Джоан Джонстън
Коледа в Хоукс Уей (2)

Глава 2

Роулийн се претърколи в леглото и въздъхна. Бе поканила Гавин на обяд в апартамента й днес, за да започнат тяхното „опознаване“.

„Какво си мислех снощи? Как можах да се съглася с толкова странен план? Никога няма да можем да го осъществим. Семейството ми веднага ще разбере, че не сме наистина любовници.“ Но не ако тя и Гавин Талбът научеха всичко, което трябваше да знаят един за друг. Не и ако можеше да се престори успешно, че го обича и се възхищава от него. Нямаше да бъде трудно, призна си Роулийн, поне частта с възхищението.

Мъжът бе великолепен. Висок, мургав и красив. Пословичният рицар в блестящи доспехи, дошъл да я спаси. Интелигентен, нежен, внимателен, състрадателен и… секси.

Снощи, докато разтриваше раменете й, тя бе почувствала силата на ръцете му, както и нежността им, и си пожела да бе опитала по-настоятелно да се срещне с него, когато той я бе потърсил за първи път. Бе прекалено заета да купува книги, да ходи на лекции и да излиза с приятелите, които не бе виждала през лятото.

Джим Харкнес я бе свалил през първата седмица във факултета, а по това Гавин й се бе обадил за трети или четвърти път, но тя вече се виждаше тайно със своя професор.

Роулийн преглътна горчивината, която се надигаше в гърлото й. Не беше бебето, което я караше да се чувства зле, а поведението на Джим. За всеки случай посегна към една от солените бисквити, които държеше на нощното шкафче, отхапа парченце и задъвка. Нямаше да позволи чувствата й към Джеймс да я разстроят. Неопитността й с мъжете я бе довела до това да подцени намеренията на Джим. Тя мислеше, че чувствата му са толкова силни, колкото нейните, а той — че тя е знаела, че постоянно има връзка с някоя от неговите студентки.

Бе наивна. И влюбена за първи път.

Носът й засмъдя, а в очите й се появиха сълзи. Роулийн усети как стомахът й се преобърна и избяга в тоалетната с ръка на уста. Успя точно навреме.

Забрави за Джим, каза си тя няколко минути по-късно, докато изплакваше устата си и обтриваше лицето си с влажна кърпа. Отново изстена, когато се погледна в огледалото. Очите й изглеждаха по-малко подпухнали, но бяха все още зачервени, носът й бе зачервен и чувствителен, защото го беше бърсала толкова много пъти. Трябваше да спре да плаче за отминали неща.

„Джим си отиде от живота ти завинаги. Ти бе глупачката и идиотката.“

Веднъж. Бе се направила на глупачка веднъж. Никога повече. Никога вече нямаше да отдаде сърцето си толкова бързо и изцяло. Точно затова предложението на Гавин за фалшив годеж бе толкова примамливо. Родителите й щяха да намерят утеха във факта, че тя бе щастлива с бащата на бебето си, дори и да не бяха женени. Ако се прибереше вкъщи сега, изглеждайки така, те щяха да почувстват болката й и да страдат заедно с нея.

Роулийн се запита дали ще може да изиграе с Гавин същите чувства, които бе изпитала, когато се отдаде на Джим — човека, в когото бе влюбена за първи път. Може би. Но щеше да се наложи да се усмихва, докато го прави. Което значи без повече сълзи.

Избърса още веднъж очите си с влажна кърпа, която след това остави настрани и погледна пак в огледалото.

„Не поглеждай назад, госпожице Уайтлоу. Помисли за прекрасния живот, който расте в теб, и за радостта и щастието, които те очакват.“

Тази мисъл извика усмивка на лицето й и тя се почувства по-добре.

Малко преди обяд Гавин почука на вратата и Роулийн го посрещна облечена с червена копринена блуза с къси ръкави и лодка-деколте, черни дизайнерски дънки, сребрист колан, износени, но полирани каубойски ботуши и тренирана усмивка, която напомняше на старото й Аз.

