Джоан Джонстън
Коледа в Хоукс Уей (1)

Глава 1

Гавин Талбът тъкмо излезе от асансьора и тръгна надолу по коридора на детското отделение в хюстънската Окръжна болница, когато му се стори, че чу хлипане в помещението за бельо. Спря и се вторачи в затворената врата. Бе почти полунощ и реши, че е толкова уморен, че му се причува, когато звукът отново стигна до ушите му.

Определено бе плач. Женски ридания.

Почука два пъти на вратата.

— Ехо, има ли някой?

— Отивай си — отговори глас, задавен от сълзи.

Гавин съжали, че не бе решил да стане сърдечен хирург или ортопед. Тези изтощени лекари не биха имали никакъв проблем да си тръгнат. Но той учеше за детски психолог и разпознаваше зова за помощ, когато чуеше такъв.

— Хей — каза той, — може би мога да помогна.

— Никой не може да ми помогне — задави се гласът зад вратата.

— Какво ще кажеш да отвориш вратата?

— Върви си и ме остави сама.

— Не мога да направя това. Виж, вече е късно. Защо не изпиеш чаша кафе с мен? Можем да разрешим проблема.

— Ти дори не знаеш за какво става въпрос — отвърна гласът раздразнено.

— Аз съм добър слушател, защо не ми кажеш?

Абсолютна тишина. Разбра, че обмисля предложението му. Не каза нищо, просто чакаше търпеливо и бе възнаграден, когато вратата се отвори със скърцане и едно мокро от сълзи лице с подути очи надникна навън.

— Откъде мога да знам, че не си сериен убиец?

Гавин вдигна ръце високо, оставяйки я да огледа намачканата риза от син оксфордски плат, небрежно навитите ръкави на мускулестите му ръце и протритите дънки Левис, които бе облякъл, за да накара децата, с които работеше, да се чувстват удобно.

— Нямам пистолет, нож или дори игла. Казвам се Гавин Талбът и работя в болницата по изследователска стипендия.

Тя отвори широко вратата, но се поколеба на прага. Мъжът забеляза дългата й до раменете руса коса, която се спускаше като ресни около лицето й, и бледите, зачервени по краищата сиви очи, които изглеждаха пусти като на всички умиращи деца, с които някога бе работил в болницата.

Безформената й рокля бе скрита под къса бяла болнична лабораторна престилка и той я определи като студентка по медицина. Досети се интуитивно за проблема й. Медицинските студенти бяха пословични с това, че се претоварваха и бяха винаги под огромен стрес, за да се представят възможно най-добре, затова умората и депресията бяха често явление. Пасваше на профила — тъмните кръгове под очите й и ниската й фигура, която изглеждаше толкова деликатна и крехка, че той имаше чувството, че ако му се наложеше да я вземе в прегръдките си, щеше да я прекърши.

— Казвам се Р. Дж. Уайтлоу — каза тя, протягайки ръка. В нея държеше намачкана хартиена кърпичка. Напъха я набързо в джоба на престилката си и отново протегна ръка.

Гавин пое ръката й в неговата и се стресна от силното й ръкостискане. Показваше увереност и самочувствие, без намек за слабост.

— Приятно ми е да се запознаем, Р. Дж. — каза той. — Познавам Зак и Ребека Уайтлоу. Притежават ранчо в северозападен Тексас, наречено „Хоукс Прайд“. Роднини ли сте?

Устните й се извиха в колеблива усмивка, която изчезна, когато тя рухна и се разрида.

— Те са ми родители.

— Не се сещам някое от децата им да се казва Р. Дж.

— Аз съм Роулийн.

Тя потърси хартиената си кърпичка, но той извади една от задния джоб на дънките си и й я подаде.

— Вземи тази.

— Благодаря — отвърна му и издуха шумно носа си.

— Не ме помниш, нали?

Челото й се набръчка, когато потърка зачервения си нос.

— Трябва ли?

— Говорихме по телефона. Сестра ти Джуъл ме помоли да се свържа с теб, след като прекарах лятото като съветник в лагера „Литъл Хоук“.

