Ърскин Колдуел
Джени, жена по природа (9)

IX

Съдията Рейни наля в чашата щедра доза царевично уиски без вода и я подаде на Джени. Вътре плаваше бучка лед.

— Да не си увиваш кълките с кожи, Джени — обясни тържествено той. — От това ще ти поникне ореол около главата. Тъй искам да те виждам.

— Не си донесох любимата саксия, да има де да изливаме водата, Майло — рече тя с кикот, от който гръдта й се разтресе. — Тръгнах толкоз набързо, че всичко забравих. Достатъчно ми беше да се обадиш по телефона, просто се сбърках.

Той отпи от своето уиски и пусна в чашата си парченце лед.

— Тази вечер няма нужда от твоята саксия, Джени — сериозно рече той и се настани на стола си пред камината. — Вода изобщо няма да наливаме. Най-многото, което човек може да си сложи в уискито, е някое и друго мизерно късче лед.

Като сръбна още уиски и остави чашата на масата до себе си, съдията Рейни се пресегна към огнището с машата и енергично разбърка с нея горящите въглени. В комина полетяха искри, а пламъците хвърлиха червеникаво сияние по лицата им.

Нощта беше студена, но не мразовита и огънят правеше кабинета му топъл и уютен. Съдията Рейни притежаваше богата сбирка правни книги и повечето от тях държеше в къщи, да са му под ръка вечерно време. Освен това кантората му в източния край на площада пред съда беше толкова малка, че в нея едва намираше място за сметководните си книжа и текущите дела.

Джени го наблюдаваше, мълчеше и се чудеше защо ли е толкова сериозен и съсредоточен. Познаваха се от години, но досега не бе го виждал погълнат от мисли и тъй дълбоко смутен. Откак бе дошла, той не се усмихна ни веднъж.

— Джени — повика я той изведнъж, без да вдига глава, — искам да си поговорим за нещо много важно. — От време на време ровеше въглените в камината. Рой искри политаха всеки път към комина. — Затова те и поканих тази вечер, в тоя късен час. В друг случай, както знаеш, щях да дойда при тебе, но реших, че трябва да се видим насаме, да поговорим за нещо много важно.

— За какво, Майло?

Съдията Рейни остави машата в камината и се облегна в дълбокия си кожен стол. Сякаш да обмисли по-грижливо какво ще каже и как най-добре да го обясни, той се зае да пали нова пура.

— За какво, Майло? — настоя Джени. Той пусна дим към тавана.

— Джени, току преди да се прибера тази вечер, чух неприятни вести…

— Ако е за Бети Уудръф, вече зная всичко, Майло. Направо от източника. Бети се върна преди малко и ми разказа с подробности какво се е случило в мотела. Беше тъй разтревожена, че я турих да си легне и й дадох хапчета за сън, да си успокои нервите. Ще й мине. На теб трябва да благодаря, че не си дал на Стенли Причърд и шерифа Хъфман да й сторят каквото са били намислили. И аз ти благодаря. Представяш ли си какъв срам и позор — да тикнат момиче като нея в тоя ужасен градски затвор! Знам ги тия неща. Същото беше и преди двайсет години, дори е по-лошо. Цяла нощ тъмничари и полицаи щяха да й се мъкнат в килията, да й се отъркват по одърчето, а тя, бедничката, нищо да не може да им каже. Едно не мога да разбера — как му е скимнало на проповедника Клъф в мотел „Приятни часове“ да ходи и …

Съдията Рейни клатеше глава и се мъчеше да я прекъсне.

