Ърскин Колдуел
Джени, жена по природа (4)

IV

Навлякла розовия халат и подпетените си жълти чехли, Джени Ройстър гладеше в кухнята една от любимите си блузи, когато Клара Крокмор излезе от къщи, прекоси двора и леко похлопа на задната врата.

Беше утрин, минаваше десет, полъхваше сладникав югоизточен ветрец и след студената нощ блесналото слънце дори топлеше. Джени бе сама в кухнята, тананикаше си и без болезнените обръчи на сутиена и корсета се чувствуваше леко и приятно. Не бе си направила труда да среши и нагласи бухналата си коса и тя падаше на кичури от всички страни — по лицето, по врата й.

Както обикновено за този час на деня, Бети Уудръф все още спеше. Тъй като всяка нощ закъсняваше — винаги до полунощ, а понякога и до два-три часа, — Бети свикна да проспива сутрините, а после до ранните следобедни часове, четеше в леглото. Тогава слизаше в кухнята, препичаше хляб, приготовляваше си кафе. След това се изкъпваше, обличаше най-хубавия си тоалет за излизане и бавно се разхождаше до площада на Съдебната палата в центъра на града. Стигнала веднъж там, лениво пазаруваше час-два — купуваше каквото й трябва — и сядаше или пред автомата за сода, или в една от кафетериите. Тя вече познаваше повечето търговци и чиновници в Солисо и когато я заговореха по магазините, обръщаше се приветливо и приятелски, но на улицата не спираше с никого да говори. Бети се връщаше на Морнингсайд стрийт преди мръкнало и до вечерта обличаше панталоните и пуловера.

След закуска Малчо Гудуили също слезе до града да провери в пощата няма ли писмо. Тази проверка в пощата винаги му отнемаше доста време, но му бе станала приятно занимание. Хората бяха любопитни и често го спираха на улицата, канеха го на бутилка бира. Всички очакваха да чуят от него подробности за изродите и джуджетата, с които лично се познава, да им разкаже нещо от преживелиците си с пътуващия цирк.

Тъй като искаше да получи писмо и неотворено да го носи в джоба си няколко часа, в това време изпълнен с гадания, какво ли му пишат, Малчо винаги се надяваше, че все някой ще му пише. Минаваха обаче седмици, без нищичко да получи. Понеже най-редовно си плащаше членската вноска в Организацията на американските лилипути, той бе сигурен, че веднъж в месеца поне ще получи клубното списание. Сегиз-тогиз директорът на цирка му изпращаше циркуляр, в който се даваха ревизирани и точни сведения за турнетата през предстоящия сезон. Друг път — безкрайно зарадван — ще получи картичка с изглед от Флорида, където през зимата живееха останалите джуджета от цирка. Всъщност, когато пътуваше по панаирите, Малчо получаваше по-богата поща, тъй като Джени редовно му пишеше, за да му каже колко самотна се чувствува в къщи без него.

Като отвори на Клара Крокмор с обичайната си служебна усмивка — не размениха ни дума, — Джени се върна при дъската и продължи бавно да си глади блузата.

Джени и Клара бяха тъй навикнали да си разменят визити по различно време на деня и тъй често се виждаха през седмицата, че понякога, като се навестяваха една друга, мълчаха по час и половина без прекъсване. И двете бяха доволни от това мълчание, защото целта им беше чисто и просто да си правят компания, докато една от тях не се разбъбри.

Клара се отправи към един от столовете в кухнята, а Джени й направи знак с глава към кафеничето на печката. Клара приближи печката, наля си чаша горещо кафе и пусна в него захар и каймак. После седна, кръстоса нозе и удобно се облегна. Засърба и търпеливо зачака. Бавно, но грижливо Джени продължи да глади.

Клара Крокмор беше вдовица в края на четиридесетте, няколко години по-млада от Джени, с късо подрязана светлоруса коса, всякога прилежно сресана и ондулирана. Беше дребна и нежна, светлосинеока, с едва забележими трапчинки, запазила и досега младежката си фигура. Не се омъжи повторно, но то не стана, защото нямаше желание. Често признаваше на Джени надеждата си, че няма да си остане до края на живота сама и че ако някой ден се отчае, не ще се подвоуми да застане една сутрин пред вратата и да сграби първия мъж, който мине по улицата. Съвсем неотдавна, уж на шега, а всъщност със сериозни намерения, тя бе заявила, че не побърза ли някой да й поиска ръката, ще си вземе квартирант.