— О, не! — Очите й се напълниха със сълзи, които бързо покапаха по бузите й. — Не м-можеш да им кажеш, че си ме видял така.

— Обещавам — каза той и я хвана за ръката, насочвайки я към кафенето. — Да отидем да си вземем кафе и да намерим тихо местенце да поговорим.

„Литъл Хоук“, лагер за деца с рак, се намираше в ранчото на Уайтлоу в северозападен Тексас и бе създадено от майка й Ребека. Сега се управляваше от сестрата на Роулийн — Джуъл. През това лято, докато работеше в лагера, Гавин се бе срещнал с голяма част от семейство Уайтлоу и бе дал дума на Джуъл, че ще наглежда сестра й Роулийн, когато се прибере в Хюстън.

Бе спазил обещанието си. Двамата с Роулийн бяха говорили няколко пъти по телефона, но бяха прекалено заети и той се бе отказал от опитите си да се видят. Сега я бе срещнал и внезапно се оказа не само страничен наблюдател на проблема на някой.

Знаеше, че Роулийн бе най-голямото от осемте деца на Уайтлоу, при това бе адски умна.

— Роулийн учи в медицинския факултет — му бе казала Ребека гордо. — Първенец на класа през последните две години.

Очевидно нещо се бе объркало. Чудеше се дали има проблеми в ученето и ако да, защо? Когато стигнаха до кафенето, вратата бе заключена и лампите загасени. Гавин погледна часовника си и изсумтя отвратено.

— Забравих, че по празниците кафенето затваря в полунощ.

— И аз не помислих. — Роулийн пусна ръката му и продължи: — Благодаря все пак за предложението.

Обърна се да си тръгне, когато Гавин я хвана за рамото.

— Чакай! Защо не отидем отсреща в Coffee Caper, там е отворено денонощно.

Младата жена избърса сълзите по бузите си с опакото на ръката, поклати глава и погледна към него с безизразните си сиви очи.

— Не искам никой да ме види в това състояние.

— Тогава да отидем другаде да поговорим. У вас или у нас?

Тя го погледна подозрително.

— Нямам навик да каня непознати у дома или да отивам у тях.

Той се усмихна с най-доверчивата си усмивка и отвърна:

— Аз не съм непознат. Прекарах цялото лято, работейки за сестра ти Джуъл. Сигурен съм, че ако й се обадим, тя ще гарантира за мен.

Роулийн видимо потрепери.

— Не, точно сега не искам да говоря с нея… или с който и да е от семейството ми. Ще разберат… ще разберат…

Когато тя заплака отново, Гавин просто я придърпа към себе си, затягайки хватката, когато тя се възпротиви, и я прегърна нежно, осъзнавайки, че е много по-голям и силен от нея.

Тя го обгърна здраво през кръста, докато плачеше, мислейки си, че ако не го направи, щеше да се разпадне на парчета. Силата, с която го стискаше, беше в противоречие с крехкия й образ. Нямаше нищо деликатно в нея, дори и плача. Цялото й тяло бе обхванато от мъчителни ридания, които свиха гърлото му, а той дори не знаеше какъв е проблемът й. И все пак не рухна. Все още стоеше на крака. Р. Дж. Уайтлоу бе повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

Когато риданията преминаха в хълцане, Гавин прегърна Роулийн през раменете и я поведе надолу по пустия коридор към кабинета на наставника му, накъдето се бе отправил първоначално.

Извади ключа си, отключи вратата и я пусна вътре. Когато посегна да запали лампите, ръката й го спря.

— Недей, изглеждам ужасно.

Щом бе в състояние да мисли за външния си вид, значи се чувстваше по-добре, помисли си Гавин. Светлината, която се процеждаше в залата през старомодните, наполовина спуснати венециански щори, бе достатъчна да виждат лицата си и тя бе напълно права. Очите и носът й бяха подпухнали и зачервени.

— Добре — съгласи се той, — без светлина. Защо не седнем и не караме полека.

Тя се отпусна върху изтъркания черен кожен диван и се напрегна, когато той седна до нея.

