Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Игра на лъжи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Have I Ever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2015 г.)
Корекция
cherrycrush (2015 г.)

Издание:

Сара Шепард. Никога не казвай никога

Американска. Първо издание.

Редактор: Сергей Райков

Оформление на корицата: Димитър Стоянов-Димо

Издателство Ергон, София, 2011

ISBN: 978-954-9625-81-3

История

  1. — Добавяне

5.
Екстремните времена изискват екстремни мерки

Няколко часа по-късно Ема и Итън седяха в очуканата му тъмночервена хонда на паркинга зад няколкото магазина, които се намираха до Университета на Аризона. Във въздуха се носеше ароматът на приготвена на пещ пица и край тях минаваха подпийнали студенти, които си тананикаха фалшиво парчета на Тайлър Суифт. На търговската улица имаше хедшоп, наречен „Страната на чудесата“, пънк-рок салон за красота, наречен „Розовото пони“ и някакво местенце, наречено „Дивите котки“, където се продаваха клинове и чаши с логото на университета. На самия край се намираше бутикът „Клика“.

Итън придърпа надолу козирката на бейзболната си шапка.

— Готова ли си?

Ема кимна, потискайки нервността си. Трябваше да бъде готова. Когато Итън разкопча предпазния колан, я връхлетя прилив на признателност.

— Итън? — Тя го хвана нежно под лакътя и топлината му опари пръстите й. — Просто исках да ти благодаря. Отново.

— О! — Итън я погледна леко объркан. — Няма нужда непрекъснато да ми благодариш. Аз не съм майка Тереза. — Той протегна крак и бутна вратата. — Хайде. Време е за шоу.

Манекените на витрината на „Клика“ носеха авангардни хелоуински маски. Луксозни кашмирени сака, копринени рокли и прозрачни шалове обвиваха телата им. Празните им черни очи се взираха в Ема. Когато двамата с Итън влязоха през входната врата, вътре зазвъняха камбанки.

Огледах бутика, опитвайки се да извикам някакъв спомен. Пред склада бе разпъната голяма маса, отрупана с тесни дънки, тесни камуфлажни панталони, тесни дочени панталони и още по-тесни клинове. На подпрозоречния перваз, като малки войници, готови за битка, бяха подредени ботуши, равни обувки, обувки на токчета и еспадрили. Но нищо не ми просветна; просто най-обикновен бутик от типа, който често посещавах.

Ема се приближи до един от рафтовете и погледна етикета на обикновена бяла памучна тениска. Осемдесет долара? Целият й училищен гардероб струваше по-малко!

— Мога ли да ви помогна?

Ема се извърна и видя висока брюнетка с нацупената физиономия на Меган Фокс и циците на Хайди Монтаг. Когато момичето зърна Итън, лицето й грейна.

— Итън? Здрасти!

— О, здравей, Саманта. — Итън погали с пръсти някаква дреха на масата, но лицето му пламна и той бързо отстъпи назад, когато осъзна, че това са розови дантелени гащички. — Не знаех, че работиш тук.

— Почасова работа. — Момичето отново погледна към Ема. На лицето й се появи кисело изражение. — Вие двамата… приятели ли сте?

Итън погледна Ема и ъгълчето на устата му потрепна.

— Сътън, това е Саманта. Тя учи в „Сейнт Ексейвиър“. Саманта, това е Сътън Мърсър.

Саманта грабна памучната тениска от Ема и я постави обратно на рафта.

— Двете със Сътън вече се познаваме.

Ема изпъна рамене, стресната от тона на Саманта.

— Ъъъ, да — каза тя. — Всъщност се чудех, дали си водиш отчет на продажбите? — В ръката си държеше извлечението от „Амекс“. — Малко съм си надхвърлила лимита на кредитната карта и искам да върна някои неща, които съм купила на трийсет и първи август. — Тя изхихика смутено. — Проблемът е, че не помня кое откъде съм го купила.

Саманта притисна ръка към гърдите си, преструвайки се на изненадана.

— Не си спомняш какво си купила?

— Ами, не. — На Ема й идеше да завърти очи. Ако знаеше отговора, щеше ли да пита? Но тя имаше нужда от помощта на Саманта, затова си прехапа езика и запази хапливия си отговор за папката „Духовитости“, колекция от остроумни и саркастични отговори, които си беше помислила, но не се беше осмелила да ги каже.

