

Може и да обичаше Гавин, почти бе сигурна, че го обича, но ако той не можеше да обича и все още нероденото й дете, нямаше да има бъдеще за тях двамата. Ако можеше да накара Гавин да обикне отново Бет, имаше надежда, че можеше да се научи да обича и детето, което растеше в нея. Младата майка вярваше в силата на любовта. Тя можеше да излекува всички рани и бе извор на радост. И ако имаше време, когато любовта изобилстваше, то това бе Коледа.

Дъщерята на Гавин бе прекалено развълнувана, за да седи мирно на стола и да закусва, и в момента, в който взе последното парче от чинията си, попита:

— Сега може ли да отворим подаръците?

Малкото момиченце се изстреля към хола, а Гавин, Роулийн и Хестър я последваха. Падна на колене на килима пред коледното дърво и очите й се разшириха при вида на торбата с подаръци, които Роулийн бе донесла със себе си.

— За кого са тези подаръци? — попита тя, обръщайки се към баща си.

Роулийн седна до нея с кръстосани крака и каза:

— Аз ги донесох. — Бръкна в торбата и извади един красиво опакован подарък. Провери надписа и обяви: — Този е за баща ти.

Видя как Гавин я погледна учудено от дивана, където се бе разположил.

— Не очаквах подарък.

— Знам — усмихна се тя, — но съм ти взела такъв.

— Отвори го, тате — помоли го Бет, подскачайки нагоре-надолу на мястото си. — Отвори го.

— Отвори го, момче — каза и Хестър, удобно разположена на дървения люлеещ се стол до камината. — Искаме да видим какво има вътре.

Изведнъж Роулийн се почувства нервна.

— Не бях сигурна какво да ти купя, затова…

— Каквото и да е, ще… — Гавин млъкна по средата на изречението, втренчен в подаръка й.

— Какво е, тате? — попита Бет, приближавайки се към него, за да има по-добра видимост.

Роулийн осъзна, че Гавин бе толкова погълнат от това, което държеше, че дори не бе забелязал приближаването на Бет, нито бе усетил ръчичката й на коляното си. Сега лицата им бяха близо едно до друго и тя можеше да види, че детето нямаше чертите на бащата. Очевидно Сюзън не бе излъгала, когато му бе казала, че Бет не е негово дете. Но колкото повече се взираше в тях, толкова повече забелязваше прилики между двамата. Бет накланяше главата си точно като Гавин, когато разглеждаше внимателно нещо. Сочеше към подаръка с два пръста, вместо с един, както Гавин правеше често. Бет намръщи вежди, имитирайки изражението на баща си.

Гавин се бе втренчил в малката, странно изглеждаща, увита в панделки и затворена с коркова тапа бутилка. Погледна Роулийн и попита:

— Какво е това?

Тя се засмя, прекоси стаята и седна до него на дивана, взимайки Бет в скута си.

— В бутилката има солена вода и пясък от плажа на остров Падре, където направихме пикника. Може да се използва за преспапие или…

Гавин я прекъсна, целувайки я силно по устата.

— Благодаря ти, Роулийн.

В следващия миг Бет слезе от скута й и се запъти към торбата, за да извади следващия подарък, оставяйки Роулийн да се взира в Гавин.

— Помислих, че може би ще искаш да имаш спомен…

Той я целуна отново с толкова страст, че я остави без дъх, след това се обърна към баба си и каза:

— Това е любовта в бутилка.

Сърцето на Роулийн се качи в гърлото й. Точно това бе чувствала, докато му приготвяше подаръка. Не бе осъзнала, че щеше да е толкова очевидно за него. Предвид обстоятелствата, се почувства неудобно, че той сподели това с баба си.

— Какъв прекрасен подарък — се обърна Хестър към нея. — Точно такъв подарък трябва да подарява годеницата на бъдещия си съпруг.

Роулийн усети как стомаха й се преобръща. „Не сега, моля те, не сега.“ Преглътна един-два пъти и извика:

— Гавин!

Той погледна към нея, изправи се, грабна я на ръце и се затича към банята.

— Какво й е на Роулийн? — изплака Бет.

— Ще има бебе — викна Гавин, докато тичаше.

Роулийн забеляза притесненото изражение на Хестър над рамото на Гавин, когато повика Бет при нея и й каза:

— Не, не сега.

Почувства се по-добре, след като изпразни стомаха си, но докато лежеше на леглото в спалнята на Гавин с влажна кърпа на челото, се чудеше какво ще каже Гавин на баба си. Не бе част от плана да разкриват бременността й на Хестър, въпреки че би трябвало да се сетят, че може да й прилошее — точно както и стана.