Отдръпна се на разстояние и чу облекчената й въздишка. Тя сложи лакти на коленете си и подпря лице на ръцете си. Мъжът не устоя на изкушението да сложи ръка на рамото й и да разтрие напрегнатите мускули на раменете и шията й.

— Чудесно е — каза тя.

— Да махнем това — отвърна той, като свали лабораторната й манта. Наклони я леко напред, за да може да използва и двете си ръце и продължи: — Искаш ли да ми разкажеш?

— Не можеш да ми помогнеш — отвърна тя примирено.

— Какво ще загубиш, ако ми споделиш?

Тя отново въздъхна.

— Нищо, предполагам.

Мекотата на кожата й, нежните къдрици на тила й и малките звуци на удоволствие, които издаваше, започнаха да го възбуждат в съблазнителната тъмнина. Гавин спря да я разтрива и се отдалечи в края на дивана. Наведе се напред, сложи ръце на бедрата си и я подкани.

— Слушам те, Роулийн, ако имаш желание да поговорим.

— Използвам инициалите си в училище — започна тя, — мисля, че звучи по-… няма значение.

Повече какво, зачуди се Гавин, но не попита. Просто предлагаше утеха на сестрата на приятел.

— През цялото лято съм слушал за теб като за Роулийн. Доста необичайно и красиво име — като теб.

Тя понечи да продължи, спря, но после отново каза:

— Съгласна съм на Роулийн.

Той имаше чувството, че не бе много съгласна, но не искаше да разисква името й, когато нещо много по-важно я притесняваше.

— Всичко е наред, Роулийн, говори.

Тя се поколеба, сякаш щеше да скача от висок трамплин, а лицето й бе замислено, когато продължи.

— След като познаваш родителите ми, знаеш, че те ме смятат за перфектната дъщеря.

— Не мисля, че чух лоша дума за теб през цялото лято — съгласи се той с усмивка. — Хвалеха те непрекъснато.

Тя направи гримаса.

— Точно това е проблемът. Винаги съм била „доброто малко момиче“.

— Наистина ли? Защо?

— Защото по времето, когато Зак и Ребека ме осиновиха от сиропиталището „Добри души“, дадох обет на Господ, че ако ми изпрати някой, който да ме отведе от онова място, ще Му се отблагодаря, като бъда най-добрата дъщеря, за която някой можеше да мечтае.

Гавин осъзна, че му казва истината, и се почувства покорен от нея.

— Мисля, че си си спазила обещанието.

Крива усмивка цъфна на устните й.

— Не успях. Веднъж в гимназията ме хванаха да пуша в дамската тоалетна. Но бях отличничка, президент на училищния съвет, солист на църковния хор и помагах вкъщи. И предана дъщеря. — Тя вдигна поглед към него, а мъката и отчаянието се прокрадваха в очите й. — Ето защо случилото се е толкова ужасно. Мама и татко ще бъдат разочаровани от мен, когато разберат какво направих.

Очите й отново се замъглиха от сълзи и той й напомни:

— Все още не си ми казала какво толкова си направила, че да не искаш родителите ти да узнаят за това.

Тя се изправи бавно и се обърна в профил, след това притисна роклята към долната част на корема си. Той видя леката извивка и стомахът му се преобърна. Тя беше бременна.

— Бременна съм.

Мъжът стана, отиде до бюрото и опря хълбок на ръба му, опитвайки се да остане равнодушен. Но познаваше достатъчно добре семейство Уайтлоу, за да знае, че щяха да бъдат разочаровани от дъщерята, с която толкова се гордееха.

— Кой е бащата? И къде е той?

— Един от моите професори. Ще прекара следващата година в завършване на изследването си за вируси в Центъра за контрол на заболяванията в Атланта.

— Знае ли за бебето?

— Да.

— И?

— Каза ми, че проблемът е мой и трябва да го реша. Имаше предвид, че трябва да направя аборт — каза тя горчиво, — или да дам бебето за осиновяване.

— Това са възможните опции — потвърди той неутрално.