— Не, Джени — най-сетне той успя да вземе думата, — чуй ме! Много са ти прибързани заключенията. Съвсем не става дума за това. Случката, за която ми говориш, е вече минало-свършено. Дошло и отишло, можем да я забравим. Такива работи стават всякога. И като мине известно време, обикновено всичко се забравя. Е, да, има разни скандали, но, общо взето, такива дребни приключения нямат трайни последици. Ако призовеш всеки жител на Солисо за неговите простъпки и прегрешения и го принудиш да напусне града, няма да останат хора дори за покер на три ръце. Това ни е хубавото на нас в Солисо, бързо прощаваме и бързо забравяме нарушенията на морала. — Той дръпна от пурата и пусна облак дим над главата си. — Преди малко спомена проповедника Клъф. Проповедникът Клъф е най-добрият просяк на пари за църквата на Суровия кръст и едва ли едно-две човешки провинения ще променят отношението на хората към него. Поне додето си изпълнят самонадеяната строителна програма. Виж, после може и да го изгонят.

— От мен нищо няма да видят, докато не ми платят, колкото им искам — решително каза Джени. — Пък ако продължават да ме ядосват, току виж ми хрумнало на никаква цена да не продавам. Тази сутрин казах на Клара Крокмор…

— Това е друга тема, за друго време и място — прекъсна я той с нетърпеливо махване на ръка. — Остави ме, Джени, да свърша каквото исках да ти кажа. Накратко, хората в Солисо по традиция търпят и се въздържат по отношение на тъй наречената морална порочност. Стига ти колкото си живяла в Солисо, за да знаеш, че е така. Припомни си само своята младост и ще стигнеш до истината по-бързо и от мене дори. Работата не е, че нашите хора не приемат човешките слабости. Всеки ги има, и то не по малко.

— Но, Майло, щом нямаш предвид Бети Уудръф и проповедника Клъф, тогава за какво…

Съдията Рейни засмука пурата и над главата му увисна димен облак.

— Джени, аз се мъча да зачекна сериозния въпрос по логичен път. Искам да си напълно подготвена.

— Добре, Майло. — Тя гореше от нетърпение. — Какво има?

— Ето какво. Малко преди да се прибера тази вечер, по телефона ми се обади Дейд Уомак. Знаещ много добре кой е. И двамата знаем, че с него шега не бива, не е човек, на когото да махнеш с ръка. Познавайки добре законите, нещо, което у него е съчетано с високоразвит печалбарски нюх, той успя да навърже низ от успешни маневри в областта на ипотеки на недвижими имущества и запори — разбира се, все по буквата на закона — и натрупа истинско състояние. Сега Дейд Уомак е богаташ, ако не и най-богатият в Индианола. А подобно богатство означава власт. Нещо повече, Дейд е хитър юрист и съобразителен политик и от петнайсет години управлява града с голи ръце. Не забравяй това! По време на избори той избира кмета, той решава кой да влезе в градския съвет. Поиска ли нещо, стига му да пусне дума и тогава кметът и съветниците подскачат като зайци, спипани натясно по фасулената нива. Хрумне ли му да прокара булевард или да затвори някоя улица, ако знае, че от това ще падне нова печалба, няма човек в Солисо с изпит от гаргите ум, който може да му попречи. В миналото имаше хора, които се помъчиха да му се противопоставят — едни загубиха имотите си, публично ги порицаха, други, преди да е станало много горещо, успяха да се измъкнат от Индианола. Това е едната страна на Дейд Уомак. Другата може с две думи да се опише. Дейд не крие и сам ще ти каже, че както проповедниците ненавиждат греха, тъй и той мрази негрите, мулатите и всички тям подобни.

— Защо ми казваш всичко това, Майло? — недоумяваща, попита Джени. — Знам го що за човек е Дейд Уомак, как да не го знам. Но не виждам отде накъде…

— Ще ти обясня, Джени, ясно и разбрано ще ти обясня. Снощи Дейд ми каза, че днес целия ден някаква мулатка се мъчила да мине за бяла и да си намери стая в града. А ти знаеш, Джени, в Солисо обичаят забранява това — цветнокожи в центъра! Както и да е, каза ми, че навсякъде връщали мулатката, додето най-после преди малко някакъв шофьор с такси — очевидно или пиян, или тъп — я завел у вас. Дейд бил информиран. И междувременно шофьорът вече е уволнен и е напуснал града, задето е превозвал мулатка в кола, определена само за бели. Виждаш ли колко бързо става? Сега вече знаеш какво искам да ти кажа, Джени.

