Агата Кристи
Смъртта идва като завършек (10)

I

Ренизенб излезе на верандата и спря за миг, като закри очи от внезапния ослепителен блясък.

Чувстваше се болна, с разклатена психика и изпълнена с безименен страх. Каза си, като непрекъснато механично повтаряше думите:

— Трябва да предупредя Нофрет… Трябва да я предупредя…

Зад гърба й в къщата се чуваха мъжки гласове — на Яхмос и Собек, те си приличаха, сред тях — пискливо и ясно момчешкият тенор на Ипи:

— Сатипи и Кайт са прави. В това семейство няма мъже! Но аз съм мъж! Да, ако не на години, сърцето ми е мъжко. Нофрет ми се подиграва, присмива ми се, отнася се с мен като с дете. Аз ще й докажа, че не съм дете. Не ме е страх от гнева на баща ми. Познавам го — той е омагьосан. Жената му е изпратила тези писания. Ако тя е объркала сърцето му, ще се върне при мен — при мен! Аз съм любимият му син. Вие всички се отнасяте с мен като с дете, но ще видите. Да, ще видите!

Изскочи от къщата като куршум и се сблъска с Ренизенб, замалко да я събори. Тя се вкопчи в ръкава му.

— Ипи, Ипи, къде отиваш?

— Да намеря Нофрет. Ще види тя дали ще ми се присмива!

— Почакай малко. Успокой се. Никой от нас не бива да върши нищо необмислено.

— Необмислено ли? — Момчето се усмихна презрително. — И ти си като Яхмос. Благоразумно! Предпазливо! Да не би да се направи нещо прибързано! Яхмос е баба! А Собек само говори и се пъчи. Пусни ме, Ренизенб!

Той изтръгна ръкава си от ръката й.

— Нофрет, къде е Нофрет?

Хенет, която тъкмо излизаше от къщата, промърмори:

— О, драги, лоша работа е това, много лоша. Какво ще ни сполети всички? Какво би казала моята скъпа господарка?

— Къде е Нофрет, Хенет?

Ренизенб извика:

— Не му казвай!

Но Хенет, както винаги, отговори:

— Излезе по задния път. Тръгна към ленените полета.

Ипи се втурна обратно през къщата, а Ренизенб каза укорително:

— Не биваше да му казваш, Хенет.

— Ти не вярваш на старата Хенет. Никога не си имала доверие в мен. — Гласът й стана плачлив. — Но бедната стара Хенет знае какво върши. На момчето му трябва време, за да му мине. Няма да намери Нофрет в ленените полета. — Тя се ухили. — Нофрет е тук, в беседката, с Камени.

Тя посочи с глава към двора и добави с ненужно натъртване:

— С Камени…

Но Ренизенб вече беше тръгнала през двора.

Като влачеше дървеното си лъвче, Тети се затича откъм езерото към майка си. Ренизенб я вдигна на ръце. Притиснала детето към себе си, тя разбра силата, която движеше Сатипи и Кайт. Тези жени се бореха за децата си.

Тети раздразнено извика:

— Не толкова силно, мамо, не толкова силно!

Ренизенб пусна детето долу. Бавно прекоси двора. В по-отдалечената страна на беседката Нофрет и Камени седяха заедно. Когато Ренизенб се приближи, те се обърнаха. Тя заговори бързо и задъхано:

— Нофрет, дойдох да те предупредя. Трябва да бъдеш по-внимателна. Трябва да се пазиш.

Израз на презрителна веселост премина през лицето на Нофрет.

— Значи кучетата се разлаяха?

— Всички са много ядосани. Ще ти направят нещо лошо.

Нофрет поклати глава:

— Никой не може да ми навреди — самоуверено вдигна глава тя. — Сторят ли ми нещо, ще бъде докладвано на баща ти — а той много добре ще си отмъсти. Ако спрат и помислят, ще им стане ясно. — Тя се усмихна. — Какви глупаци бяха с техните дребни обиди и преследвания! През цялото време играеха по моята свирка!

