Агата Кристи
Смъртта идва като завършек (21)

I

Старата Еза се дотътри уморено в стаята си.

Беше смутена и много изтощена. Възрастта, разбра тя, най-сетне вземаше своята дан. Твърде отдавна беше почувствала умората на тялото си, но усещаше, че съзнанието й е бодро. Сега обаче допускаше, че претоварването на остатъка от будния й ум се е отразило на телесната й мощ.

Щом вече знаеше — поне така вярваше — от кое помещение идва грозящата опасност, това не й позволяваше умствено отпускане. Напротив, повече отвсякога трябваше да се пази, след като съзнателно бе привлякла вниманието върху себе си. Доказателство… доказателство… трябва да намери доказателство… Но как?

Разбра, че вече възрастта говори против нея. Беше твърде уморена, за да импровизира, да съставя умствени ребуси. Всичко, което можеше, бе да се защитава — да остане нащрек, да бди, да се пази.

За убиеца — тя не хранеше никакви илюзии — би било напълно в реда на нещата да убие отново.

Нямаше понятие коя ще бъде следващата жертва. Чувстваше със сигурност, че отровата беше средството, което щеше да бъде използвано. Насилие беше немислимо — дори когато оставаше сама, около нея винаги имаше слуги. Щеше да бъде отрова. Опитваше се да се противопостави. Ренизенб се зае да готви храната й и да й я поднася. В стаята й бе донесен съд с вино и чаша и след като някой роб го опитваше, тя изчакваше двадесет и четири часа, за да не последват нежелани резултати. Накара Ренизенб да споделя храната и виното й, макар още да не се плашеше за нея. Може би за Ренизенб изобщо нямаше опасност? Но в това никой не можеше да бъде сигурен.

От време на време оставаше неподвижна, само размърдваше уморения си мозък да изнамира начини за доказване на истината или наблюдаваше малката си прислужничка как колосва и плисира ленените й рокли и как нанизва гердани и гривни. Тази вечер беше много изморена. Позабавлява се с Имхотеп, който обсъждаше въпроса за женитбата на Ренизенб, преди да е говорил с дъщеря си.

Имхотеп, свит и уплашен, беше сянка от предишната си същност. Поведението му бе загубило надутата си увереност. Осланяше се на майчината несломима воля и решителност.

Колкото до Еза, тя беше изплашена, много изплашена да не каже нещо погрешно. Живите могат да се хванат за една необмислена дума. Да, каза си най-после тя, идеята за женитбата беше мъдра. И няма време да се търси съпруг отдалеч, сред по-значителните членове на рода. Пък и женската линия беше важната — съпругът само щеше да управлява наследството на Ренизенб и децата й.

Стигна се до въпроса: Хори — мъж завършен, със старо и дълго доказано приятелство, син на дребен земевладелец, чийто имот граничеше с техния собствен, или младият Камени с неговите претенции за сродяване.

Еза беше преценила нещата много внимателно, преди да говори. Една погрешна дума — и нещастието можеше да се стовари.

Когато беше готова с отговора, тя го заяви със силата на непоколебимата си личност. Камени, каза тя, безспорно е съпругът за Ренизенб. Тяхното съединяване и необходимото празненство, по-скоро отдаване дължимото на неотдавнашните тежки загуби, може да стане до една седмица. Ако, естествено, Ренизенб желае. Камени е хубав младеж, заедно ще отгледат здрави деца. Още повече че двамата се обичат.

Е, помисли Еза, тя хвърли жребия си. Сега дъската за игра щеше да покаже. Това не зависеше от нея. Правеше, каквото смяташе за целесъобразно. Щом беше рисковано — добре, Еза харесваше партията на дъската за игра точно както я правеше Ипи. Животът не е безопасно нещо. Трябва да рискуваш, за да спечелиш играта.

Тя огледа подозрително стаята си, когато се върна в нея. По-точно проучи големия съд с вино. Установи, че е затворен и запечатан, както го беше оставила. Винаги го запечатваше, когато излизаше от стаята си, и печатът висеше за по-сигурно на врата й.