Цели 5 години след смъртта на мъжа си Джордж Крокмор Клара живя сама в съседната къща; времето си посвещаваше най-вече на цветята, които отглеждаше в задния двор. Освен това беше опитна шивачка се гордееше, че сама крои и шие всичките си рокли. Години наред Джордж Крокмор бе касиер в банката и благодарение на предвидливостта и способността си да управлява собственото си финансово положение успя да снабди Клара с достатъчно осигуровки и спестявания, които й даваха възможност да живее безгрижно до края на живота си. Двуетажната й тухлена къща бе напълно изплатена и към нея тя притежаваше луксозна лимузина последен модел.

За свое най-голямо задоволство, Джени привърши гладенето на блузата, вдигна я, огледа я с одобрение и я метна на закачалка — искаше да я отнесе в стаята си, без да я сгъва. После измъкна една от памучните си поли, изпрани предния ден, и я просна на дъската за гладене. Преди да хване отново ютията, тя хвърли поглед към Клара, изразително повдигайки вежди — това значеше, че най-сетне е готова да говори.

— Ужасен, убийствен студ снощи, нали, Джени? Клара веднага заприказва с настървение, което показваше колко нетърпеливо е чакала през цялото време възможността да каже нещо.

— Виждала ли си в живота си такова нещо в толкоз ранна есен, Джени? Аз поне не си спомням.

— Страшно беше — съгласи се Джени и поклати глава. — Направо страшно.

Внимателно повдигайки подгъва на полата ся, Клара кръстоса крака в друга поза. После изпъна едното си стъпало и огледа тънкия си глезен.

— Може би най-сетне ме е налегнала старостта — рече Клара, посегна и погали крака си, — но май зимите с всяка година взеха да стават все по-студени. Ако снощният мраз се повтори, ще се наложи да си купя още едно одеяло. Истина ти казвам… искам да кажа… всъщност нощно време почна да ми става студено, откак Джордж си отиде. — Тя замълча и отново си погали крака. — Яд ме е на снощния студ не за друго, ами затуй, че след толкоз труд и грижи през лятото тая сутрин в градината не бе останало ни едно цвете. Тъй се натъжих, че ми се дощя да седна и да ревна.

Джени кимаше в знак на съгласие.

— А пък аз снощи загубих скъпоценните си червени и жълти хризантеми — въздъхна тя. — По-хубави хризантеми не бях отглеждала. Не мога ти каза защо, но да се грижа за цветята е една от най-сладките ми слабости. Не е ли грехота — студена вълна по това време! Ако на времето не му беше скимнало да се държи тъй дяволски опак, тия мразове нямаше да дойдат поне още три-четири седмици, знам аз. Но от едно съм доволна. Снощи си прибрах всичките саксии. Да ги бях забравила, всичко щеше да се попари. Като си помисля как мога да си погубя цветята, иде ми да се свия на кълбо и да умра като куче.

— Хубави цветя имаш, Джени. Възхитена съм. Пък аз винаги съм казвала, Клара, че в задния двор имаш чудесни цветя.

Джени продължи да глади полата, а Клара, наблюдавайки я над ръба на чашата, допи кафето. Минутите течаха в тишина.

По едно време Клара се надигна от стола и отнесе чашата и чинийката на умивалника. Застанала пред него с гръб към кухнята, едно след друго тя старателно се залови да ги мие в струята гореща вода. Едва като ги избърса, се обърна и погледна Джени.

Джени безгрижно тананикаше и движеше ютията напред-назад върху полата си.

— Не зная колко е вярно, но чух, че си щяла да се откажеш от квартирантите си — поде Клара, като се стараеше да говори с най-безразличен тон. — Много се изненадах, като научих, и веднага си казах, че не може да бъде.

Джени тръшна ютията на дъската. Рязко спря да пее, но все още не вдигаше поглед от полата.

— Какво си чула? — попита тя след малко. — Какво каза?