Ренизенб рече бавно:

— Значи ти сама си скроила всичко? А аз те съжалявах, мислех, че не сме любезни с теб! Няма повече да те съжалявам… Според мен, Нофрет, ти си зла! Когато в часа на възмездието започнеш да отговаряш за четиридесет и двата гряха, няма да можеш да кажеш: „Не съм сторила зло.“ Нито пък: „Не съм била алчна.“ А когато сърцето ти се претегли на везната с перцето на истината, ще наруши равновесието.

Нофрет мрачно й се подигра:

— Ти изведнъж си станала самата набожност. Но аз няма да направя нищо лошо на теб, Ренизенб. Не съм казала нищо против тебе. Попитай Камени, ако не вярваш.

Тя премина двора и се изкачи по стъпалата на верандата. Хенет излезе да я посрещне и двете влязоха в къщата.

Ренизенб бавно се обърна към Камени:

— Камени, ти ли й помогна да ни докара това до главите?

Камени каза нетърпеливо:

— Много ли те е яд на мен, Ренизенб? Но какво можех да сторя? Преди да замине, Имхотеп изрично ми нареди да се подчинявам на заповедите й и по всяко време, когато ме накара, да пиша. Не ме упреквай, Ренизенб. Какво друго можех да направя?

— Не те упреквам — замислено рече тя. — Все пак е трябвало да изпълниш нарежданията на баща ми.

— Не го направих с охота. А и вярно е, Ренизенб, че там нямаше нито една дума срещу теб.

— Не това ме интересуваше!

— Наистина, дори Нофрет да ми беше казала, пак не биха написал нито една дума, която може да ти навреди. Ренизенб… моля те, повярвай ми.

Тя объркано поклати глава. Това, в което той се опитваше да я убеди, беше без особено значение за нея. Почувства болка и гняв, сякаш Камени я беше излъгал. Да, в края на краищата той беше чужд човек. Макар и със сродна кръв, си оставаше чужденец, когото баща й беше довел отдалеч. Беше млад писар и получаваше задачи от своя господар, които непременно трябваше да изпълни.

— Не съм писал нищо друго освен истината — настоя Камени. — Никакви лъжи нямаше, кълна ти се.

— Не — отвърна Ренизенб, — лъжи не е имало. Нофрет е твърде умна, за да допусне това.

В крайна сметка старата Еза се оказа права. Злополуките, за които Сатипи и Кайт злорадстваха, са били точно това, което е искала Нофрет. Не е чудно, че се усмихваше с котешката си усмивка.

— Тя е лоша — изрече на глас Ренизенб края на мислите си. — Да!

Камени се съгласи:

— Да, зло същество е!

Ренизенб се обърна и го изгледа с любопитство.

— Ти я познаваше, преди да дойде тук, нали? Познаваше ли я в Мемфис?

Камени се изчерви и погледна с неудобство:

— Не я познавах добре… Само бях чувал за нея. Гордо момиче, казваха, амбициозно и твърдо. И злопаметно.

Ренизенб кимна с внезапно нетърпение.

— Не ми се вярва. Баща ми няма да изпълни заплахите си. Сега е ядосан, но не може да постъпи толкова несправедливо. Когато си дойде, ще прости.

— Когато си дойде — каза Камени, — Нофрет ще направи всичко възможно, за да не си промени мнението. Ти не я познаваш, Ренизенб. Тя е твърде умна и непоколебима. И помни — много красива.

— Да — призна Ренизенб, — красива е.

Тя се изправи. Без да знае защо, през ума й мина, че красотата на Нофрет й причинява болка…

II

Ренизенб прекара следобеда при децата. Докато си играеше с тях, смътната болка в сърцето й намаля. Малко преди залеза тя се изправи, приглади косата си назад, оправи смачканите и разбъркани плисета на роклята си и се учуди защо нито Сатипи, нито Кайт бяха излезли навън, както обикновено.

