Ърскин Колдуел
Пътуващият проповедник (5)

ГЛАВА ПЕТА

На следващата сутрин Клей стана късно. Обикновено той се надигаше към пет часа. Нямаше много работа, освен да се погрижи негрите да тръгнат навреме за полето. Някои сутрини отиваше по пътя чак до моста и се връщаше; най-късно в седем часа вече бе готов да седне на верандата и да сложи крака на перваза.

Тази сутрин той отвори очи два часа след изгрева. Полежа настрани, като се чудеше защо се е успал. Скоро си спомни какво се бе случило в съседната стая.

Клей скочи от кревата, навлече бързо панталоните и ризата си и отиде в кухнята. Шугър я нямаше, но Дийн беше приготвила закуската. Той седна на масата и бързо я изяде.

Когато свърши, за пръв път тази сутрин заговори на Дийн. Тя се беше наяла вече и разчистваше масата.

— Къде е Саймън Дай? — попита той и отдръпна стола си. — Не си ли го виждала отзарана?

Преди да му отговори, Дийн отиде до печката и се върна.

— Още не е излязъл. Сигурно още спи — каза тя. — Страшно особен мъж.

Клей отиде на предната веранда, мина покрай затворената врата на Саймъновата стая, без да я забележи. Спря до прага на външната врата. Старата кола на Саймън все още стоеше в зелената сянка на магнолиевото дърво, където я бе оставил. Докато стоеше там и се чудеше, вратата на Саймън се отвори и самият Саймън пристъпи навън. Той оправяше плетената си черна връзка и си изтупваше праха от сакото.

Клей го дочака да дойде на верандата.

— Не знаех къде си — каза Клей. — Търсих те навсякъде. Все ми се чинеше, че няма да се дигнеш баш по-среднощ и да избягаш.

— Чувствам се свеж като лайкучка — каза Саймън и се захили на Клей. — Никога през живота си не съм се чувствал по-добре. Това е страшна комбинация, ще знаеш, едно такова априлско утро и мъж като мене. Чувствам се като младо петле.

— Много хубаво — кимна с глава Клей. — Аз си мислех, че може би снощната тупурдия те е изморила.

Саймън погледна надолу към Клей и се засмя.

— Такива работи хич не ме смущават, Хори — обясни той, като потъркваше ръце. — Хич не позволявам на такива дребни работи да ме разстройват. Аз съм видял и две, и двеста. От двайсет години се мотая насам-натам!

— Та, викаш, такива работи, като да застреляш някой черен, хич не те смущават, а?

Саймън убедително поклати глава.

— Свикнал си да ги стреляш, а? — каза Клей.

— И да, и не — каза той. — И съм свикнал, и не съм свикнал.

— Слушай сега — каза Клей и погледна изкосо високия мъж. — Какво ще речеш, ако те попитам дали наистина си Саймън Дай?

— Братовчеде, и за миг не се съмнявай. Аз съм Саймън Дай. Запомни добре това.

— Чини ми се, че ще го запомня добре — каза Клей. — Все ми разправяха, че има такъв човек като Саймън Дай, но никога не съм го търсил тука, в Роки Комфърт.

Саймън подуши въздуха в хола. Обърна се и погледна през къщата към задната веранда.

— Много обичам да похапна сутрин — каза той. — Дали ще може да се нареди нещо, а?

— Да ме вземат дяволите! — каза Клей. — Съвсем забравих за твоето ядене. Върви направо в кухнята и Дийн ще ти напълни една чиния. Аз ядох вече.

Саймън премина през хола и разтърси паянтовата къща с дългите си тежки крачки. Тъкмо преди да излезе на задната веранда, той се спря, обърна се към Клей и прошепна:

— Тази сутрин Шугър я няма, нали?

— Не — каза Клей. — Не съм я виждал цялата сутрин. Нито Харди. Сега Дийн готви. И хич не знам кога Шугър пак ще се покаже!

Саймън кимна, излезе на верандата и надникна в кухнята. Клей го видя да застава на вратата и да подава глава навътре. Той изчака Саймън да влезе, после намери стола си на предната веранда, седна и вдигна крака на перваза, за да изпуши една лула.

