Сара Шепард
Никога не казвай никога (17)

16.
Шестица за усилието

На следващия ден, след тренировката по тенис, Ема хвърли сака си на задната седалка на фолксвагена на Лоръл.

— Хей — прошепна Лоръл и я смушка отстрани. — Като че ли си имаш клуб на анти-феновете.

Ема се обърна и стомахът й се сви. На вратата на салона стояха двама души, свили гневно устни. Това бяха Ниша… и Гарет.

— Смяташ ли, че все още ти е ядосана заради това, че се вмъкна в стаята й? — промърмори Лоръл, затваряйки рязко люка.

— Съмнявам се — отвърна бавно Ема. По-скоро имаше връзка с това, че ги беше видяла двамата с Итън на откриването на изложбата. Слава Богу, Ниша не се беше обадила на семейство Мърсър, за да я изклюкари, но като че ли беше издрънкала всичко на Гарет. Защо иначе той щеше да я гледа толкова ядосано?

— Да се махаме оттук — промърмори Ема и затръшна вратата на колата.

Когато Лоръл седна зад волана, екранът на телефона й проблесна.

— От Мадс е — обяви тя, прочитайки съобщението. — Като че ли операция Титаник върви добре. Казах на останалите придворни момичета какви ще бъдат истинските облекла. Освен това им казах да не ги обсъждат с никого, защото смятаме да скроим номер на две от тях.

Стомахът на Ема се сви, когато се сети за разговора си с Итън от предишната вечер.

Само така, мацки, солидарни докрай, помисли си Ема. Но дълбоко в нея едно жилещо чувство й напомни, че доскоро самата тя бе обект на номерата на други. Щом всичко това приключеше, тя щеше да се измъкне от „Играта на лъжи“ колкото се може по-бързо.

Колата премина с тръскане през тротоара и влезе в алеята към къщата.

— Това… татко ли е? — попита Лоръл, мръщейки се към отворената врата на гаража.

И настина господин Мърсър стоеше до мотоциклета. Той им махна с ръка, докато паркираха.

— Какво прави вкъщи по това време? — промърмори Ема. Обикновено господин Мърсър се прибираше от болницата в късния следобед — освен ако не беше на повикване, когато се беше случвало да се прибира вкъщи към полунощ.

Лоръл угаси двигателя и момичетата излязоха от колата.

— Сътън, трябва да говоря с теб — каза господин Мърсър, бършейки ръцете си в мръсна зелена кърпа.

Ема се стегна. Може би все пак Ниша беше казала на Мърсърови.

— Съжалявам — каза за всеки случай тя.

— Та ти дори не знаеш какво ще ти кажа! — засмя се господин Мърсър. — Джозефин Фенстермахер се е обадила на майка ти. Казала й, че си събрала деветдесет и девет точки на теста по немски. Най-високия резултат в класа.

Бузите на Ема пламнаха. Лоръл се обърна към нея и я погледна с недоверие.

— Ти!

Господин Мърсър се ухили.

— Каза, че си значително по-добра от миналата година. Знам, че немският ти е труден предмет. С майка ти страшно се гордеем с теб.

Ема приглади косата си с ръка. Честно казано, тестът беше доста лесен, но тя се направи на скромна.

— Благодаря.

Господин Мърсър се облегна на бронята на фолксвагена.

— Успях да убедя майка ти да ти предложи сделка: като награда за това, че се представяш толкова добре, ще ти отменим наказанието за бала и ще те пуснем да отидеш. Освен това ти връщаме и телефона — добави той и й подаде айфона на Сътън.

— Наистина ли? — Очите на Лоръл грейнаха. — Татко, това е страхотно!

Ема стисна ръката на Лоръл и също изписка от радост, знаейки, че Сътън би реагирала точно така. Но Годишния бал беше последното нещо, за което би мислила в момента.

Господин Мърсър повдигна едната си вежда.

— Можеш да отидеш, но от следващия ден отново си наказана. Ясно ли е?

— Ами къмпинга след танците? — изчурулика Лоръл. — Може ли Сътън да дойде с нас?

По лицето на господин Мърсър се изписаха противоречиви чувства.

— Ами да, сигурно.

