Атанас Георгиев
Ел капитан Алессандро (9)

Битката

Тук Алессандро се замисли и се усмихна.

— И така — каза той, — ние останахме сами с Фернандо в залата. Признавам, бързината с която Мигуел взе решение, ме смути. А и как иначе? Аз току-що се бях отказал от живота, за да взема участие в една битка, изходът от която беше предрешен. Бях дал най-голямото, което човек изобщо може да даде — живота! — и някъде дълбоко в подсъзнанието си бях очаквал, че хората, с които оставах в тази битка, ще се развълнуват и ще кажат няколко силни и възвишени слова, подходящи за момента, но… освен решителното „Да бъде!“ нищо друго не последва и това ме смути.

— Фернандо, дай ми оръжие!

Фернандо ме погледна и поклати глава.

— Неразумно е! — каза той. — Неразумно! Но… на твое място сигурно и аз бих постъпил точно така, Алессандро!

„Бих постъпил точно така“ — това беше истина и аз го разбрах веднага. Тези мъже се чувствуваха бойци на всички онеправдани по света. Това съзнание им даваше необикновена вътрешна сила и всеки един от тях, ако трябваше, без колебание би се отрекъл от живота, за да се впусне в една справедлива битка, която не обещаваше нищо друго, освен гибел. Друга възможност за тях нямаше. Ето защо те бяха сигурни и в моя отговор. И когато аз казах не на предложението за спасение, за тях това беше само още едно потвърждение за правотата на собствената им представа за вярност и чест. А спокойствието, с което посрещнаха решението на Мигуел, беше признание, че ме приемат за свой. За себе си те не очакваха рози и възторжени прегръдки, защо тогава трябваше да ги дадат на мен? Защо наистина?

— Да, Фернандо — кимнах, — зная, че на мое място и ти би постъпил точно така! А сега, дай ми оръжие!

Складът се намираше в малката странична зала, в която Мигуел беше внесъл знамето. Сега, внимателно заковано на дълга гъвкава върлина, то стоеше изправено в единия ъгъл. До него бяха опрени на стената няколко пушки и една картечница, а встрани, в най-строг ред, бяха подредени сандъчета с патрони, ръчни бомби и ленти за картечница. Със същата педантичност в другия ъгъл бяха подредени кутии с продоволствие и превързочни материали. До тях блестеше с белотата на чаршафите си едно походно легло, закрито с войнишко одеяло — види се, леглото на Мигуел. Малка масичка с бойни карти по нея допълваше обстановката.

— Алессандро — попита Фернандо след кратко колебание, — знаеш ли да действуваш с картечница?

— Не, Фернандо, никога не ми се е случвало. Бих предпочел пушка.

Обаче въпреки молбата ми Фернандо взе картечницата и я монтира на поставката.

— Ще се научиш! — убедено каза той. — Един капитан трябва да знае това! — после допълни усмихнат: — Ще бъдеш мой подавач.

Докато Фернандо ме обучаваше в картечарското дело, навън битката беше пламнала с пълна сила. Сега вече пушечните изстрели и резките картечни откоси се сливаха в един-единствен трясък, на който отговаряха нестройните изстрели на защитниците на крепостта. На няколко пъти куршуми, проникнали през прозорците, избръмчаваха над главите ни и се сплескваха шумно в каменния свод, но Фернандо не ги удостояваше дори с поглед. Само един път той вдигна глава и се ослуша със зло изражение на лицето — навън с глух трясък избухнаха мини и след всеки взрив подът под нас потреперваше.

— Този път рано започнаха с минохвъргачките! — злобно пошушна той. — Значи, има и войска! — после отново се наведе над картечницата и невъзмутимо продължи обясненията си.

