Сара Шепард
Никога не казвай никога (20)

19.
Надпис върху дъската

В първия момент Ема успя да различи само неясни сенки. Чу писъци, но те като че ли идваха от края на дълъг тунел. Гърбът й се опираше в твърдия дървен под. Миризма на мухъл дразнеше обонянието й. Върху лицето си усещаше нещо мокро — зачуди се дали не е кръв.

Някаква мека тъкан се отърка в голата й ръка. Нечий дъх затопли кожата й.

— Ехо? — опита се да каже тя. Нужни й бяха невероятни усилия да произнася думите. — Ехо? — повтори тя. — Кой е тук?

Някаква фигура се отдалечи от нея. Дъските на пода изскърцаха. Нещо не беше наред със зрението й. Някой приближи, но тя виждаше единствено размазано петно. Чу скърцане, подуши тебеширен прах. Какво ставаше тук?

Няколко секунди по-късно зрението й се фокусира. Петното изчезна. Точно пред нея стоеше изправена голяма черна дъска. Ема беше минавала безброй пъти покрай нея, докато подготвяха партито, и забеляза, че някой беше написал върху нея цитат от „Стъклената менажерия“ на Тенеси Уилямс:

„Нещата винаги намират начин да се прецакат.“

Сега цитатът беше изтрит и на мястото му се мъдреше ново съобщение. Ема веднага разпозна почерка и кръвта й изстина.

„Спри да ровиш или следващият път наистина ще пострадаш“.

Ема изохка.

— Кой е там? — извика тя. — Покажи се!

— Кажи нещо! — извиках и аз, без да виждам нищо, също като нея. — Знаем, че си там!

Но човекът, който беше написал посланието, не отговори. Изведнъж топлата, пулсираща тъмнина отново започна да обгръща Ема. Клепачите й изпърхаха и тя се опита да задържи очите си отворени. Точно преди да припадне отново, тя зърна същата размазана фигура — или може би две размазани фигури, — да протягат ръце и да избърсват думите от дъската.

Следващият път, когато Ема отвори очи, тя лежеше на легло в малка бяла стая. На отсрещната стена висеше плакат с инструкции как да се мият правилно ръцете. Над малка масичка, върху която бяха наредени буркани с памучни тампони и кутии с латексови ръкавици, висеше друг плакат, който обясняваше как се прилага техниката на Хаймлих^[1].

— Сътън?

Ема се обърна към гласа. На един офис стол до болничното легло седеше Мадлин, събрала плътно колене, сплела пръсти в скута си. Когато видя, че Ема е будна, на лицето й се изписа облекчение.

— Слава Богу! Добре ли си?

Ема вдигна ръка и я притисна към челото си. Отново усещаше крайниците си нормални, а не като напълнени с пясък, както когато лежеше на пода зад сцената.

— Какво стана? — попита тя с дрезгав глас. — Къде съм?

— Всичко е наред, скъпа — разнесе се друг глас. Пред очите й изплува дългуреста жена с очила и мръсноруса коса, подстригана на черта до брадичката. Тя беше облечена с бяла болнична манта, на която беше окачена табелка с думите „Т. ГРОУВ“ и „МЕДИЦИНСКА СЕСТРА“. — Изглежда, си припаднала. Най-вероятно заради ниска кръвна захар. Яла ли си нещо днес?

— Един прожектор падна от рамката и едва не те уби — обади се Мадлин с треперещ глас. — Луда работа — без малко да падне на главата ти!

Ема присви очи, припомняйки си надвесената неясна фигура. Написаното с тебешир предупреждение. Сърцето й се разтуптя, заблъска в гърдите й толкова силно, че тя се уплаши да не го чуят сестрата и Мадлин.

— Видяхте ли някой да се навежда над мен докато лежах на земята? Някой да пише нещо на черната дъска?

Мадлин присви очи.

— Каква черна дъска?

— Някой написа нещо — настоя Ема. — Сигурна ли си, че не беше Габи? Или Лили?

По лицето на Мадлен пробяга някакво изражение, което Ема не успя да разгадае.

