Агата Кристи
Смъртта идва като завършек (6)

I

Имхотеп въздъхна с облекчение, когато приключи с обредните си задължения като погребален жрец. Ритуалът трябваше да бъде спазван до най-малката подробност — той беше много съзнателен във всяко отношение. Изсипа възлиянията, запали тамян и изпълни обичайните приношения от храна и пиене.

Сега, на сенчестия хлад в съседната скална дупка, където Хори го чакаше, Имхотеп се превърна отново в предишния собственик на земи и делови човек. Двамата мъже заедно обсъдиха как вървят работите — преобладаващите цени и печалбата, получена от реколтата, добитъка и дървения материал.

След около половин час Имхотеп доволно поклати глава:

— Много ти сече умът за сделки, Хори.

— Нищо чудно, Имхотеп — усмихна се Хори. — Бил съм твой помощник в работата години наред.

— И то много верен. Така, трябва да обсъдя нещо с теб. Става въпрос за Ипи. Той се сърди, че е в положение на зависим.

— Все още е много млад.

— Но показва големи способности. Имал чувството, че братята му не са винаги благосклонни към него. Собек, изглежда, е груб и надменен, а безкрайната предпазливост и боязливост на Яхмос го дразнят. Той е буен. Не обича да му нареждат. Освен това казва, че само аз, баща му, имам право да му заповядвам.

— Така е — отвърна Хори. — Но ми се струва, Имхотеп, че точно това е недостатъкът на тукашния имот. Мога ли да говоря свободно?

— Разбира се, драги Хори. Твоите думи са винаги сериозни и добре обмислени.

— Тогава ето какво ще ти кажа. Когато отсъстваш, тук трябва да остане някой, който да има действителна власт.

— Аз доверявам работите си на теб и на Яхмос…

— Зная, че ние действаме от твое име, когато те няма, но това не е достатъчно. Защо не направиш някой от синовете си съдружник и да го прикрепиш към себе си по законен ред?

Имхотеп крачеше нагоре-надолу намръщено.

— Кого от синовете ми виждаш в тази роля? Собек се държи властно, но е вироглав — не мога да му имам доверие. Тази му склонност не е добра.

— Мислех си за Яхмос. Той е най-големият ти син. Държи се мило и привързано. Предан ти е.

— Да, той се държи добре, но е толкова боязлив, толкова отстъпчив! Влияе се от всекиго. Ипи да беше малко по-голям…

Хори бързо го прекъсна:

— Опасно е да се дава власт на толкова млад човек.

— Вярно… вярно… Добре, Хори, ще помисля върху това, което ми каза. Яхмос, разбира се, е добър син… послушен син…

Хори каза спокойно, но настоятелно:

— Мисля, че трябва да проявиш мъдрост.

Имхотеп го изгледа с любопитство:

— Какво искаш да кажеш?

Хори рече бавно:

— Току-що казах, че е опасно да се дава власт на един младок. Но също толкова опасно е да се даде и когато вече е късно.

— Искаш да кажеш, че Яхмос е свикнал по-скоро да се подчинява на разпореждания, отколкото да дава? Като че ли има нещо такова.

Имхотеп въздъхна:

— Трудна работа е да управляваш семейство! С жените пък особено мъчно се излиза наглава. Сатипи е невъздържана, Кайт често се цупи. Но трябва да им е ясно, че с Нофрет ще се отнасят както подобава. Бих могъл да кажа, че…

Той спря. Един роб се изкачи задъхан по тясната пътечка.

— Какво има?

— Господарю, пристигна една лодка. Някакъв писар на име Камени е дошъл с послание от Мемфис.

Имхотеп се разтревожи.

— Пак ядове — възкликна той. — Винаги, когато Ра преплува небесата, идва нова неприятност! Ако сам не държа нещата в свои ръце, всичко отива надолу с главата.

Той заслиза по пътечката, а Хори остана на мястото си и го проследи с поглед.

На лицето му бе изписана тревога.

II

Ренизенб блуждаеше безцелно сама по брега на Нил, когато чу викове и суматоха и видя хора да тичат към пристана.

Тя се затича и се присъедини към тях. Теглеха някаква лодка към брега. В нея стоеше млад мъж и щом само за миг зърна чертите му на силната светлина, сърцето й заби.