Двама души се спуснаха тичешком при нас и грабнаха едно сандъче с патрони. Искаше ми се да разбера какво става навън, но Фернандо не ги попита нищо и те изтичаха обратно. Неизвестността ме гнетеше и ми пречеше правилно да съобразявам. Ако учителят ми не беше така търпелив, сигурно би ме изругал, но Фернандо нито веднаж не повиши тон и ме накара да разглобявам и сглобявам оръжието дотогава, докато свикнах да го правя автоматично, без да мисля, тъй както морякът завързва въжетата на възел.

Вероятно бяха изминали два часа, докато най-после Фернандо реши, че обучението ми е завършено. За последен път разглобявах и сглобявах картечницата, когато вратата бавно се отвори. Двама души внесоха една носилка с човек върху нея. Човекът беше покрит с одеяло и не даваше признаци на живот, но това, което ме порази най-силно беше, че е необикновено къс. Носачите несръчно го снеха и го проснаха на пода до сандъчетата с патрони, понаместиха одеялото и бързо изтичаха обратно. Пребледнял Фернандо се спусна и отгърна одеялото. Показа се бледото и застинало в смъртна маска лице.

— Санчо! — пошепна той. — Санчо! Но… — Фернандо измери с поглед трупа и рязко дръпна одеялото встрани. — Боже мой, какво са направили с тебе!…

Застанали един до друг, ние не можехме да откъснем очи от ужасната гледка, от това, което само преди малко беше пъргавият и буен запевач и хороводец Санчо! Така ни завари Мигуел. Щом ни видя надвесени над трупа, той дойде, издърпа одеялото от вдървените ръце на Фернандо и отново го загърна. Направи го сръчно и дори подравни гънките с чисто войнишка акуратност.

— Мина! — кратко поясни той. — Някаква невероятна случайност: пряко попадение! — после приседна на една от сандъчетата и изтри потта от челото си с кърпа. — Вие готови ли сте?

— Да.

— Тогава… вървете! Сменяйте често позицията! Не забравяйте, че сме петнадесет… не, сега вече четиринадесет души, срещу хиляда и петстотин! Пазете се! — добави той с чисто бащинска загриженост, после стана и грабна знамето. — Да вървим!

Фернандо вдигна вежди.

— Ще го изнесеш?

— Да!

Фернандо се поколеба за момент, после отново попита:

— Ще го изнесеш сега?… Когато няма откъде помощ да дойде, когато вече няма кой да се вдигне?

— Да, сега! — тръсна упорито глава Мигуел. — Ние не сме банда заговорници, ние сме армия! Трябва всички да разберат: кой е тук и срещу кого се бият!

— Добре!

Фернандо направи път и Мигуел мина напред, понесъл с две ръце знамето. Вървеше бавно, прекоси залата и пое нагоре по каменните стъпала към кулата. Двамата с Фернандо го следвахме. Колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-рязък ставаше трясъкът на битката. Когато стъпих на последната площадка, за момент примижах от силната слънчева светлина. Лъхна ме горещината на деня и силен мирис на барут и нещо изгоряло. Но помня, най-силно впечатление ми направи тишината, която настъпи, щом знамето се издигна над кулата. Като по даден знак битката затихна. Вдъхновен и решителен, Мигуел се изправи с целия си ръст и закрепи гъвкавия прът в желязната халка на каменната стена. Знамето се изви под напора на вятъра, заплющя и затрептя като живо. От четирите кули се разнесоха приветствени викове — сякаш викаха не четиринадесет, а стотина души! Виках и аз, докато прегракнах. Долу някой изрева в рупор команда и изстрелите отново затрещяха. Битката пламна с нова сила.

Стоях и виках, докато Фернандо ми даде знак да го следвам. Превит на две, с картечницата на рамо, той тръгна по стената. Натоварен със сандъчетата, последвах го и аз. Някъде между двете кули Фернандо спря, огледа внимателно мястото и с бързи, опитни движения прикрепи картечницата в амбразурата на стената. Докато зареждахме, куршумите пищяха над главите ни или се разбиваха в стените до самата амбразура. Не зная как бих се оправил сам — трудно е да бъдеш съсредоточен, когато някой стреля срещу теб! — обаче Фернандо работеше както преди малко: нито по-бързо, нито по-бавно и това ми помогна да си възвърна самообладанието. И когато най-после Фернандо се прицели и натисна спусъка, когато изтрещя сухият металически откос на картечницата и лентата заигра като жива в ръцете ми, всичко друго потъна някъде встрани от съзнанието ми. Останахме само ние с Фернандо, картечницата, която гълташе ненаситно лента след лента и радостта от победата, когато малките човешки фигурки в защитно облекло там долу се разбягваха под нашия огън.

