Агата Кристи
Смъртта идва като завършек (17)

I

Съвещанието в храма приключи. Жалбата беше окончателно съставена и поправена. Хори и двамата писари от храма здравата се бяха потрудили.

Най-накрая първата крачка беше направена. Жрецът даде знак проектът за жалбата да бъде прочетен.

„До преблагородния дух Ашайет. Към тебе се обръща твоят брат и съпруг. Сестрата забравила ли е брат си? Майката забравила ли е децата, родени от нея? Знае ли преблагородната Ашайет, че дух на зла твар заплашва рожбите й? Вече Собек, нейният син, се пренесе при Озирис под въздействие на отрова.

Докато бе жива, аз се отнасях към тебе с най-голяма почит. Отрупах те със скъпоценности и дрехи, мазила, благовония и помади за тялото ти. Заедно сме яли хубави храни, седнали в мир и разбирателство, с наредени трапези пред нас. Когато беше болна, не пестих средства, доведох за теб най-добрия лекар. Ти бе погребана с всички почести, с подобаващите се церемонии и всичко необходимо за другия живот ти бе осигурено. Слуги и волове, храна и пиене, скъпоценности и одеяния. Скърбих по теб дълги години — и след много, много време си взех само една наложница, за да мога да живея както подобава на един все още запазен мъж.

Тази наложница сега прави зло на децата ти. Знаеш ли за това? Може би си в неведение. Ако Ашайет знае, сигурно ще побърза да се притече на помощ на родните си синове.

А знае ли Ашайет, че злото все още продължава, понеже наложницата владее зла магия? Това сигурно е противно на волята ти, преблагородна Ашайет. Ето защо си припомни, че в Полето на жертвоприношенията имаш големи връзки и силни помощници. Великият и благороден Ипи, главен иконом на Първия. Призови помощта му! Също така вуйчо ти, великият и силен Мериптах, номарх на провинцията. Запознай го с позорната истина. Нека той да отсъди. Нека бъде призован за свидетел срещу Нофрет, че е извършила тези злини. Да вземат решение, с което Нофрет да се осъди и да бъде заставена повече да не прави зло в нашата къща.

О, благородна Ашайет, ако се разгневиш, че твоят брат Имхотеп е послушал злите придумвания на тази жена и се е опитал да извърши несправедливост към твоите родни деца, помисли си, че той не е сам в мъката си, а заедно с тях. Заради децата прости на брат си Имхотеп това, което е извършил.“

Главният писар спря да чете. Мерсу кимна одобрително.

— Добре е написано. Според мен нищо не е пропуснато.

Имхотеп стана.

— Благодаря ти, преподобни отче. Ще получиш даровете ми утре преди залез — добитък, масло и лен. Ще определим ли деня за церемонията — поставянето на надписания бокал в жертвената стая на гробницата?

— Направи го след три дена. Бокалът трябва да бъде надписан и да се приготвят необходимите обреди.

— Както желаеш. Дано не ни сполетят повече пакости.

— Добре разбирам твоята загриженост, Имхотеп. Но не се бой. Добрият дух Ашайет сигурно ще отговори на молбата ти. Роднините й имат власт и сила и могат да въздадат справедливост там, където е особено заслужена.

— Дано Изида направи така, че да стане възможно! Благодаря ти, Мерсу, за грижите и вниманието към сина ми Яхмос. Хайде, Хори, имаме много неща да вършим. Да се върнем в къщата. Ох, тази тъжба наистина ми беше голяма грижа. Благородната Ашайет няма да изостави своя съсипан брат.

II

Когато Хори влезе в двора с рулата папирус, Ренизенб го чакаше. Тя дотича откъм езерото.

— Хори!

— Да, Ренизенб?

— Би ли дошъл с мен при Еза? Тя те очаква, иска да се срещне с теб.

— Разбира се. Чакай само да видя дали Имхотеп…

Но Имхотеп бе заговорен от Ипи и двамата се бяха впуснали в личен разговор.

