Ърскин Колдуел
Пътуващият проповедник (18)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

По това време само четири-пет души бяха останали прави или седнали. Всички други се въргаляха по пода в праха и мръсотията, гърчеха се под чиновете или се биеха с юмруци.

Саймън остави Люси, за да помогне на тези, които не бяха още обзети от желанието да се отърсят. Отиде най-напред при Клей.

— Благословен е бог! — извика той.

— Чувствам го ей тука, в косите си! — извини се Клей. — Но не мога да го накарам да почне!

— Падни на колене и се помоли, Хори! — нареди му Саймън. — Падни на колене и положи всички сили да се отърсиш!

— Ще помогне ли?

— Падай на колене и давай, братовчеде. Следващия път може да бъде късно. Сега му е времето да получиш вяра, ако изобщо ще я получаваш. Моли се, братовчеде!

Клей падна на колене до стола, облегна глава на ръцете си и взе да се чуди с какво да се накара да се отърси.

— Трябва да получа вяра — извика той. — Дийн я получава и всички други я получават. Ако не я получа, аз ще остана единственият грешник в Роки Комфърт.

Точно тогава Саймън се сети за Лорен. Откакто се — бяха събрали, не я бе видял никъде.

Обърна се и тръгна да я търси. Тя седеше зад един чин близо до средата на стаята и гледаше какво правят другите. Не даваше никакви признаци на отърсване. Саймън разбра по израза на лицето й, че дори не се и опитва.

Изтича при нея, като прескачаше проснатите по пода тела.

— Какво има, Лорен? — попита той.

— Нищо — отвърна тя.

— Не можещ ли да я получиш?

— Какво да получа?

— Вяра, Лорен!

— Не ми трябва — каза тя.

— Благословен е бог! — извика Саймън. Лицето му беше зачервено, очите горяха, а тялото му беше напрегнато от възбуда.

Тя го погледна с безразличие.

— Благословен е бог! — каза той отново, по-високо. Беше твърде възбуден, за да говори. Не можеше да повярва, че Лорен не е обхваната от желанието да се отърси, което бе обзело всички други в стаята.

Той падна на колене, като държеше едната й ръка и започна да се моли на глас за нея.

След няколко изречения погледна нагоре, за да види дали неговите усилия са дали резултат. За миг тя го изгледа малко особено.

— Какво искаш да направя? — каза тя. — Не знам как да го направя.

— Благословен е бог! — извика той и скочи на крака. — Отърси се, Лорен! Моли бога, отърси се!

— Как се прави това нещо?

— Като се отдадеш на бога, Лорен. Възхвали бога! Просто се отдай на бога!

Саймън заподскача надолу-нагоре пред нея. Издаваше нечленоразделни звуци с гърлото си. Дръпна ръцете й.

— Унга-унга! Възхвали бога!

Клей тичаше нагоре-надолу из стаята, подскачаше и прескачаше гърчещите се по пода тела. Ризата му беше разкъсана, а панталоните му се държаха само от една презрамка.

— Получих! — изрева той. — Получих!

Саймън пусна ръката на Лорен и изтича близо до Клей.

— Какво получи, Хори?

— Вяра, човече!

— Колко, получи?

— Отърсвам се!

— Възхвали бога! — изрева Саймън.

Клей тичаше из стаята и прескачаше проснатите по пода тела. Едва не скочи върху главите на няколко души. Тичаше и размахваше ръце над главата си.

— Получих я!

— Какво става, Клей? — извика някой и го хвана за ръката, когато минаваше покрай него. Той се откъсна и не спря да види кой е.

— Получих я!

— Възхвали бога! — извика Саймън, като тичаше след него.

— Отърсвам се!

Отсреща в ъгъла Дийн се мъчеше сама с първите болки на отърсването. Тя не заемаше толкова място, колкото другите и не се пречкаше на пътя им. Стоеше си самичка, въргаляше се и от време на време удряше глава в стената.

Клей тичаше из стаята, сякаш го гонеше дива котка.

— Получих я! — изрева отново той, прескачайки чиновете и телата.

— Какво получи, Хори? — каза Саймън, хвана го за ръката и се опита да го задържи с всички сили.

— Получих вяра! Получих я!

Клей падна на пода с лицето напред, като риташе и ревеше. Саймън го остави и потърси някой друг, който се нуждаеше от неговата помощ, за да се отърси.