Пред колибите нагоре по пътя той виждаше как Върл и три-четири негърчета играят с една стара автомобилна гума. Търкаляха я като детски обръч, а тя беше толкова голяма и тежка, че двама или дори трима едва я мърдаха заедно. Той гледаше как Върл си играе в пясъка и праха. Забеляза, че дрехите му са малко поокъсани, но достатъчно чисти. Сюзан ги переше всеки ден. Трите най-малки негърчета бяха голи. От април до септември те изобщо не носеха дрехи. Бяха на около три-четири годинки и черни като въглен. Заобиколили Върл, те приличаха на гарги, които подскачат около кошница с памук.

Сюзан се грижеше за Върл. Той ядеше при нея, спеше там, играеше по цял ден с другите деца на двора и на пътя, а дрехите му перяха в големия черен, железен котел заедно с другите дрехи. Имаше дни, в които нито Клей, нито Дийн го виждаха изобщо; а когато го виждаха, то беше, докато играеше с другите деца на пътя. Понякога идваше в къщата с някоя поръчка на Сюзан или на Джордж, когато тя се нуждаеше от сапун или Джордж искаше тютюн; ако Клей се случеше в къщи, той все се опитваше да хване Върл и да поговори с него.

Но Клей не бе успял да хване Върл близо цяла година. Върл знаеше, че Дийн не му е майка, и не беше сигурен дали Клей му е баща. Майка му имаше тъмна коса и винаги носеше панделка. Косата на Дийн беше почти жълта и Върл никога не я беше виждал да виси на гърба й, както майка му носеше нейната.

Клей премести краката си на парапета и се замисли за Върл. За пръв път от няколко дена забелязваш момчето.

— Брей, това момче… — каза си той.

Когато Лорен отиде в Джаксънвил, Клей остана да се грижи за Върл. Тогава тя каза, че за известно време няма да може да се грижи за него.

По същото време Лорен го бе накарала да обещае, че ще заведе Върл на доктор в Макгъфин и ще го лекува, докато оздравее. Момчето си беше родено с някаква венерическа болест и нищо не беше правено за него. Клей все още имаше намерение да заведе Върл в града, за да го прегледа някой лекар, но толкова дълго вече бе отлагал, че отлагането му стана навик. Една събота беше купил в Макгъфин шише лекарство за Върл; шишето си стоеше на лавицата в кухнята, както го бе оставил от първия ден. Все не успяваше да хване Върл, за да му даде лекарството.

— Ама че момче е този Върл… — каза отново той, като го наблюдаваше как се втурва сред групата негърчета и бяга от тях.

По това време момчето беше навършило шест години, караше седмата и напоследък Сюзан няколко пъти му беше казвала, че Върл трябва да се лекува. На Сюзан й беше неприятно да го вижда в такова състояние и се страхуваше да не би и нейните четири деца да се заразят от болестта. Беше молила Клей да заведе Върл на доктор в Макгъфин; дори веднъж тя самата бе тръгнала с него. И може би щеше да стигне до града, но преди да бяха изминали първата миля, Върл бе избягал от нея и бе преминал от другата страна на протока, където тя вече не можеше да го хване.

Клей знаеше, че е негово задължение да заведе момчето на доктор, но не можеше да намери в себе си силите, които му бяха нужни, за да го хване и да го държи в колата през целия път до града. Сюзан не го укоряваше за болестта на Върл, но го укоряваше, че не прави нищо.

Както си седеше и гледаше към пътя, Клей разбра, че не е удържал обещанието си към Лорен. Но беше твърдо решил да заведе някой ден Върл на доктор в Макгъфин. В това той още веднъж увери сам себе си.

Точно тогава си спомни за шишето с лекарството, което стоеше на лавицата в кухнята. Понечи да стане, за да го вземе, но като си помисли колко труд ще му коства да хване Върл и да му налее лекарството в гърлото, отново седна. Знаеше, че по всяка вероятност нямаше да хване Върл дори ако го гонеше до вечерта, защото момчето се катереше като катерица по дърветата.

Реши да почака, докато някой ден изненадаше Върл и го хванеше неочаквано.

— Ама че момче е този Върл… — каза той и се изплю.