Камени беше отишъл някъде далеч от двора. Ренизенб бавно го прекоси и влезе в къщата. Във всекидневната нямаше никого и тя обходи цялата къща чак до женските помещения. Еза дремеше в ъгъла на стаята си, а малката й робиня бележеше купчина ленени чаршафи. В кухнята печаха хляб на триъгълни кравайчета. Нямаше никого другиго.

Някаква странна празнота потисна Ренизенб. Къде се бяха дянали всички?

Хори вероятно се бе качил в гробницата. Яхмос може би беше при него или пък обхождаше полетата. Собек и Ипи сигурно бяха с говедата или оглеждаха хамбарите. Но къде са Сатипи и Кайт и къде, да, къде е Нофрет?

Силният аромат от мехлемите на Нофрет изпълваше цялата й стая.

Ренизенб застана на вратата и обхождаше с поглед малката дървена възглавничка, кутията със скъпоценности, купищата мънистени гривни и един пръстен, украсен със скарабей (Бръмбар, смятан за божество от египтяните. Бел. прев.) от синьо стъкло. Помади, мазила, дрехи, бельо, сандали — всички говореха за притежателката им, за Нофрет, която живееше с тях и беше чужденка и неприятелка.

Къде ли можеше да е самата Нофрет, чудеше се Ренизенб.

Тя бавно тръгна към задния вход на къщата и срещна Хенет, която влизаше.

— Къде са всички, Хенет? В къщата няма никой освен баба.

— Аз откъде ще знам, Ренизенб? Бях заета — помагах в тъкането, свърших сума ти работи. Аз нямам време за разходки.

Това означава, помисли си Ренизенб, че някой е отишъл на разходка. Може би Сатипи се е качила с Яхмос на гробницата, за да му говори насаме? Но къде беше Кайт? Не изглеждаше вероятно да се е отделила за толкова дълго от децата.

И отново някакво странно, неприятно вътрешно чувство сви сърцето й: „Къде е Нофрет?“

Въпреки че Хенет разбра каква мисъл й се върти в главата, тя избягна да отговори:

— Колкото до Нофрет, преди доста време отиде на гробницата. Ами те с Хори се разбират. — Хенет се усмихна злобно. — Той е умен. — Тя се промъкна по-близо до Ренизенб. — Искам да знаеш, Ренизенб, колко бях нещастна, когато се случи всичко това. Тя дойде при мен, знаеш — тогава, пръстите на Кайт личаха върху бузата й и отстрани се стичаше струйка кръв. Накара Камени да пише, а мен — да потвърдя каквото виждах. Разбира се, аз не можех да кажа, че не го виждам! О, умница е тя! А аз през цялото време си мислех за скъпата ти майка…

Ренизенб я отмина и излезе на златната жар на вечерното слънце. Плътни сенки покриваха скалите — целият свят изглеждаше нереален в този час на залеза.

Щом излезе на скалната пътечка, неволно ускори крачка. Щеше да се качи на гробницата, да намери Хори. Да, ще намери Хори. Така правеше като дете, когато й се счупеше играчката, когато беше неуверена или изплашена. Хори приличаше на скалите — непоколебим, твърд, постоянен.

Помисли си смутено: „Всичко ще бъде наред, когато отида при Хори…“ Крачките й се ускориха — тя почти тичаше.

Тогава изведнъж видя Сатипи да се приближава към нея. Като че ли идваше от гробницата.

Вървеше много странно — залиташе и се препъваше, сякаш не виждаше…Като забеляза Ренизенб, тя бързо спря и постави ръка на гърдите си. Ренизенб приближи до нея и се стресна от изражението на лицето й.

— Какво ти е, Сатипи, зле ли ти е?

Сатипи отвърна с грачещ глас, очите й бягаха настрани:

— Не, не, разбира се, не.

— Изглеждаш болна. Имаш уплашен вид. Какво се е случило?

— Какво да се е случило? Нищо, разбира се.

— Къде си била?