Сети се за Лорен — тя седеше все така изправена на чипа си. Изтича обратно при нея. Когато падна на колене, тя го изгледа, сякаш го мислеше за съвсем луд.

— Лорен — помоли я той, — опитай се да се отърсиш заради мене, няма ли да го направиш? Почти всички се отърсиха, само ти не си. Не искам нито един грешник да остане неспасен тази вечер. Това може да е последната възможност на Роки Комфърт.

Лорен го изгледа, без да му отвърне.

— Възхвали бога! — каза той.

Хвана ръката й и отново взе да издава нечленоразделни звуци. По челото и лицето му изби пот и потече на вадички към ризата му. Ръцете му стискаха здраво нейните, а лицето му беше разкривено.

— Възхвали бога! — каза той отново.

Лорен го гледаше как стои на колене до чина, на който седеше тя. За един миг почувствува съжаление към него, в следващия не можа да се сдържи да не му се изсмее. Тялото на Саймън се полюшваше, а от здраво стиснатите му устни излизаха ръмжения и вопли. Той полагаше всички усилия, за да я накара да се отърси, но тя оставаше невъзмутима.

Лицето на Саймън беше червено и мокро.

— Унга-унга! — стори й се, че казва той.

Една жена се беше изтъркаляла до него и се бореше. Не й обърна никакво внимание. Той продължаваше да зове Лорен и издаваше звуци, които тя не можеше да разбере.

— Унга-унга!

На нея й се щеше да каже на Саймън, че си губи времето, но не искаше да го наскърбява. На вид той беше щастлив. Лицето му загуби израза на мъка, чертите се отпуснаха в блажена усмивка. В следващия миг той се изпъна на пода, като риташе и късаше косите и дрехите си. Лежеше на пода сред мръсотията и праха в краката й, риташе с долните си крайници, сякаш след всяко движение го чакаше смъртта.

Някои от другите се струпаха около Саймън и Лорен трябваше да вдигне краката си и да седне на тях, за да не ги премажат. Мъжете и жените, които се гърчеха на пода под нея, издаваха неразбираеми шумове, които се блъскаха в ушите й като спомен от кошмар.

След някое време Саймън замря. Една жена вдигна главата му и я положи на скута си, като му вееше с разкъсан палмов лист. Когато отвори очи, първото нещо, което видя, беше Лорен. Тя седеше над него и се похилваше.

В миг скочи на крака. Застана и се вгледа надолу към Лорен, а от лицето и челото му отново потече пот. Най-напред не можа да каже нищо.

Тогава разбра, че не е успял да накара Лорен да се отърси. Никога досега през целия си живот не бе имал неуспех. Точно това го безпокоеше.

— Възхвали бога! — каза той слабо.

Толкова силно се бе опитал да накара Лорен да се отърси, че сам той се бе отърсил. Лорен, жената, която смяташе за най-голямата грешница в стаята, се беше надсмяла над усилията му и над него. Неуспехът беше пълен.

Въпреки че го разбираше, той чувствуваше, че не може да остави всичко така. Беше решен да завърши вечерта успешно.

Изтича на платформата, където Люси Никсън лежеше на масата.

— Възхвали бога!

— Амин! — каза някой.

Почти всички се бяха вече отърсили и тези, които бяха на крака, наобиколиха Саймън. Саймън забеляза, че Том Роудс все още се въргаля на пода. Побутна го с крак.

— Иеее-йоу! — изрева Том. Гласът му, който приличаше на прегракнала жаба, можеше да се различи във всяка тълпа.

Саймън хвана с ръка китката на Люси, за да провери пулса й. Започна отново да й вее с палмовото ветрило и да мърмори нещо неразбрано на себе си.

— Възхвали бога!

Саймън погледна надолу към пода и видя няколко мъже и жени, окъсани и мръсни, да се въргалят накуп. Стенеха, ритаха и от време на време някой от тях правеше силен спазматичен подскок, който сякаш можеше да разкъса тялото му.

Люси вече дишаше по-дълбоко и Саймън продължаваше да й вее. Доколкото знаеше, тя беше единственият човек в училището, с изключение на Лорен, който не се беше отърсил.

— Възхвали бога! — каза той и се вгледа по-отблизо в нея. Тя беше отворила очи.

Две трети от мъжете н жените бяха замлъкнали и застанали неподвижни, въпреки че мнозинството от тях все още лежаха на пода. Всички бяха покрити с прах и влажни, но по лицата им светеха усмивки на задоволство.