— Мисля, че ти трябва почивка. Когато прожекторът падна, Габи и Лили бяха на сцената. Пазачът каза, че е просто ужасен инцидент — прожекторите са супер стари. — Тя потупа Ема по рамото. — Много съжалявам, но трябва да се връщам в залата — Шарлът ще ми откъсне главата, ако не отида да й помагам да се оправи със сервитьорите. — Мадлин се изправи. — Просто си почини, а аз ще дойда когато свърши партито, става ли?

Дъската с обявите се залюля на стената, когато Мадлин затръшна вратата зад гърба си. Сестрата промърмори нещо от рода, че скоро ще се върне и се изниза през другата врата. В тишината на малката стая Ема затвори очи, отпусна глава върху твърдата възглавница и въздъхна.

Заеми мястото си, Сътън, беше казала Габи точно преди да започне церемонията. Ти си вляво на сцената, нали? И тогава Лили изтича горе да си вземе телефона — точно на мястото, откъдето се управляваше осветлението. А след това… тряс. Прожекторът падна точно там, където би трябвало да стои тя.

— Ема?

Ема отвори очи и видя Итън, надвесен над нея, сбърчил разтревожено тъмните си вежди. Той беше облечен с износена масленозелена тениска, тъмни протрити дънки и черни кецове, които изглеждаха като овършани. Когато пристъпи по-близо до нея, тя усети топлината на тялото му. Той взе ръката й, но бързо извърна глава, сякаш не беше сигурен дали може да я докосва. Ема не бе оставала насаме с него от откриването на изложбата — когато го беше отблъснала.

Тя бързо седна в леглото и приглади косата си.

— Здрасти — рече тя с продран глас.

Итън пусна ръката й и седна на черния офис стол, на който допреди малко беше седяла Мадлин.

— Чух трясък зад кулисите. В следващия миг всички повтаряха името ти. Какво стана, по дяволите?

Ема потреперваше, докато му разказваше за прожектора и посланието на дъската. Когато свърши, Итън се надигна леко от стола и мускулите на ръцете му се напрегнаха.

— Надписът още ли е там?

— Не. Някой го изтри.

Той отново се отпусна в стола.

— По време на инцидента зад кулисите е било пълно с народ. Все някой е видял нещо, не мислиш ли?

— Знам, че звучи безсмислено. Но там имаше някой. Някой написа онова послание.

Той я погледна по същия начин като Мадлин.

— Напоследък ти е доста напрегнато. Сигурна ли си, че не си сънувала?

— Въобще не го усетих като сън. — Ема се уви по-плътно с одеялото и усети как потта от дланите й попива в грубата вълна. — Според мен бяха близначките. — Тя снижи глас и разказа на Итън за Шарлът и Мадлин, които й бяха намекнали, че Сътън има нещо общо с изпращането на Габи в болницата. След това му каза за шишенцето с лекарствата, което Габи беше извадила от торбичката. — Беше нещо, наречено Топамакс. И преди съм виждала Габи да гълта хапчета, но винаги съм си мислела, че са разни парти дроги. Носиш ли си телефона? Трябва да го потърся в Гугъл.

— Ема — рече Итън с напрегнат глас. — Някой току-що те предупреди да спреш да ровиш.

Ема изсумтя.

— Мислех, че не ми вярваш за надписа на дъската.

— Разбира се, че ти вярвам — просто се надявах да не е истина. — Очите на Итън проблеснаха в тъмносиньо под флуоресцентната лампа. — Мисля, че е време да сложим край на всичко това.

Ема разтърка лицето си с ръце.

— Ако спрем, това означава, че на убиеца на Сътън ще му се размине. — Тя преметна краката си през леглото и се надигна, олюлявайки се.

— Какво правиш? — възкликна Итън, докато тя се приближаваше до шкафовете с папки, подредени край стената.

— Медицинският картон на Габи трябва да е в училище, ако случайно възникне някакъв проблем — прошепна Ема. Тя издърпа чекмеджето, маркирано с „Ф-Х“ и прегледа набързо протритите папки, докато не намери етикета с надпис „ФИОРЕЛО, ГАБРИЕЛА“.

Откъм коридора се чу потракване на токчета и Ема замръзна на място, докато те не подминаха медицинския кабинет. После измъкна папката на Габи и забеляза, че е по-твърда от останалите, сякаш не беше прекарала достатъчно време тук, за да се изтърка. Ема прегледа съдържанието й и тихо подсвирна.

