Ърскин Колдуел
Джени, жена по природа (8)

VIII

Джени свари Малчо Гудуили седнал в другия край на хола с доволна гримаса. Краката му се люлееха високо над пода.

Вместо да гледа телевизия както винаги по това време, Малчо дори не беше пуснал приемника. Беше изпушил няколко цигари и във въздуха се носеше гъст облак тютюнев дим. Джени се готвеше да му направи забележка друг път да не ръси пепелта по чергата, когато изведнъж забеляза на стола до прозореца едно непознато, тъмнокосо момиче.

Джени спря изненадана и се вгледа внимателно в новодошлата, сигурна, че никога не я е виждала. После прекоси стаята и приближи Малчо.

— Коя е тази, Вийзи? — Тя се наведе над него и сниши глас.

— Не зная — отвърна той с широка усмивка и още по-силно залюля крака над пода. — — Не си е казала името.

Докато приказваше с Джени, Малчо продължаваше да се усмихва на тъмнокосото момиче. Непознатата дръпна пола и закри коленете си.

— А какво търси тук? — прошепна Джени. — Иска ли нещо?

Малчо духна кълбо дим над главата си.

— Почука, отворих й. Каза, че търсела квартира. Помислих си — ти имаш, защо да не й дадеш. Някой в града й казал за тебе. Има, викам, две празни стаи под наем, може и да й дадеш, ама като не зная колко им искаш… Нали все разправяш, че всички стаи ти били за квартиранти. Донесла си е куфара и е готова да остане. Пък и е доста късничко сега да ходи да търси друга стая. Посред нощ.

Като смъкна месестото си туловище в креслото с червената плюшена тапицерия, Джени се усмихна на момичето.

— Абе, щом имам празна стая в къщи, по всяко време съм готова всичко останало да зарежа и за наема пазарлък да правя — Джени вече говореше с нормален глас. Скръсти ръце на корема си и се намести. — Не е лесно в наши дни да свържеш двата края. И гладен да ходиш, пак скъпо струва. Как не ги е срам и грях тия търговци — за едни нищо и никакви боклуци толкоз пари да искат, че и в теглото те минават. И ако не капеха по някой и друг долар от наеми, трябваше да тръгна по улицата да прося. В наше време порядъчните жени като мене само от наеми се препитават, друг начин няма. Пък и да имаше, досега да съм го разбрала.

Момичето се наведе.

— Вие ли сте мисис Ройстър?

— Не, миличка, аз съм мис Ройстър, мис Джени Ройстър. За вас не зная, но лично аз никога не съм участвала в сватбена церемония. Не искам да кажа, че ме е срам от това. Чисто и просто тъй ми било писано — през колко изпитания минава човек на тоя свят! Запазих си моминското име, то ми е кажи-речи едничкото, което остана от моето моминство. Както и да е, посочете ми една омъжена жена, която и наполовина се е наслаждавала на удоволствията, които аз съм имала, посочете ми само и за вечеря ще ви сготвя най-хубавото си пиле.

— О, и аз съм неомъжена, мис Ройстър, и съвсем нямах намерение да ви задавам интимни въпроси.

— Сега съм жена на години, уважавана жена — увери я Джени, — и личният ми живот е толкова порядъчен, колкото и на всички други. Искам всеки да знае това.

— Нали ще ми дадете стая под наем? — нетърпеливо попита момичето и закърши ръце. — Цял ден търся стая и ако и при вас не намеря…

— Ти първо ми кажи нещо за себе си, пък аз после ще реша. — Джени се извърна, стрелна Малчо, намръщи се строго и той престана да клати крака. — Всякога внимавам на кого давам стая, защото не искам под покрива си да събирам разни неблагонадеждни елементи. Целият град знае, че съм добра и с голямо сърце, но има неща, които не мога да кажа; ето защо винаги внимавам и винаги изборът ми е бивал добър. Освен това в града има хора, които са свикнали всекиму нещо да намират, а особено пък на моите квартиранти. Та заради туй искам да зная всичко за тебе още от началото. Първо на първо, кажи поне как се казваш и откъде идваш.

Със скръстени в скута си ръце и плътно прибрани колене, тъмнокосата се размърда и приседна на ръба на стола. Отново залюлял крака, Малчо й се ухили и запали цигара.

