Ърскин Колдуел
Джени, жена по природа (7)

VII

Телефонът в антрето на долния етаж звънеше от няколко минути и макар че пронизителният му звук кънтеше из цялата къща, Бети си остана в стаята и не отиде да се обади.

Бе още рано, едва девет и половина; Бети обикновено дигаше слушалката до полунощ, а понякога и по-късно. Джени знаеше, че Бети си е в стаята, защото се върна малко след девет. Нямаше го и Малчо Гудуили да види кой звъни — още играеше покер в пожарната команда. Вместо да се обади сама, нещо, което не бе правила от няколко седмици, тъй като по това време търсеха Бети, Джени се отправи към стаята на Бети.

Още не приближила вратата, тя дочу високо хълцане и плач. Влезе, без да чука. Спря в тъмното, ослуша се и запали лампата.

Просната по очи на леглото, Бети се тресеше от плач. Прегърнала възглавницата, тя притискаше в нея лице, сякаш нищо друго на света не би могло да я утеши. Бе събула белите си обувки с нисък ток, червената копринена кърпа се бе свлякла от главата й, но зимното палто беше все тъй на гърба й. Черната й кожена чанта се мъдреше на пода в другия край на стаята, като че е паднала там, след като е била запратена към стената. Всичко се беше разпиляло — ключовете от колата, червилото, гребенът, дребни пари.

Джени се спусна към леглото, седна до нея и потупвайки я утешително, като заоправя разбърканите й коси, се помъчи да я успокои. Бети притисна лице във възглавницата още по-плътно и тъй се разхълца, че цяла се разтрепери.

— Какво, за бога, ти се е случило, миличка? — нежно я попита Джени, наведе се над нея и поиска да обърне лицето й. — Кажи, миличко, кажи на Джени какво се е случило. Никога не си била такава. Какви страхотии си ми преживяло? На Джени всичко можеш да разкажеш. Мъж ли някой се отнесе зле с тебе? Като дъщеря си ми била, искам да ми вярваш. Хайде, разкажи всичко на Джени.

Бети потъна още по-дълбоко в измокрената възглавница и поклати глава, продължавайки все тъй сломена да ридае.

Джени прескочи до банята, напои пешкира със студена вода, върна се и покри с него пламналите страни и чело на Бети. След малко тя успя да я обърне и обърса лицето й с влажната кърпа. Лека-полека Бети отвори очи и вдигна поглед към Джени.

— Откак се помня, такъв плач не съм чувала. — Джени внимателно вдигна косата на Бети, паднала на челото й. — Сякаш най-големите лошавини на тоя свят на главата ти се струпаха. Тъй ми е жално, че не издържам просто. И нямаше нищо да разбера, ако не беше звъннал телефонът — дойдох да видя защо не слизаш да се обадиш. Сега вече не звъни, но след мъничко пак ще почне. Като го чух, спомних си — тъй се дере от звън само когато някой умира да му се обадиш. Може и да си въобразявам, но всеки път, когато се обажда мъж и е в голяма нужда, телефонът звъни някак особено. Нали знаеш, по това време се чува другояче, а особено пък когато чакаш и вярваш, че някой ще ти се обади. И аз най-много обичах тъй да ми звъни. Тръгваш към телефона и си знаеш, че те очакват приятни преживявания.

— Не! — проплака Бети и заудря леглото с пестници, — Не, няма да се обадя! Никога вече. Не ме питай защо. Не искам да го чувам. Вече никога няма да вдигна слушалката, никога, никога!

Джени изненадано я погледна. Бети продължаваше да клати глава.

— Никога? — недоверчиво попита Джени. — Не ти отива тъй да приказваш, миличка. „Никога“ е много време. Какво искаш да кажеш? Какво се е случило, сладката? Разкажи ми, нали знаеш, на Джени всичко можеш да кажеш, тя ще те разбере.

Бети отново се разхълца. Посегна към възглавницата и ожесточено я смачка в ръце.

— Просто не зная какво да си мисля — каза Джени и вдигна рамене. — Съвсем се обърках, не разбирам. По-рано тичаше на телефона, а сега — такива приказки! Последния път се обади преди час-два, нали те чух, някой ти се обади и ти веднага излезе. А сега какво тъй изведнъж?

— Казвам, каквото казвам, вече никога няма да вдигам телефона — проплака Бети, — никога, никога, никога!

Джени сложи ръка върху пламналото лице на Бети, нежно и любещо погали челото й.

