Ърскин Колдуел
Джени, жена по природа (11)

XI

Из въздуха се носеше несвойствена за сезона топлина. Настъпила бе още една, необичайна за това време на годината промяна. През октомври след първото есенно застудяване времето си оставаше обикновено хладно, макар и слънчево, до декември, когато връхлитаха зимните дъждове. А сега, за втори път тази седмица, температурата скочи от една крайност в друга.

Застрашително мрачни облаци се бяха надигнали над южния хоризонт още на разсъмване; те препускаха със светкавична бързина над низините и пасбищата и сякаш предвещавайки средлятна буря, вятърът напираше и вдигаше вихрушки от прах. Дъжд не заваля и към обед надвисналият порой се разнесе. Вместо него откъм залива нахлу топъл и влажен въздух, увисна над околността като сива, подгизнала черга и препречи пътя на слънчевите лъчи към земята. По пладне хората почнаха да отварят врати и прозорци, тъй като подобието на лятото се превърна в жизнетворен бриз и плъзна по улиците.

В Солисо много от търговците на топли дрехи, чиито магазини се намираха пред съда, наизлязоха по тротоара и се заразхождаха напред-назад по сака, като се оплакваха един другиму от неочакваното връщане на топлика. Мъжете захванаха да коментират, че климатът навлизал в нова фаза, други обвиняваха науката, че изменила вековните навици на природата. Търговците поспираха за миг, тръскаха отчаяно глави, взираха се печално в зимните дрехи, изложени на собствените им витрини, замисляха се за празните складове и се питаха още колко ще трябва да чакат, додето времето отново се нормализира. След толкова години търговия те знаеха, че хората от провинцията едва ли ще дойдат в града за зимно облекло, докато времето е топло като сега.

В южния край на площада, дето беше пожарната команда, един от пожарникарите, облегнал стола си на тухлената стена и навил ръкавите на ризата, лениво дремеше на обедната топлина.

В източния край на площада, на втория етаж, от половин час подпрял крака на отворения прозорец, някакъв адвокат неподвижно чакаше в своята кантора началото на следобедните заседания в съда.

Като излапа обеда си, донесен в книжна кесия, един от шофьорите на таксиметровите коли, наредени край бордюра, излезе от автомобила и се изтегна на тревата пред съда с вестник на лицето, за да се пази от досадните гълъби. Заспа и дълго не се пробуди.

На западната страна на площада, в кафенето „Джони Реб“, чиито стени бяха украсени със знаменца на конфедерацията и звездните флагове, отоплението бе спряно, включиха охладителната инсталация и почти всички обядващи си поръчаха чай с лед вместо горещо кафе.

Тази сутрин от десет часа Лоана Нилей обикаляше града от канцелария в канцелария, питаше за работа и към обед, вече капнала, почна да губи надежда. Но от това тя не промени решението си — щеше да продължи, докато най-сетне някъде открие служба.

Когато Лоана Нилей влезе в кантората на Клийв Мангръм за застраховка на недвижими имоти, която се намираше в северния край на площада, тя все още се надяваше да намери работа, каквато искаше, но Клийв й каза, че имал вече секретарка и от повече помощници не се нуждаел. Секретарката на Клийв току що бе излязла да обядва и в този час из малката кантора не се мяркаше никой друг. Лоана се накани да си върви, когато Клийв протегна ръка и я хвана за лакътя.

— Почакай — спря я той. — Нещо да те питам. Върни се.

Стиснал я здраво за китката, Клийв я дръпна към дъното на кантората, зад междинната стена, която ги скри от очите на минаващите по улицата.

— Какво искате да ме питате? — рече Лоана и се опита да освободи ръката си. — Щом нямате работа за мен…

— Не ставай опърничава — каза Клийв и я потегли още по-навътре зад стената. — Няма защо да се безпокоиш.

Тя отново се помъчи да изтръгне ръката си.

— Как се казваш?

— Лоана Нилей.

— Откога си в Солисо?

— От вчера.

— Откъде идваш?

— От Палмето.

— Работа, каквато търсиш, няма да намериш. В нашия град няма. Само си губиш времето. Но аз мога да наредя нещо. Ще ми е драго. Какво ще кажеш?

— Каква работа ми предлагате?

— Жена ми има нужда от човек за домашната работа. Ще получаваш добра заплата, а и стая ще ти дадем. Стаята безплатно, без наем. Няма да е лошо. Ще накарам жена си да те наеме. И без това ще слиза в града да търси прислужник. От теб се иска само да се съгласиш и всичко ще се уреди. Е?