— Казвам се Лоана Нилей — нервно изрече момичето. — Дойдох в Солисо…

— Какво приказно име! — каза Джени. Приповдигна ръце, намести ги върху корема си и се настани по-удобно. — Става ми приятно само като си помисля за такова име. Не помня да съм чувала нещо подобно, а сега вече никога няма да го забравя: Лоана Нилей, Лоана Нилей. Чудесно, идеално подхожда на момиче, а и ти, каквато си хубава — само за тебе. Като се замисли човек за обикновените, изтъркани женски имена — Етел, Бърта, Нанси, та дори и Шарлот, — бррр, зле ми става, просто ми се разваля настроението. Срамота и грехота, има момичета, които си мъкнат имената цял живот, сякаш са ги оседлали с тях. И аз не обичам да ми викат Джени, но какво да правя. Колчем измисля някое по-хубаво име и поискам тъй да ме наричат, всички казват, че Джени най ми отивало. Никой никога не ме е нарекъл другояче. Затуй съм си Джени по име и Джени по природа. Как само ти завиждам за името! Лоана Нилей… Лоана Нилей…

Лоана се усмихна.

— Продължавай, кажи нещо за себе си — допълни Джени.

— Пристигнах в Солисо тази сутрин с автобуса. Навсякъде проверих за стая. Ходих на десетина места в града. Прочетох всички обяви във вестника, гледах за обяви и по къщите, но стая никъде. Някои в началото казваха, че имали, но после, кой знае защо, се отмятаха. Едни разправяха, че решили да не дават под наем, други пък, че такъв наем щели да ми искат, какъвто нямало да мога да плащам. Тъй беше навсякъде. Уморих се, загубих кураж и като не знаех какво да правя, накрая се върнах в автобусната станция и седнах да си почина. Може и да съм си поплакала малко. По едно време идва някакъв шофьор на такси и пита какво има. Като му казах, взе да разправя, че ако се намери в града някой стая да ми даде, това ще бъдете само вие. Не бях сигурна да му вярвам ли, ама сега съм доволна, че му повярвах.

— В Солисо има шофьори, на които можеш да вярваш, а има и такива, на които не може да се вярва. Занапред да си знаеш. Мога само да ти кажа, че си попаднала на сигурен човек. Кажи ми сега откъде идваш?

— От Дженкинстаун, има-няма трийсет и пет мили оттук. В областта Палмето.

— Знам за Дженкинстаун, от хората съм чувала — обади се Джени, — но тъй и не ми остана време да отида и сама да видя. Разправят, много дини и пъпеши се въдели из вашия край. Не съм много по дините, но за вашите пъпеши мра. Само като си помисля, и ми се напълва устата. Едва дочаквам да им дойде сезонът и ела после да ме видиш — цяло лято на свиня заприличвам. Как един път не можах да се наям до насита!

— Баща ми отглежда пъпеши, имаме ферма край Дженкинстаун — каза Лоана и отново се усмихна. — Декари. Всяка година. Докато живеех у дома, помагах в брането, после ги товарехме на камион. Понякога толкоз много се раждаха, че не можеш да ги продадеш. Каквото останеше, хвърляхме на свинете.

— Срам! Позор! Да даваш пъпеши на свиня, когато аз на свиня ставам за тях.

Джени притвори очи, представи си своите любими пъпеши и поприбра корема си с ръце.

— Разкажи нещо друго — додаде тя след малко. — Защо дойде в Солисо, защо си търсиш стая?

— Ще се помъча да намеря някаква канцеларска работа — отвърна Лоана и лицето й светна. — Две години съм била в търговската гимназия и сега искам да се хвана на някоя секретарска длъжност. Владея отлично стенография, всякакъв машинопис и от деловодство разбирам. Мога и на сметачна машина да работя. Учили сме в училище. Дженкинстаун е малък град, работа като за мене много не се намира. И реших да дойда в Солисо, знам, че тук може да ми падне нещо по-добро.

Джени бавно клатеше глава.

— Не мога ти каза. То и Солисо не е кой знае какъв град, около 5 000 души. От години все сме си толкова, не се множим особено. Затуй и работа много не се намира. Но хайде, да не те обезкуражавам. Вие сте млади хора, намирате си каквото търсите. Все ще се намери работа при някой лекар или адвокат — техните помощнички непрекъснато напущат: коя да се омъжи, коя бременна. Имаме газова компания, електрическо бюро, банки, съдилището. Помисли си само, ако се свържеш с някой от големците в съда…

Джени млъкна, без да си довърши мисълта. Седеше и съсредоточено наблюдаваше тъмнокосото момиче в притихналата стая. Тя забеляза, че додето разговарят, Лоана сегиз-тогиз се засрамва и затваря в себе си, като че от нещо се бои, но усмихнеше ли се, добиваше невинното и нищо неподозиращо изражение на безгрижна ученичка. Колкото повече Джени я гледаше, толкова по-близка й ставаше, намираше в нея нещо привлекателно. Гъстите коси на Лоана бяха синкавочерни, кожата й — сякаш силно обгоряла от слънцето. Беше стройна, среден ръст, с гледани ръце и меко излети черти. Не изглеждаше да е на повече от двайсет и две-три.