— Какво ти сториха, сладурче? Обиди ли те някой? Повечето мъже никога не биха обидили човека, можеш да им вярваш, защото единственият момент, когато мъжът е добър и нежен, е, когато силно те желае. Е, сегиз-тогиз се намират и такива, като ги хванат дяволите, друго не знаят — хапят и налагат жената. Бог знае защо става тъй — мен да питаш, не зная, но това е факт. От такъв сорт мъже бягай, преди да е станало опасно, ако трябва, дори през прозореца бягай, хич и не мисли, че си оставяш чекмеджетата незаключени. Имах една приятелка, един веднъж й отхапа гърдата — нямаш представа каква печална картина беше. Просто не мога нищо по-страшно да си представя. Да не би и на тебе нещо такова…?

Бети клатеше глава.

— Да не би нещо с треньора?… Затуй ли си толкова разтревожена?

Бети пак не отвърна.

— Сигурно има нещо общо, ама не се сещам какво точно — каза Джени. — Само как те захвърли, мръсният му пес! Ако още изпитваш някакви чувства към него, спукана ти е работата. Знам какво е да искаш определен човек. И аз съм тъй към Майло Рейни, но досега трябваше да се задоволявам с Вийзи Гудуили. Откак си се върнала в нашия град, наблюдавам те и си втълпих, че още го обичаш тоя треньор. Кажи, това ли те трови? Още утре отивам при Монти Биско. Мъж, когото излъжат да се ожени, както него излъгаха, такъв не се довежда с жена си докрай.

Бети продължаваше да клати глава, сълзи обливаха лицето й.

— Ако и това не е, не зная вече какво да си мисля — рече Джени. — Кажи ми, миличка, не мога да те оставя, сърцето ти ще се пръсне от плач. Нали знаеш, на Джени можеш всичко да кажеш — цели трийсет и пет години съм живяла като истинска жена и много добре познавам всички видове неприятности, които могат да сполетят една жена. Нещо повече — изтърпяла съм всички изпитания и несгоди, за които си чела по книжките, и затуй зная какво значи да нямаш кому да си издумаш болката. Сядам ей тук, а ти ще ми разкажеш какво се е случило и защо си тъй развълнувана.

Бети отвори очи и погледна Джени. Джени по-дигна разбърканите руси коси, нападали по лицето й.

— Просто страшно! Ужасно! — Тя млъкна и прехапа устни да сдържи сълзите. — Мразя се! Да мажех да умра! Не искам повече да живея! Само да знаех как, щях да си туря край на живота. Ах, да можех да умра!

— Слушай! Да не би нещо да ти се върти в корема, а?

Бети поклати глава.

— Тогава си затваряй устата и да не съм те чула повече за смърт да ми брътвиш! Приказваш ги такива, защото си ми нещо разтревожена. Тъй ли трябва да говорят младите момичета? Казваш го, ама не ти се иска.

— Иска ми се! Да пукна! Не мога повече да живея! Колко е отвратително! И как се мразя!

— Миличка, я ме погледни! — Джени говореше строго. — Ти си хубава, нищо не ти липсва, от сега нататък за колко неща има още да живееш! Колкото съм по-стара от тебе, толкоз съм и по-умна. Ако смяташ, че нещо си оплела, винаги ще се намери начин да го разплетеш. Особено ако човек е млад и хубав.

— Всичко оплетох. А сега е вече късно — рече Бети и обърса сълзите си в пешкира. — Откак съм се върнала в Солисо, взех, че станах на посмешище. Просто не знаех какво върша, сякаш ми изпи някой ума. И сигурно съм била без ум, щом гледах на мъжете по такъв начин. Как стана тъй, не мога ти каза, сега не ми се вярва, че съм била такава. Как можах! Та аз не съм такава, никога не съм била такава! Сега като си помисля, сякаш съм била в несвяст, в някаква треска, без да съзнавам какво върша. Затуй сега не мога да се понасям. Затуй искам да умра. Като си помисля само за всички тия мъже — ах, как се срамувам! Ужасно! И, да ме питаш, не зная какво ме накара да стана такава. — Бети замлъкна, пое дъх и вдигна поглед към Джени. — Не! — след миг продължи тя. — Не е вярно, че не зная. За всичко е виновен Монти — тя обърна глава и се загледа встрани. Потърси с ръка ръката на Джени и силно я стисна. — Като разбрах, че няма да го имам, реших да стана лоша, колкото може по-лоша. И се постарах да бъда лоша. Сега зная каква съм била. Защото исках да го заболи. Какво не бих дала сега да се върнат нещата, все едно, че нищо не ми се е случило. Вече не искам да съм лоша, никога не съм го искала. Искам да стана добра и да си върна Монти. Но вече е късно. Целият град знае с какво се занимавам, Монти също знае. Не може да не чуе, до думица всичко ще научи. И какво ще си помисли за мен? Как ще му харесам след всичко това?