Луда, фантастична мисъл мина през ума й: „Това е Кай! Кай се завърна от Отвъдния свят.“

Тя се присмя на суеверното си въображение. Защото постоянно си представяше Кай като плаващ по Нил, а това наистина бе някакъв млад мъж с телосложение почти като неговото — или поне така й се струваше.

Той бе по-млад от Кай, с тиха, тайнствена привлекателност и с усмихнато, красиво лице.

Идваше, както им каза, от Северните имоти на Имхотеп. Беше писар и се казваше Камени.

Изпратиха един роб да извика баща й, а Камени поканиха в къщата, където му сложиха да яде и да пие. След малко дойде Имхотеп и последваха дълги обсъждания и разговори.

Вестта за всичко това достигна до женските стаи чрез Хенет — както обикновено, редовният източник на новини. Ренизенб понякога се чудеше как винаги успява да разбере всичко.

Изглежда, Камени беше млад писар, нает от Имхотеп — син на някой от неговите братовчеди. Той бе открил някакви опити за измама — подправяне на сметки, и тъй като в работата имаше много отклонения, които убягваха на собствениците, Камени беше сметнал, че ще е най-добре да дойде лично на Юг и да докладва.

Ренизенб не се интересуваше особено от това. Камени е проявил находчивост, помисли си тя, щом е разкрил измамата. Баща й щеше да остане доволен от него.

Непосредственият резултат бе, че Имхотеп бързо се приготви за заминаване. Нямаше намерение да остава пак два месеца, но час по-скоро трябваше да оправи нещата.

Той свика цялото домочадие и отправи безброй препоръки и наставления. Трябвало да бъде свършено това и това. Яхмос не се канеше да изпълнява всички тези неща. Собек пък ни най-малко не се и опитваше да се придържа към подобно нещо. Всичко, помисли си Ренизенб, е много познато. Яхмос беше учтив, Собек — нацупен. Хори, както винаги, спокоен и изпълнителен. Претенциите и настояванията на Ипи бяха срязани много по-остро от обикновено.

— Твърде млад си, за да бъдеш самостоятелен. Слушай Яхмос. Той знае моите желания и нареждания. — Имхотеп сложи ръка на рамото на най-големия си син. — Разчитам на теб, Яхмос. Като се върна, ще поговорим пак за съдружието.

Яхмос се изчерви от удоволствие. То го накара да се поизпъне.

Имхотеп продължи:

— Само гледай всичко да е наред в мое отсъствие. И да се отнасят добре с наложницата ми — с дължимата почит и уважение. Ти ще се грижиш за нея. Дръж изкъсо жените. Сатипи да си мери думите. И Собек навреме да вразумява Кайт. Ренизенб също да се държи учтиво с Нофрет. После — не искам да се показва нелюбезност към нашата добра Хенет. Жените, знам, я намират досадна понякога. Тя е живяла дълго тук и смята, че има право да казва много неща, макар и не винаги приятни. Знам, че не е нито красива, нито умна, но ми е вярна, помни, и винаги е била предана на моите интереси. Аз няма да я презра и ругая.

— Всичко ще бъде направено, както ти каза — рече Яхмос. — Но понякога Хенет създава главоболия с нейните приказки.

— Ха! Глупости! И тя е като всички жени. Хенет не е по-различна. Що се отнася до Камени, той ще остане тук. Ние можем да се оправим и с друг писар, а пък той да помогне на Хори. А за земята, която дадохме под наем на онази, Яйи…

Имхотеп се впусна в подробности.

Когато най-сетне всичко бе готово за заминаване, той изведнъж се обезпокои. Дръпна Нофрет настрани и й каза неуверено:

— Нофрет, съгласна ли си да останеш тук? По-добре би било може би, ако в края на краищата дойдеш с мен?

Нофрет поклати глава и се усмихна:

— Ти няма да се бавиш дълго, нали?

— Три-четири месеца, кой знае?

— Гледай да не е задълго. На мен тук ще ми бъде добре.

Имхотеп каза объркано:

— Предупредил съм Яхмос и другите си синове, че трябва да се съобразяват с теб за всичко. Да му мислят, ако се оплачеш от нещо!

— Ще направят, каквото си им казал, сигурна съм, Имхотеп. — Нофрет млъкна. После каза: — На кого мога да се доверя безрезервно? Кой е истински предан на твоите интереси? Нямам предвид непременно някой от семейството.