— Не съм слугиня. Търся канцеларска работа. Клийв я обгърна с ръце и притисна тялото й до себе си. Лоана поиска да се освободи и да побегне на улицата, но той беше по-силен. Тя почувствува горещия му дъх до лицето и врата си и затвори очи.

— Пуснете ме! — примоли се тя и пристегната в прегръдката му, зина да си поеме дъх. — Моля ви, пуснете ме!

— Не говори тъй — рече той. — Всичко ще направя, както трябва.

Тя разбра, че е разкопчал дрехите й, едва когато усети ръцете му гальовно да се движат по голото й тяло. Макар и уплашена да не скъса роклята си, веднага щом съзна какво се е случило, Лоана още по-отчаяна се опита да го отблъсне и да избяга. Но той сключи ръце около нея и тя се отпусна безпомощно.

— Виж какво ще ти кажа — Клийв дишаше право в лицето й. — Отдавна не съм виждал красавица като тебе. Откога чакам такава като тебе. Ти си тъкмо за мен. И ако се държиш добре, ще ти помогна. Винаги съм имал слабост към момичета от твоя тип — харесва ми тъкмо този цвят на кожата. Ти само кажи „да“, ще видиш, ще ти помогна. Какво решаваш?

Лоана поклати глава в мълчалив отказ.

— Няма полза да клатиш глава — каза Клийв. — Ще те държа тук, додето продумаш. При това искам задоволителен отговор.

— Ако не ме пуснете, ще викам — заплаши го тя.

— Викай! Викай, колкото щеш! Тук никой няма да те чуе. Но само да си посмяла, ще те накарам да млъкнеш.

Тя усети, че той продължава да я разкопчава, но бе тъй отпаднала и безпомощна, че дори не направи усилие да го спре.

— Няма да съжаляваш — думите му стигаха до слуха й, — ще го направя, както трябва. Ти само се дръж добре, другото остави на мен, чуваш ли? Обещавам ти.

— Какво искате? — попита тя.

— А ти какво мислиш, че искам? Каквото всеки би поискал от хубавица като тебе. Или искаш буква по буква да ти обяснявам? Знаеш за какво става дума. Казах, обичам кожа с такъв цвят, а сега още повече ми харесва.

— Моля ви, пуснете ме, не ме задържайте! — молеше се тя. — Не съм такава.

— Няма такава-онакава! Ти си, каквато ми трябва!

— Не! Недейте…

— Какво пък толкоз? Да не мислиш, че си нещо много?

— Не зная. Пуснете ме!

— Приказвай си, щом искаш, но с това няма да ме разубедиш.

И като я прихвана с едната ръка през кръста, а с другата под коленете, Клийв я постави на пода и се смъкна до нея. С приближаването му тя заплака.

— Няма защо да плачеш — каза той. — Ако се държиш като хората и ме слушаш, няма да съжаляваш. Обещавам, честна дума!

В този миг някой отвори предната врата откъм улицата и влезе в канцеларията. Клийв моментално запуши устата на Лоана с длан да не извика. Междинната стена бе малко по-висока от човешки ръст н това му попречи да надникне оттатък. Почака, надявайки се, че който и да е, скоро ще си излезе, но по голия под прозвучаха стъпки. — Клийв, къде си, Клийв?

Като чу гласа на жена си, той изправи Лоана с един замах и я блъсна към задния вход. Жена му отново го повика, той отвори вратата и изтласка Лоана навън. После се обърна, съзря падналите й на пода чехли и чанта, грабна ги, запрати ги подире й и тръшна вратата. Жена му бе вече на прага.

Замаяна и разтреперана, Лоана изтича по алеята и спря да се оправи и прибере падналата на челото коса. Тук нямаше кой да я види, опря се до стената на една от постройките и постоя така, додето намери сили да стигне края на алеята.

Макар че работа никъде не й дадоха, след случилото се в кантората на Клийв Мангръм за застраховка на недвижими имоти тя се почувствува твърде разстроена, за да продължи диренето си. Стана й ясно, че трябва да изчака и да опита пак едва на следващия ден.

Когато стигна другия край на площада пред съда. Лоана усети слабост и глад. Наближаваше два, от сутринта не бе слагала нищо в уста. Няколко къщи по-нататък видя ресторант и чу приятната и канеща музика на монетния грамофон.

Още не влязла в кафенето „Джони Реб“, само на две-три крачки от входа, тя видя пред себе си притичалия от касата Бъд Парди, собственика. Той не изрече ни дума, тя не разбра значението на постъпката му и направи опит да го заобиколи и приближи тезгяха.

