Ърскин Колдуел
Джени, жена по природа (5)

V

Когато проповедникът Томас Клъф нагласи куфара в колата си, снижи рамене и се изгърби зад кормилото с надеждата, че няма да го разпознаят, като напуска града, и префуча през площада на Съдебната палата, беше току преди здрач. Като стигна края на града, макар и все още напрегнат и възбуден, той бе успял вече да поуталожи вълнението си.

Насочи автомобила по щатското шосе към Съмър Глейд, градче на десет мили южно от Солисо, разположено в плодородна низина. Небето цял ден бе ясно, слънцето бе постоплило света и в късния следобед вятърът се обърна — от югоизточен стана югозападен. С падането на нощта бризът откъм Залива омекна и овлажня.

Проповедникът Клъф размишляваше и от сутринта кроеше как ще изпълни непреодолимото си желание; взел най-сетне решението, той едва дочака идването на тъмнината. Втълпи си, че като божи служител е длъжен да научи всичко за живота — поне колкото може, — та после да съчинява проповедите въз основа на личните си преживявания и наблюдения. Оттук нататък не бе трудно да се самоубеди, че е необходимо само веднъж да пренощува в някой мотел и от първа ръка да натрупа познания в тази особена проява на живота.

Като чуваше за посещенията на Бети Уудръф в мотела „Приятни часове“, проповедникът Клъф неведнъж бе усещал силното и настойчиво влечение и той да иде там. Няколко пъти, умело скрит зад храсталака в църковния двор, той бе наблюдавал Бети, като излиза от дома на Джени Ройстър и поема с колата си в нощта; веднъж дори я проследи да види къде отива. Всеки път след подобен случай той се връщаше у дома, дето го чакаше неспокойна нощ, въртеше се, мяташе се в леглото с часове, терзаеха го опустошителни мисли за нея.

По шосето между Солисо и Съмър Глейд имаше десетина мотела, някои модерни и светли, други порутени хижи и бараки, и с всеки следващ мисълта за това, което върши, още повече го вълнуваше и възбуждаше.

В някои от по-новите мотели вече прииждаха нощните гости, той виждаше мъже и жени, които слизат от колите си и влизат. Макар че през цялото време се чувствуваше самотен, сега, като знаеше, че и той скоро ще бъде настанен в такава стая, изпълваха го приятни усещания. Когато пристигна в Съмър Глейд и бързешката пое обратния път, бе станало вече съвсем тъмно и мотелите запалваха блестящите си електрически фирми и реклами.

Проповедникът Клъф беше млад човек, нямаше още трийсет, с оредяла черна коса и бледа кожа. Нисък на ръст, едва надхвърлящ метър и петдесет, той имаше слабо, мършаво тяло. По природа беше нервен и вглъбен и лесно пламваше от собствените си проповеди. Понякога викаше и крещеше с такъв плам, че пресипваше, и още нестигнал заключителната част на проповедта, едва смогваше да шепне. Дойдеше ли такъв момент, когато никой вече не го чува, почваше да скача от възбуждение, от време на време се тръшваше на пода и се търкаляше до пълно изтощение. До благословията в края обикновено потъваше в пот, а синият му костюм всякога бе смачкан и прашен.

Бе роден в горите по южния край на областта Индианола, при един от казаните за дестилация на терпентин, където баща му работеше като пожарникар, а майка му — като готвачка. Никога не бе отивал на повече от четиридесет мили от родното си място. Изкара две години в основното училище, после се залови на работа в една дъскорезна и пропусна всякаква възможност да се подготви за църковното поприще. Но на двайсет и три годишна възраст, по време на събрание за религиозна просвета, той бе въвлечен във вярата, стана пламенен и убедителен агитатор за църковни помощи и оттогава с успех се отдаде на проповедничество. Особено добре се проявяваше, когато трябва да се съберат средства за построяване на нова църква.