— Здравей, Гавин — каза тя весело, — влизай.

Той не помръдна.

— Роулийн? Това ти ли си?

Тя се засмя, хвана ръката му и го издърпа навътре.

— Не ми казвай, че снощи изглеждах толкова зле и днес не ме позна.

— Изглеждаш… различно.

— От усмивката е — отвърна тя сияеща срещу него. — Липсваше снощи.

Най-накрая той й отвърна с една от неговите усмивки, която почти отне дъха й и разкри трапчинката на лявата му буза.

— Нямах представа, че си толкова красива. Не би трябвало да бъде прекалено трудно да убедя родителите ти. Влюбих се в теб.

Роулийн усети как нещо се преобърна в нея. Чувството бе обезпокоително, защото така се бе почувствала, когато за първи път бе погледнала Джим. Подтисна го. Не се интересуваше от връзка с друг мъж. И за разлика от Джим, Гавин бе изяснил намеренията си още от началото. Всичко това бе преструвка.

— Влез вътре и се настани удобно — каза тя, махвайки с ръка към едностайния апартамент.

Керамичен дядо Коледа, облечен в каубойски дрехи, коледна елха с размерите на маса, обкичена с мигащи светлини и кристална коледна сцена показваха любовта й към всичко, свързано с Коледа.

— Искаш ли нещо за пиене — попита тя.

— В момента нищо — отвърна Гавин, търсейки място да седне някъде, където не бе окупирано от нещо друго.

— Сега ще ти направя място — засмя се тя. — Израствайки в къща с толкова много деца, винаги трябваше да си прибирам нещата, иначе щях да ги загубя. Откакто си имам собствено място предполагам малко прекалявам в обратната насока.

— Никога не ми се е налагало да бъда подреден, затова и не съм — призна той с усмивка, която накара сърцето й да подскочи.

Роулийн се извърна бързо от всичката тази мощна сексуална енергия, премести кенгуруто, което бе купила за бебето в деня, в който бе научила, че е бременна, книгата за раждането и червено-зелената рошава коледна възглавница от дивана втора ръка, за да направи място за Гавин.

— Помислих, че може да поговорим, преди да седнем на масата — каза тя.

Когато се бе обърнала, Гавин вече си бе харесал любимия й стол до дървената масичка за кафе, тапициран с рипсено кадифе и претрупан със списания „Воуг“, „Ел“ и медицинския „Ню Енглънд журнал“.

— Сигурен ли си, че не искаш нещо за пиене? — попита Роулийн, а нервите й се успокоиха, докато разтребваше.

— Да.

Почуди се къде да седне, после се настани на края на най-близкия до него диван, напомняйки си, че бе бременна жена и че се бе оставила да я заплени красиво мъжко лице, а това я докара до положението, в което беше. Свали обувките си и подви обутите си в червени коледни чорапи крака, облегна се на широката облегалка и загледа в Гавин. Забеляза, че бе седнал на ръба на стола, вместо да се настани удобно и изглеждаше сякаш се чувства некомфортно.

— Откъде да започнем? — попита тя.

Той се изправи и закрачи по морскозеления килим, обикаляйки дървената масичка за кафе, която бе отрупана с модни и медицински списания. Роулийн бе ушила повече от дрехите си по времето, когато мечтаеше да стане моден дизайнер, докато не бе осъзнала, че родителите й очакваха от нея да избере професия, която да приляга повече на свръхинтелигентността й.

Гавин внезапно спря да крачи и се обърна към нея с ръце зад гърба.

— Имаше ли колебания след снощи?

— Три-четири пъти — призна тя, — но не съм променила решението си.

Той се поколеба, след това прекоси стаята и седна отново на стола, този път по-удобно. Наведе се напред и подпря лакти на коленете си.