Джени се бе изправила на стола с пламнало лице.

— Та тя има право да бъде каквато си ще! — гневно викна тя. — А Дейд Уомак е лъжец! Не е негърка, а индианка! Нали самичка ми каза! И освен туй мен не ме е грижа каква е и какво приказва този и онзи за нея. За моята къща е добра!

Съдията Рейни се пресегна за машата и разрови огъня.

— Джени…

— Като чуя такива неща, побеснявам, та чак ми иде да псувам! — продължи Джени, цяла почервеняла и разтреперана от яд. — Но сега тъй ми е кипнало, че просто не зная какво да кажа!

— Джени — почна той пак. — Джени, ти си мисли за нея, каквото искаш, пък нека и тя ти разправя каква е, работата е там, че ако питаш Дейд Уомак, тя е мулатка, която гледа да мине за бяла. Това е важното…

— Пък аз ти казвам, че познавам един бял в Солисо, който веднага ще й се усуче. И няма да бъде единственият — прекъсна го Джени на висок глас. — Ще почна да плюя от яд!

— Добре, Джени, да речем, че е индианка или друга раса, но това не променя положението, тъй като кожата й не е като на Дейд Уомак. Хората в Солисо могат да притежават най-голяма търпимост в страната по отношение на религията, политиката и морала, но додето го има Дейд Уомак да им пуска фитили и да им действува на чувствата, и една йота търпимост към негрите не можеш намери. Не се е родил още оня, който ще бъде по-голям расист от Дейд. Слушай, Джени, искам да вземеш думите ми под внимание. Знам какво говоря. Положението е опасно. Не се прави на глуха.

Джени въздъхна и се облегна.

— Е, и какво ще направи? — попита след малко тя.

— Знаеш, Джени, за него няма нищо невъзможно.

— Но ти сигурно нещо предполагаш, Майло?

— Не зная. Просто не зная.

— Ти можеш да го спреш, Майло!

— Не, Джени, не мога.

— Защо не?

Като смукна от пурата два-три пъти, съдията Рейни тържествено заклати глава.

— Джени, никой в Солисо, та дори и в цялата област Индианола, няма нито волята, нито силата да спре Дейд Уомак в история като тази. Това му е добре известно. При нормални обстоятелства бих могъл да намеря начини и средства за едно или друго съдебно решение или компромис по обикновени спорове, да речем, да се протакат съдебните процедури до безкрайност, но дойде ли до расови въпроси в града на Дейд Уомак, ставам безпомощен като новородено. Както и да разсъждавам, не мога да си позволя открито да му се противопоставя. После до края на живота ми ще ме бойкотира. Ето, тук ми е къщата, тук ми е юридическата практика, тук трябва да живея. И по тази причина каквото и да мислиш за него…

— Кучи син!

— Наричай го и кучи син, и фанатик, и подстрекател, и каквото щеш го наречи, фактът си е факт: притежава способността да влияе на умовете и чувствата на простите хора. А в Индианола простите хора са девет пъти повече от другите. Помня го от едно време — колко пъти е налагал волята си над тълпата. И всичко става гладко, като по часовник. Не е мъчно да курдисаш такъв часовник.

Когато надигна чашата и на един дъх изпи останалото уиски, ръката на Джени потрепваше. Съдията Рейни напълни и двете чаши.

— Не зная какво да мисля — рече Джени и с прикован в съдията Рейни поглед, объркано заклати глава. — Знам, трябва да те послушам, защото си адвокат, защото си ми приятел, но как сега да се покажа подла и да изхвърля Лоана от къщи?