— А помниш ли какво си откраднала? — сопна й се Саманта.

— Моля?

— Последният път, когато беше тук — рече бавно и отсечено Саманта, сякаш говореше на дете от детската градина, — ти и приятелките ти откраднахте чифт обеци от ковано злато. Или и това най-удобно си забравила?

Явно в последния си ден на Земята съм се изявила като крадла.

Ема се хвана за думите на Саманта.

— Приятелките ми? Кои по-точно?

— Сериозно, с какво си се надрусала? — Очите на Саманта пламтяха. — Повярвай ми, ако знаех кои са или имах солидно доказателство какво сте направили, веднага щях да повдигна обвинения. — След това се врътна, устреми се към дъното на магазина, потраквайки с иглените токчета на ботите си, и започна трескаво да пренарежда рафта с шотландски пуловери.

За миг единственият звук в магазина беше пулсиращият ритъм на някакъв денс микс на Кемикъл брадърс. Ема поглади с ръка една бодлива вълнена поло-рокля и погледна към Итън.

— С кои приятелки би могла да е Сътън? Защо не са ми споменавали нищо?

Итън взе една равна обувчица и я повъртя в ръце, преди да я остави обратно до близначката й.

— Може би кражбата ги е накарала да откачат.

— Да откачат заради някаква кражба? Сериозно ли го мислиш? — Ема се приближи до Итън и снижи гласа си до шепот. — Това са същите момичета, които се забавляваха, като душаха Сътън. А когато първия ден в училище ченгетата ме откараха до „Холиър“ с полицейска кола, те си умряха от кеф.

Ема си припомни краткото си посещение в полицейското управление. Когато се опита да обясни коя е в действителност, ченгетата я отписаха набързо, защото нито за миг не повярваха, че може да не е Сътън. Но пък сестра й имаше доста дълго досие — дежурният полицай, детектив Куинлън, беше извадил огромна папка, пълна с миналите престъпления на Сътън. В нея сигурно имаше безброй номера от Играта на лъжи.

Ема се сепна от внезапна мисъл. Ами ако в папката имаше нещо за номера с влака? Мадлин беше казала нещо за пристигането на ченгета. Все още в дъното на магазина, Саманта хвърляше погледи към Ема с ъгълчето на окото си.

Итън я докосна по рамото.

— Не ми харесва изражението на лицето ти — каза той. — За какво си мислиш?

— Ще видиш. — Ема небрежно взе една мрежеста чантичка „Тори Бърч“ от масата. Когато се увери, че Саманта я гледа, тя бързо я пъхна под ризата си. Мекият материал погали кожата й.

— Какво правиш, по дяволите? — Итън красноречиво прекара ръка по гърлото си, имитирайки прерязване. — Полудя ли?

Ема не му обърна внимание.

Пулсът й се ускори. Това й се струваше толкова чуждо, толкова нередно. Беки обичаше да краде от супермаркетите — тук отмъкваше десертно блокче, там пакетче дъвки, които пускаше в джобчето на Ема, веднъж дори си тръгнаха с няколко двулитрови бутилки кока-кола, натъпкани под ризата й като две уродливи цици. Ема непрекъснато бе живяла в страх, че ченгетата ще тикнат и двете в затвора — или още по-лошо, ще й отнемат майката. Но накрая не полицията се беше оказала виновна за раздялата им. Беки изостави дъщеря си по собствена воля.

— Стой на място!

Ема замръзна на място, хванала дръжката на вратата. Саманта я завъртя към себе си. Веждите й бяха сключени в идеално V.

— Добър опит. Върни я веднага.

Ема въздъхна, повдигна ръка от корема си и разклати ризата си. Чантичката падна на земята, златната й верижка издрънча на теракотения под. Едно полуголо момиче подаде глава от съблекалнята и ахна.

Саманта взе чантичката със самодоволна усмивка и извади от джоба на тесните си дънки едно блекбъри. Включи го на говорител и набра някакъв номер.

— Почакай. — Итън заобиколи виненочервения плюшен диван. — Това е просто недоразумение. Мога да обясня.

— 911, какъв е проблемът? — разнесе се глас от другия край на линията.

Саманта изгледа Ема с присвити очи.

Чакаше да се озове точно в полицейското управление.