На вратата се почука леко и Хестър попита:

— Може ли да вляза?

Изправи се в леглото прекалено рязко, причерня й пред очите и затова легна отново, преди да каже.

— Да. Съжалявам, че ви създавам грижи — извини се на Хестър, която прекоси стаята.

— По-добре ли се чувстваш? — попита възрастната жена, сядайки на ръба на леглото.

— Току-що се опитах да седна в леглото прекалено рязко, но вече съм добре — отвърна Роулийн и се опита да седне пак, този път по-внимателно. Забеляза, че Хестър погледна към корема й, опитвайки се да разбере в кой месец е, и каза: — Терминът е през май.

— Планирате ли да се ожените преди това?

Бъдещата майка усети, че се изчервява, а бузите й горяха.

— Не сме определили дата все още.

— Направила си правилен избор — каза Хестър. — Той е добър човек. И добър баща. Във всеки случай беше, преди онази жена, за която бе женен, да разбие сърцето му.

— Няма нужда да ми казваш, че Гавин е прекрасен човек — отвърна Роулийн, — разбрах го вече.

— Тогава защо не сте минали под венчилото?

Роулийн стисна пръсти, за да не затрепери, и се втренчи в тях, сякаш можеха да й дадат отговора, от който имаше нужда. Въздъхна, погледна към Хестър и каза:

— Бебето не е негово.

— И ти се страхуваш, че той няма да бъде в състояние да го обича така, както би трябвало един баща да обича детето си? — предположи Хестър.

Роулийн кимна.

— Разбирам защо мислиш така, гледайки как това глупаво момче се отнася със собственото си дете.

— Неговото дете? — попита Роулийн.

— Да — каза Хестър. — Може във вените й да не тече неговата кръв, но Бет е изцяло негова. Щом ги видиш заедно — а аз видях, че ги гледаш — не може да има съмнение, че двамата са по-близки, отколкото човек и негова сянка.

„Гавин мисли, че повече не може да обича Бет, затова ме доведе с него“, помисли си Роулийн, но не посмя да го изрече на глас. Дължеше му толкова много.

— Гавин не се чувства удобно в присъствието на Бет — каза тя вместо това.

Хестър подсмръкна.

— Тази жена, за която бе женен, го остави с горчиви спомени. Имай вяра в него, ще се оправи. — Възрастната жена се изправи на крака. — Чувстваш ли се достатъчно добре, за да се присъединиш към нас?

Роулийн се опита да се изправи на крака и отвърна:

— Разбира се, вече се чувствам добре.

Намери Гавин да седи на дивана в хола с Бет в скута си, четейки й „Коледна песен“ на Чарлс Дикенс от овехтяла книга с кожена подвързия.

— Традиция — прошепна в ухото й Хестър.

Малкото момиче се бе облегнало на гърдите на Гавин, въртеше на пръста си кичур коса и слушаше внимателно историята за Боб Крачит и Тини Тим, Ебенизър Скрудж и призраците на миналите, бъдещите и настоящата Коледа. Държеше продълговат коледен подарък, облегнат на свивката на ръката й, сякаш бе бебе, и Роулийн осъзна, че това трябва да е куклата, която Гавин й бе изпратил за Коледа.

Седна на дивана до „годеника“ си, а Хестър се настани отново на люлеещия се стол до камината. Слушаха как Гавин прочете за силата на Коледния дух, който превърнал егоизма на стария човек в щедрост, а от време на време дървата пращяха в огъня.

— „Весела Коледа, чичо! Бог да те поживи“ — прочете Гавин. И след това отговора на Скрудж: — „Ах, глупости!“ — Имитира дрънченето на вериги, когато се появиха призраците, за да дадат урок на стария скъперник и извисяваше глас във фалцет всеки път, когато четеше за Тини Тим: — „Весела Коледа, Боб“ — прочете накрая поздрава на преобразения Скрудж към Боб Крачит. Завърши историята с изключение на последното изречение, спря и изчака Бет да изчурулика весело:

— И Бог да благослови всички ни!

Роулийн и Хестър заръкопляскаха. Младата жена се усмихна, но гърлото й се сви от прилива на емоции, докато гледаше Гавин как отмята бретона на Бет от очите й.

Малкото момиченце погледна към баща си и попита:

— Мога ли сега да отворя подаръка си, тате?

— Разбира се, тиквичке — отвърна той.

