Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Death Comes As The End, 1945 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Людмил Димитров, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 28 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Преводът е направен по изданието:
AGATHA CHRISTIE, DEATH COMES AS THE END
FIRST PUBLISHED 1945
SEVENTH IMPRESSION OCTOBER 1971
FONTANA BOOKS
Издадена за пръв път от William Collins Sons & Co Ltd 1945
История
- — Добавяне
- — Добавяне на липсващо подзаглавие (Мандор)
ГЛАВА IX
Втори месец от Зимата — 10-и ден
I
Ренизенб излезе на верандата и спря за миг, като закри очи от внезапния ослепителен блясък.
Чувстваше се болна, с разклатена психика и изпълнена с безименен страх. Каза си, като непрекъснато механично повтаряше думите:
— Трябва да предупредя Нофрет… Трябва да я предупредя…
Зад гърба й в къщата се чуваха мъжки гласове — на Яхмос и Собек, те си приличаха, сред тях — пискливо и ясно момчешкият тенор на Ипи:
— Сатипи и Кайт са прави. В това семейство няма мъже! Но аз съм мъж! Да, ако не на години, сърцето ми е мъжко. Нофрет ми се подиграва, присмива ми се, отнася се с мен като с дете. Аз ще й докажа, че не съм дете. Не ме е страх от гнева на баща ми. Познавам го — той е омагьосан. Жената му е изпратила тези писания. Ако тя е объркала сърцето му, ще се върне при мен — при мен! Аз съм любимият му син. Вие всички се отнасяте с мен като с дете, но ще видите. Да, ще видите!
Изскочи от къщата като куршум и се сблъска с Ренизенб, замалко да я събори. Тя се вкопчи в ръкава му.
— Ипи, Ипи, къде отиваш?
— Да намеря Нофрет. Ще види тя дали ще ми се присмива!
— Почакай малко. Успокой се. Никой от нас не бива да върши нищо необмислено.
— Необмислено ли? — Момчето се усмихна презрително. — И ти си като Яхмос. Благоразумно! Предпазливо! Да не би да се направи нещо прибързано! Яхмос е баба! А Собек само говори и се пъчи. Пусни ме, Ренизенб!
Той изтръгна ръкава си от ръката й.
— Нофрет, къде е Нофрет?
Хенет, която тъкмо излизаше от къщата, промърмори:
— О, драги, лоша работа е това, много лоша. Какво ще ни сполети всички? Какво би казала моята скъпа господарка?
— Къде е Нофрет, Хенет?
Ренизенб извика:
— Не му казвай!
Но Хенет, както винаги, отговори:
— Излезе по задния път. Тръгна към ленените полета.
Ипи се втурна обратно през къщата, а Ренизенб каза укорително:
— Не биваше да му казваш, Хенет.
— Ти не вярваш на старата Хенет. Никога не си имала доверие в мен. — Гласът й стана плачлив. — Но бедната стара Хенет знае какво върши. На момчето му трябва време, за да му мине. Няма да намери Нофрет в ленените полета. — Тя се ухили. — Нофрет е тук, в беседката, с Камени.
Тя посочи с глава към двора и добави с ненужно натъртване:
— С Камени…
Но Ренизенб вече беше тръгнала през двора.
Като влачеше дървеното си лъвче, Тети се затича откъм езерото към майка си. Ренизенб я вдигна на ръце. Притиснала детето към себе си, тя разбра силата, която движеше Сатипи и Кайт. Тези жени се бореха за децата си.
Тети раздразнено извика:
— Не толкова силно, мамо, не толкова силно!
Ренизенб пусна детето долу. Бавно прекоси двора. В по-отдалечената страна на беседката Нофрет и Камени седяха заедно. Когато Ренизенб се приближи, те се обърнаха. Тя заговори бързо и задъхано:
— Нофрет, дойдох да те предупредя. Трябва да бъдеш по-внимателна. Трябва да се пазиш.
Израз на презрителна веселост премина през лицето на Нофрет.
— Значи кучетата се разлаяха?
— Всички са много ядосани. Ще ти направят нещо лошо.