— Супер! — извика Лоръл. Тя погледна към Ема. — Може би от благодарност ще ми позволиш да взема обувките ти „Миу Миу“ за бала. — След това се врътна и хукна към къщи.

Ема също се обърна и се накани да тръгне след нея, но господин Мърсър се прокашля.

— Сътън, ще ми помогнеш ли малко? — Той се обърна към мотоциклета. — Ще го подържиш ли изправен, докато огледам гумите?

— Разбира се. — Ема го последва в гаража и хвана мотора за дръжките.

Господин Мърсър се наведе и огледа фината гума на предното колело.

— И така. Радваш ли се за бала?

— О, как — отвърна Ема, опитвайки се да прозвучи ентусиазирано. — Много ви благодаря. Само че… всъщност не го заслужавам. — Тя преброи на ум колко пъти се беше измъквала тайно навън, докато беше наказана.

— Заслужи си го, Сътън. На себе си трябва да благодариш за отличната оценка на теста — и на сестра си, затова че не спря да ни се моли да те пуснем. — Господин Мърсър се изправи и скръсти ръце на гърдите си. — Трябва да се обадиш на Гарет и да му кажеш добрите новини.

Ема се изсмя саркастично, загледана в отражението си в лъскавия мотоциклет.

— Не мисля, че на Гарет му пука за това.

Господин Мърсър се намръщи.

— Защо не?

Ема се обърна към рафтовете, отрупани с парцали, тениски и бутилки с моторно масло и спирачна течност.

— Скъсахме — призна си тя с тих глас. — Пък и аз май си падам по някой друг — добави след миг, изненадана от собствените си думи. Помисли си, че трябва да го добави в списъка с неща, от които се чувства неудобно, но всъщност дори изпита облекчение, след като изрече истината на глас. Досега не се беше разкривала пред възрастните и съдейки по предпазливия поглед на господин Мърсър, това изглежда не беше обичайно и за Сътън.

— А този другият знае ли? — попита заинтригуван господин Мърсър.

— Може да се каже. — Ема замълча и присви очи при спомена за срещата в музея по изкуства. Всичко беше… идеално. Но след това си спомни изражението на Итън, когато й каза какво изпитва към нея и горчивото разочарование в очите му, когато тя му отвърна, че трябва да бъдат просто приятели. Тежестта в гърдите й още не беше преминала.

— А ти и новото момче… излизате ли? — Господин Мърсър изрече думата колебливо, сякаш не беше сигурен дали говори правилния език.

Ема взе един чист парцал от металния рафт и го върза на възел. Когато го развърза и го разстла на пода, тя видя избеляла щампа на рак и мида, които танцуват танго. Рекламираше или някой ресторант, или рибен магазин; буквите бяха твърде избелели, за да ги разчете.

— Не — отвърна тя с изморен глас. — Нещата са малко… сложни.

— И защо?

Тя затвори очи.

— Предполагам, че ми е трудно да се доверявам на хората.

Лицето на господин Мърсър се сгърчи болезнено.

— Трябва да вярваш на хората, Сътън. Трябва да им позволиш…

Ема го изчака да довърши, но устните му се изкривиха и той отмести поглед.

— Да им позволя какво? — попита най-накрая тя.

— Просто исках… — Той се зарови в инструментите си. Те се раздрънчаха, удряйки се един в друг. — Просто искам най-доброто за теб. Ако е писано, скъпа, то ще стане.

— Може би — отвърна замислено Ема. Думите му я накараха да се замисли за Звездата на гаджето, която грееше ярко на небето. Съдба. Тя остави парцала на рафта, отиде до господин Мърсър и го прегърна през раменете. Той я прегърна колебливо, сякаш не беше сигурен дали е искрена. Но след това я притисна силно към себе си. Ухаеше на одеколон, чер пипер и машинно масло.

Познавах тази миризма толкова добре. Изпълни ме смазваща тъга. Какво не бих дала да мога да прегърна татко още веднъж. Докато ги гледах, в съзнанието ми изплува един тъмен спомен. Очите на баща ми се разширяват когато се обръща и ме забелязва. Чувствам се предадена, все едно е забил кол в сърцето ми. Но преди да успея да се потопя в спомена, той изчезва.