— Хори, добрият ми Хори. Той е моята дясна ръка във всичко — мъж и добре възпитан, и разумен.

Нофрет изрече бавно:

— С Яхмос са като братя. Може би…

— И Камени. Той също е писар. Ще му наредя да бъде на твоите услуги. Ако имаш от нещо да се оплачеш, той лично ще напише думите ти и ще ми изпрати жалбата.

Нофрет кимна, съгласявайки се:

— Това е добра идея. Камени идва от Север. Познава баща ми. Няма да бъде спечелен от подмазванията на семейството.

— И Хенет! — възкликна Имхотеп. — И Хенет.

— Да — съгласи се машинално Нофрет, — и Хенет. Не би ли поговорил с нея сега, пред мен?

— Така ще е най-добре.

Повикаха Хенет и тя дойде с неизменната си раболепна припряност. Беше изпълнена със съжаление за заминаването на Имхотеп. Той тутакси я прекъсна:

— Да, да, добра ми Хенет, но се налага. Аз съм човек, който рядко може да разчита на продължително спокойствие или почивка. Трябва да се трудя непрекъснато за семейството си с малката надежда, че все някога ще ме оценят. Сега искам да поговоря много сериозно с теб. Ти ме обичаш всеотдайно и предано, знам, мога да ти имам доверие. Пази Нофрет, тя ми е много скъпа.

— Който е скъп за теб, господарю, е скъп и за мен — разпалено отговори Хенет.

— Много добре. Значи, ще се посветиш на нея?

Хенет се обърна към Нофрет, която я наблюдаваше с притворени очи.

— Твърде си хубава, Нофрет. Там е бедата. Затова ти завиждат другите, но аз ще се грижа за теб — ще те пазя от всичките им приказки и действия. Можеш да разчиташ на мен!

Последва малка пауза, в която очите на двете жени се срещнаха.

— Можеш да разчиташ на мен — повтори Хенет.

Лека усмивка заигра по устните на Нофрет, доста любопитна усмивка.

— Да — каза тя, — разбирам те, Хенет. Мисля, че мога да разчитам на теб.

Имхотеп шумно си прочисти гърлото.

— В такъв случай мисля, че всичко е наред, да, всичко е задоволително. Организацията — това винаги е била силната ми страна.

Чу се сухо изкискване, Имхотеп се обърна рязко и видя майка си да стои на вратата. Тя се подпираше на тояжката си и изглеждаше по-съсухрена и злобна отвсякога.

— Какъв чудесен син имам! — отбеляза тя.

— Нямам време за губене, трябва да наредя някои неща на Хори… — Мърморейки важно, Имхотеп излезе бързо от стаята. Избягна да срещне очите на майка си.

Еза кимна повелително на Хенет и тя се измъкна покорно от стаята. Нофрет стана. Двете жени стояха и се гледаха. Еза каза:

— Значи синът ми заминава без теб? По-добре върви с него, Нофрет.

— Той иска да остана тук.

Гласът на Нофрет беше нежен и покорен. Еза изрече пискливо:

— Щеше да е по-добре, ако решиш да тръгнеш! И защо не искаш да заминеш? Не те разбирам. Какво те задържа тук? Ти си момиче, свикнало да живее в градове и вероятно да пътува. Защо избираш еднообразното всекидневие тук, сред тези, които — искрено ти казвам — не те харесват и на които не си им приятна?

— И на теб ли не съм приятна?

Еза поклати глава:

— Не, аз те харесвам. Стара съм, но макар че недовиждам, все още мога да видя красотата и да й се радвам. Ти си красива, Нофрет, и видът ти радва старческите ми очи. Точно заради това ти желая доброто. Предупреждавам те, замини за Север със сина ми.

Нофрет отново повтори:

— Той иска да остана тук.

Покорният тон сега бе примесен с присмех. Еза каза остро:

— Смяташ да останеш тук. Само че за какво, чудя се? Както и да е, всичко си е за твоя сметка. Но внимавай, бъди благоразумна в действията си. И не се доверявай на никого.

Тя се обърна рязко и излезе. Нофрет не помръдна. Много бавно устните й се изкривиха в широка, котешка усмивка.