Нофрет поклати глава:
— Никой не може да ми навреди — самоуверено вдигна глава тя. — Сторят ли ми нещо, ще бъде докладвано на баща ти — а той много добре ще си отмъсти. Ако спрат и помислят, ще им стане ясно. — Тя се усмихна. — Какви глупаци бяха с техните дребни обиди и преследвания! През цялото време играеха по моята свирка!
Ренизенб рече бавно:
— Значи ти сама си скроила всичко? А аз те съжалявах, мислех, че не сме любезни с теб! Няма повече да те съжалявам… Според мен, Нофрет, ти си зла! Когато в часа на възмездието започнеш да отговаряш за четиридесет и двата гряха, няма да можеш да кажеш: „Не съм сторила зло.“ Нито пък: „Не съм била алчна.“ А когато сърцето ти се претегли на везната с перцето на истината, ще наруши равновесието.
Нофрет мрачно й се подигра:
— Ти изведнъж си станала самата набожност. Но аз няма да направя нищо лошо на теб, Ренизенб. Не съм казала нищо против тебе. Попитай Камени, ако не вярваш.
Тя премина двора и се изкачи по стъпалата на верандата. Хенет излезе да я посрещне и двете влязоха в къщата.
Ренизенб бавно се обърна към Камени:
— Камени, ти ли й помогна да ни докара това до главите?
Камени каза нетърпеливо:
— Много ли те е яд на мен, Ренизенб? Но какво можех да сторя? Преди да замине, Имхотеп изрично ми нареди да се подчинявам на заповедите й и по всяко време, когато ме накара, да пиша. Не ме упреквай, Ренизенб. Какво друго можех да направя?
— Не те упреквам — замислено рече тя. — Все пак е трябвало да изпълниш нарежданията на баща ми.
— Не го направих с охота. А и вярно е, Ренизенб, че там нямаше нито една дума срещу теб.
— Не това ме интересуваше!
— Наистина, дори Нофрет да ми беше казала, пак не биха написал нито една дума, която може да ти навреди. Ренизенб… моля те, повярвай ми.
Тя объркано поклати глава. Това, в което той се опитваше да я убеди, беше без особено значение за нея. Почувства болка и гняв, сякаш Камени я беше излъгал. Да, в края на краищата той беше чужд човек. Макар и със сродна кръв, си оставаше чужденец, когото баща й беше довел отдалеч. Беше млад писар и получаваше задачи от своя господар, които непременно трябваше да изпълни.
— Не съм писал нищо друго освен истината — настоя Камени. — Никакви лъжи нямаше, кълна ти се.
— Не — отвърна Ренизенб, — лъжи не е имало. Нофрет е твърде умна, за да допусне това.
В крайна сметка старата Еза се оказа права. Злополуките, за които Сатипи и Кайт злорадстваха, са били точно това, което е искала Нофрет. Не е чудно, че се усмихваше с котешката си усмивка.
— Тя е лоша — изрече на глас Ренизенб края на мислите си. — Да!
Камени се съгласи:
— Да, зло същество е!
Ренизенб се обърна и го изгледа с любопитство.
— Ти я познаваше, преди да дойде тук, нали? Познаваше ли я в Мемфис?
Камени се изчерви и погледна с неудобство:
— Не я познавах добре… Само бях чувал за нея. Гордо момиче, казваха, амбициозно и твърдо. И злопаметно.
Ренизенб кимна с внезапно нетърпение.
— Не ми се вярва. Баща ми няма да изпълни заплахите си. Сега е ядосан, но не може да постъпи толкова несправедливо. Когато си дойде, ще прости.
— Когато си дойде — каза Камени, — Нофрет ще направи всичко възможно, за да не си промени мнението. Ти не я познаваш, Ренизенб. Тя е твърде умна и непоколебима. И помни — много красива.
— Да — призна Ренизенб, — красива е.
Тя се изправи. Без да знае защо, през ума й мина, че красотата на Нофрет й причинява болка…
II
Ренизенб прекара следобеда при децата. Докато си играеше с тях, смътната болка в сърцето й намаля. Малко преди залеза тя се изправи, приглади косата си назад, оправи смачканите и разбъркани плисета на роклята си и се учуди защо нито Сатипи, нито Кайт бяха излезли навън, както обикновено.