— Чух, че твоите квартиранти щели да те напуснат и да се преместят другаде, но както ти казах, не знам истина ли е, не е ли…

Извръщайки се полека. Джени погледна Клара право в очите. Лицето й се изчерви, устните й леко потръпваха, сякаш неочаквана болест я бе повалила, опря ръка на дъската и тежко се облегна на нея.

— Къде ги чу тия неща? — остро попита тя. Гласът й бе сух. — Кой ще е тръгнал из града да клюкарства? Откъде ги научавате тия работи, бе? Искам всичко да разбера.

Свела очи да избегне гневния поглед на Джени, Клара се върна на стола и седна. Джени остави дъската, мина през кухнята и застана пред нея.

— Хайде, казвай!

— Какво да ти кажа. Предполагам, че досега целият град е разбрал — каза Клара. — Аз обикновено последна научавам нещата.

— Кога чу?

— Тази сутрин.

— Кой ти каза?

— Норма Поуп.

— Какво рече тя?

— Преди малко си бях в градината, тя се приближи до оградата и всичко ми разказа, но тя откъде е чула, не знам. Сигурно някой от съседите. Нали знаеш, Джени, как се носят приказките от улица на улица. Винаги е било така. И една думица да пуснеш, ще стигне до другия край на Солисо като пожар в гората, когато има вятър.

Джени усука розовия халат и се тръсна върху най-близкия стол. Пое си дълбоко дъх и кръглото й лице се изчерви още повече.

— Хайде, разкажи ми какво си чула — гласът на Джени беше напрегнат, тя скръсти ръце в скута си. — Искам да зная с най-големи подробности какво се говори. Кажи, Клара, какво приказват за мен?

Клара повдигна полата си и прекръстоса нозе.

— Виж какво, Джени, не искам после мен да обвиняват — тя се наведе и отново погали крака си. — Повтарям само това, което ми казаха, Норма Поуп ми го каза. Ние двете с тебе сме добри съседки и приятелки от сума време и сама знаеш, че не бих говорила зад гърба ти неща, които мога в очите да ти Кажа. Е, може и аз да си имам недостатъци, но не съм от тия приятели, които… — Клара се облегна, изпъна се и заигра с най-горното копче на роклята си.

— Не съм казала, че ще ти се разсърдя — искам само да науча какво си чула.

Вторачила се в полата си, Клара усърдно се зае да я приглажда с ръце.

— Ами че… — почна тя, все още без да погледне Джени в лицето. — чух, че… всъщност аз ще ти кажа само онова, което Норма Поуп ми разправи тази сутрин… та чух, всъщност Норма каза, че някои хора… искам да кажа, тя чула, че някои хора щели страхотни неприятности да ти причинят, такива неприятности, че си щяла да продадеш всичко и да напуснеш града… освен ако принудиш Бети Уудръф моментално да ти напусне къщата.

Джени загърна халата още по-плътно и самоуверено се усмихна. Едва сега тя се отпусна на стола.

— Ни най-малко не ми влиза в работа какво правят тия от църквата на Суровия кръст. Моят адвокат казва…

— Но това, което чух, не идва от хора на църквата.

— Че кой друг може да говори за мене така?

— Жените, които са разбрали, че мъжете им се виждат нощно време с Бети Уудръф в мотелите по шосето.

Джени се загледа с мигащи, но невиждащи очи в Клара.

— Моят живот е низ от изпитания и страдания, едно след друго — неочаквано каза тя, — и както е тръгнало, май така ще си остане, додето съм жива. Мислех, като се оттегля, и всичките ми главоболия изведнъж ще престанат. Преди години бях още младо момиче и мъжете още ме искаха много-много не се тревожех какво приказват хората за мене. А сега тия случки всъщност показват разликата между отношението на света към една жена, когато е млада и хубава и когато е стара и грозна. Друго да си чула?

— Как да ти кажа…

— Кажи ми, Клара.

— Разправят, че Бети Уудръф слизала в центъра всеки следобед, всички да я видят, а накрая прелъгвала мъжете един след друг, отивали после из мотелите и всяка нощ вършели скандални истории. Казват че можела всекиго да съблазни. В града се е пуснала дума, че малко необикновена падала, дори, както казват, била скандално различна от другите жени. Не зная какво по-точно искат да кажат, само гадая. Както и да е, говори се, че ти си била виновна, защото мъжете се обаждали на твоя телефон да я търсят и след петнайсет минути отлитала нанякъде.