Помежду си членовете на Църквата на Суровия кръст си казваха, че ще е по-добре техният свещеник да има жена и деца, па макар и само тъй, за пред хората, но той и до ден днешен с нищо не показа, че се интересува от семейния живот. Един от енориашите веднъж го заприказва, обясни му, че нежененият свещеник всякога е подложен на опасността да го замесят в някой скандал, но той така се смути и разпали, че по този въпрос вече никога никой не обели зъб.

Проповедникът Клъф бе стигал само на крачка от брака и това стана след репетиция на църковния хор, когато късно през нощта отиде да изпрати една от по-младите хористки. Застояха се в колата му пред къщата й толкоз дълго, че накрая баща й излезе и ги пипна да се любят върху задната седалка. Бащата бе тъй изненадан от това, което вършеха, че се усъмни да не е надникнал в чужда кола, и бързо се отдалечи. Но като спря да поразмисли, той реши, че е видял именно жълтокафявия автомобил на проповедника Клъф, макар да не можа да познае проповедника без синия му костюм. И се върна да погледне пак. Те още се любеха; този път бащата извика и насочи фенерчето си към тях. Най-сетне проповедникът Клъф се надигна.

Приказките, кавгите, извиненията и заплахите продължиха повече от час, след като проповедникът навлече синия си костюм и се измъкна от колата. Но тъй като момичето бе твърде младо за женитба и на нейната възраст никой не би й дал позволително за встъпване в брак, проповедникът Клъф обеща не само никога вече да не я събаря на седалката, но и да не я изпраща след спявка. За по-сигурно баща й я отписа от църковния хор, тъй че тя изобщо вече не отиде на спявка.

Като стигна мотела „Приятни часове“, проповедникът Клъф насочи без колебание жълтокафявата си двуврата спортна кола към ярко осветената алея. Пред мотела имаше вече няколко автомобила. Той забеляза Стенли Причърд, който отвори една от стаите за току-що пристигналите мъж и жена. Проповедникът Клъф спря пред канцеларията, угаси мотора и нетърпеливо зачака Стенли.

Собственик и управител на мотела, Стенли Причърд беше верен член на Суровия кръст. Освен дето предварително бе решил да посети именно „Приятни часове“, проповедникът Клъф вярваше, че все пак за него ще е по-уместно да прекара нощта на място, където го познават. Той никога не бе се сещал за вероятността да му се струпат затруднения и неприятности, идваше за пръв път в мотел и се чувствуваше сигурен и защитен в заведението на човек, който е член на неговата енория.

Докато чакаше в колата, въображението му се впусна в трескави мисли за предстоящите му деяния. Искаше Стенли по-скоро да се върне в канцеларията, защото, пристигнал най-после в мотела с настъпилия мрак, повече от всичко мечтаеше да му дадат стая за нощуване.

Накрая — стори му се, че измина неоправдано дълго време — Стенли Причърд се върна в канцеларията. След малко забеляза, че Стенли го гледа през прозореца, измъкна се светкавично от колата и влезе при него.

Намъкна се в малката канцелария и затвори вратата зад гърба си. Стенли изненадано го измери с поглед.

— Аз съм, Стенли — ухили се свенливо проповедникът Клъф и с нервно движение прокара ръка през оредялата си коса. — Проповедникът Клъф.

— Да пукна! — възкликна Стенли, излезе напред и подаде ръка, — Но това е наистина голяма изненада, отче Клъф! Видях ти колата отвън на алеята, но си помислих, че някой турист иска да провери колко ще му излезе едно пренощуване. Хич и не си помислих, че може да бъдеш ти.

Заравяйки ръце в джобовете си, проповедникът Клъф се усмихна с неспокойно изкривени устни.

— Абе, то и аз, кажи-речи, съм такъв. Недоумяващ, Стенли се поколеба.

— Какво искаш да кажеш, отче Клъф? Как може ти да бъдеш турист?