— Качих се до гробницата да намеря Яхмос. Нямаше го там. Никого нямаше.

Ренизенб все още я гледаше. Това беше някаква нова Сатипи — Сатипи, на която целият дух и решителност се бяха изпарили.

— Хайде, Ренизенб, върни се в къщата.

Сатипи сложи леко треперещата си ръка на рамото й, като я подканваше да се върне по пътя, от който идваше, и от докосването й Ренизенб изведнъж се възпротиви.

— Не, отивам на гробницата.

— Там няма никой, казах ти.

— Обичам да гледам реката. Да седя там.

— Но слънцето залязва. Много е късно.

Пръстите на Сатипи стиснаха като клещи ръката на Ренизенб. Тя се изви, за да се освободи.

— Остави ме, Сатипи!

— Не. Връщай се. Връщай се с мен.

Но Ренизенб вече се беше отскубнала, подмина я и продължи към скалата. Там имаше нещо. Инстинктът й подсказваше, че там имаше нещо… Стъпките й преминаха в бяг.

Тогава го видя — тъмен вързоп, лежеше под сянката на скалата… Забърза и спря пред него.

Не се изненада от гледката. Като че ли го очакваше…

Нофрет лежеше по гръб със сгърчено и превито тяло. Очите й бяха изцъклени и слепи.

Ренизенб се наведе и докосна студената, неподвижна буза, после се изправи и погледна нагоре. Едва чу как Сатипи се надвеси над нея.

— Сигурно е паднала — каза тя. — Паднала е. Вървяла е по скалната пътечка и е паднала…

Да, помисли си Ренизенб. Точно това се беше случило. Нофрет беше паднала от пътеката, а тялото й бе отскочило от варовиковите скали.

— Може да е видяла змия — предположи Сатипи — и да се е изплашила. На пътечката понякога се препичат змии.

Змии. Да, змии. Собек и змията. Змия, размазана, просната мъртва на слънцето. Собек, блясъкът в очите му…

Тя си помисли: „Собек… Нофрет…“

Изведнъж чу гласа на Хори и почувства успокоение:

— Какво се е случило?

Тя се обърна. Хори и Яхмос се бяха изкачили заедно. Сатипи побърза да обясни, че Нофрет сигурно е паднала от пътечката.

Яхмос предположи:

— Може би е идвала при нас, но ние с Хори отидохме да видим напоителните канали. Не бяхме наблизо през последния час. Тъкмо се връщахме и ви видяхме да стоите тук.

Ренизенб проговори и се изненада от собствения си глас, звучеше толкова различно:

— Къде е Собек?

По-скоро почувства, отколкото видя как Хори обърна глава при въпроса й. Яхмос каза озадачено:

— Собек? Не съм го виждал цял следобед, откакто излезе ядосан от къщата.

Но Хори гледаше Ренизенб. Тя вдигна очи и срещна погледа му. Той извърна очи от вторачения й поглед и замислено ги насочи надолу, към тялото на Нофрет. Ренизенб отгатна какво мислеше той.

Хори промърмори въпросително:

— Собек?

— О, не — чу се да казва Ренизенб. — О, не… О, не…

Сатипи отново настоя:

— Паднала е от пътечката. Точно тук тя се стеснява. И е опасно…

Собек обича да убива. „Каквото направя, ще го сторя с радост…“ Собек, който убива змията…Собек, който среща Нофрет на тази тясна пътека…

Тя едва промърмори, съсипана:

— Не знаем — не знаем…

И тогава, с вътрешно спокойствие, с усещането, че бремето е отхвърлено, чу сериозния глас на Хори да поддържа и споделя категоричното заявление на Сатипи:

— Сигурно е паднала от пътечката…

Очите му срещнаха очите на Ренизенб. Тя си помисли: „Той и аз знаем… И винаги ще знаем…“

Чу се да казва с прекъсващ глас:

— Паднала е от пътеката…

И като ехо отекна приятният глас на Яхмос:

— Сигурно е паднала от пътеката.