Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Death Comes As The End, 1945 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Людмил Димитров, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 28 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Преводът е направен по изданието:
AGATHA CHRISTIE, DEATH COMES AS THE END
FIRST PUBLISHED 1945
SEVENTH IMPRESSION OCTOBER 1971
FONTANA BOOKS
Издадена за пръв път от William Collins Sons & Co Ltd 1945
История
- — Добавяне
- — Добавяне на липсващо подзаглавие (Мандор)
ГЛАВА XII
Първи месец от Лятото — 12-и ден
— Та значи, ти мислиш така?
Думите на Ренизенб изразяваха повече твърдение, отколкото въпрос. Тя добави сухо, под носа си, с нарастващо разбиране и ужас:
— Сатипи е убила Нофрет…
Седеше пред входа на малката стаичка на Хори, близо до гробницата. Опряла бе брадичката на ръцете си и гледаше към долината. Сънено си мислеше колко верни се оказаха думите, които беше изрекла вчера (наистина ли бе изминало толкова малко време?…). Къщата и забързаните човешки фигури отгоре изглеждаха нищожни като мравки. Само слънцето, което с величествена сила светеше горе, високо, и бледосребристият блясък, хвърлян от Нил на тази утринна светлина — само те бяха вечни и трайни. Кай, Нофрет и Сатипи бяха мъртви… а някой ден щяха да умрат тя и Хори. Но Ра ще продължава да управлява небесата и да пътува нощем със своята ладия през Отвъдния свят към зората на новия ден. И реката ще продължава да тече, да тече и след Слонската шир надолу, през Тива и през селото към Долен Египет, където Нофрет беше живяла безгрижно и щастливо, и по-нататък, към големите води извън пределите на Египет.
Сатипи и Нофрет…
Ренизенб продължи да мисли на глас, но Хори не й отговаряше.
— Разбираш ли, толкова бях сигурна, че Собек…
Хори каза замислено:
— Предубеждение.
— Глупаво беше от моя страна — продължи тя. — Хенет ми каза, почти ми каза, че Сатипи отишла да се разхожда по този път и че Нофрет се била качила тук. Аз трябваше да се сетя, че съвсем очевидно Сатипи е следвала Нофрет… Срещнали са се на пътечката… и Сатипи я е блъснала долу. Тя малко преди това казала, че е по-добрият мъж от когото и да било от братята ми.
Ренизенб млъкна и потръпна.
— И когато я срещнах… — отново подхвана тя, — трябваше да разбера. Беше съвсем различна — уплашена беше. Опита се да ме накара да се върна с нея. Не искаше да намеря тялото на Нофрет. Сигурно съм била сляпа, за да не разбера истината. Но толкова се страхувах за Собек…
— Зная. Беше го видяла да убива онази змия.
Ренизенб охотно се съгласи.
— Да, така беше. И после сънувах един сън… Бедният Собек, колко погрешно мнение съм имала за него. Както ти казваш, да заплашваш не означава да го направиш. Собек винаги се е самоизтъквал. Сатипи беше дръзката и коравосърдечната, тя не се боеше да действа. А после, оттогава насам, откакто стана отнесена като призрак и това озадачи всички ни, защо не помислихме за истинското обяснение?
Тя добави, като бързо вдигна поглед към него:
— Но ти помисли, нали?
— За известно време — отвърна Хори. — Имах убеждението, че удивителната промяна в характера на Сатипи е следа към истината за смъртта на Нофрет. Това бе толкова явно, че нямаше никакво съмнение.
— А сега не каза нищо?
— Как бих могъл, Ренизенб? Какво изобщо бих могъл да докажа?
— Не, нищо, разбира се…
— За доказателство трябва да служат неоспорими факти.
— Но веднъж ти каза — оспори го Ренизенб, — че хората в действителност не се променят. А сега твърдиш, че Сатипи се била променила.
Хори й се усмихна:
— Би трябвало да спориш в съда на номарха (Номарх (гр. nomarches) — управител на провинция (ном) в Древен Египет, царски наместник. Бел. ред.). Не, Ренизенб, това, което казах, беше съвсем вярно — хората са си винаги същите. Сатипи също като Собек беше смела само на думи и приказки. Тя наистина можеше да премине от думи към действия, но мисля, че беше от онези, които не знаеха какво представлява дадено нещо, преди да се е случило. В собствения си живот до този точно ден тя не е имала от какво да се бои. Когато е дошъл страхът, се е изненадала. Тогава е разбрала, че да си смел, значи решително да погледнеш в очите неочакваното, а тя не е намерила такава смелост в себе си.
Ренизенб промърмори с нисък глас:
— Когато е дошъл страхът… Да, откакто умря Нофрет, това се случи с всички нас. Беше изписано на лицето на Сатипи, така че всички да го видим. Беше там — в очите й, когато умря… Когато каза: „Нофрет“… Като че ли видя…
Ренизенб замълча. Обърна лице към Хори, очите й се бяха разширили и питаха:
— Хори, какво видя тя? Там, на пътечката? Ние не видяхме нищо. Нямаше нищо.
— Не, за нас — не.
— А за нея? Видяла е Нофрет. Нофрет, която е идвала да й отмъсти. Но Нофрет е мъртва и нейната гробница е запечатана. Тогава какво видя тя?