— Не и за мен. Ще родя това дете и ще го обградя с толкова грижи и любов, колкото могат да дадат двама родители. — Тя се отпусна отново на дивана. — Но ще трябва да прекъсна следването си, за да го направя. Не мога да помоля родителите си да издържат мен и детето ми. Няма да бъде честно спрямо тях.

— Не мислиш ли, че това трябва да бъде тяхно решение?

— Знам, че парите не са проблем. Но не мога да се възползвам от тях по този начин. След всичко, което направиха за мен, виж как им се отплащам… Бременна без съпруг или дори годеник. — Тя си пое дъх и го изпусна. — Не бива да те натоварвам с проблемите си. — Мина покрай него и се загледа през наполовина спуснатите венециански щори. Ръцете й обгръщаха покровителствено малката издутина на корема й. — Страх ме е, че ще разваля Коледата на всички, когато се прибера вкъщи следващия вторник. Бих останала тук, но те ще разберат, че нещо не е наред, и ще дойдат. — Обърна се с лице към него. — Коледа винаги е била специална за семейството ми. На Бъдни вечер мама винаги разказва как е срещнала татко и се е омъжила за него. Как заедно са избрали всеки един от нас за член на семейството. Мама не е могла да забременее…

Лицето й се изкриви отново и той бързо попита:

— Как ще разберат, че си бременна, ако не им кажеш?

— Понеже сме осем деца, винаги сме споделяли спалните. Трудно е да скриеш нещо, когато спиш на двойно легло с някой — отвърна тя с плаха усмивка. — По Коледа ще бъда в четвъртия месец и ще се обличам и събличам пред сестрите си. Те със сигурност ще забележат промяната в тялото ми.

— Разбирам.

— Дори и да мога да се преобличам в банята, никога не съм носила широки дрехи, така че ще заподозрат. А ако се опитам да нося дънки…

Тя се обърна и приглади роклята към слабата си фигура — слаба, с изключение на подутината в средата.

— Ще разберат истината. А и моето семейство е много активно — шумно, рушащо и разкъсващо всичко в къщата, яздещо коне в галоп, играещо футбол, което завършва в нокаутиране на някой — ще разберат веднага, че нещо не е наред, когато откажа да участвам в някое от тези неща.

— Изглежда наистина имаш проблем — промърмори Гавин.

Брадичката й потрепери.

— Мама ще заплаче, когато разбере. А татко… ще притихне като залез в прерията. Но ще знам, че се чувства зле, защото ще бъда там, пред очите му. Баща ми не е добър в прикриването на чувствата си. — Преглътна, преди да продължи: — Ще бъдат толкова нещастни, че това ще развали Коледата на цялото семейство. И това ще бъде още едно от нещата, за които ще се чувствам виновна.

Брадичката й още трепереше, но тя стисна зъби в опит да запази контрол. Беше сигурен, че по гърба й имаше опънато желязно въже.

— Не знам какво да правя — каза тя тъжно.

Възхищавайки се от вътрешната й сила и гордостта й, Гавин устоя на изкушението да каже някоя изтъркана фраза. Искаше да й помогне, но не бе сигурен какво може да направи. Имаше съвсем малко опит.

Шумната Коледа, която бе описала, нямаше нищо общо с Коледите, които бе прекарал, и тази, която щеше да прекара тази година.

Идваше от малко семейство, единствено дете на родители, които бяха починали в самолетна катастрофа, когато беше на единадесет. Самият той имаше малко семейство — четиригодишната му дъщеря Бет и баба му Хестър. Това беше първата Коледа, откакто съпругата му Сюзън бе починала. Или по-точно, откакто се бе самоубила, оставяйки бележка, в която не обясняваше защо го е направила, но му признаваше, че Бет не е негово дете.

Бе прекарал изминалата година, измъчван от мисли за жената, която обичаше, в прегръдките на друг мъж. Чудеше се защо се бе самоубила. Чудеше се какво бе направил, че да подтикне жена си да му изневери. И бе бесен, че скъпоценната му дъщеря, която обожаваше, не бе негова плът и кръв. Бе се отдръпнал от нея, неспособен да я прегърне или да я обича по начина, по който го бе правил, преди Сюзън да му разкрие истината.