— Топамакс, лекарството на Габи? С него се лекува епилепсия.

— Тя е епилептичка? — Итън присви очи. — Мисля, че това няма как да е останало скрито.

Ема продължи да чете.

— Тук пише, че болестта е била латентна до месец юли, когато някакъв инцидент е отключил първия пристъп. — Тя погледна към Итън. — Номерът с влака е бил през юли. Ами ако Сътън е причинила епилепсията?

— Господи. — Лицето му пребледня.

Ема върна обратно папката и бутна чекмеджето с бедро.

— Близначките Туитър сигурно са били повече от ядосани — сигурно са били бесни и подлудели достатъчно, за да планират убийството на Сътън.

Итън я гледаше ококорено.

— Нима смяташ, че близначките…?

— Сега съм по-сигурна от всякога — прошепна Ема. Мислите препускаха в главата й. — Сигурна съм, че Лили преряза прожектора — преди той да падне, тя изтича на горния етаж да си вземе телефона. И трябваше да ги видиш как ме гледаха, преди да припадна. — Щом си припомни тази сцена, тя настръхна цялата. — Изглеждаха способни на всичко.

В съзнанието ми проблесна убийствения поглед в очите на Лили от нощта с влака. Изпратеното от линейката съобщение, в което заплашваше да ме убие, ако нещо се случи с Габи. Слава Богу, че Ема беше успяла да отстъпи встрани, преди прожекторът да падне на главата й. Без малко да се присъедини към мен.

Ято птици се надигна с пърхане от храстите, които се намираха под прозореца на лекарския кабинет. Ема крачеше напред-назад.

— Всичко това звучи много смислено — прошепна тя. — Габи и Лили са майстори на Туитър и Фейсбук — те биха могли лесно да хакнат страницата на Сътън, да прочетат първата ми бележка и да ми изпратят отговор, в който ме канят да дойда в Тусон и да чакам при каньона Сабино. Двете бяха с Мадлин, когато ме отвлякоха оттам и ме отведоха на купона у Ниша. А и не са ли дали те идеята за отвличането?

Итън не отвърна нищо, само размърда стола си по пода и колелцата му изскърцаха.

— Освен това са такива клюкарки — продължи Ема, спирайки се пред големия плакат с надпис КАКВО ДА ПРАВИМ, АКО СМЕ ЖЕРТВА НА ТОРМОЗ. — Въобще няма да изглежда подозрително, ако душат наоколо, шпионират, подслушват. Освен това и двете бяха на гости у Шарлът миналата седмица. Биха могли да се спуснат на първия етаж и да ме удушат, без да включат алармата. — Нервите на Ема бяха опънати до скъсване. Тя беше надушила нещо голямо — и ужасяващо. — Лили и Габи са били със Сътън в нощта, когато е умряла. Трябва да са те.

Итън преглътна и адамовата му ябълка подскочи.

— Но как ще го докажем? Как ще ги разобличим?

— С помощта на телефона ти. — Ема протегна ръка. Объркан, Итън й го подаде. Тя изкара първата страница на Туитър и отново прегледа туитовете на Габи и Лили. На 28 август те бяха произволни и напълно безвредни: ОБОЖАВАМ НОВИЯ ШАНЕЛ! и КАКВО ЩЕ НОСИШ НА КУПОНА У НИША? АЗ СМЯТАМ ДА ПРЕСЛУШАМ НОВИТЕ ПОКУПКИ ЗА УЧИЛИЩЕ, и БУРГЕР С АВОКАДО В КАЛИФОРНИЯ КУКИН, ВКУСНОТИЯ!

Понякога успяваха да изстрелят до трийсет туита в час. Но на 31 август нямаше нито един.

— Това е много странно — рече Ема и отново полегна в леглото. — Мислех си, че ще се хвалят как са ходили да крадат заедно със Сътън.

Итън седна до нея, докато тя преглеждаше последните им туитове. В десет часа сутринта Габи беше написала, че е изкарала шестица на теста по математика, за който въобще не е учила.

— Много е скромна, нали? — избоботи Итън, надничайки над рамото на Ема.