— Картината, която собственото съзнание й е показало.
— Сигурен ли си? Защото ако не…
— Да, Ренизенб, ако не?
— Хори… — тя протегна ръка. — Свърши ли това? Сега, когато Сатипи е мъртва? Свърши ли наистина?
Той притисна успокояващо ръката й с двете си ръце.
— Да, да, Ренизенб, вероятно. А в крайна сметка за теб не е нужно да се плашиш.
Тя прошепна:
— Но Еза казва, че Нофрет ме е мразила…
— Нофрет те е мразила?
— Еза казва така.
— На Нофрет й допадаше омразата — успокои я Хори. — Понякога си мисля, че мразеше всички в тази къща. Но в края на краищата ти не си направила нищо против нея.
— Не. Не, така е.
— Тогава, Ренизенб, в твоята съвест няма нищо, което да въстава срещу теб, да те осъжда.
— Ти искаш да кажеш, Хори, че ако аз сама слизах по пътечката по залез — времето, по което Нофрет умря, и ако бях обърнала глава, нямаше да видя нищо? И щях да се спася?
— Щеше да се спасиш, Ренизенб, защото ако слизаше по пътечката, аз щях да вървя с теб и нищо лошо нямаше да ти се случи.
Но тя се намръщи и поклати глава:
— Не, Хори, аз щях да вървя сама.
— Нима, малка Ренизенб? Нямаше ли да те е страх?
— Да — отвърна тя. — Мисля, че щеше да ме е страх. Но това нямаше да промени нещата. Всички в къщата треперят, тръшкат се, тичат да купуват амулети от храмовете и само повтарят, че не било хубаво да се върви по тази пътечка по залез слънце. Това обаче, което накара Сатипи да се олюлее и да падне, не беше магия, а страх — страх от някаква извършена от нея злина. А злина е да отнемеш живота на някого, който е млад, силен и се радва, че е жив. Но аз не съм извършила нищо лошо и независимо че Нофрет ме е мразила, омразата й не можеше да ме нарани. Вярвам в това. И все пак ако някой живее във вечен страх, по-добре е да умре. Аз така ще превъзмогна страха.
— Смели думи изричаш, Ренизенб.
— Може би по-смели, отколкото ги чувствам, Хори — усмихна му се тя и се изправи. — Но добре беше, че ги казах.
Хори също се изправи и застана до нея.
— Ще запомня тези твои думи, Ренизенб. Да, и начина, по който вдигна глава, когато ги изрече. Те показват смелостта и истината, които винаги съм откривал в сърцето ти.
Той хвана ръката й.
— Погледни, Ренизенб. Погледни нататък — селото, реката и зад нея. Това е Египет, нашата родина. Разрушена от война и в борби от много години, разделена на множество царства, сега — съвсем скоро — ще се обедини и ще стане отново единна държава. Горен и Долен Египет пак ще се споят ведно. Аз се надявам и вярвам, че ще си възвърне предишното величие! В тези дни Египет ще има нужда от мъже и жени, смели и решителни. Жени като теб, Ренизенб. Не от мъже като Имхотеп, вечно обсебени от собствените си печалби и загуби, нито като Собек, безделници и самохвалковци, нито от момчета като Ипи, които мислят само каква полза да извлекат за себе си, не, нито дори от добросъвестни, честни синове като Яхмос ще има нужда Египет в този час. Като седя тук, буквално сред мъртвите, и пресмятам приходи и разходи, правя изчисления, виждам печалби, които не могат да бъдат пресметнати в богатство, и загуби, много по-опасни от неприбраната реколта… Гледам реката и виждам живата кръв на Египет, съществувала преди да се родим и ще я има и след като умрем… Живот и смърт, Ренизенб, не са с толкова голямо значение… Аз съм само Хори, помощникът на Имхотеп в сделките, но когато се вгледам внимателно в Египет, виждам мир — да, и ликуване, което не бих променил дори да бях управител на провинцията. Разбираш ли какво искам да кажа, Ренизенб?
— Да, Хори, струва ми се… отчасти. Ти си по-различен от другите долу. Преди известно време го разбрах. И понякога, когато съм тук с тебе, мога да почувствам, каквото чувстваш и ти — е, смътно, не много ясно. Но аз зная какво искаш да кажеш. Когато съм тук, нещата там долу — тя посочи с пръст — все едно, че не ни засягат изобщо. Свадите, омразата, непрекъснатата суетня и терзания. Тук си далеч от всичко това.
Тя замълча, сбърчи вежди и продължи, леко заеквайки:
— Понякога аз… аз съм щастлива да избягам тук. А сега… не знам, има нещо… долу… което ме зове обратно.
Хори пусна ръката й и отстъпи една крачка. Каза внимателно:
— Да, разбирам… Камени пее в двора.
— Какво искаш да кажеш, Хори? Не мислех за Камени.
— Може би не си мислила за него. Но все тая, Ренизенб, струва ми се, че дочу неговата песен, без да съзнаваш това.
Тя го погледна и събра вежди:
— Какво говориш, Хори! Отгоре никой не би могъл да го чуе как пее. Толкова е далеч.
Хори въздъхна леко и поклати глава. Веселият му поглед я обърка. Тя почувства лек гняв и смущение, защото не можа да го разбере.