— Аз също мислих, но не можах да измисля по-добър план да решим проблема ти, така че може би трябва да го направим. Какво означава Дж. в Р. Дж. — попита той.

— Джейн.

— Роулийн Джейн. Харесва ми.

Косъмчетата на ръцете й настръхнаха, когато каза името й. Тя ги потърка и отвърна:

— Хубаво име за кукла, но не и за лекар. „Роулийн Джейн — тя говори, седи и се подмокря.“ Р. Дж. звучи повече като някой, който искаш да изроди детето ти.

Гавин се подсмихна.

— Какво ще кажеш за Роулийн?

— Просто Роулийн?

— Да, просто Роулийн.

— Само Роулийн?

Той се засмя и каза:

— Гласувам за Роулийн, харесва ми. Между другото, това ли е, което искаш — да станеш акушер-гинеколог?

— Педиатър — поправи го тя.

— Защо?

— Защото обичам децата.

— Значи се радваш за бебето?

Тя погледна надолу и сложи ръка на леката издутина, където детето й растеше в нея, после погледна към него.

— Отначало не бях, но сега се радвам.

Той поклати глава разбиращо. Роулийн реши, че харесва тази черта на характера му. Разбираше я толкова добре, без да се налага да му обяснява.

— За какъв лекар учиш? — попита го.

Той се усмихна отново и трапчинката се появи. Каза си, че не бе очарована, когато й обясни:

— Не съм студент по медицина. В момента защитавам докторат по детска психология. Имам намерение да работя с умиращи деца.

Роулийн отскубна снопче от пълнежа на дивана.

— Честно казано, звучи доста изтощително.

— Трудно е — съгласи се той, — но и много вдъхновяващо.

Тя повдигна въпросително вежда и той продължи:

— Ние всички ще умрем. Децата с рак, както и тези с водещи до парализа заболявания, имат време да мислят за това предварително.

— Предполагам, че е трудно да се работи с някой… да опознаеш някой, който ще умре.

Не бе ли трудно да споделя болката им? Тя се осмели да погледне към него, търсейки отговор на незададения си въпрос, и го намери в красноречивата мъка, която се таеше в тъмните му очи.

— Те не всички умират — каза той. — Някои от тях като по чудо се възстановяват, а аз винаги се надявам, че това ще се случи.

— Оптимист си. — Роулийн усети, че вече е по-лесно да се усмихва. — Родителите ми очакват да избера съпруг, който смята чашата за наполовина пълна, а не наполовина празна.

— Разкажи ми как си израснала — помоли Гавин. — Няколко весели случки, които може да си споделила с мен, докато сме се опознавали.

— Вече ти казах за престъпните ми действия в училище — каза тя с усмивка. — Що се отнася до семейството ми… беше истинско приключение да порасна в ранчо, особено в това на невъзпитаните Уайтлоу.

— Невъзпитаните Уайтлоу?

Тя се ухили и обясни:

— Закачливите пакости и жизнерадостните, безобидни злини са на почит в семейство Уайтлоу. Заедно с братята и сестрите ми — въпреки че всички сме осиновени — се чувствахме задължени да я спазваме.

— Например?

— Двете с Джуъл вързахме голяма червена панделка на опашката на бика на стария господин Купър, което не бе никак лесно, повярвай ми. — Усмихна се при спомена как Джуъл бе издърпала опашката на бика през оградата и бе държала здраво, докато Роулийн връзваше панделката. — Друг път беше, когато използвахме машата за къдрене върху Бъч, голдън ретривъра на Харди Кармайкъл. Беше най-очарователното нещо, което бяхме виждали, след като приключихме с него.

Гавин се засмя и каза:

— Завиждам ти. Изглежда ви е било много забавно заедно.

Смехът му стопли душата й. Чувството беше приятно и безопасно, затова тя не му се противопостави.