— В това няма никакъв смисъл — рече тя, почуквайки с пръст по телефона на Итън. — Днес следобед, точно преди церемонията, Габи накара Лоръл да чака, докато си завърши туита. Защо не го виждам на страницата й? — Очите на Ема се разшириха. — Чакай. Ами ако си имат тайни туитър акаунти?

Итън я погледна странно, сякаш не беше сигурен какво точно има предвид.

— Това е когато някой има отворен профил, за който знаят всички и втори, таен, под кодово име — обясни му Ема.

— Че защо да си правят труда? — попита Итън.

— Ако има нещо, за което искат да разговарят само помежду си и не искат никой друг да ги чете.

— В това има смисъл. — В гласа на Итън се усещаше вълнение. — А и те двете са точно от типа хора, които биха го направили.

— Но как да разберем кодовите им имена? Възможно ли е да са някаква тяхна си шега?

— Най-вероятно — отвърна Итън. — А може и да са избрани просто ей така.

— Да опитаме първо с модните дизайнери — предложи Ема. — Или може би любимите марки обувки или филми. — Тя отвори търсачката на Туитър и написа родарте, любимата модна къща на близначките. Но профилът принадлежеше на някого от Австралия. Тя опита други варианти — родартеГърл, родартеФен — както и някои други неща, които харесваха близначките Туитър, като например любимия филм на Габи „Дяволът носи Прада“, или любимата група на Лили, „Май Кемикъл Романс“.

Провериха дори страниците на близначките във Фейсбук в търсене на някакви идеи.

— Те имат кучета близнаци, които се казват Гугу и Гага — сети се Итън.

— Наистина ли? — изпъшка Ема и ги написа в Туитър, но не излезе нищо — само много фен страници на Лейди Гага.

Опитаха марки козметика, различни вариации на Гучи и Марк Джейкъбс, любими знаменитости и магазини, в които обичаха да пазаруват. Нищо не се получи. Ема се облегна назад и разтърка слепоочията си. Какъв би могъл да бъде нейният таен акаунт? Псевдоним, за който никой не би се сетил? Единственото, за което се сещаше, беше Лу, механикът от гаража, който я наричаше своята малка омазана с грес маймунка. Или „мацката от драйф-кометата“, както не чак толкова потайно я наричаха барманите от съседното заведение, докато работеше на увеселителното влакче „Ню Йорк-Ню Йорк“.

— Ами ако тайните им туитър имена са малко нетактични? — попита Ема. — Примерно свързани с онзи път, когато Габи сгазила крака на Лили.

— Или когато Габи се заключи в шкафчето си — добави Итън.

Изведнъж двамата се спогледаха. Ема написа ГабиПониБалони. Изскочи профил; мъничката снимчица определено беше на Габи. Тя имаше само един последовател: МисЛилиТелиуокър.

— Не мога да повярвам — прошепна Ема. Пръстите й трепереха, докато преглеждаше страницата. Туитовете въобще не бяха глупави. Всеки постинг, който прочиташе, караше стаята да се завърта все по-бързо около нея. Първо прочете туитовете им от трийсет и първи август:

ГабиПониБалони: Смяташ ли, че трябва?

МисЛилиТелиуокър: Убедена съм. Няма връщане назад. Довечера всичко ще си дойде на мястото.

А предишната седмица, в нощта на гостуването у Шарлът, когато някой се беше промъкнал на долния етаж и се беше опитал да удуши Ема:

МисЛилиТелиуокър: Смята ни за много глупави.

ГабиПониБалони: Скоро ще разбере истината.

МисЛилиТелиуокър: По-добре да внимава…

А в нощта на рождения ден на Сътън:

ГабиПониБалони: Няма представа какво я чака. Нямам търпение да й видя физиономията.

МисЛилиТелиуокър: Да се надяваме, че ще се получи.

И туитът, който Габи беше пратила следобед:

ГабиПониБалони: Остава по-малко от час. С кучката е свършено.

В коридора се тресна врата на шкафче, разклащайки стените на медицинския кабинет и шишето със сироп за кашлица на рафта. С кучката е свършено. Споменът за падащия прожектор връхлетя Ема. Тя впери поглед в Итън.

— Става дума за мен.

Спомних си за скарването с Лили в нощта на габиния инцидент. Казах й да си държи устата затворена или ще й съсипя живота. А може би вместо това двете със сестра й бяха съсипали моя.