Бе сигурен, че баба му щеше да уреди нещата така, че той да прекара много време с Бет по коледните празници. Хестър безрезервно вярваше, че времето и близостта ще стопят отчуждеността му.

Но не бе права. Откакто бе прочел бележката на Сюзън, не бе в състояние да погледне дъщеря си, без да изпита физическа болка. Не можеше и да разочарова Хестър, ако не прекара Коледа с тях — не знаеше още колко Коледи й бяха отредени — но отчаяно търсеше начин да избегне оставането насаме с Бет.

Младият мъж погледна нагоре и срещна мрачния сив поглед на Роулийн.

— Мисля, че имам решение на проблема ти — каза й колебливо.

Веждите й се повдигнаха въпросително.

— Може да звучи малко налудничаво, но ме изслушай, преди да кажеш „не“.

— Добре.

— Мисля, че трябва да се сгодим.

Роулийн се подпря на вратата и го погледна с широко отворени очи.

— Какво?

Той стана и се приближи към нея, но когато тя посегна към дръжката на вратата, се спря и протегна ръката си умолително.

— Не си тръгвай. Моля те, просто ме изслушай.

— Слушам те.

— Това, което ти предлагам, е фалшив годеж, само колкото да ги накара да повярват. — Докато изричаше думите, осъзна колко добра идея всъщност е това. — Когато се прибереш вкъщи за Коледа, аз ще дойда с теб. Все още ще си бременна и неомъжена, но ще имаш годеник до себе си. Ще кажем на родителите ти, че има причини, поради които не можем да се оженим веднага, но че планираме да го направим, преди да се роди бебето.

— Какви причини? — попита Роулийн. Когато той се намръщи, тя обясни: — Те ще поискат да узнаят защо не сме се оженили.

— Сигурен съм, че ще измислим причина. Какво мислиш?

— Не е лоша идея, но не мога да ти позволя…

— Не ти правя услуга. Искам нещо в замяна.

Тя присви очи.

— Слушам те.

— Можем да прекараме Бъдни вечер с родителите ти в ранчото, но искам да дойдеш на Коледа вкъщи и да останеш до края на празниците там.

Тя свъси вежди.

— Защо?

— Дълга история, а имаме само две седмици до Коледа, за да ти я разкажа. Засега е достатъчно да се каже, че аз ще бъда твой годеник, а ти моя годеница по време на празниците.

— Ние дори не се познаваме.

— Това е добра причина да се опознаем. Именно сестра ти Джуъл бе тази, която ме помоли през август да те наглеждам… преди около четири месеца — уточни той, оставяйки я да осъзнае колко лесно могат да поддържат измамата.

— Не знам нищо за теб — отвърна Роулийн. Никога не бихме могли да излъжем родителите ми. Веднага ще разберат, че не се познаваме.

— Не и ако прекараме заедно следващите десет дни и се опознаем — заяви Гавин.

Роулийн сви устни.

— Но така не се решава проблема, че трябва да кажа на родителите си, че ще бъда самотна майка.

— Не, но няма да развалиш Коледата на всички. След като се върнеш във факултета, можеш да им се обадиш или да им пишеш след известно време, че сме скъсали.

Роулийн скръсти ръце зад гърба си и мина покрай него към другия край на стаята, разгледа автографа на бейзболиста Кал Рипкин, заключен в бюфета, след това се обърна с гръб към вратата и погледна към него.

— Може и да стане.

— Разбира се, че ще стане — каза Гавин, мислейки си колко очарована щеше да бъде баба му, когато я помолеше да наглежда Бет, докато той прекара малко време с годеницата си. Хестър щеше да се радва да го види отново щастлив и щеше да е направо във възторг от мисълта, че той може да се ожени отново и да я дари с още правнуци.

Присъствието на младата жена щеше да отклони вниманието от упреците.

— Как предлагаш да се опознаем? — попита Роулийн.

— Ще трябва да прекараме известно време заедно, у нас, у вас, целувки, прегръдки…

— Уау, задръж малко — каза тя. — Целувки и прегръдки?

Гавин сви рамене.

— Не познавам нито една сгодена двойка, която не се целува и прегръща. А ти?