Бъд Парди отново застана пред нея и този път вдигна ръка, което значеше, че няма да я пусне по-навътре. От грамофона продължаваше да се носи гръмка музика, но смехът и разговорите на висок глас постепенно секнаха и всички се извърнаха да я изгледат.

Все тъй с вдигната ръка, Бъд я приближи. Лоана се видя принудена да отстъпи. — Е? — грубо извика той.

Тя бе тъй озадачена от поведението му, че просто не намери думи да отвърне.

— Какво правите тук? — троснато попита Бъд. — Какво искате?

— Дойдох да хапна.

— Не можете.

— Защо да не мога?

— И питате?

Тя поклати глава.

— Не разбирам.

— Ще разберете. Запазил съм си правото да отказвам всекиму; и вие сте в това число.

Той посочи един голям надпис върху картон, окачен на стената зад касата.

— Ако сте добре с очите, там пише. Прочетете внимателно и се измитайте!

— Не разбирам — объркана каза тя. Оглушителната музика внезапно млъкна и откъм тезгяха до слуха й достигна смях.

— Ако още не сте разбрала за какво става дума — изсмя се късо Бъд, — побързайте! Но ми се струва, че се правите на балама, ще ви се да ме преметнете. Бъд свали ръката си, обърна глава и изгледа посетителите край тезгяха. Всички го наблюдаваха и чакаха да видят какво ще стане по-нататък. После, като извиси глас да го чуят, той пак се обърна към нея.

— Откога сте в града?

— От вчера.

— А откъде сте?

— От Палмето.

— Не се държите като тамошна. Сякаш сте някъде от север. Как се казвате?

— Лоана Нилей.

— Не знам как е при вас, но знам как е тук. Ние сме град на белите. Хайде, да ви няма!

Музиката изведнъж гръмна, като че в ушите й затрещяха фанфари. Посетителите продължаваха да я гледат, но тя не чу смеха им. Лицата им лека-по-лека избледняха, станаха далечни и размазани.

Вдигайки отново ръка, Бъд Парди заблъска Лоана към изхода. Като излязоха на улицата, той свали ръка и с възхищение я огледа. След миг се усмихна. Лоана отстъпи, а той я последва.

— Почакай малко! — смигна той. — Не си тръгвай! Нещо ще ти кажа.

Тя мълчеше.

— Тук на светлото по-добре те видях — Бъд интимно сниши глас. — Аз наистина малко прекалих… Лоана. Чакай, да си поговорим. Та ти какво казваш?

Бъд почака да получи отговор, но тя все тъй мълчеше.

— Слушай какво, Лоана. Много се радвам, че влезе в кафенето. Истина ти казвам. Иначе, ако беше отминала, нямаше да те видя. Хайде да се срещнем довечера, да си направим едно гуляйче — само двамата. Какво ще кажеш? А?

Лоана се отдалечи. Той надникна през рамо към хората на тезгяха, които го наблюдаваха през витрината, и я настигна. Отминаха кафенето и сега вървяха пред един от магазините за готови дрехи. Една от сервитьорките и шепа посетители бяха излезли от кафенето и ги следяха с очи.

— Защо мълчиш, кажи нещо! — настоя Бъд. — Няма смисъл повече да ми се сърдиш. Довечера, като се видим, ще се реванширам.

— Моля ви, оставете ме на мира!

— Искам още нещо да ти кажа. Не ме е срам да си призная, харесвам цвета на кожата ти и колкото повече те гледам, повече ми харесваш. Имам голяма слабост към момичета с такава кожа. Право в сърцето ме пробождат.

Тя продължаваше да крачи, като че и дума не чува.

— Държиш се на положение, а? Искаш да кажеш, че не съм за тебе, тъй ли? Не ме изкарвай глупак! Като те гледам, отсега мога да ти кажа, че още на следващия ден ще паднеш в ръчичките. Какво ще кажеш за гуляйчето, само ние двамата, а? Ще дойдеш ли? Допада ми тая кожа. Нали ще дойдеш довечера към десет? Тогава затварям. Всичко ще бъде наред. Жив човек няма да има. Ела откъм задния вход. Ще те чакам. Чуваш ли, не забравяй — в десет довечера!

Лоана забърза, стиснала устни.

— Не искаш ли да станем приятели? — умолително питаше той. — Няма да съжаляваш. Винаги са ми допадали момичета като тебе. Ти си тъкмо от моя тип. Довечера в десет, нали? Нали ще дойдеш? Кажи, моля ти се, кажи, че ще дойдеш!

Бяха вече на ъгъла. Лоана едва ли не тичаше, бързаше да се отърве от него, Бъд я последва до бордюра и спря.