 

 

Тук Алессандро отпусна глава на възглавницата и затвори уморено очи. Изчаках търпеливо, докато той отново ме погледна.

 

 

— Ти знаеш, Николай — каза най-после той, — аз винаги съм бил само моряк и нищо друго. Дори и през войната си останах моряк, макар че повече от две години, се числях към въоръжените сили на Съюзниците. Повече от две години корабът, на който служех, пренася въоръжение и хора от Щатите до Англия. Плувахме винаги в голям керван, екскортирани от разрушители, за да ни защитават от немските подводници. Мръсно чувство на обреченост и безсилие поражда това: да плуваш по море с мисълта, че някой дебне кораба ти и всеки момент може да го прати на дъното с торпила или мина. Всъщност преживях и това: торпилираха ни. За щастие, беше пред самия американски бряг, когато вече се поздравявахме с успешния рейс. Корабът потъна, но на плитчина — горната му палуба остана над водата. Там изчакахме, докато ни приберат и измъкнат на брега. Така че боен опит на сушата изобщо нямам и ми е трудно да преценя кое беше правилно и кое не в тази битка в замъка. Но аз участвувах в нея и ще се опитам да ти разкажа всичко така, както го видях и преживях.

Всички ние, четиринадесетте бойци, се бяхме разположили по външните стени, които Фернандо наричаше външен замък или предзамък. Това са четири стени, образуващи голям правоъгълник, приблизително осемдесет на сто метра, със стражеви кули по ъглите. Стените бяха високи двадесетина метра, с каменна амбразура по цялата дължина. Зад амбразурата по върха на стените имаше пространство, достатъчно широко, за да се разминат двама души без опасност да паднат. Кулите се издигаха значително по-високо и това им придаваше господствуващо положение: цялата околност на замъка се виждаше като на длан. Ето защо, въпреки нищожните сили, ние успявахме да държим в респект врага.

Вътре в този правоъгълник се издигаха по дължината му две успоредни постройки: църквата и истинският замък, но докато църквата представляваше самостоятелна сграда, замъкът се опираше в източната стена и фактически представляваше едно цяло с нея. За пълнота ще отбележа, че входът на крепостта беше откъм западната стена (точно срещу замъка), а гробът на стария конквистадор — в дъното, между двете вътрешни сгради. Откъде вземаха вода, не можах да разбера, но види се някъде имаше кладенец, защото през цялото време на обсадата не изпитвахме жажда — вода имаше достатъчно.

Както вече знаеш, крепостта се издигаше на естествено възвишение. Непосредствено около стените местността беше съвсем обезлесена и това правеше невъзможно за когото и да било да се промъкне незабелязано във входната врата — вече неколцина глупци бяха заплатили с живота си за подобен опит и неподвижните им фигури се тъмнееха върху жълтеникавата почва. Обаче склоновете на възвишението бяха покрити с дървета и ниски храсти. Оттам, почти невидими в прикритията си, ни обстрелваха неприятелските стрелци.

Във всяка кула се бяха разположили по трима бойци. Ако трябваше да се донесат боеприпаси или да се отиде за храна, винаги оставаше някой да поддържа огъня. Ние пък с Фернандо представлявахме, ако е позволено да се изразя така, самостоятелна бойна единица. Както беше наредил Мигуел, местехме се постоянно и това поне два пъти ни спаси живота: минута след като сменяхме позицията си, на старото място, върху все още димящите гилзи, изстреляни от картечницата, се изсипваше серия от мини.