— Чакай да оставя тези свитъци и другите неща и ще дойда с теб, Ренизенб.

Еза погледна доволно, когато двамата влязоха при нея.

— Ето го Хори, бабо. Веднага го доведох при теб.

— Добре. Хубаво ли е времето навън?

— Да… така ми се струва — Ренизенб бе леко слисана.

— Подай ми тогава тояжката. Ще повървя малко из двора.

Еза рядко напускаше къщата и Ренизенб бе изненадана. Тя поведе старицата под ръка. Излязоха през централната зала навън на верандата.

— Тук ли ще поседнеш, бабо?

— Не, детето ми, ще повървя по-далечко, към езерото.

Еза се придвижваше бавно, но краката й бяха силни и докато креташе, не показа признаци на умора. Като се огледа, избра едно местенце, където бяха посадени цветя в малка лехичка близо до езерото и от едно смокиново дърво падаше привлекателна сянка.

После каза с мрачно задоволство:

— Ето там! Сега можем да приказваме, без никой да ни смущава.

— Мъдра си, Еза — одобри Хори.

— Нещата, които ще си кажем, трябва да знаем само ние тримата. Аз имам доверие в теб, Хори. Сред нас си още от малък. Винаги си бил точен, сдържан и разсъдлив. Ренизенб ми е най-мила от всички деца на сина ми. Нищо лошо не трябва да й се случи, Хори.

— Няма да й се случи, Еза!

Хори не повиши глас, но тонът, с който произнесе тези думи, изразът на лицето и очите му накараха старицата да изпита огромно облекчение.

— Добре го каза, Хори. Спокойно и без жар, като човек, който разбира какво говори. Кажи ми сега какво стана днес.

Хори разказа за съставянето на молбата и за съдържанието й. Еза слушаше внимателно.

— Чуй ме сега, Хори, и виж това — тя извади гердана с лъвчетата от роклята си, подаде му го и добави: — Ренизенб, кажи му къде го намери.

Ренизенб разказа. Еза рече:

— Е, Хори, какво мислиш?

Той помълча няколко мига, после попита:

— Ти си стара и мъдра, Еза, ти какво мислиш?

Тя отвърна:

— Ти си такъв човек, Хори, който не обича да говори прибързано, без да има факти. Още от самото начало знаеше как Нофрет намери смъртта си, нали?

— Подозирах каква е истината. Но само толкова.

— Точно така. И сега само подозираме. Тук, до езерото, помежду си можем да си кажем подозренията, а след това повече да не ги споменаваме. Струва ми се, има три обяснения за трагичните случки. Първото е, че пастирчето казва истината и това, което е видяло, е било наистина призракът на Нофрет, завърнал се от мъртвите със злото решение да отмъсти на нашето семейство за причинената й силна мъка и скръб. Може и да е така — и свещенослужителите, и другите казаха, че е възможно, пък и ние самите знаем, че болестта се причинява от зли духове. Но аз съм стара жена и не съм склонна да вярвам на приказките на свещенослужителите и останалите, а ми се струва, че има и други причини.

— Какви? — попита Хори.

— Да допуснем, че Нофрет е била убита от Сатипи и че не след дълго й се е привидяла на същото място, откъдето Сатипи, изплашена и гузна, е паднала и е умряла. Това е достатъчно ясно. Но нека предположим още нещо. Някой след това по някаква причина, която сега се мъчим да открием, е пожелал да причини смъртта на двама от синовете на Имхотеп. Този някой разчита на суеверния страх, приписвайки деянието на духа на Нофрет — едно рядко удобно хрумване.

— Кой би желал да убие Яхмос или Собек? — викна Ренизенб.

— Не някой слуга — отвърна Еза, — те не биха посмели. Така че ни остават няколко души, от които да избираме.

— Някой от нас? Но, бабо, това не може да бъде!

— Питай Хори — каза сухо Еза. — Виж, че той не се противи.

Ренизенб се обърна към него:

— Хори, наистина ли…

Той поклати глава сериозно.