— Възхвали бога! — викна Саймън на Люси.

Тя помръдна ръка и се опита да стане. Саймън я повдигна да седне на масата. Тя изведнъж се оживи отново. Сякаш цялата й сила бе очаквала този миг. Тя скочи от масата на платформата и се затича, като скачаше от едната стена до другата. Саймън се затича след нея, без да я настига, но този път се опитваше да й помогне.

Виковете й сякаш разбудиха всички други в стаята. Само след миг хората, които си лежаха или съвсем слабо помръдваха, при звука на гласа й пак се загърчиха и заизвиваха като гнездо змии в сух кладенец.

На края Люси спря и застана неподвижно. Главата й беше отметната назад, а ръцете й — стиснати върху стомаха. Тялото й трепереше бързо и конвулсивно и тя отново се разтресе.

— Възхвали бога! — извика Саймън.

— Иееее-йоу! — изрева един мъж под чиновете. Прозвуча така, сякаш Том Роудс беше извикал.

Люси Никсън взе да крещи при всяко издишване. Този звук караше да потръпват гръбначните стълбове, които бяха вече твърде изморени, за да отговорят на по-нататъшния повик. Виковете й идваха на по-къси промеждутъци, но бяха много по-силни отпреди.

Саймън виждаше жените в купчината пред платформата да се гърчат с подновени усилия. Повечето от тях бяха обхванали с бедра краката на чиновете.

Той наблюдаваше безумните усилия на Люси да се отърси.

Другите около него се опитваха да й помогнат. Приближиха се, викаха и ревяха с нея и се търкаха един о друг. Някои застанаха настрана и взеха да подражават движенията й, като се мъчеха да й помогнат по този начин.

Когато вените й се издуха така, сякаш щяха да из скочат от кожата, лицето на Люси се успокои, а движенията й станаха по-напрегнати. Започна да се усмихва леко, от напрежението на мускулите й по ръцете и бедрата се появиха възли. След това бавно и постепенно тя се отпусна в екстаз.

— Възхвали бога! — извика някой.

По лицето на Люси тогава се появи израз на блаженство, които се усилваше с всяка измината секунда На края с Последни усилия тя се отърси. Всички я зяпаха и някой я покри с едно палто. Докато мъжете са трупаха по-наблизо да гледат, движенията й ставаха все по-бавни и по-бавни и па края тя остана да лежи на пълно неподвижна. Дори клепачите й не помръдваха.

Когато всичко свърши, Саймън се отпусна изтощен па пода. Почувствува, че краката му се подгъват, но не можеше да спре. Разбра, че е паднал на пода, и те направи никакво усилие да се вдигне веднага. Хората около него помислиха, че се отърсва за втори път, и се извърнаха, за да го оставят сам. Беше уморен до мозъка на костите си.

Всички бяха утихнали и се чуваше само шумът от стъпките по пода. Когато се говореше нещо, то се казваше с шепнене.

Семейството на Люси беше дошло и я отнесе навън от училището. Сложиха я да легне в каруцата и я покриха с парчета от дрехите, конто бяха успели да намерят. Докато баща й, майка й и братята й се подготвяха да тръгнат, тя лежеше в каруцата и гледаше небето през клоните на боровете.

На излизане от училище никой не проговори. Хората мълчаливо минаваха по дебелия килим от борови игли и отиваха при каруците и колите си.

Клей се качи сам в автомобила. Скоро дойде Дийн и седна до него, а Лорен ги последва. Чакаха мълчаливо Саймън.

В училището Саймън стана и направи няколко крачки. Откри, че е твърде изтощен, за да се движи. Седна на едни чин и хвана главата си с ръце. Чувствуваше се зле и обезкуражен. Беше спасил тази нощ може би към четиридесет души; но не можа да помогне на най-закоравялата грешница. Лорен бе седяла цялата вечер безразлична и на края остана неспасена.

Саймън се изправи и се зае да гаси пушещите лампи. Едва тогава, когато беше вече готов да напусне училището, той се сети, че е забравил да събере подаянията. Напусна тъмната сграда с провлечени стъпки.

По пътя към къщи те задминаха няколко каруци с хора, двама или трима пешеходци и няколко мъже върху мулета. Не натискаха клаксона и единственото нещо, което се чуваше, беше моторът и звънтящите синджири на каруците. Минаха пред всички и скоро се изгубиха от погледа на другите.