— Ще ти обясня, мистър Причърд — почна той, смутено усмихнат. — Напоследък много сериозни мисли ме занимават и стигнах до заключението, че от никой друг и единствено от мен самия зависи да узная, каквото мога, за живота и поведението на хората, които пътуват по пътищата на страната в наши дни. Това е нов, различен начин на живот и един събуден свещеник не бива да си позволява да го приема, без да се осведомява и без да научава всички по-важни промени в жизнените навици на хората. Ето защо реших да дойда тук, на място да се поуча.

— Значи наистина искаш да прекараш нощта тук, в мотела?

— Разбира се, искам, мистър Причърд.

— Сам ли си?

— Да, естествено. Сам самичък.

— Ама че глупав въпрос! — смутено прихна Стенли. — Не искам да си помислиш, че ме интересуват личните ти работи, отче Клъф. Просто съм свикнал всички туристи да питам, защото по някой път, дам на пътника стая с едно легло, и хоп, след малко от стаята излиза и влиза жена, а току-виж и цялата нощ останала. Та затуй още в самото начало се опитвам да разбера двойка ли са, че да ги таксувам двойно. Като влезе веднъж човек в стаята и удари ключа, иди, че му искай допълнително още един долар!

— Колко ще ми струва да остана тук? — попита проповедникът Клъф, извади ръце от джобовете и запрехвърля тежестта си от единия крак на другия.

— Да ти струва? — Стенли поклати глава. — Нито един цент, отче Клъф! Аз само тъй, обясних ти как се справям с обикновените пътници. А на теб ще дам най-хубавата стая, защото ми стига гордостта, че си гостувал в мотела „Приятни часове“. И освен това мога ли и да помисля дори — от нашия проповедник пари да искам! Не е праведно!

— Не желая да ти се натрапвам …

— Ти, отче Клъф, никому не се натрапваш. Ти ми правиш огромна чест. По това време на годината и без това разполагам с доста празни стаи. Големият наплив още не е почнал; ела да видиш след месец, като тръгнат на тълпи за Флорида! Но въпреки това обичам и в по-слабия сезон да давам стаи, помага на търговията. Като види обикновеният пътник, че един мотел се посещава, че отпред са спрели повечко коли, това му действува, приисква му се и той да спре.

Стенли заобиколи масата и от лавицата на стената избра ключ.

— Отче Клъф, давам ти номер 24 — каза той Както ти рекох, искам да имаш най-доброто в мотела. Освен това е чак на другия край на двора, тихо, изолирано, няма да те смущават, като ходят на сам-натам. Колкото ми е възможно, искам да те предпазя и затова не ти препоръчвам много-много да се мяркаш насам, че има някои, като отидат на мотел, съвсем други стават. Откак имам вземане-даване с хората, много неща разбрах за чудатостите на човешката природа.

— Нали и аз искам тъкмо това да разбера …

— Мога да ти кажа, много неща научих само като наблюдавах хората как се държат по мотелите. Няма никакво съмнение — мъжете пият повече уиски от обикновено, а в мотелската стая жените са винаги по шавливи, отколкото в домашна обстановка. Чукат си един друг по вратите и ако откажеш някому от неговата бутилка да сръбнеш, оня побеснява и псува, а жените — виждал съм ги, — като се втурнат разсъблечени, само смей да им откажеш.

— Аз по принцип не пия уиски — побърза да отбележи проповедникът Клъф.

— Зная и ако някой се опита насила да ти дава, веднага ми обади. Не ми се ще да ти се случват такива работи, отче Клъф. А сега качи се в колата и ме последвай в другия край на двора. Ще ти покажа как да се настаниш.

Следвайки ръкомаханията на Стенли Причърд, проповедникът Клъф подкара своята прашна жълтокафява кола към вратата с номер 24. Свали куфара от автомобила и го внесе.

Стенли бе вече запалил лампата и електрическия радиатор и спускаше завесите на прозореца. В единия ъгъл имаше телевизионен приемник, в другия — хладилниче за ледени кубчета, а край масата — две удобни кресла. Останалото пространство в стаята се заемаше от огромно двойно легло, застлано с ярка оранжева покривка. От единия до другия край на пода бе опънат килим, а тук-таме светеха лампи с мъждиви абажури.