— Ренизенб, ти си млада и доверчива. Мислиш си, че всички, които познаваш и обичаш, са точно такива, каквито ти изглеждат. Ти не познаваш човешкото сърце и горчивината — да, и злото, което то може да таи.

— Но кой, кой?…

Еза бързо я прекъсна:

— Да се върнем към разказа на пастирчето. То е видяло жена, облечена в ленената рокля на мъртвата и с гердана на Нофрет. Ако не е било дух, тогава е видяло точно това, което каза, тоест жена, която внимателно се е опитала да наподоби Нофрет. Може да е била Кайт, може да е била Хенет, може да си била и ти, Ренизенб! От разстояние това би могъл да бъде всеки, облякъл женска дреха и с перука. Тихо — сега нататък. Другата възможност е момчето да е излъгало. Разказа случка, която е било научено да разкаже. Подчинило се е на някого, който е имал право да му заповядва, и се е оказало достатъчно тъпо, за да не разбира смисъла на историята, която е било подкупено или подмамено да разкаже. Вече никога няма да разберем истината, защото момчето умря — и това му е било внушено. Този факт ме подтикна да вярвам, че ни е разказало нещо, на което е било научено. Днес разказът му щеше да бъде проверен по-добре и току-виж, се провалил. Лесно е да се открие с малко търпение дали детето лъже.

— Значи мислиш, че сред нас има отровител? — попита Хори.

— Да — отвърна Еза. — А ти?

— И аз мисля така.

Ренизенб гледаше изплашена ту единия, ту другия.

Хори продължи:

— Но мотивите ми се виждат много неясни.

— Съгласна съм — потвърди Еза. — И затова именно съм обезпокоена. Не зная кой е следващият заплашен.

Ренизенб се намеси:

— Но… един от нас ли? — Все още не й се вярваше.

Еза каза сериозно:

— Да, Ренизенб, един от нас. Хенет, Кайт, Ипи, Камени, самият Имхотеп — да, или Еза, Хори и дори — тя се усмихна — Ренизенб.

— Права си, Еза — съгласи се Хори. — Трябва да включим всички.

— Но защо? — в гласа на Ренизенб имаше учудване и ужас. — Защо?

— Ако знаехме, щяхме да бъдем много близо до онова, което искаме да разберем — вдигна рамене Еза. — Можем да съдим само по това, кой беше нападнат. Собек, не забравяйте, се е присъединил към Яхмос неочаквано, след като Яхмос се е наканил да пие. Затова е сигурно, че някой е искал да убие него, но то съвсем не означава, че е искал да убие и Собек.

— Но кой може да иска да убие Яхмос? — заговори отчаяно Ренизенб. — Той има най-малко врагове от всички ни. Винаги е тих и мил.

— Затова е ясно, че мотивът не е лична омраза — каза Хори. — Както казва Ренизенб, Яхмос не е такъв човек, че да си създаде врагове.

— Не — поклати глава Еза. — Мотивът е още по-неясен. Или в него се таи враждебност към семейството като цяло, или зад всичко се крие алчността, от която ни предпазват Принципите на Птахотеп. Има, казва той, по един вързоп от всеки вид зло и по един чувал от всичко, което е осъдително!

— Разбирам насоката на мисълта ти, Еза — каза Хори. — Но за да стигнем до някакво заключение, трябва да предвидим какво ще се случи.

Еза поклати енергично глава и голямата перука падна върху едното й ухо. Въпреки смешния й вид на никого не му беше до смях.

— Опитай се да направиш някакво предвиждане, Хори — подкани го тя.

Хори помълча малко, очите му бяха замислени. Двете жени чакаха. Най-сетне заговори:

— Ако Яхмос е трябвало да умре, тогава главни наследници щяха да станат другите синове на Имхотеп — Собек и Ипи. Някаква част от имота безспорно щеше да бъде отделена за децата на Яхмос, но нейното управление пак щеше да бъде главно в ръцете на Собек. Той несъмнено би спечелил най-много. Вероятно щеше да изпълнява функциите на жрец на Ка, докато Имхотеп отсъства, и да наследи тази длъжност след смъртта му. Но въпреки че Собек бе в изгодно положение, сега не можем да го виним, след като самият той е пил от отровното вино толкова, че да умре. Затова, доколкото разбирам, смъртта на двамата може да е от полза само за едного (сега) и този човек е Ипи.