— Хей! — високо подвикна той подире й. Тя вече прекосяваше улицата. — Сигурно ти си тая, за която чухме. Затуй, значи, се правиш на важна, не ти харесват белите мъже, а? Пък и не щеш да се издадеш, че си мулатка! Не бой се, щом те видях, познах каква си.

Лоана не се и обърна.

Прекоси бързешком площада и пое по Морнинг сайд стрийт към дома на Джени Ройстър, който се намираше на четири преки по-нагоре. Сълзи пълнеха очите й, сегиз-тогиз спираше да ги обърше, защото я заслепяваха и не виждаше къде стъпва. Мъчеше се да не мисли за Бъд Парди и поведението му в кафенето, за приказките, които изприказва на улицата, но ясно разбираше, че никога не ще забрави случилото се.

Тя влачеше нозе по улицата, когато изведнъж си спомни, че не е могла да намери работа, стана й мъчно, всичко помрачня, сега вече съжаляваше, че е дошла в Солисо. В нито едно учреждение не й казаха утешителна дума, никъде не й поискаха дипломата и удостоверението за стажа, никъде не й разрешиха да подаде заявление за работа. Почти всеки път, влезеше ли в някоя кантора, до нея се приближаваше човек, който заявяваше, че вакантни места нямат. Дори в газовата и електрическа компания, която бе най-голямото учреждение в града, й казаха, че молбите за постъпване на работа се подавали в централното управление и че в клона на Солисо нямало съответните формуляри.

Когато свърна от площада в улицата, наоколо нямаше жива душа, но вече приближила къщата на Джени Ройстър, тя дочу някой весело да си подсвирква, вдигна очи и съзря Малчо Гудуили — идваше точно срещу нея. Бе късно вече да прекоси улицата до другия тротоар и да избегне срещата с него.

Малчо беше тръгнал на следобедната си разходка до града, бързаше с малките си крачки и свиреше с всичка сила. Той имаше навика всеки ден по това време да слиза в града и да играе билярд (другите играчи му разрешаваха да стъпва на пейката), изпиваше няколко бутилки бира, а по-късно, след като съдът прекратяваше заседанията си, отиваше в пожарната команда на покер, додето стане време за вечеря, и понеже Джени всякога му приготвяше нещо за хапване, прибираше се в къщи.

Лоана се усмихна вежливо, кимна на Малчо и се помъчи да го отмине, без да спира. Ала той се закова точно пред нея и тя, ще-не ще, спря.

— Здравей, Лоана! — поздрави той с приятелско ухилване и вдигна брада да я види.

— Здрасти — отвърна тя. — Къде си била?

— В града.

— Що се връщаш толкова рано? Не намери ли работа?

— Не.

— Не намери? — съчувствено възкликна той и извиси гласец. — Много лошо, Лоана! Но, вярвам, не си и мислела, че още първия път ще успееш. Хубава работа не се намира лесно, време се иска. Чувал съм, че колкото по-мъчно си намериш работа, толкова по-хубава излизала после. Не си ли чувала тая теория?

Тя успя да сдържи плача, но трябваше да изтрие сълзите по страните си.

— Затова ли плачеш? Защото не си намерила работа веднага?

Тя го погледна, но не се и опита да му отговори.

— Не се тревожи, Лоана! — той посегна към ръката й и като я напипа, утешително я стисна. — Нека минат два-три дни, ще намериш тъкмо такава работа, каквато си искаш. Казват, човек получавал работа, когато най-малко очаква. Не си ли чувала тая теория?

Хванал я за ръката, Малчо почака да му отговори, но тя замълча и той я обхвана с ръце около бедрата — по същия начин притискаше Джени и тя много му се радваше. След това склони глава на стомаха й.

— Да ти кажа ли, все пак ще се опитам да наредя нещо — внезапно каза той и надигна лице към лицето й — Сега слизам в града и ще попитам тук-таме за работа. Така става най-добре, просто гледай и питай. И ако нещо ми попадне, веднага щом се върна, ще ти обадя.

Лоана го отблъсна.

— Не, няма нужда — възпротиви се тя. — Моля ви, не правете нищо!

— Защо? Нима има нещо лошо в това? Нали търсиш работа, защо да не мога да ти помогна? Снощи какво каза на Джени? Нали и аз чух.

— Сега вече не зная, просто не зная искам ли нещо, или не — каза тя и се отдалечи. — Но, моля ви, нищо не правете. Не искам нищо от вас!

Той не можа да отвърне, защото Лоана вече бързаше нататък.

— Смешни приказки! — каза си той на глас, обърна се и продължи за града.