— Да, наистина — съгласи се тя, — особено когато нямаме голяма разлика в годините. Аз съм най-голямата и съм на двадесет и четири, Джуъл е на двадесет и две, Чери е на двадесет и една, Ейвъри е на двадесет, Джейк е на деветнадесет, Франи е на шестнадесет и Рабит е на петнадесет. Рабит всъщност се казва Луис. Наричаме го така, защото…

— … е обичал да яде зеленчуци, когато е бил дете, особено моркови — довърши той вместо нея.

Тя изпъна крака и се излегна на дивана.

— Всъщност ти казвам неща, които вече знаеш.

Гавин прочисти гърлото си и каза:

— Не знаех точно на колко години са, въпреки че предположението ми бе доста близо до истината. Между другото, забрави Колт.

— Не, просто запазих най-доброто за накрая — поправи го тя. — Колт е на четиринадесет и е бунтовникът в семейството. Той е единственият от нас, който е бил осиновен веднага след раждането, и не познава други родители, освен Зак и Ребека. Всички ние го отгледахме и може би това е причината да е такъв бунтар. Твърде много готвачи развалят супата, нещо такова май беше.

— Имам чувството, че баща ти възнамерява да предаде управлението на ранчото на Колт.

— Не бих се изненадала, ако Колт го направи. Винаги е обичал земята, язди така, сякаш е роден на кон, а татко го обучава в управлението на ранчото, откакто е проходил.

— А какви планове имат за теб?

— Осъществих ги — каза тя с усмивка, която изведнъж избледня. — По-точно бях близо до осъществяването им. — Намери друг дефект на дивана втора употреба и се опита да го оправи.

— Снощи каза, че имаш намерение да напуснеш училището и да се подпомогнеш финансово. Какво мислиш да работиш?

Роулийн захапа нервно долната си устна.

— Предпочитам да не казвам.

— Трябва да знам всичко за истинската Роулийн Джейн Уайтлоу или планът ни няма да проработи — заяви Гавин.

Тя го погледна и установи, че не може да откъсне поглед от него. Тъмните му очи я приканваха да сподели всичките си тайни. „Точно това му е работата“, напомни й гласчето в главата й. „Няма нищо общо с личността ти.“

— Ако започнем още отсега да пазим тайни един от друг, може би ще е по-добре да спрем с плана.

Роулийн сведе очи, за да избегне изпитателния му поглед, и скръсти ръце в скута си. Да бъде отзивчив слушател може и да беше работата му, но беше добър в нея, заключи Роулийн. Никой не знаеше това, което възнамеряваше да му каже. Нито семейството, нито приятелите й — никой. Това беше най-съкровената й тайна.

Тя си пое дълбоко дъх и каза:

— Има един моден магазин в Хюстън, наречен „Елегантната лейди“. Там предлагат дизайнерски дрехи. Поканиха ме да работя за тях преди известно време.

Гавин взе едно модно списание от масичката за кафе и го прелисти.

— Като каква?

— Дизайнер на дрехи.

Той затвори списанието и се втренчи в нея.

— Не трябва ли да си завършила модно училище? Или да имаш опит?

Роулийн вдигна колене до гърдите си и ги обгърна краката си с ръце.

— През последните три години продавах моделите, които сама проектирах и шиех, на „Елегантната лейди“

На гладкото чело на Гавин се образуваха няколко дълбоки линии.

— Да не би да ми казваш, че през последните две години си била първенец на випуска си в медицинския факултет, докато тайно си работила като моден дизайнер?

Тя притисна коленете си още по-здраво и покровителствено към гърдите си.

— Ще стана добър педиатър.

— Не съм казал, че няма да станеш.

— Дизайнерството е хоби, правя го за удоволствие.

Гавин я изгледа преценяващо.

— На мен ми звучи така, сякаш би желала да работиш това.