— Съгласна съм — кимна Еза. — Както отбелязах, Хори, ти си прозорлив и аз оценявам начина, по който определи нещата. Но да разгледаме Ипи. Той е млад, буен и има лоши наклонности, във възраст е, когато смята изпълнението на онова, което си е наумил, за най-важното нещо в живота. Гневи се, възмущава се от по-големите си братя и смята, че е бил несправедливо изключен от участие в семейното съдружие. Изглежда и Камени му е наговорил разни неразумни неща…

— Камени ли? — прекъсна я Ренизенб, но незабавно се изчерви и прехапа устни. Хори обърна глава и я изгледа — дълъг, нежен, проницателен поглед. Тя се почувства някак си наранена от него. Еза вирна брадичка и се взря в момичето.

— Да — отговори тя. — Камени. Дали е бил подучен от Хенет или не, е отделен въпрос. Фактът си е факт. Ипи е амбициозен и груб и негодуваше от по-голямата власт на братята си. Той определено се смяташе — както ми каза преди време, за най-големия мозък в семейството.

Еза говореше сухо. Хори попита:

— Той каза това на теб?

— Беше достатъчно мил да включи и мен в притежаването на най-голям мозък.

Ренизенб настоя недоверчиво:

— Смяташ ли, че Ипи умишлено е отровил Яхмос и Собек?

— Допускам, че е възможно, нищо повече. Сега споделяме подозренията си, още нямаме доказателства. Хората са убивали близките си, откак свят светува, водени от зла алчност и омраза, макар да са знаели, че боговете не обичат да се убива. А ако Ипи е сторил това, няма лесно да намерим доказателство за деянието му, защото той безспорно е умен.

Хори кимна.

— Но както казах — продължи Еза, — това, което си казваме тук, под смокинята, са подозрения. И ще продължаваме само да подозираме всеки един от домочадието. Пак повтарям, изключвам слугите, защото нито за миг не вярвам, че който и да било от тях ще дръзне да направи нещо подобно. Но не изключвам Хенет.

— Хенет? — викна Ренизенб. — Но тя е предана на всички, не спира да твърди това.

— Много лесно е лъжите да се представят за истина. Познавам Хенет от много години, откакто дойде тук като млада жена заедно с майка ти, бедна и нещастна. Съпругът й не се грижеше за нея. И действително Хенет си остана проста и неугледна и се разведе. Единственото дете, което роди, умря още като пеленаче. Дойде тук, кълнейки се в преданост към майка ти, но аз виждах как очите й я следят, когато вървеше из къщата или из двора — и казвам ти, Ренизенб, в тях нямаше любов. Не, по-скоро личеше кисела завист; не вярвам и на всичките й твърдения колко ви е предана.

— Кажи ми, Ренизенб — попита Хори, — ти самата чувстваш ли привързаност към Хенет?

— Н-не — отвърна неохотно тя, — не чувствам. Дори често се упреквам, задето не я обичам.

— А не мислиш ли, че това е защото инстинктивно усещаш, че думите й са неверни? Доказала ли е някога любовта си към тебе с някаква действителна постъпка? Не подбужда ли винаги раздори между всички вас, като шепне и повтаря неща, които нараняват и причиняват гняв?

— Да, да, това е съвсем вярно!

Еза сухо изкряка:

— Ненапразно са ти дадени очите и ушите, преблагородни Хори!

Ренизенб се възпротиви:

— Но баща ми е много привързан и вярва в нея.