— Каква ти е черна косата, харесва ми — със завист в гласа рече Джени. Тежката й гръд се надигна и падна с дълбока въздишка. — Може би си още много млада, та не съзнаваш колко си щастлива, дето ти е дал господ тая хубава коса. Нали виждаш мен как са ме подредили — поискаш ли да узнаеш какво значи изпитания и несгоди, мен питай. Пред твоята красива коса моята козина, като на стара мишка, трици да яде! Какво не съм опитала — само каквото не съм се сетила — дано мъничко поне я разкрася, но никаква полза. Все доникъде я докарвам, нали виждаш. Колко пари пръснах по разни води, бои и мазила — всичко, каквото се продава по дрогериите, — вместо да се оправи, по-лоша става, ужасна. Слушай какво ти казвам, Лоана. Благодари на щастливата си звезда, че ти се е паднала такава коса.

— Радвам се, че ми я харесвате — усмихна се Лоана.

— Как няма да я харесвам — натърти Джени, помълча и продължи да оглежда момичето. — Пък и кожата ти една такава мургава… за първи път виждам. Като махнеш негрите, разбира се. — След миг Джени добави: — Искам да кажа мулатите.

Като стисна ръце, Лоана неловко се засмя.

— Защото имам индианска кръв — каза тя. — Бащата на майка ми… дядо ми…

— Аха — отбеляза Джени, кимна и се вгледа в момичето отблизо. — Разбирам. Но ако не беше казала, нямаше да позная. Тъкмо се чудех каква ли ще е истината. Човек среща в наши дни толкоз много мулати, че с право се запитва докъде ще я докараме с тия мелези. Но като имаш предвид, че в нашия край почти не се срещат истински индианци… Разправяха, че доскоро ги имало, но взеха, че се размесиха с белите. Или по-скоро обратното — белите се размесиха с тях. Каквато си е човешката природа, нищо чудно — всякакви смешения стават. Огледай се из Солисо и ще видиш, че е вярно — мулати, колкото щеш, уж все приказват, че не трябвало да се позволява на негри и бели да се размесват, ама само на приказка си остава. Денем бръщолевят, а стъмни ли се, все едно, че нищо не са казали. Зная, ако бях мъж…

Телефонът в хола иззвъня шумно и пронизително. Отначало Джени реши да не му обръща внимание и да не отговаря, защото беше сигурна, че някой търси Бети, но телефонът продължаваше да звъни едно след друго и това почна да я дразни.

— Вийзи, иди да се обадиш и който и да е, кажи му, че не може да разговаря с никого тук и ако посмее да звънне още веднъж, ще ме хванат дяволите. Не знам какво ще направя, но ще направя нещо. Така нарежда Джени Ройстър, тъй му кажи!

Като се смъкна от стола и прекоси стаята със ситните си крачки, Малчо изчезна в хола. Каза две-три думи по телефона и се върна на прага.

— Съдията Рейни. Казва…

— Какво казва?

— Съдията Рейни казва…

— Майло Рейни! — извика Джени. — Този мръсен дърт мошеник! Какво го е прихванало по това време? Виж го ти — не очаквах, че и той ще повика Бети Уудръф. И той като всички в града! Дай, аз ще говоря с него. Ще му кажа аз, ще го науча дъртака!

Джени вече се надигаше от креслото, когато забеляза, че Малчо клати глава.

— Не е казал, че иска да говори с Бети, а с тебе.

— С мене? — Джени омекна. Килограмите й потънаха отново в креслото. — С мене да говори?

— Поръча да питам можеш ли да идеш у тях за малко. Имал нещо много важно да ти казва.

Джени въздъхна дълбоко, облегна се и скръсти ръце над стомаха си.

— Това е вече друго. Кажи на Майло, че веднага пристигам, само да свърша една работа. И да не си посмял да му кажеш какво си приказвахме преди малко!

Малчо се върна и мърморейки, се покатери на стола си.

— Май че пак на чужд език ти е говорил Рейни, а?

— Нарече ме „заплаха“, „несъвършена заплаха“ или нещо такова.

— А ти защо се тревожиш? Майло чисто и просто се чуди как да покаже, че те обича.