Роулийн се втренчи в него. Бе невероятно проницателен. Осъзна, че не бе толкова странно, след като искаше да стане психолог. Работата му се състоеше от тълкуване на изражението на лицето, намиране на скрит контекст в това, което хората казват и правят. Все още го намираше за малко объркващо. За трите и половина месеца, в които бе с Джим, той не бе разбрал, че тя не беше щастлива в медицинския факултет.

— Не бих се записала да уча медицина, ако не исках да стана доктор.

— Но обичаш дизайнерството — предположи той.

Младата жена въздъхна, неспособна да скрие тъгата в гласа си.

— Да.

— Можеш ли наистина да си изкарваш прехраната с това?

— Не и с няколкото модели, които направих през последните две години. Но ако „Елегантната лейди“ се ангажира да закупи всичко, което проектирам, тогава да, мога да си осигуря доста комфортен живот. Така ще мога да работя вкъщи и да се грижа за бебето.

— Защо никога не си казала на родителите си, че искаш да станеш моден дизайнер и просто да напуснеш медицинското училище — попита Гавин.

Тя се усмихна дяволито.

— На път съм да направя това, нали?

— Но не си честна с тях. Те ще мислят, че се отказваш от нещо, което наистина искаш да правиш, заради бебето. Ако толкова си загрижена за чувствата им, защо не им признаеш, че предпочиташ да правиш модели.

— Защото тогава ще разберат, че съм ги лъгала от много време — призна тя.

— Не мога да си представя, че Зак и Ребека няма да те подкрепят, независимо каква професия ще избереш. Защо не каза истината още отначало?

— Трудно е да се обясни на някого, който не е бил осиновен.

— Опитай.

— Трябва първо да си представиш какво е усещането да си изоставен, напълно сам на света, знаейки, че никой не го е грижа дали си жив, или мъртъв. След това идват тези хора и ти казват: „Ние ще те обичаме, ще се грижим за теб, защото си ни много скъпа“. — Тя вдигна очи и срещна замисления му поглед. — Ще поискаш да им угодиш, защото са ти дали обичта си. Също така, ако не го направиш, те могат да си я вземат обратно…

— Зак и Ребека никога не биха…

— Знам, че няма да спрат да ме обичат — прекъсна го Роулийн. — Осъзнавам го с ума си. Но тук, вътре — потупа тя сърцето си с показалец, — съм все още изплашеното шестгодишно момиченце, което беше изоставено от родителите си, които всеки ден му казваха, че го обичат, пред вратата на магазина.

Гавин мълчеше, предоставяйки на Роулийн прекалено много време да мисли… да си спомня. Сърцето й биеше лудо и стягаше гърдите й всеки път, когато изживяваше онази ужасна утрин. Бе претърсила магазина няколко пъти, преди да добие смелост да се обърне към един от служителите и да попита:

— Виждали ли сте мама и татко?

Служителят я огледа, боса и облечена със скъсани дрехи, и каза:

— Не допускаме деца сами в магазина.

— Дойдох с мама и татко. Тя е облечена в рокля с цветя, а той е висок и има мустаци.

Мъжът бе погледнал през прозореца да види раздрънкания камион, който вече не бе там, бе казал една дума, която тя знаеше, че не бива да се употребява, и се бе обадил в полицията. Роулийн не си спомняше много от остатъка на деня. За щастие бе в шок.

Вече като възрастна разбираше, че биологичните й родители са смятали, че постъпват правилно, оставяйки я на социалната служба, защото тя се нуждаеше от дрехи и обувки, за да ходи на училище, и храна, за да расте здрава, а те бяха твърде бедни, за да могат да й ги осигурят. Все още се будеше всяка сутрин, чудейки се какво се бе случило с тях. И все още се чудеше какво би могла да направи по различен начин, за да не трябваше да я изоставят.

Бе изминало много време, докато се научи да се доверява отново. Беше й нужен много кураж, за да се влюби отново. Казваше си, че не е направила нищо лошо като дете… или сега… освен да се влюби в неподходящия човек. Но бе научила урока си. Нямаше да се качи на този влак отново.