Колко пъти прибягвахме от позиция на позиция и колко ленти изстреляхме, не зная — за мен времето беше изгубило обичайния си ход. Помня само, че силно се учудих, когато Мигуел допълзя при нас и нареди да слезем за храна. Едва тогава усетих непоносим глад и разбрах, че са изминали часове.

Спуснахме се в залата. След шума и разгорещеността на боя тя ми се стори невероятно тиха, прохладна и уютна. И някак трудно ми беше да си спомня, че само преди броени часове под същия този каменен свод са ечали нашите песни, стихове и танци…

Но… завтекох се към оръжейната и блъснах вратата — трупът на нещастния Санчо лежеше самотен, както го бяхме оставили сутринта. Фернандо, както винаги запазил самообладание, остана на мястото си, но и в неговите очи прочетох тревога и ням въпрос.

— Никой друг не е загинал! — казах. — Никой друг!

И изведнаж се разсмяхме. Най-напред аз, а след това Фернандо. Разсмяхме се гръмогласно, до пресилване. Като че цялото напрежение на боя изтичаше заедно с този наглед безпричинен и лудешки, нервен смях. Така ни завариха другите. Те слязоха — опушени и оглушени от дима и трясъка на битката, с още трескави от напрежението очи, и спряха, една малка купчина брадясали и окървавени мъже на последните стъпала на каменната стълба, и ни загледаха.

— Никой друг не е загинал! — извикахме им.

Тогава и те се разсмяха и се спуснаха към нас. Тупаха ни по раменете и се смееха. Така ни свари Мигуел. Дочул отдалече смеха ни, той бързо се спусна и разтревожено ни изгледа. Но щом разбра причината, успокои се и веднага нареди да извадим за всекиго по една консерва и резен хляб. Насядахме в кръг на самия каменен под. Вадехме от кутиите парчета риба и ядяхме бързо и припряно. Все още под впечатление на битката, всички говореха високо, едва ли не крещяха. Всеки ръкомахаше и обясняваше нещо на другия. И все пак една и съща мисъл беше в разговорите на всички ни: измина половин ден и само Санчо загина, при това от случайно минно попадение!

Само един остана мълчалив: Педро. Подвил дълги крака под себе си, без да помръдне нито една черта на каменното си лице, мулатът се хранеше мълчаливо. Едва накрая, издебнал момент на относителна тишина, той спокойно заяви:

— Късмет!

Това беше неочаквано и за миг всички замълчаха, но изведнаж след това се изсипаха горещи възражения.

— Късмет?! — размахваше ножа един от младите бойци. — Никакъв късмет! Причината за лошата стрелба е само една: отсреща не им се иска много да улучват! Това е!

Отговорът се хареса и получи бурни одобрения. Обаче Педро поклати недоволно глава.

— Мигуел — попита той все така равно, — ние улучваме ли?

— Без съмнение! — кимна Мигуел. — Над двадесет души сигурно са убити!

— Повече са! — възразиха неколцина.

— Тогава… трудно е да не желаеш да улучваш, когато по тебе стрелят и улучват!

Този път думите на Педро прозвучаха убедително. За момент всички спряха да дъвчат и го погледнаха загрижено.

— Е добре — подвикна младежът, — а лошата стрелба?

Педро изяде с апетит последното парче риба, хвърли с размах празната кутия през прозореца навън и деловито прибра сгъваемия нож.

— Опитвал ли е някой да стреля отдолу нагоре към кулите? Не? Аз пък съм опитвал. Неудобно е, особено пък когато по тебе стрелят хора, които си разбират от работата. Какво ще кажеш, Мигуел?

Мигуел се усмихна под мустак и внимателно обра мазнината по дъното на кутията с хапка хляб.

— Мисля, че и двамата сте прави — реши накрая той. — При тая наситеност на огъня, дори и при умишлено лоша стрелба на част от войниците — в което аз съм сигурен! — иска се късмет, за да останеш невредим няколко часа. А за мините да не говорим: дяволски трудно е да улучиш стената отгоре. Но… все пак, случи се. И трябваше точно тогава там да е Санчо!