— Тия дни ще му измисля на моя език две-три думи, Ще се скапе от гняв.

Питайки се какво ли иска да й каже съдията Рейни, Джени почна нервно да барабани с пръсти по облегалката на креслото.

— Ще ми дадете ли стая, мис Ройстър? — обади се Лоана.

Отново засмян, Малчо залюля нозе под стола.

— Какво да ти кажа — почна Джени, погледна Лоана и кимна, — не ми се виждаш лошо момиче. Затуй реших да ти дам стая.

— Благодаря, мис Ройстър — начаса отвърна Лоана.

— Но трябва да ми обещаеш нещо, всъщност две неща.

— Какво?

— Искам да ми обещаеш всяка нощ да си заключваш вратата. Тоя тука, Вийзи Гудулин, е особен квартирант. И това, че е мъничък, хич не му пречи да се сеща за мъжки работи. По никой начин не искам да чувам прибягвания от стая в стая и по етажите. Такива не мога да ги понасям. Второ, трябва да ми обещаеш, че ако ходиш с други мъже, те ще идват тук, в тая стая ще си правите срещите, или ако рекат вън, та вън, да те водят на кино или нещо подобно. Напоследък станаха едни неприятности, та ти казвам веднъж завинаги да сме си наясно.

Лоана хвърли мигновен поглед към Малчо и после обърна очи към Джени.

— Каква е тая ваша къща? — смутено попита тя.

— Високопочитан дом — отсечено каза Джени, малко засегната. — И от сега нататък само за добри момичета.

— Надявам се, не ме мислите за друга — насила се усмихна Лоана. — А и аз не бих останала в къща, която не е порядъчна.

— Ако знаеш, душице, колко се радвам да чуя това! Не ти остава нищо друго, освен да докажеш каква си — Джени се изправи. — А сега да бързам. Имам да ходя на едно място и не бива да закъснявам. Не се безпокой. И в наема съм почтена. Можещ да ми се довериш, няма да ти взема повече, отколкото трябва. — Джени се обърна и повика Малчо с глава. — Вийзи, заведи Лоана в празната стая срещу Бетината, покажи й банята. Но да внимавате: като се качите горе, много да не шумите — само да сте посмели! — Не искам да будим Бети, нека се наспи. И още нещо, Вийзи, като си свършиш работата горе, веднага се връщаш и сядаш да гледаш телевизия. И да не си мръднал оттук. Ако ти се доспи, преди да съм се върнала, опъни се на креслото и си дремни. Помни добре: додето не се върна, да не си припарил горе!

В подножието на стълбата Джени дочака Лоана да си донесе куфара. Малчо бе изкачил половината стъпала, когато Джени ненадейно улови ръката на Лоана.

— Почакай — и я погледна в ярката светлина.

— Какво има? — неловко попита Лоана, затаи дъх и остави куфара на пода. — Защо ме гледате тъй?

Джени не откъсваше от нея проницателни очи.

— Искам нещо да узная — бавно изрече Джени. — Питам се, не са ли те вземали някога за мулатка, за негърка?

Устните на Лоана се разтрепереха.

— Долу беше зле осветено — продължи Джени и не можах да те видя добре. А тук е светло.

— Защо питате? В очите на Лоана бликнаха сълзи и тя прехапа устни. — Защо?

— Не зная защо — каза Джени. — Не зная защо те попитах. Дойде ми просто наум.

— Нали ви казах — бързо изрече Лоана, мъчейки се да не заплаче, и отново прехапа устни. — Не биваше да питате.

Джени я погали по ръката.

— Миличка, сега съжалявам — тя се приближи до Лоана и я потупа, — съжалявам, защото не исках да те тревожа. Все плещя каквото ми дойде в главата, плещя, пък после съжалявам. Никога не съм виждала индианка и затуй ми беше интересно. Голяма работа, всеки може лесно да сбърка — в наше време мулати, колкото щеш, и все никнат нови.

Лоана се дръпна назад и ръката на Джени увисна.

— Каквато и да съм, гордея се — троснато рече тя — Няма значение каква съм, индианка или негърка, горда съм. Горда съм като вас, като всеки бял по света.

Лоана вдигна куфара и изтича по стъпалата. Още не стигнала втория етаж, тя се разплака. Малчо я чакаше да й покаже стаята в дъното на коридора.

Джени остана в подножието на стълбата, додето Лоана се изгуби от погледа й. Очите й се бяха налели и за да види накъде ще тръгне, трябваше да ги изтрие с ръка. После навлече палтото и излезе от къщата.