— Синът ми винаги е бил и си остава глупак — отсече Еза. — Всички мъже обичат да ги ласкаят — и Хенет раздава щедри ласкателства, както се раздава ядене на гощавка! На него може би наистина му е предана — понякога си мисля, че е, — но на никого другиго в тази къща.

— Ала сигурно тя не би… тя не би убила — сопна се Ренизенб. — Защо ще иска да отрови някого от нас? Каква полза ще има от това?

— Никаква. Никаква. А защо — хич не зная какво става вътре в главата й. Какво мисли, какво чувства — ето това не знам. Но по някой път си мисля, че странни неща се мътят зад това раболепно, ласкателно държание. Ако е така, ние — аз, ти и Хори, няма как да разберем причините.

Хори кимна:

— Има една поквара, която започва отвътре. Веднъж говорих за това на Ренизенб.

— И аз не те разбрах — намеси се Ренизенб. — Но сега започвам да те разбирам по-добре. Идването на Нофрет ми отвори очите — тогава видях, че никой от нас не е такъв, за какъвто съм го мислила. Това ме изплаши… А сега… — тя безпомощно разпери ръце — всичко е страх…

— Страхът е само недостатъчно знание — каза Хори. — Когато знаем, Ренизенб, тогава тук няма повече да има страх.

— И после, разбира се, да вземем Кайт — продължи Еза.

— Не и Кайт — викна Ренизенб. — Кайт не би се опитала да убие Собек. Това е невероятно.

— Няма нищо невероятно — каза Еза. — Поне това съм разбрала през дългия си живот. Кайт е много глупава жена, а аз винаги съм подозирала глупавите жени. Те са опасни. Могат да видят само онова, което непосредствено ги засяга, и само едно нещо по едно и също време. Кайт живее в центъра на свой ограничен свят, който се състои от нея, децата й и Собек като баща на децата й. Би могло да й се стори съвсем естествено, че ако Яхмос го няма, чедата й ще получат повече богатства. Собек винаги е бил незадоволителен в очите на Имхотеп — безразсъден, лесно избухващ и безотговорен. Яхмос беше синът, на когото Имхотеп разчиташе. Но след неговата смърт бащата би трябвало да разчита на Собек. Струва ми се, че тя много лесно би стигнала до това заключение.

Ренизенб потръпна. Сякаш разбра истинското становище на Кайт за живота. Нейната загриженост, нежност, тихата й любов бяха насочени към собствените й деца. Извън самата нея, децата й и Собек светът не съществуваше. Тя гледаше на него без любопитство и без интерес.

Ренизенб изрече бавно:

— Но сигурно би допуснала, че е твърде възможно Собек да се върне жаден, както и стана, и също да пие вино?

— Не — отвърна Еза. — Не мисля, че би допуснала. Както ви казах, Кайт е глупава. Вижда само онова, което иска да види. Яхмос пие и умира и работата се потулва с магическата намеса на нашата зла и красива Нофрет. Кайт може да види само едно просто нещо — не различни възможности или вероятности, и след като не очаква Собек да умре, никога не би й хрумнало, че той ще се върне неочаквано.

— Но сега Собек е мъртъв, а Яхмос е жив! Ако предположението ти е вярно, за нея трябва да е много тревожно.

— Когато си глупав, така става — измърмори Еза. — Нещата се получават съвсем различно от предвижданията.

Тя млъкна замалко, сетне продължи:

— А сега стигаме до Камени.

— Камени? — Ренизенб почувства, че е необходимо да произнесе думата спокойно и без протест. Още веднъж очите на Хори я накара да изпита неудобство.