— Така ли се казва? — попита той. Джени се усмихна.

— Лоана, Лоана Нилей. Нали е чудесно име за момиче?

— Звучи прекрасно — съгласи се той.

— Тя самата е прекрасна. Прибрана, възпитана. Да видиш само каква приказна черна коса има, как блести и святка! Пред нея моята одъртяла козина… сякаш котки са я драли.

— Хайде, хайде, Джени, не говори тъй за себе си — намръщи се съдията Рейни. — Откъде е това момиче?

— От Дженкинстаун, областта Палмето.

— Помня, в Палмето едно време имаше много индианци. И в Индианола имаше. Нали затуй нашата област се нарича така. И Солисо е индианско име. Дошли белите заселници, присвоили земята на индианците, но името запазили.

— Лоана каза, че дядо й бил индианец.

— А какво търси в Солисо?

— Канцеларска работа. Две години учила в търговското и разбирала тая работа. Казах й да провери в газовата или електрическата компания, в съда…

Съдията Рейни я прекъсна с махване на ръка.

— В Солисо никога няма да намери такава работа. И дума да не става! Особено пък след като Дейд Уомак вдигне шум. Ако е за домашна работа — да чисти, да готви и да живее в покрайнините, — да, тогава неприятности може и да няма. Посъветвай я, ще й бъде от полза.

Джени дълго време не откъсна очи от догарящите въглени в камината. Миглите й замислено трепкаха.

— Понякога се срамувам от собствената си раса — ненадейно каза тя, сключи ръце под корема си и го приповдигна. — Няма никакво съмнение, от белите по-големи мерзавци не съм виждала!

— Недей, Джени — навеждайки се, каза съдията Рейни и я потупа по ръката, — не се впрягай в тревоги за такива работи. Не е за пръв път в Солисо и няма да е за последен. Каквото и да мислиш, има известни неща, които не могат да се променят по наше желание. С едно щракване на пръста не можеш изби предразсъдъците от главата на човек като Дейд Уомак.

— И аз като него имам право на собствени чувства и мнение!

— Може би го имаш, Джени, но нямаш неговата власт, за да го прилагаш в действие.

— Говориш, Майло, като че и ти си на негова страна.

— Не, не съм на негова страна. При дадените обстоятелства курсът ми се диктува от разума, затова те и съветвам. Търпимостта в расовите отношения, за която говориш, все някой ден ще настъпи, но няма да е утре. А дотогава…

— Аз мисля за сега, не за бъдещето — решително заяви тя. — И никой не може да ме разубеди.

— Какво искаш да кажеш, Джени?

— Реших: няма да гоня момичето от къщи само защото тъй искал Дейд Уомак! Празни приказки не приказвам. Най-напред беше Вийзи Гудуили — опитаха се да ме накарат да го изхвърля; после се заловиха за Бети Уудръф, сега Лоана Нилей. Ще й защищавам правата, както защищавах Вийзи и Бети. Стига да поиска, Лоана може да си излезе, но аз няма да я изпъдя.

— Чуй ме, Джени! Сега положението е коренно различно, а и по-сериозно. Няма нищо общо с моралните прегрешения. Нашите хора свикнаха да понасят някои неща, но…

— Моя си е къщата, мое си е правото да…

Телефонът на масата остро иззвъня. Съдията Рейни сепнато се изправи. Преди да посегне за слушалката, погледа телефона и челюстта му нервно се изкриви. Тъкмо да звънне повторно, той се обади:

— На телефона Майло Рейни.

— Здрасти, Майло. Обажда се Дейд Уомак. Рейни погледна Джени и бързо отмести поглед.

— Здравей, Дейд — самодоволно каза той. — Радвам се, че се обаждаш. Как си? Как е семейството, добре ли са всички? Как се чувствува мисис Уомак тази вечер?

— Чудесно, Майло, чудесно. По-добре не сме били. А ти?