Камени беше отишъл някъде далеч от двора. Ренизенб бавно го прекоси и влезе в къщата. Във всекидневната нямаше никого и тя обходи цялата къща чак до женските помещения. Еза дремеше в ъгъла на стаята си, а малката й робиня бележеше купчина ленени чаршафи. В кухнята печаха хляб на триъгълни кравайчета. Нямаше никого другиго.
Някаква странна празнота потисна Ренизенб. Къде се бяха дянали всички?
Хори вероятно се бе качил в гробницата. Яхмос може би беше при него или пък обхождаше полетата. Собек и Ипи сигурно бяха с говедата или оглеждаха хамбарите. Но къде са Сатипи и Кайт и къде, да, къде е Нофрет?
Силният аромат от мехлемите на Нофрет изпълваше цялата й стая.
Ренизенб застана на вратата и обхождаше с поглед малката дървена възглавничка, кутията със скъпоценности, купищата мънистени гривни и един пръстен, украсен със скарабей (Бръмбар, смятан за божество от египтяните. Бел. прев.) от синьо стъкло. Помади, мазила, дрехи, бельо, сандали — всички говореха за притежателката им, за Нофрет, която живееше с тях и беше чужденка и неприятелка.
Къде ли можеше да е самата Нофрет, чудеше се Ренизенб.
Тя бавно тръгна към задния вход на къщата и срещна Хенет, която влизаше.
— Къде са всички, Хенет? В къщата няма никой освен баба.
— Аз откъде ще знам, Ренизенб? Бях заета — помагах в тъкането, свърших сума ти работи. Аз нямам време за разходки.
Това означава, помисли си Ренизенб, че някой е отишъл на разходка. Може би Сатипи се е качила с Яхмос на гробницата, за да му говори насаме? Но къде беше Кайт? Не изглеждаше вероятно да се е отделила за толкова дълго от децата.
И отново някакво странно, неприятно вътрешно чувство сви сърцето й: „Къде е Нофрет?“
Въпреки че Хенет разбра каква мисъл й се върти в главата, тя избягна да отговори:
— Колкото до Нофрет, преди доста време отиде на гробницата. Ами те с Хори се разбират. — Хенет се усмихна злобно. — Той е умен. — Тя се промъкна по-близо до Ренизенб. — Искам да знаеш, Ренизенб, колко бях нещастна, когато се случи всичко това. Тя дойде при мен, знаеш — тогава, пръстите на Кайт личаха върху бузата й и отстрани се стичаше струйка кръв. Накара Камени да пише, а мен — да потвърдя каквото виждах. Разбира се, аз не можех да кажа, че не го виждам! О, умница е тя! А аз през цялото време си мислех за скъпата ти майка…
Ренизенб я отмина и излезе на златната жар на вечерното слънце. Плътни сенки покриваха скалите — целият свят изглеждаше нереален в този час на залеза.
Щом излезе на скалната пътечка, неволно ускори крачка. Щеше да се качи на гробницата, да намери Хори. Да, ще намери Хори. Така правеше като дете, когато й се счупеше играчката, когато беше неуверена или изплашена. Хори приличаше на скалите — непоколебим, твърд, постоянен.
Помисли си смутено: „Всичко ще бъде наред, когато отида при Хори…“ Крачките й се ускориха — тя почти тичаше.
Тогава изведнъж видя Сатипи да се приближава към нея. Като че ли идваше от гробницата.
Вървеше много странно — залиташе и се препъваше, сякаш не виждаше…Като забеляза Ренизенб, тя бързо спря и постави ръка на гърдите си. Ренизенб приближи до нея и се стресна от изражението на лицето й.
— Какво ти е, Сатипи, зле ли ти е?
Сатипи отвърна с грачещ глас, очите й бягаха настрани:
— Не, не, разбира се, не.
— Изглеждаш болна. Имаш уплашен вид. Какво се е случило?