Зяпнал от удивление, проповедникът Клъф остави куфара на пода и се вторачи в леглото.

— Не бях виждал толкова широко легло — рече той, доближавайки се до него. — Не знаех, че и такива ги правят. Почти двойно по-голямо от най-голямото, което съм виждал. Тук спокойно могат да си легнат трима-четирима души.

— Най-много двама, отче Клъф — каза Стенли и се засмя, — Ако са повече от двама, на другите се полага отделна стая.

— Тогаз защо са го направили толкова голямо?

— Ще ти кажа, отче Клъф. Откакто съм открил мотела и приемам гости, установих, че хорските навици от време на време се изменят. Една от тези промени е и спането на големите легла. Имаше време — и не беше много отдавна, — когато всички искаха долепени легла и за да угодя на публиката, доставих долепени легла. Не се мина много и пътниците изведнъж взеха да питат за тия, широките; наложи се на бърза ръка да ги сменям, за да не допусна загуби. Ако можеш да ми кажеш защо хората си променят навиците по тоя начин, значи много по-добре от мен познаваш човешката природа.

Проповедникът Клъф поклати глава.

— Вече научавам доста неща, които не съм знаел.

— То да е само това! — продължи Стенли. Може да ти се стори невероятно, но някои туристи искат още по-широки легла. Оная вечер спира един и вика, че искал за себе си и жена си легло с великански размери, а аз по-голямо от това, което виждаш, не можах да му предложа. Естествено, нямаше как да се уверя дали тая с него му беше наистина жена, тъй че си отдъхнах, като се отказаха и продължиха нататък да търсят мотел с великански легла. Може и да греша, но жената, която беше с него, нямаше вид на омъжена за когото и да било. А такива в моя мотел не искам. По тия работи съм много строг и непрекъснато следя какво става, та овреме да предотвратявам неприятностите. — Той подаде ключа на проповедника Клъф. — Ако ти се ще нещо да сложиш в уста, точно насреща има едно чудесно чисто кафене. Не се чака, влизаш, хапваш на крак. А колата можеш и тук да оставиш, близо е.

— Вечерях, преди да тръгна — каза проповедникът Клъф. — Повече нищо не мога да хапна. — Той почна неспокойно да кръстосва стаята напред-назад, нетърпелив по-скоро да остане сам. — По начало не съм от много яшните.

— Тогава можеш да прескочиш само за едно кафе. — Стенли намигна. — Има няколко млади и засукани келнерки, като седнеш на бара очите ти право в тях.

Проповедникът Клъф се извърна и стрелна Стенли, но замълча.

— Ако ти трябва нещо — рече Стенли, приближавайки се до вратата, — дрънни по телефона.

Проповедникът Клъф едва преглътна.

— Ако пък ти се гледа телевизия, пусни си. Не се плаща допълнително. — Като обърна глава към ъгъла, Стенли продължи. — А дотрябва ли ти външен номер, вдигаш телефона и въртиш. Сложих си тази нова телефонна централа, понеже някои от по-деловите ми гости не желаят да им се подслушват служебните разговори. Разбира се, при междуградски разговори ме уведомяват от телефонната компания да си прибера таксата. Тебе, знам, няма да безпокоя, ти и без това едва ли ще водиш междуградски разговори.

— Не, толкова далече с никого няма да говоря — побърза да каже проповедникът Клъф.

— А сега — най-сетне рече Стенли и отвори вратата — да се връщам в канцеларията. Може някой да е дошъл за стая, а мен такива не ми се изпускат, да си дават парите по другите мотели. В тая работа е важен всеки долар. По шосето има толкова много мотели, че всяка нощ от годината борбата се води на живот и смърт. — Стенли излезе, притвори вратата и миг след това широко я отвори. — Знаех си, отче Клъф, имаше нещо много важно да ти казвам. Ако ти се приказва и няма с кого, намини към канцеларията. Не се стеснявай, зная колко скучно може да ти стане, като киснеш в стаята сам. Та… като ти доскучае, прескочи при мене. Там съм до полунощ.