— Не съм…

— … тиквичка — изрекоха в един глас, засмяха се и той я прегърна здраво.

Насълзените очи на Роулийн срещнаха погледа на Гавин и изражението му стана сериозно. В края на краищата той не се нуждаеше от нея. Коледния дух бе този, който бе събрал баща и дъщеря. Всъщност той никога не бе преставал да я обича.

Панделката на подаръка на Бет изхвърча, когато тя разкъса опаковката и отдолу се показа кутията. В нея, надничайки пред прозрачното прозорче, надничаше бебе, което ходеше и говореше. Бет извади благоговейно куклата. Имаше руса коса и сини очи и по нищо не приличаше на Бет. И все пак Бет се отнасяше с куклата сякаш я беше родила самата тя. В това има поука, помисли си Роулийн с усмивка.

Бет издърпа пръстена, които караше куклата да говори и тя каза „Обичам те, мамо“. Малкото момиченце засия. Издърпа отново и куклата каза „Гладна съм“. Бет се намръщи и каза:

— Къде й е шишето, тате. Мери е гладна.

— Шише? — попита той объркан.

— Погледни в кутията — нареди му Бет.

Той претърси кутията, намери празно шише и го подаде на Бет.

— Трябва й мляко, тате.

— Хайде да отидем да видим дали можем да намерим в кухнята — предложи Хестър, стана и протегна ръка да хване ръчичката на Бет. — Вие двамата продължете с отварянето на подаръците. Ще се върнем след минутка.

— Аз също имам нещо за теб — каза й Гавин, когато баба му излезе с Бет от стаята.

— Какво? — попита тя.

— Затвори очи.

Роулийн го послуша, ухили се и отбеляза:

— Обичам изненади.

— Знам. — Ръцете му дръпнаха косата й назад и тя можеше да усети дъха му на слепоочието си. — Стой мирно, не мърдай.

Тръпка полази по гърба й. Какво очакваше той, след като я докосваше по този начин?

— Какво правиш?

— Стой мирно, за да мога да приключа… Вече може да отвориш очи.

Роулийн отвори очи и усети нещо около шията си. Повдигна тънката златна верижка със златно сърце, в центъра на което имаше диамант.

— О, Гавин…

— Харесва ли ти?

Той изглеждаше толкова несигурен, че тя се хвърли към него и го прегърна здраво за врата.

— Прекрасно е. И толкова романтично — каза тя усмихната.

— Исках да ти благодаря — прошепна в ухото й. — Исках да ти кажа колко много се забавлявах през последните две седмици, колко много означава помощта ти за мен. Аз… — Свали ръцете й от раменете си и ги задържа в своите, потърквайки кокалчетата на пръстите й. — Не знам какво стана с мен, след като се прибрах тази сутрин вкъщи, но мога да държа Бет в прегръдките си и… е почти както преди.

— Почти? — прошепна Роулийн.

Гавин въздъхна и срещна погледа й.

— Мисля, че я обичам. Но тя не е… нещо липсва.

Роулийн освободи ръцете си. Гавин беше отдал част от себе си на детето си. Но не бе готов да рискува всичко. Докато това не станеше, нямаше надежда за тях двамата.

— Трябва да обичаш Бет с цялото си сърце, Гавин.

— Но тя не е…

— Тате?

Роулийн се обърна и видя Бет да стои до дивана с шишето в едната и бебето в сгъвката на другата ръка.

— Тате? — повтори тя, а челцето й бе смръщено.

Роулийн гледаше как Гавин срещна объркания поглед на дъщеря си и се обърна към нея. Измъченото му изражение сякаш питаше Роулийн: „Какво да правя?“.

„Тя просто иска да я обичаш“, каза му с очи. „Не само кръвта те прави неин баща. Има нужда от теб, Гавин. Обичай я. Просто я обичай.“

Гавин се обърна отново към Бет и отвори широко ръце.

— Ела при татко, Бет. Нека ти дам коледна прегръдка.

Бет погледна колебливо Роулийн, в чиито очи блестяха сълзи. Тя кимна на малкото момиченце, то скочи в ръцете на баща си и го притисна силно, плачейки:

— Тате, тате!

Роулийн се радваше за Гавин, осъзнавайки повече от всякога, че тя не се вписваше в картинката. Обърна се да ги остави сами, когато Гавин каза:

— Обичам те, Роулийн, остани при нас.

Любовта в очите му не можеше да се сбърка. Коленете й се подкосиха и бе по-лесно да се отпусне на дивана, отколкото да си тръгне. Но прекалено много бе заложено на карта, за да избере лесния път.