— Какво да се е случило? Нищо, разбира се.
— Къде си била?
— Качих се до гробницата да намеря Яхмос. Нямаше го там. Никого нямаше.
Ренизенб все още я гледаше. Това беше някаква нова Сатипи — Сатипи, на която целият дух и решителност се бяха изпарили.
— Хайде, Ренизенб, върни се в къщата.
Сатипи сложи леко треперещата си ръка на рамото й, като я подканваше да се върне по пътя, от който идваше, и от докосването й Ренизенб изведнъж се възпротиви.
— Не, отивам на гробницата.
— Там няма никой, казах ти.
— Обичам да гледам реката. Да седя там.
— Но слънцето залязва. Много е късно.
Пръстите на Сатипи стиснаха като клещи ръката на Ренизенб. Тя се изви, за да се освободи.
— Остави ме, Сатипи!
— Не. Връщай се. Връщай се с мен.
Но Ренизенб вече се беше отскубнала, подмина я и продължи към скалата. Там имаше нещо. Инстинктът й подсказваше, че там имаше нещо… Стъпките й преминаха в бяг.
Тогава го видя — тъмен вързоп, лежеше под сянката на скалата… Забърза и спря пред него.
Не се изненада от гледката. Като че ли го очакваше…
Нофрет лежеше по гръб със сгърчено и превито тяло. Очите й бяха изцъклени и слепи.
Ренизенб се наведе и докосна студената, неподвижна буза, после се изправи и погледна нагоре. Едва чу как Сатипи се надвеси над нея.
— Сигурно е паднала — каза тя. — Паднала е. Вървяла е по скалната пътечка и е паднала…
Да, помисли си Ренизенб. Точно това се беше случило. Нофрет беше паднала от пътеката, а тялото й бе отскочило от варовиковите скали.
— Може да е видяла змия — предположи Сатипи — и да се е изплашила. На пътечката понякога се препичат змии.
Змии. Да, змии. Собек и змията. Змия, размазана, просната мъртва на слънцето. Собек, блясъкът в очите му…
Тя си помисли: „Собек… Нофрет…“
Изведнъж чу гласа на Хори и почувства успокоение:
— Какво се е случило?
Тя се обърна. Хори и Яхмос се бяха изкачили заедно. Сатипи побърза да обясни, че Нофрет сигурно е паднала от пътечката.
Яхмос предположи:
— Може би е идвала при нас, но ние с Хори отидохме да видим напоителните канали. Не бяхме наблизо през последния час. Тъкмо се връщахме и ви видяхме да стоите тук.
Ренизенб проговори и се изненада от собствения си глас, звучеше толкова различно:
— Къде е Собек?
По-скоро почувства, отколкото видя как Хори обърна глава при въпроса й. Яхмос каза озадачено:
— Собек? Не съм го виждал цял следобед, откакто излезе ядосан от къщата.
Но Хори гледаше Ренизенб. Тя вдигна очи и срещна погледа му. Той извърна очи от вторачения й поглед и замислено ги насочи надолу, към тялото на Нофрет. Ренизенб отгатна какво мислеше той.
Хори промърмори въпросително:
— Собек?
— О, не — чу се да казва Ренизенб. — О, не… О, не…
Сатипи отново настоя:
— Паднала е от пътечката. Точно тук тя се стеснява. И е опасно…
Собек обича да убива. „Каквото направя, ще го сторя с радост…“ Собек, който убива змията…Собек, който среща Нофрет на тази тясна пътека…
Тя едва промърмори, съсипана:
— Не знаем — не знаем…
И тогава, с вътрешно спокойствие, с усещането, че бремето е отхвърлено, чу сериозния глас на Хори да поддържа и споделя категоричното заявление на Сатипи:
— Сигурно е паднала от пътечката…
Очите му срещнаха очите на Ренизенб. Тя си помисли: „Той и аз знаем… И винаги ще знаем…“
Чу се да казва с прекъсващ глас:
— Паднала е от пътеката…
И като ехо отекна приятният глас на Яхмос:
— Сигурно е паднала от пътеката.