— А отде ще узнаят градът и Монти? — попита Джени. — Защо мислиш тъй?

И Бети й разказа как по телефона я повикал някой, когото тя се заблудила, че познава, а после, като отишла в мотела „Приятни часове“, изведнъж се намерила в една стая с проповедника Клъф. Джени седеше и мълчеше, а Бети разказваше за шерифа Хъфман, за помощника му — как отворили вратата на стаята, как Стенли Причърд решил да не настоява да я арестуват, след като се обадил на съдията Рейни по телефона.

— Понякога си мисля, че на тоя свят се навъдиха прекалено много смахнати хора, не е добре за човешкия род — тържествено каза Джени. — Всички ние щяхме много по-добре да си живеем, ако можех само да кажа кои точно би трябвало да се ликвидират — тя поклати глава, скръсти ръце над корема си и се настани по-удобно. — Все пак доволна съм, че на някого му е дошло в главата да телефонира на Майло, та да не се закачат с тебе. Има ли нещо, дето засяга закона, там е Майло — той знае какво трябва да се направи. Най-хубавото нещо в живота му е, че двайсет години е бил съдия. И сега познава всички пътечки и вратички на закона.

— Това няма значение, нали всички ще научат какво е станало в мотела.

Сякаш не чула думите на Бети, Джени прикова невиждащи очи в червените и жълти рози по тапетите на отсрещната стена. Постепенно на лицето й се изряза дълбока бръчка.

— Какво знаеш ти? — внезапно възкликна тя, като че най-сетне бе схванала какво се е случило в мотела. С поривисто движение тя притисна корема си с ръце. — Грехота и срамота! Шерифът Хъфман не е трябвало да отваря тая стая, колкото и да настоява Стенли Причърд. Излиза, че на тоя свят не е останало нито едно кътче, дето жената може да намери спокойствие! И — което е още по-лошо — има хора, все им се ще да арестуват тая или оная, само защото е тя! Нищо не разбирам. Същите тия, да ги видиш как ще се надигнат, хайка ще направят, каквато не си и сънувала, да намерят жената, която им е харесала. Приличат ми на ония побъркани, дето искат да изтребят всички зайци по белия свят, но дойде ли зима, търсят ръкавици от зайча кожа.

— Но кой да помисли, че проповедникът Клъф ще се дигне до мотела и ще те вика по телефона? Да ти разправя, че се казвал Том, да те баламосва и чак там да те вика без да ти каже кой е всъщност? Знам, че се казва Томас, но за първи път го чувам да се нарича Том. На всичко отгоре, „Том“ не подхожда на божи служител, малко е недостойно, дори да е от вярващите в Суровия кръст.

Като въздъхна дълбоко, Джени огледа стаята и се замисли. Сега изведнъж се запита как не се е сетила предния ден, когато проповедникът Клъф идва при нея да я заплашва, че ще я обади на шерифа, ако не изгони Бети, как не се е сетила, че си е бил намислил да се занася по Бети.

— Грешката е моя. Ако знаех, щях да те предупредя — Джени поклати глава и изгледа Бети. — Изглежда, че откак се отказах от мъжете, инстинктът е почнал да ми изневерява. Бях още младо момиче, когато научих каквото трябва да се знае за мъжете. И оттогава не съм видяла другояче да стане, историята винаги се повтаря, без грешка. Да не го мислиш кой знае какво? Проповедникът Клъф по нищо не се различава от първия мъж, когото ще срещнеш, като тръгнеш за града. Реши ли мъж да си пробва мъжкото достойнство, ще намери начин, ако ще сто реки да прегазва и сто огради да прехвърля. Обувките му да подгизнат, гащите си да съдере на бодлива тел, пак пред нищо няма да спре, само и само да се докопа, до каквото му е нужно. Прихване ли ги тая треска, оглупяват, същински дърти котараци през март. Само по един начин можеш да ги спреш — стреляй с двуцевката в него от седем стъпки. Че и тогаз току-виж пропълзял през прозореца, ако не внимаваш. Казвам ти, няма нищо по-страшно от мъжа, когато го стегне шапката. И ти сама ще се увериш, миличка, само да пораснеш! — Джени млъкна за миг, усмихна се и продължи: — Но проповедникът Клъф! Не мога да го проумея. Тоя долен дявол! Вчера беше при мене, в моята къща беше, приказва ми едни благочестиви приказки, трябвало, вика, да те изгоня. А тази вечер да вземе да си подбере дънцето и да те прелъже в мотела да отидеш, че да си пробва мъжкото достойнство! Едно знам. Само да ми дойде някой ден пак, такива неща ще му надумам, че цял живот ще ги помни. Две думи ще му кажа, ама ще му се накъдри мъхът в ушите!