Когато най-сетне вратата се затвори и проповедникът Клъф се увери, че Стенли Причърд си е отишъл, той седна на леглото. Погледна си часовника, после блестящия нов телефон върху масичката до леглото. Още не решил какво най-много му се иска, той се сети за разказа на Стенли Причърд — мъжа и жената, които се отбили в мотела предишната нощ. По-добре изобщо да не беше му разправял това.

Изправи се, нервно прекоси стаята няколко пъти и в този миг от съседната стая долетя женски смях. Той спря и внимателно се ослуша. И колкото по-дълго слушаше безгрижния смях, толкова по-неспокоен ставаше. Опита се да си я представи как изглежда и какво върши, но в това време смехът премина в момичешко кикотене. Разтреперан, спря пред леглото и го погледна. След миг се хвърли напред, просна се върху него и посегна за една от възглавниците. Затвори очи, зарови лице в нея и я блъсна с все сила.

След малко, още по-смутен отпреди, се надигна и отново погледна часовника. Наближаваше осем.

— Ще се обадя — рече той гласно. В началото се боеше от желанието си, но сега, като чу гласа си, куражът му се върна. Застана откъм широката страна на леглото, взе телефонния указател и запрелиства страниците. — Зная какво върша ще го извърша!

Когато пое слушалката и завъртя намерения в указателя номер, ръцете му трепереха. От другата страна няколко пъти иззвъня и най-после, сякаш седнала до него, той чу гласа на Бети Уудръф. Знаеше какво точно иска да каже, но езикът му пресъхна и се втвърди, помъчи се да говори, но се уплаши, че ако не продума веднага, тя може да затвори телефона.

— Мис Уудръф … Бети … Мис Уудръф — едва изрече той отпаднал.

Сега гласът й прозвуча като от хиляди мили — питаше кой се обажда.

— Аз съм, Том — невинно каза той, като се стараеше да говори със самоуверен тон. — Аз съм, аз съм Том, тъй се наричам. И ви позвъних, защото… защото искам да ви видя … и то веднага!

Треперенето на ръцете му изведнъж обхвана и раменете — тя го бе попитала за цялото му име! Единственото презиме, което му идваше на ум, бе неговото собствено, а знаеше, че разбере ли кой всъщност се обажда, тя никога не би дошла в мотела.

— Наричам се Том, това съм аз — Том — отчаяно рече той. — Всички ме познават. И вие ме знаете Том!

Тя не отговори. Той стана от леглото и се изправи до масичката, а тялото му цяло се тресеше. Усети потта, която избива по челото, под ризата. Изтри чело с ръка. И въпреки отчаянието, стана му ясно, че ни кога не би си позволил да изрече лъжа.

— Казвам ви истината, трябва да ми повярвате! Аз съм в номер 24, мотел „Приятни часове“, на щатското шосе… всеки знае къде е… Мис Уудръф… Бети, аз съм, Том! Позвъних, защото …

Последва продължително мълчание, той напрегнато чакаше думите й. Вълнението пулсираше в цялата му снага, от горе до долу. И внезапно разбра, че тя няма да проговори, защото вече не се намира в другия край на жицата.

Изтощен и разтреперан, той рухна на леглото, но смогна да постави слушалката на мястото й, без да я изпусне. Седна задъхан и се загледа в телефона.

— Не излъгах — рече си той на глас, — казах самата истина. Нито една дума не съм излъгал. Никой не може да ме обвини. В лъжа не съм виновен. Не съм излъгал.

После отново стана и се заразхожда с неспокойна крачка от едната стена до другата. Тъй като нямаше как да разбере дали тя ще дойде в стаята му, не му оставаше нищо друго, освен да чака и да се надява, че скоро ще я види. А какво щеше да прави, ако не дойде, не знаеше.