Агата Кристи
Смъртта идва като завършек (14)

I

— Мога ли да поговоря за малко с теб, Еза?

Еза погледна рязко към Хенет, която стоеше на вратата на стаята с многозначителна усмивка на лицето.

— Какво има? — остро попита старицата.

— Всъщност нищо… поне така ми се струва. Но исках само да те попитам…

Еза бързо я прекъсна:

— Влез тогава, влез. А ти… — тя потупа с тояжката си по рамото малката черна робиня, която нижеше мъниста, — върви в кухнята. Донеси ми малко маслини и ми направи питие от сок от нар.

Малкото момиче изтича навън и Еза нетърпеливо подкани Хенет.

— Става въпрос ето за това, Еза.

Старицата погледна надолу към предмета, който Хенет й показваше. Беше малка кутийка за накити, капакът й се заключваше отгоре с два бутона.

— Какво е това?

— Нейно е. Намерих го сега в стаята й.

— За кого говориш? За Сатипи?

— Не, не, Еза. За другата.

— Нофрет ли имаш предвид? И какво?

— Всичките й накити, тоалетни съдове и шишенца с парфюми — всичко беше погребано с нея.

Еза развъртя връвта от бутоните и отвори кутията. Вътре имаше гердан от малки червени халцедонови мъниста и половината от счупен на две зелен стъклен амулет.

— Боклук! — отсече Еза. — Нищо повече. Сигурно не са му обърнали внимание.

— Балсаматорите сложиха всичко.

— Балсаматорите не са по-благонадеждни от когото и да било. Забравили са го.

— Казвам ти, Еза, нямаше го в стаята, когато последния път погледнах вътре.

Старицата рязко вдигна поглед към Хенет.

— Какво се опитваш да изкараш? Че Нофрет се е върнала от Оня свят и е тук, в къщата? Да не си се побъркала, Хенет, макар и понякога да изглеждаш точно такава! Каква полза да разпространяваш тези глупави фантасмагории?

Хенет злобно поклати глава:

— Всички знаем какво се случи на Сатипи — и защо!

— Може и така да е — каза Еза. — А може и някой от нас да го е знаел от по-рано! А, Хенет? Винаги съм мислела, че ти знаеш повече от всички останали за това, как Нофрет намери смъртта си.

— О, Еза, сигурно и за миг не си си помислила…

Еза рязко я прекъсна:

— Какво да си помисля? Аз не се страхувам да мисля, Хенет! Гледах как Сатипи снове из къщата последните два месеца, сякаш бе уплашена до смърт — и едва вчера ми дойде наум, че някой може би е знаел какво става с нея… заплашвал я е, че ще каже на Яхмос… или на самия Имхотеп…

Хенет избухна в пискливи протестни възклицания. Еза затвори очи и се облегна на стола си.

— Нито за миг не съм предполагала, че ще си признаеш нещо такова. Не го и очаквам от теб.

— А какво да си призная? Питам те — какво?

— Нямам ни най-малка представа — отвърна Еза. — Правиш куп неща, Хенет, за които никога не съм могла да намеря основателна причина.

— Предполагаш, че съм се опитвала да я накарам да ме подкупва, за да мълча! Кълна се в деветте богове на Енеада…

— Остави на мира боговете. Ти си достатъчно откровена, поне така изглежда. И може би не знаеш нищо за това, как Нофрет намери смъртта си. Но знаеш много неща, които стават в тази къща. И ако трябва честно да ти кажа, бих се заклела, че ти самата си сложила тази кутия в стаята на Нофрет — макар и да не ми е ясно защо. Но зад това се крие някаква причина… Можеш да измамиш Имхотеп с номерата си, но не можеш да измамиш мен. И престани да хленчиш! Стара жена съм и не мога да понасям хората да хленчат. Върви се вайкай на Имхотеп. На него май му харесва, макар че един Ра знае защо!

— Ще отнеса кутията на Имхотеп и ще му кажа…

— Кутията ще му предам аз. Махай се, Хенет, и престани да разпространяваш тези суеверни глупости. Къщата стана по-спокойна без Сатипи. Мъртвата Нофрет направи много повече за нас, отколкото живата. Но сега този дълг е платен, нека всеки се върне към всекидневните си задачи.