— Не само мен трябва да обичаш, Гавин — напомни му тя. — Има и още някой, който трябва да бъде взет под внимание. — Тя сложи ръка на корема си и усети удар отвътре. Погледна надолу и се втренчи. — О!

— Какво има? — попита Гавин.

— Почувствах бебето. — Вдигна очи и срещна погледа му. — То има нужда от баща също толкова, колкото и Бет. Готов ли си да поемеш тази отговорност?

— Мисля, че ще мога.

Роулийн помисли, че ще повърне, и то не заради бебето. „Мисля, че ще мога“ не бе достатъчно. „Мисля, че ще мога“ не се доближаваше до доживотно обещание да обича нея и бебето, което носеше.

— Не е достатъчно — отвърна тя. — Въобще не е достатъчно.

Обърна се и тръгна към спалнята на Гавин, като подтичваше.

— Роулийн — извика той след нея. Чу го да казва на Бет: — Поиграй си с Мери, аз ще дойда след минутка.

Чу ботушите му да тропат по дървения под, докато бягаше след нея. Изтича по коридора, търсейки стаята, в която я бе отвел по-рано. Но се изгуби и се озова в женска спалня с дантелен балдахин и бяла дантелена покривка на леглото. Обърна се да затвори вратата, но Гавин препречваше пътя.

— Чакай, Роулийн, не бягай.

Не можеше да го изгони, но не можеше и да го погледне в очите. Покатери се на леглото, взе една възглавница и се сви около нея.

— Отивай си! — каза му тя. — В момента, в който се почувствам по-добре, бих желала да ме закараш вкъщи.

Чу затварянето на вратата и приближаващите стъпки на Гавин. Разбра, че е застанал до леглото, когато стъпките му се заглушиха от чергата пред леглото. Усети как леглото потъна, когато легна до нея, и почувства топлината му, щом се плъзна по-близо.

— Не бях прав — каза той, слагайки успокояващо ръка на рамото й.

— Какво?

Той я дръпна леко към него да легне по гръб и се надвеси над нея, гледайки я в очите.

— Казах, че не бях прав. За мен. За чувствата ми.

— Не е нужно да казваш това, което мислиш, че искам да чуя.

— Не го казвам, защото това искаш да чуеш, а защото е истина. Обичам те, Роулийн. Което означава, че обичам всичко, което е част от теб. А това бебе… — постави внимателно ръката си на корема й — … е част от теб, която винаги ще ценя, защото тя ни събра заедно.

— О, Гавин… — Очите й бяха пълни със сълзи и тя не можеше да го види ясно. — Иска ми се да ти вярвам.

Той се наведе и целуна корема й.

— Хей, ти там, чуй ме. Говори баща ти. Искам да престанеш да разболяваш майка ти, чу ли ме? Искам да се съсредоточи в износването ти, така че да можем да те приветстваме в семейството. — Срещна погледа й и продължи: — Ето, вече мъмря детето. Това достатъчно доказателство ли е, че съм готов да му бъда баща?

Роулийн се засмя задавено.

— Ти си луд.

— Влюбен съм — каза Гавин. — В теб.

Тя се вгледа в очите му и видя в тях единствено нежност, копнеж и желание.

— И аз те обичам, Гавин.

— Ще се омъжиш ли за мен и ще ме дариш ли с дете? — попита той, галейки корема й.

— О, Гавин — промълви тя. — О, Гавин…

— Ще бъдеш ли моя съпруга, Роулийн? Ще бъдеш ли майка на децата ми?

Роулийн преглътна буцата в гърлото си и каза:

— О, да, Гавин. Да.

Вратата щракна и се отвори. Роулийн се обърна и видя едно лице да наднича.

— Какво правите вие двамата? — попита Бет.

— Ела тук — протегна ръка към нея Гавин.

Секунди по-късно Бет се бе сгушила между тях с кукла в ръка.

— Харесва ми — каза тя замечтано.

— И на мен. Какво ще кажеш да помолим Роулийн да се навърта наоколо, за да можем да правим това през цялото време?

Бет я изгледа и се съгласи:

— Става.

— Значи е уредено — каза Гавин и обгърна двете — тримата, поправи се Роулийн — в прегръдките си. — Ние сме семейство.

Тя срещна погледа му и се усмихна.

— Весела Коледа, Гавин.

— Весела Коледа, Роулийн.

Бет се сгуши в тях, въздъхна и каза:

— И Бог да благослови всички!