— Да, не изключваме и Камени. Той няма явен мотив да ни навреди. Но какво в действителност знаем за него? Идва от Север, от същата част на Египет, както Нофрет. Помогна й — с желание или не, кой може да каже? — да настрои Имхотеп срещу собствените му деца. Понякога го наблюдавах и наистина малко мога да кажа за него. Като цяло ми изглежда банален младеж с всичките му кусури и понеже е красив, с нещо привлича погледите на жените. Да, жените винаги ще харесват Камени и освен това мисля — може и да греша, — че той не е от тези, които носят истинско, трайно чувство в сърцето и разума си. Вечно е с весел и безгрижен вид и не се показва кой знае колко загрижен от смъртта на Нофрет. Но всичко това е външно. Кой може да каже какво става вътре в сърцето на човек? Един решителен мъж лесно може да си наложи всякаква маска… Дали в действителност Камени негодува за смъртта на Нофрет и дали търси отмъщение за нея? Щом Сатипи я е убила, не трябва ли Яхмос, нейният съпруг, също да умре? Да, и Собек, който я заплашваше, и може би Кайт, която я преследваше дребнаво, и Ипи, който също я мразеше? Изглежда невероятно, но кой може да каже?

Еза млъкна и погледна Хори.

— Кой може да каже, Еза?

Тя го изгледа проницателно.

— Може би ти, Хори? Ти смяташ, че знаеш, нали?

Хори помълча малко, сетне каза:

— Аз лично имам една идея за това, кой отрови виното и защо, но засега не е много ясна… И наистина не разбирам… — Той отново млъкна намръщен, после поклати глава: — Не, не мога да отправя определено обвинение.

— Ние само споделяме подозренията си. Хайде, Хори, говори!

Хори поклати глава.

— Не, Еза. Това е само една неясна мисъл… А ако излезе вярно, за теб е по-добре да не знаеш. В противен случай може да се окаже опасно. Същото се отнася и за Ренизенб.

— Тогава и за теб е опасно, защото знаеш, нали, Хори?

— Да, опасно е… Мисля, Еза, че всички сме в опасност. Като че ли Ренизенб най-малко.

Еза го стрелна с поглед, без да отговори.

— Какво не бих дала — каза тя накрая — да узная какво ти се върти в главата.

Хори не отвърна направо. Обади се след миг-два, личеше, че премисля:

— Следите за това, какво се крие в главите на хората, могат да се открият в тяхното поведение. Ако някой се държи странно, неестествено, неприсъщо нему…

— Тогава го подозираш? — попита Ренизенб.

— Не — отвърна Хори. — Просто така смятам. Мъж, чиито съзнание и намерения са зли, се съобразява с този факт и гледа да го прикрие на всяка цена. Затова няма да си позволи да се държи неподходящо.

— Мъж? — попита Еза.

— Мъж или жена — все едно.

— Разбирам — поклати глава Еза. Изгледа го остро, после каза: — А ние? Нас тримата в какво могат да ни заподозрат?

— Това също трябва да бъде разгледано. Ползвал съм се с голямо доверие. Правенето на договори и разположението на посевите е било в мои ръце. Като писар се занимавам с всички сметки. Можех да ги фалшифицирам — както Камени откри, че е правено на Север. После, Яхмос би могъл да се досети и да почне да подозира. Затова много би ми било необходимо неговото мълчание. — Хори се усмихна на думите си.

— О, Хори — възкликна Ренизенб, — как можеш да говориш такива неща! Никой, който те познава, няма да им повярва!

— Никой, Ренизенб, не знае повече. Още веднъж ти го повтарям.

— Ами аз? — попита Еза. — В какво могат да заподозрат мен? Та аз съм стара. Когато мозъкът остарее, често заболява. Намразва това, което трябва да обича. Мога да съм се уморила от внуците си и да се опитам да разруша собствената си кръв. Това е злочестината на един зъл дух, което се случва понякога със старците.

— А аз? — попита Ренизенб. — Защо ще се опитвам да убивам братята си, които обичам?

Хори й отговори:

— Ако Яхмос, Собек и Ипи бяха мъртви, тогава ти оставаш последното дете на Имхотеп. Той щеше да ти намери съпруг и всичко тук да стане твое. Ти и съпругът ти щяхте да бъдете настойници на децата на Яхмос и Собек. — После се усмихна: — Но под смокиновото дърво ние не те подозираме, Ренизенб.

— Под смокинята или не, ние те обичаме! — заключи Еза.