Видя как Роулийн се почеса по гърба и си припомни примамливите къдрици на тила й. Осъзна изумено, че скоро можеше да има възможност да я целува там.

— Не съм мислила за интимна връзка с друг мъж — каза тя замислено.

— Не ти предлагам да спиш с мен, макар че трябва да знам, ако имаш някое и друго скрито родилно петно…

— Разбрах те — прекъсна го тя. — А и моето семейство ще очаква от нас да се целуваме и държим за ръце.

— И да се прегръщаме — каза той. — Не забравяй, че ги познавам.

Тя сбръчи чело като дете, изправено пред чиния с боб, спанак и брюкселско зеле.

— В рамките на разумното — допълни тя.

— Добре тогава. Договорихме ли се?

— Съгласна съм — каза Роулийн и протегна ръка.

Ръката и китката й бяха крехки, но самата тя далеч не бе такава. Радваше се, че имаше силен дух. Щеше да има нужда от него, когато се изправеше пред разпита на баба му. В крайна сметка бе доволен от сделката, която бе направил.

Роулийн изглеждаше доста уравновесена млада жена. И двамата щях да изпълнят ролите си без суетене и притеснения.

— Да те закарам ли вкъщи? — попита той.

Тя тръгна да поклаща глава, но след това каза:

— Предполагам, че можем да започнем с опознаването. Ще ти покажа как да стигнеш до апартамента ми.

Гавин свали маншетите си и ги закопча, след това взе тъмносиньото си вълнено спортно сако и го облече. Вдигна престилката на Роулийн и попита:

— Имаш ли яке някъде?

— В шкафчето ми в болницата — отвърна тя.

— Да отидем да го вземем. — Плъзна ръка около кръста й и тя се скова. Остави ръката си където беше и погледна надолу към нея, докато му отвърне с поглед. — Добре ли си?

Тя успя да се усмихне и той усети отпускането й.

— Предполагам, че ще отнеме известно време да свикна. Ще бъдеш ли търпелив с мен?

— Разбира се.

Той отвори вратата на кабинета и я пусна да мине, усещайки как нежното и женствено бедро се притисна в неговото. Тя бе толкова малка в сравнение с него, че закрилническите му инстинкти се събудиха и той затегна прегръдката си.

Роулийн издаде протестиращ звук, след това направи гримаса и поклати глава.

— Съжалявам, просто… няма значение.

— Какво? — попита той. Тя продължи да гледа напред и той опита пак: — По-добре ми кажи. През следващите десет дни трябва да научим всичко, което трябва да знаем един за друг, а и ти сама каза, че можем да започнем още сега.

Роулийн си пое дълбоко дъх, издиша и призна:

— Не съм свикнала да бъда около мъже. Имам предвид толкова близо. Не съм имала много срещи в гимназията — усмихна му се срамежливо. — Бях прекалено заета да бъда перфектната дъщеря — обясни, — после бях прекалено заета да уча в колежа, за да бъда сигурна, че ще ме приемат в медицинския факултет. Така че Джим… Той бе първият ми… Джим беше първият ми любовник.

Гавин се спря и се загледа в нея.

— Шегуваш се.

— Страхувам се, че не.

— Значи родителите ти ще бъдат шокирани, но и доволни, че водиш мъж — мен — у дома за Коледа.

Тя кимна.

— Не съм им казвала за връзката си с Джим, защото той е един от моите професори. Що се отнася до тях, ти ще бъдеш първия мъж, към който показвам интерес.

— Ще бъда изпечен на шиш…

Сивите й очи се фокусираха напрегнато на лицето му.

— Ще те освободя от споразумението, ако мислиш, че няма да се справиш.

Гавин прехапа устни. Липсата й на опит с мъжете можеше да направи ситуацията по-трудна, но не и невъзможна.

— Мога да се справя. Мога да се справя с всичко. — „С изключение на четиригодишното момиче, което в края на краищата не ти е дъщеря.“ — Да вървим — каза той, водейки Роулийн към дъното на коридора. — Колкото по-скоро започнем, толкова по-бързо ще приключи всичко това.