— Друго, Клара? — Джени стисна устни.

— Това е кажи-речи всичко. Почакай, казват още, че Бети Уудръф била усвоила цялата си опитност от тебе — иначе отде ще знае как се дигат скандали.

— Ти, Клара Крокмор, по-добре виж собственото си поведение и за моето не мисли! Сега съм уважавана възрастна жена и не съм по-лоша от другите. И, освен това всяко момиче е длъжно да знае какво искат мъжете от него.

— Джени, не се сърди, че ти казах това — рече Клара. — Нали сама поиска да узнаеш какво съм чула. Повторих ти онова, което някой вече е споделил с Норма Поуп.

— Имам право да се сърдя, на когото си искам, а особено пък на тия, които не вярват, че съм почтена жена. И ако от добро сърце съветвам Бети Уудръф насаме, това никого не интересува. Разговорът между две жени е също тъй естествен, както и за мъжете, които заедно посрещат утрото. Много добре знаеш. А малко ли й беше на Бети, че оня, треньорът, я захвърли? Има нужда от човек като мен да й помага и да я напътства в света. Има момичета, такъв удар преживяват, че повече мъж не виждат и стари моми си остават. Други пък тръгват по улицата да се предлагат за по някой долар. С Бети не исках да стане нито едното, нито другото. — Тя замълча. — А сега ми кажи и останалото. Какво друго чу за мен, Клара?

— Друго не си спомням — предпазливо отговори Клара.

— Сигурна ли си? Нищо друго ли не казаха?

— Може и да е имало друго.

— А какво друго?

— Някой спомена, че понеже си била вече на години, нямало смисъл тепърва да си променяш досегашните навици и че не било много подходящо да живееш с църквата врата до врата.

Джени се изправи и тръгна напред-назад из кухнята. Беше толкова развълнувана, че, без да усети, изпусна от крака си единия чехъл.

— Много добре зная откъде са тръгнали тия долни клюки — с горчивина изрече Джени. — Верующите от Суровия кръст н техният проповедник Клъф. Друг никой не може такива подлости за мен да надума. Идват вчера и казват, че не изпъдя ли Бети, щяла съм неприятности да си имам. А това е само извинение, защото всъщност искат да ми присвоят имота и да изградят пристройка към църквата. Пък аз до дупка ще се противопоставям, докато ми държат силите. Ще ги науча аз тях! И двойно повече пари да ми дават, пак няма да си продам къщата. Ще им дам да видят!

Най-сетне, разбрала, че е загубила единия си чехъл, тя млъкна и се заоглежда из кухнята. Откри го, протегна крак, без да се навежда, нахлузи чехъла и отново тръгна напред-назад.

— Ще се противопоставя, ще видиш! А Бети Уудръф може да остане при мене още десет години, ако иска. И такива като нея още ще взема, нито едно празно легло да не остане в къщи. И като си напълня къщата с квартирантки, тия, верующите от Суровия кръст, току-виж почнали да съжаляват за долните си приказки. Додето свят светува, моята къща ще бъде пъпът на Солисо.

Сълзи изпълниха очите й, разхълца се, месата й се разтрепериха. Внезапно и за миг ослепяла, тя се довлече до стола на Клара и падна в коленете й. Клара я прегърна и взе утешително да я потупва. Разплакана като малко дете, Джени притисна лице в скута на Клара.

— Не плачи, Джени — нежно каза Клара, оправяйки разбърканите й коси. — Защо се оставяш на такива да те мъчат и да ти тровят живота? Никой не може да те изхвърли от собствената ти къща. Имаш право да живееш тук, докогато си искаш.

Джени посегна, хвана долния край на розовия си халат и избърса очи.

— По някой път ми се струва, че на тоя свят си нямам ни един приятел — сломена продължаваше да хълца тя. — Хората се отнасят с мен като със стар протрит парцал за дъски, годен само за боклука. А като бях млада и хубава, никой не постъпваше подло. Остарях, погрознях, от всичко се отказах и вече никой пет пари не дава за мене. Какво си мислят, къде трябва да се дене жена като мене? Нали и аз все някъде трябва да живея? Не съм ли пестила пари, не съм ли плащала за тая къща? Съм! Тогаз защо да не си живея в къщата и като всички други спокойно да дишам?