— Сега ти си наред. Защо имаш нужда от годеница за Коледа?

Гавин знаеше, че този момент ще настъпи, и бе репетирал това, което щеше да каже. Но когато отвори уста да започне, не можа да намери думи. Прокара нервно ръце през изсветлялата си от слънцето кестенява коса, след това ги сложи на бедрата. Пое дълбоко въздух и каза:

— Съпругата ми почина… — отсече той, после преглътна и се поправи: — Съпругата ми се самоуби през януари и това е първата Коледа… — … която щяха да прекарат без нея.

Гавин не разбираше защо в гърлото му бе заседнала буца. Не би трябвало Сюзън да му липсва, не би трябвало да усеща болка при мисълта да прекара Коледа без нея. Тя го бе предала. Но не скърбеше само за Сюзън, призна на себе си, а и за това, което имаха заедно с Бет — съпруг, съпруга и дете, любящо семейство.

Погледна към кенгуруто на дивана с малкото бебе в торбата си и си помисли колко би се радвала Бет да има такава играчка.

„Не виждаш ли“, искаше му се да извика, „не мога да погледна малкото момиченце, което обичах… малкото момиченце, което искаше да я обичам… след като вече не мога.“

Гърлото му бе свито и той не можеше да каже нищо повече. Носът му засмъдя, очите му се навлажниха и той почувства, че ще заплаче. Щеше да сподели за Бет по-късно. Имаше достатъчно време през следващите десет дни, за да й разкаже цялата гнусна история. Преглътна горчилката и каза:

— Ще е по-лесно, ако аз и баба не сме само в ранчото през празниците.

— Така че аз ще играя ролята на буфер между теб и баба ти, така ли? — попита Роулийн.

— Хестър и аз се разбираме добре — каза той рязко. — Просто… Тя се притеснява за… — поколеба се, после призна: — Не искам да съм сам тази Коледа.

Роулийн само можеше да си представи как се чувства Гавин след загубата на съпругата му, но тя бе изгубила Джим, а това бе почти същото и тя можеше да разбере и почувства болката му.

„Не чувствай много“, предупреди я някакъв глас. „Не го допускай близо.“ Роулийн послуша гласа. Ако не внимаваше, можеше да бъде наранена отново. Беше нормално да харесва Гавин Талбът, дори бе нормално да чувства съжаление към него. Но не трябваше да се обвързва емоционално с него. Трябваше да се защити. Те бяха двама непознати, които щяха да се разделят след края на празниците. Не бе нужно да знае повече, освен това че ще му помогне, като се представи за негова годеница.

— Къде се намира домът ти? — попита тя, тактично сменяйки темата.

— Ранчото се намира на около час път южно от Хюстън.

— Там ли ще прекараме остатъка от Коледа?

Стомахът на Гавин изкъркори силно. Роулийн погледна часовника си и осъзна, че е почти един часа.

— Време е за обяд — Тя подскочи сякаш една от старите пружини се беше скъсала и каза: — Трябва да си гладен. Хайде в кухнята. Приготвила съм доматена супа и сандвичи със сирене. Надявам се да ти харесат.

— Звучи чудесно. С какво мога да помогна?

— Можеш да налееш по една чаша студен чай, докато аз затопля супата и сложа сандвичите на скарата.

По време на обяда Гавин я забавляваше, карайки я да се смее, докато страните й се зачервиха, с истории за децата, с които работеше в болницата.

— Как намират сили да се смеят, когато животът им е толкова несигурен? — попита тя.

— Така, както ти се усмихваш днес — обясни Гавин. — Животът продължава и трябва да извлечеш най-доброто от него. А й е готов да ти разкаже играта.

Роулийн започна да се смее, но прозявка прекъсна смеха й.