— Каква полза? Късно е — проплака Бети и скри лице в шепи. — С мен какво ще стане сега? Тъй се изложих! Как не се досетих! Толкова съм нещастна, толкова ме е срам, че просто не зная какво да сторя. Да бях пукнала, по-добре, отколкото да живея тъй! Ще се самоубия!

На прага застана Малчо Гудуили и няколко пъти леко похлопа.

— Какво има, Вийзи? — попита го Джени и вдигна глава.

— Търсят Бети по телефона — рече той. — Не го знам кой е. Не си каза името. С нея искал да говори.

Бети отново се разхълца на глас.

— Какво й става? — полюбопитствува Малчо.

— Ти си гледай работата, Вийзи! А на оня, който и да е, кажи му да затвори телефона и повече да не е посмял да звъни! — Джени повиши глас. — Кажи му, че Джени Ройстър му предава това и не се шегува!

— Защо? — попита Малчо.

— Не ти влиза в работа защо! — кипна тя. — Прави каквото ти рекох и после се върни да ми помогнеш. Ще сложа Бети да си легне и ще се погрижа за нея. Нервите й малко…

— Но може би Бети иска…

— Нищо не иска! Ти чу ли какво ти казах? Малчо се отдръпна от прага и се спусна по стълбите към телефона. Пронизителният му гласец, звънтеше в цялата къща. Като се върна, Джени бе вече свалила палтото на Бети и се мъчеше да измъкне пуловера й през главата.

— Дръж й ръцете, пък аз ще дърпам! — заповяда тя на Малчо. — Качи се на леглото, да ти е по-удобно.

— Защо я събличаш? — попита Малчо, изправяйки се на леглото.

— Защото е капнала и трябва да й се помогне, затова!

Като й съблече пуловера, Джени разпусна бельото й.

— Иди в моята стая и ми донеси оная кутийка с хапчетата от нощното шкафче — обърна се тя към Малчо. — И чаша вода!

Додето Малчо се върне, Джени разсъблече Бети напълно. После й подигна главата, даде й две-три приспивателни и глътка вода.

— Какво красиво създание! — с възхищение отбеляза тя, като се отдръпна и погледна Бети. — Гледай я каква е картина, да не й се нагледаш! Би трябвало да я слагат по календарите, та всички да й се радват.

Малчо се покатери на стола да погледне по-добре.

— Да си кажа правичката, никого не обвинявам, че я пожелава — додаде Джени. — Особено пък сега да я види някой — Джени извърна строг поглед към Малчо. — А ти, Вийзи, да не вземеш нещо да си намислиш, хей! Ти си ми жокейчето, не забравяй! — После отново свали завистлив поглед към Бети. — Мъчно ми е да си призная, ама на нейните години далеч не бях като нея хубава. Винаги съм си била малко трътлеста. С тия кълки… И откак се помня, все ми се трупа!

— А защо не й даде да се обади по телефона? — ни в клин, ни в ръкав попита Малчо.

— Сега ли намери да ме питаш? Ехе, колко време има за въпроси! Дръпни завивките, че да я нагласим и да я покрием.

Малчо се премести от стола на леглото и изтегли завивката.

— Защо не й облечеш нощницата?

— Тая нощ не й трябват дрехи — каза Джени и я прикъта под юргана. — Веднага ще заспи. Хаповете всеки миг ще подействуват. Ще дръпне един хубав сън и утре, като се събуди, разнебитените нерви ще си бъдат по местата и Бети ще си е пак тая, която си я знаем. Имаш ли тревоги, гълтай приспивателно и лягай! — Джени притегли стола до леглото и седна близо до Бети. След малко, като понижи глас и почти зашепна, отново се обърна към Малчо. — Вийзи, слез долу и ме чакай в хола. Звънне ли телефонът, не забравяй какво трябва да кажеш. Който и да е, Джени Ройстър е наредила повече да не е посмял да се обади!

Като остана сама с Бети, Джени обърса мокрото й лице с още влажната кърпа.

— А сега се отпусни, душице, и се остави на Джени да се грижи за тебе. За днес ти стига. Сега искам да заспиш и хубаво да си починеш. Затвори си очите и сънувай най-хубавите неща на света.

— Какво да правя? — сънено се обади Бети. Очите й бяха затворени, дишаше спокойно. — Нещастна съм… Срам ме е… Глупачка! Трябва да се махна… знам, че трябва… но къде да ида? Не искам да оставям Монти… Дето е той, там и аз… само да знаеше… да можех да му кажа… Монти …

Джени се наведе и леко я целуна по страната.

Когато се увери, че Бети е заспала, Джени се измъкна на пръсти от стаята и угаси лампата. Притвори безшумно вратата и се отправи към стълбището.