— Да, Джени, да, Джени — успокояваше я Клара.

— Срамота и грехота тъй да се отнасят с мене! Като бях млада и хубава, на четирийсет мили нямаше да срещнеш мъж, който да не ме е поискал, а сега, като съм стара и грозна, всички гледат как да се отърват от мене. Като бях младо момиче, каквото поисквах — имах го, а сега не ми дават да живея в собствената ми къща, за която пари съм харчила. Мога да ти изредя с имената неколцина от тия, дето идваха при мен, преди да се запишат в църквата — и добре си прекарваха, повярвай, — а сега те, същите, са против мене, пишат се набожни и ме карат да напускам града. Тъй ме е яд, че мога на десет стъпки да се изплюя.

— Джени, аз съм ти приятелка, на мен винаги разчитай — каза Клара, нежно галейки я по косата. — Не обръщай внимание на хорските приказки. За коя ли жена не приказват, сега и твоят ред е дошъл.

Попила сълзите си, Джени приближи печката и си наля кафе. В чашата изсипа няколко лъжички захар и тъй енергично взе да го разбърква, че кафето се разплиска по розовия халат.

— Нали запомни какво ти казах, Клара? — каза Джени с твърд глас. — Реших: няма да изпъдя Бети. Неотдавна верующите от Суровия кръст и проповедникът Клъф ме караха да изхвърля и Вийзи Гудуили, но той и досега е тук. Казваха, че било грях, неморално било Вийзи и аз да живеем под един покрив. Нямам представа как са разбрали какво правим понякога с Вийзи, защото вечерно време винаги си пускам пердетата, но хайде, разбрали — няма ли жената право на частен живот, когато я прихване? Има-няма, от трийсет и пет години все така я карам — сега заради тях да се откажа ли?

Клара се изправи насред кухнята.

— Да си тръгвам, обед стана — и се отправи към задната врата, но след две-три крачки спря. — Джени, ако се случи нещо… Искам да кажа, ако се наложи Вийзи Гудуили да те напусне … — Клара бе тъй смутена и възбудена, че трябваше да си поеме дъх, преди да се доизкаже — как да ти кажа, у дома имам една стая, ако иска, да заповяда.

Джени изпусна чашата и чинийката в умивалника и те шумно издрънчаха. Вперила поглед в Клара, почервеняла от гняв, тя също се изправи насред кухнята.

— Това е най-подлото и долно нещо, което съм чула в живота си, Клара Крокмор! Знам аз накъде биеш! Нам тия не минават! Искаш Вийзи Гудуили при теб да се премести, а? И мислиш, че можеш да ми го отнемеш, а? Слушай какво ще ти кажа, Клара Крокмор. Той е мой и няма да ти позволя да го завлечеш — ти да намазваш, а аз не, тъй ли?

Клара посегна да отвори вратата, Джени се втурна подире й. Клара не успя да отвори. Джени пипна с две ръце късата й руса коса и диво й разтърси главата. С прерязан път за бягство, закрещяла с цяло гърло, Клара почна да дърпа и мачка розовия халат на Джени, докато най-сетне успя да го свали от гърба й. Като видя това, Джени се помъчи да скъса роклята на Клара. И двете паднаха на пода. Като по-чевръста, Клара успя да се измъкне и отвори вратата. Спусна се по стълбите на верандата и без да се обръща, се завтече към своя двор.

Като реши, че е в безопасност, тя спря и погледна назад. Джени стоеше на верандата с парче от розовия халат в ръка.

— Само да си посмяла да ми стъпиш в къщата, докато си жива, долна мерзавко! — викаше Джени. — Ако ми припариш в къщата още веднъж, до косъм ще те оскубя! И дрешките тъй ще ти накъсам, че ще ми станеш на варено пиле! От днес нататък с теб не говоря. И ако те хвана някога, че се мъчиш да примамиш Вийзи Гудуили в къщата си, ще те удуша, живота ти ще изстискам! От мен мъж никой не може да отнеме, щом аз не искам да го дам! Вийзи ми е жокейчето, хубаво да запомниш!