— Изглежда имаш нужда от почивка — отбеляза той, като стана и започна да събира чиниите. Бе стигнал до половината път към кухнята, когато Роулийн го последва с чашите за чай.

— Благодаря. Предполагам, че приключихме за днес. Чувствам се малко уморена.

— Бебето ли е? — попита той и остави чиниите в мивката.

Младата жена кимна и остави чашите на плота.

— Това малко съкровище доста ме изтощава.

— Може ли? — посочи Гавин към ръцете й.

Роулийн ги отмести настрани. Ръцете му, големи и топли, покриха заобленият й корем.

— Изглежда толкова мек, а всъщност е твърд — каза той, докато галеше нежно подутината.

Гърлото й се сви. Само ако…

— Не тъгувай — каза той. — Тук съм, скъпа.

Роулийн трепна от гальовното му обръщение. На нея ли говореше, или на бебето? Погледът на Гавин бе толкова загрижен и любящ и тя почти повярва, че го интересува.

— Нарече ме скъпа.

— Знам. Трябва да се упражняваме да изглеждаме влюбени — напомни й той.

Практика. Преструвка. Но изглеждаше толкова истинско. Не можеше да откъсне поглед от него. Главата му се спускаше към нея, но тя не можеше да повярва, че наистина щеше да я целуне. Познаваха се от няколко часа.

Гавин спря на милиметри от лицето й и тя можеше да почувства влажния топъл дъх по бузата си.

— Може ли?

— Не е ли малко рано да се целуваме? — попита задъхано тя.

— Имаме само десет дни, за да убедим проницателните ни роднини, че сме влюбени — отвърна той тихо, — че съм те галил навсякъде, че съм бил в теб…

Роулийн пое рязко дъх.

— Майчице мила!

— Това „да“ ли означава? — попита той, а устните му се извиха развеселено.

Кимна му с глава и затвори очи, когато той притисна устни срещу нейните. Бяха по-меки, отколкото бе очаквала, и леко влажни.

— Добре ли си, скъпа? — промърмори Гавин.

Сърцето й заби учестено.

— Мхм…

Полазиха я тръпки, когато езикът му проследи затворените й устни.

— О! — прошепна тя с наслада.

Той се възползва и вкара езика си в устата й, след това бързо се отдръпна, преди тя да има време да протестира. Изправи се бавно, погледът му бе вперен в нея и тя можеше да види, че тъмнокафявите му очи са почти черни, а устните му са стиснати от желание.

Роулийн почувства паника, без да знае защо. Сложи ръка на гърдите му, за да го отдалечи, и се измъкна.

— Мисля, че стига за днес.

Той я последва във всекидневната.

— Кога можем да се срещнем отново?

— Следващата седмица — отвърна тя веднага. Нуждаеше се от време, за да се съвземе от докосването му, от нежното ухажване и изненадващо чувствената целувка.

— Какво ще кажеш за тази вечер? — контрира той.

— Толкова скоро?

— Не разполагаме с много време — напомни й Гавин. — И двамата сме прекалено заети през седмицата. Нека те заведа на вечеря и танци.

— Танци?

— Ще бъде забавно. Ще те взема в осем. — Наведе се и я целуна по устата. — Мисли за мен, докато си подремваш — прошепна й в ухото. След което излезе през вратата.

Роулийн имаше чувството, че бе пометена от торнадо, което бе минало и отминало, оставяйки я объркана.

Когато Гавин я бе вкусил в кухнята, изпита желание да продължи да го целува. И точно сега мислеше колко хубаво би било, ако той бе останал с нея в леглото да я прегръща, докато тя си подремва.

„Събуди се, Роулийн!“

Нямаше да повтори същата грешка. Бе хлътнала бързо по Джим Харкнес и виж какво стана. Това, което изпитваше към Гавин, не бе любов, но каквото и да бе, бе опасно. Когато я заведеше тази вечер на танци, а тя обичаше да танцува, трябваше да внимава да не си падне по него.