Да, по този начин не рискуваше. Еза се засмя тихо със злобно задоволство. Не е тъй лесно да се убие една старица. Старите жени знаят цената на живота — и повечето от хитростите му. Утре… Тя повика малката си прислужничка.

— Къде е Хори, знаеш ли?

Момичето отговори, че май се е качил на гробницата, в скалната дупка. Еза кимна удовлетворено.

— Иди при него. Кажи му утре сутринта, щом Имхотеп и Яхмос отидат по посевите, да изпрати Камени с тях, за да пресмята, и когато Кайт е край езерото с децата, да дойде при мен. Разбра ли? Повтори го.

Малката прислужничка го стори и Еза й нареди да си върви. Да, планът й беше задоволителен. Съветването с Хори щеше да бъде на четири очи, тъй като мислеше да изпрати Хенет със заръка в навеса на тъкачите. Щеше да предупреди Хори какво предстоеше и заедно можеха да си поговорят свободно.

Когато черното момиче се върна с вестта, че Хори ще направи, както е поръчала, Еза въздъхна облекчено.

Сега, след тези неща, умората я заля като порой. Каза на момичето да донесе гърнето с приятно ухаещия мехлем и да й разтрие крайниците. Ритъмът я успокои и мехлемът потисна тъпата болка в костите й.

Най-после се изтегна с глава върху дървената възглавница и заспа. За момента страховете й намаляха.

Събуди се доста по-късно със странното усещане за студенина. Краката и ръцете й бяха вкочанени и неподвижни… Като че ли цялото й тяло беше схванато. Почувства как мозъкът й се вдървява, волята й се парализира, ударите на сърцето й отслабнаха.

Помисли си: „Това е смъртта…“ Странна смърт… Непредизвестена, без тревожни признаци. Така, помисли си тя, умират старците…

И тогава проумя. Това не беше естествена смърт! Това беше Дяволът, изскочил от тъмнината.

Отрова…

Но как? Кога? Всичко, което яде и пи, беше проверено, беше сигурно. Не можеше да има грешна стъпка.

Тогава как? Кога?

С последните слаби мъждукания на мозъка си Еза потърси загадката. Трябва да узнае — трябва!, — преди да умре. Усети, че натискът върху сърцето й се увеличава. Мъртва студенина… Слабо болезнено задъхване. Как врагът е направил това?

И внезапно от миналото долетя спомен, за да й помогне да разбере. Остриганата кожа на агне… Топка миришеща лой… Един опит на баща й да покаже, че някои отрови могат да се поглъщат от кожата. Ланолин… мехлеми, направени от ланолин. Ето така врагът я беше досегнал.

Гърнето й с приятно миришещите мазила, тъй необходими на една египетска жена. Отровата е била вътре…

А утре… Хори… Той нямаше да научи. Тя не би могла да му каже… Беше твърде късно.

На сутринта малката прислужничка изтича от стаята с вик, че господарката й е умряла в съня си.

II

Имхотеп стоеше, свел поглед към мъртвото тяло на Еза. Лицето му бе скръбно, но върху него не личеше подозрение.

Майка му, каза той, била умряла естествено, от старост.

— Тя беше стара. Да, стара беше. Безспорно беше време да иде при Озирис и всичките й главоболия и мъки най-накрая да престанат. Изглежда е намерила мир. Слава на Ра за милосърдието му, че й донесе смърт, неподпомогната от човек или от зъл дух. Тук няма насилие. Вижте колко спокойна изглежда.

Ренизенб се разплака, а Яхмос я успокояваше. Хенет въздишаше, като клатеше глава и повтаряше каква загуба е Еза и колко тя, Хенет, винаги й е била предана. Камени спря пеенето си и изобрази подобаваща скръб.

Хори дойде и застана до умрялата жена. Това беше часът, в който тя го бе повикала при себе си. Чудеше се какво ли е искала да му каже… Имала е да му съобщи нещо определено. Сега никога нямаше да научи. Но може би, помисли си той, би могъл да отгатне…