— Още съм сред живите, Дейд.

— Чудесно, Майло, чудесно. Да не забравя, обадих се да питам не искаш ли през другата седмица да дойдеш с мен за бекаси. Казват, тия дни в Палмето много ги имало, на посока да стреляш, ще улучиш. Само като си представя как клечат на тлъстите си трътки, а аз стоя тук, лошо ми става. Ще викнем Бърдж Кобър и Хари Дръмънд, да не е празна колата. Пък, нека и те един път бъдат полезни и осигурят някоя и друга бутилчица уиски, а? Какво ще кажеш, Майло?

— Много добре, Дейд. Прекрасно! Откога и аз искам да се откъсна от канцеларията и да подишам малко чист въздух сред природата. Обади се кой ден искаш да отидем. Ще трябва да си купя патрони.

— Чудесно, Майло, чудесно. Ще ти звънна в началото на седмицата и ще се уговорим за деня.

— Ще чакам да се обадиш. Лека нощ, Дейд. Готов да се усмихне, съдията Рейни се наведе към масата да остави слушалката.

— Момент, Майло, щях да забравя. Искам да те питам нещо.

Рейни се отпусна в креслото, а началото на усмивката безследно изчезна.

— Какво има, Дейд?

— Интересно дали си успял да говориш с Джени Ройстър. Нали се сещаш, става дума за чернокожото момиче, вече ти говорих. Сега вече е късно да я гоним посред нощ от къщата на Джени, но утре рано-рано да се изнася и до залез слънце да е напуснала града. Поприказвай с Джени Ройстър, обясни й колко е сериозно, да разбере. Стига й колкото е живяла в нашия край — досега е длъжна да знае какво мислят белите в Солисо и как постъпват в такъв случай. Д жени Ройстър е твоя клиентка, зная, и затуй ще ми е много неприятно, ако се случи нещо, в което и ти лично ще си замесен. Прави, каквото знаеш, Майло, важното е Джени Ройстър да разбере, че в нашия град не е позволено да се заселват негри. Ясно ли е, Майло?

— Ясно, Дейд.

— Чудесно, Майло, чудесно. Звънни ми утре, като свършиш работата. А сега лека нощ, Майло, лека нощ.

— Лека нощ, Дейд.

— Какво ти каза? — нетърпеливо попита Джени, когато съдията Рейни остави слушалката.

Съдията Рейни се приведе и зарови машата в пламъците на камината. Изглеждаше отпаднал и остарял, светлината на огъня чертаеше дълбоки бръчки на лицето му.

— Какво ти каза, Майло? — настоя Джени.

— Слушай, Джени — бавно почна той, — зная какво ти е, зная, че не искаш да изхвърлиш момичето и се възхищавам от тебе. Ако бяха всички като теб, в колко добра страна щяхме да живеем! Но искам да ти кажа, че според мен най-разумно е още утре да й покажеш вратата и то преди залез. Всъщност настоявам. На времето съм бил свидетел на такива неща, че сега, на моята възраст, нямам намерение да греба срещу течението — той се обърна и я погледна остро. — Джени, отърви се от нея, изхвърли я още утре, преди залез слънце. Джени, чуваш ли ме?

Джени мълчеше, стиснала до синьо устни.

— Чуваш ли, Джени?

— Да, Майло, чувам.

— Е, и?

— Не!

Сам Моксли влезе в кабинета и изтърси пепелта от решетката на камината. След това, като дрънкаше шумно с лопатката и влачеше нозе пред огнището, хвърли в огъня още въглища. После се изправи с уморена въздишка, погледна замислено часовника и заклати глава, шепнешком броейки часовете. Като мърмореше неразбираемо и все така безгласно, той се отправи към вратата. Минавайки покрай стола на Джени, Сам обърна глава и я погледна тъй, сякаш е чужд човек, когото вижда за първи път.