— Моля те, направи ми услуга и ги прати на мейла — каза Ема на Итън. — Всичките. Не мога да рискувам да ги изгубя, както изгубих филмчето с удушаването.

— Готово. — Итън взе телефона си от Ема и започна да копира и да изпраща всички туитове.

През стените се дочуваше приглушена класическа музика от репетицията на оркестъра в съседната стая. Изведнъж тялото на Ема я заболя така, сякаш бе участвала в целодневен маратон.

— Какъв кошмар — каза тя и отново се отпусна на леглото. — А това, че са две, го прави още по-невъзможно. Дали е опитват просто да ме уплашат? Или да ме убият? И ако се опитват да ме убият, след колко време ще опитат отново?

Итън промърмори нещо утешително, но не можа да даде никакъв съвет.

— Какво ли не бих дала за един ден далеч от всичко това — прошепна Ема. — Поне за два часа. — Тя си помисли за петък вечер. И без това й беше достатъчно трудно да се оправя с близначките Туитър посред бял ден. Какво ли я чакаше в сумрачната бална зала, декорирана като къща с духове, съвсем сама? Тя погледна скришом към Итън. — Имам една идея.

Той пусна телефона в джоба си.

— Да я чуем.

— Защо не дойдеш на бала с мен? — Тя махна с ръка към рекламния флаер, който беше забоден на стената в кабинета. На него един скелет и вещица танцуваха танго.

Итън отстъпи назад.

— Ема…

Тя го прекъсна преди да успее да й поднесе сладкодумната си реч колко мрази баловете.

— Бихме могли заедно да следим близначките. Няма да се налага да действам сама. Може дори да се окаже забавно. Ще се облечем в смешни костюми, ще похапнем от невероятно вкусните тарталетки, ще потанцуваме — или няма, ако си против. И ще се посмеем хубаво на всички, които се вманиачават по баловете.

Итън стисна ръце в скута си.

— Въпросът не е, че не искам да ходя, ами… всъщност вече поканих някой друг.

Ема примигна. Почувства се така, сякаш я беше залял с кофа студена вода и главата й се изпразни от всякаква мисъл.

— О! — каза най-накрая тя. — О, чудесно, страхотно! Браво на теб!

Лицето на Итън се изкриви в комично нацупено, дори кисело изражение.

— Та нали ти каза, че искаш да бъдем само приятели. Каза, че не си заинтересувана.

— Вярно е! Казах го! — Гласът на Ема звучеше дразнещо пискливо, както винаги, когато се опитваше да звучи оптимистично, а действителност не беше така. — Имах предвид да отидем като приятели. Но така е по-добре. Радвам се за теб! Забавлявай се! — Стаята изведнъж се смали застрашително. Ема скочи от леглото. — Ще взема да тръгвам.

Итън също се изправи.

— Какво? Къде?

— Трябва да се връщам в залата. — Ема залитна към вратата. — Партито продължава. Трябва да им помогна. Освен това нещата ми са още там.

— Но… — Итън преметна чантата си през рамо и я последва, но Ема не искаше да говори с него. Махна му по най-безгрижния възможен начин, който успя да сътвори. — Ще ти се обадя после — обеща тя, макар че не можеше да си представи как ще го направи. Забърза по коридора, зави зад ъгъла и се облегна отчаяно на близките шкафчета.

В коридора беше тихо, последният звънец за деня още не беше ударил. Ема чуваше отчетливо собственото си накъсано дишане. В гърлото й се надигна ридание, но тя бързо го потисна.

— Ти имаше своя шанс — прошепна си ядосано тя. — Ти направи своя избор. Така е най-добре.

От коридора се донесе кискане. Ема замръзна и се ослуша. Зад ъгъла се чу рязко поемане на дъх, после триумфално изсумтяване. По пода се плъзна нечия сянка. Дали някой не я наблюдаваше? И подслушваше’?

Тя се затича по коридора, но щом зави зад ъгъла, там нямаше никой. Когато си пое дълбоко дъх, Ема усети лекия аромат на кокосов орех във въздуха. А когато погледна надолу, забеляза няколко мънички, блестящи парченца стъкло на земята.

Клекна и докосна едно от парченцата. Кехлибареното стъкло изглеждаше точно като онова на прожектора, който едва не й разби главата.