II

— На какво прилича всичко това? — попита Имхотеп, като влезе нервно в стаята на Еза няколко минути по-късно. — Хенет е дълбоко оскърбена. Като дойде при мен, сълзи се стичаха по лицето й. Защо никой в къщата не прояви най-обикновена любезност към тази предана жена?…

Еза равнодушно се изкиска.

Имхотеп продължи:

— Обвинила си я, разбрах, че е откраднала кутия за накити.

— Така ли каза? Нищо подобно. Ето я кутията. Изглежда е била намерена в стаята на Нофрет.

Имхотеп я взе от нея.

— А, да, аз й я подарих. — Той я отвори. — Хм, нищо не е останало вътре. Балсаматорите са били твърде разсеяни, та не са я сложили при останалите й лични вещи. Що се отнася до заплащането, Ипи и Монту не проявиха и следа от разсеяност. Хайде, всичко това ми се струва много шум за нищо.

— Точно така.

— Ще дам кутията на Кайт… не, на Ренизенб. Тя винаги се отнасяше учтиво с Нофрет. — Той въздъхна: — Колко невъзможно изглежда един мъж да намери спокойствие! Тези жени — безкрайни сълзи или пък свади и препирни.

— Е, де, Имхотеп, сега жените са с една по-малко.

— Да, наистина. Горкият Яхмос! Все същото, Еза, чувствам, че… хм, всичко това може да е за добро. Сатипи роди здрави деца, вярно, но в много отношения не беше добра съпруга. Разбира се, Яхмос й вървеше твърде много по свирката. Добре, добре, сега всичко това е приключено. Трябва да кажа, че съм много по-доволен от поведението на Яхмос напоследък. Изглежда доста по-самоуверен, не е толкова нервен — и мнението му за някои работи е безупречно, съвсем безупречно…

— Той винаги е бил добро и послушно момче.

— Да, да, но е бавен и някак страни от отговорност.

Еза каза сухо:

— Отговорността е нещо, което ти никога не си допускал да има!

— Е, сега всичко ще се промени. Подготвям дело за съдружие и съвместна работа. Ще бъде подписано до няколко дни. Правя собственици и тримата си сина.

— Без Ипи, надявам се?

— Ще му стане много криво, ако не бъде включен. Толкова е мил и отзивчив младеж!

— За него няма никаква пречка, разбира се — отбеляза Еза.

— Права си. И Собек също. Преди не бях доволен от него, но той действително подобри поведението си. Вече не си прахосва времето и повече се съобразява с моето мнение и с Яхмосовото.

— Това наистина е химн на възхвала — засмя се Еза. — Добре, Имхотеп, според мен постъпваш правилно. Лошо правеше, като оставяше синовете ти да недоволстват. Но мисля, че Ипи е твърде млад за това, което предлагаш. Абсурдно е да се дава на едно момче в такава възраст определено положение. Какво влияние ще имаш над него?

— Има нещо такова, разбира се — Имхотеп погледна замислено. После се сепна: — Трябва да тръгвам. Имам хиляди работи. Балсаматорите са тук, трябва да направят всички приготовления за погребението на Сатипи. Тези смърти скубят здравата! Пък и толкова скоро едната последва другата!

— Е, добре — утеши го Еза, — да се надяваме, че е последната… преди да дойде моят ред!

— Скъпа майко, ти ще живееш още много години, надявам се…

— Не се и съмнявам, че се надяваш — изсмя се Еза. — Не икономисвай от мен, ако обичаш! Няма да направи добро впечатление! Ще искам богат комплект от джунджурии да ме забавляват в Отвъдното. Изобилие от храна и пиене и най-различни сгоди — богато украсена дъска за хазарт, шишета парфюми и помади, и настоявам за по-скъпи канопи, от алабастър.

— Да, да, разбира се — Имхотеп нервно запристъпя от крак на крак. — Естествено, ще бъдеш удостоена с нужното уважение, когато дойде тъжният ден. Да си призная, имам по-различно отношение към Сатипи. Никой не иска да става скандал, но наистина в зависимост от обстоятелствата…

Имхотеп не завърши изречението и бързо си отиде.

Еза се усмихна язвително, защото разбра, че фразата „в зависимост от обстоятелствата“ подсказваше съмненията на Имхотеп, че злополуката не е задоволително обяснение за начина, по който неговата драгоценна наложница беше срещнала смъртта си.