Всички млъкнаха и обърнаха очи към вратата, зад която лежеше трупът на загиналия.

— Но — допълни Мигуел — да рискува, никой няма право! Ако Фернандо продължава така, както сутринта, ще му отнема картечницата!

Фернандо бързо вдигна очи, но срещна уверения поглед на Мигуел, в който нямаше нито искрица шега, замълча.

— Пазете се! Други бойци тук ние нямаме! — с тия думи Мигуел отново ни изпрати в боя.

И ето, отново сме горе, под яростното слънце. Двамата с Фернандо, прегънати на две, се придвижваме предпазливо по крепостната стена. Треската на боя ни обзема, в ушите ни ечат пушечни изстрели и картечни откоси, а гърдите ни със свистене се изпълват с горещ въздух и с барутен дим. Виждам как потта избива на големи тъмни петна по блузата на Фернандо, а стоманата на картечницата се впива в жилавото му рамо, но той не я премества на другото и с недостижима ловкост пропълзява напред, поглежда за миг през амбразурата, за да избере позиция. В острия му малко суров профил долавям странна прилика с орел, устремен към плячката си. Чувствувам, че и моята моряшка фланелка лепне на гърба ми, задъхвам се под тежестта на натъпканите с патрони сандъчета, но сега вече това няма значение: вече сме в битката!

Откос — картечницата трещи в ръцете на Фернандо и лентата подскача в ръцете ми. Пауза и отново откос. „На ви, на ви, на!“ — ръмжи Фернандо през стиснати зъби, после изведнаж се дръпва назад: една пушка с трясък пада до нас и се търкулва в пропастта надолу.

Това е от кулата!

С няколко скока се вмъкваме в тесния вход, оттам — горе, на квадратната площадка. Двама бойци, все още с пушки в ръце, са се надвесили над третия, който лежи ничком. Едно младо лице, всъщност лице на момче, вече заострено в предчувствието за смъртта и една рана на темето. Част от черепа е отнесена и чудото на живота — мозъкът — пулсира трескаво пред нас.

— Еухенио, Еухенио! — Фернандо се спусна към него, повдигна го, после откачи манерката от колана си и намокри устните му. За един кратък, съвсем кратък миг лицето на Еухенио се оцвети, тъмните му клепки трепнаха. Момчето ни погледна, но не ни позна. Засмя се тихичко и каза:

— Истина ти казвам, Неро! Ако хората имаха опашки като маймуните, щяха да бъдат много горди с тях… Щяха да си ги вчесват с гребенче, да им завързват панделки, по модата!… Неро!… — после изведнаж се стресна и се опита да стане. В широко отворените му очи се мярна ужас.

— Еухенио! — повика го отново Фернандо.

— Мигуел, чичо Мигуел!… Чичо Мигуел!… — заплака без дори да направи опит да изтрие сълзите си. — Чичо Мигуел, защо не победихме, чичо Мигуел! Аз толкова се молих, толкова много се молих… — Замълча и се отпусна. Ужасната рана на темето му спря да пулсира.

Все още с безжизненото тяло на младежа в ръце, Фернандо се обърна към нас с невиждащи очи.

— Защо — каза той изведнаж, — защо те са винаги така много, а ние — така малко?… Защо те винаги са въоръжени до зъби, а ние трябва да треперим над всеки жалък куршум?… Защо?… Къде е тук божията… не, човешката справедливост? Къде е тук най-после правдата?…

Никой не му отговори. Двамата бойци мълчаливо се спогледаха, заредиха пушките и заеха позиция от двете страни на кулата. Изстрелите им остро прозвучаха и се сляха с гърма на битката, която разтърсваше както преди крепостта. Фернандо внимателно отпусна Еухенио на каменния под, спусна се в крепостта и след минута се върна с носилка и одеяло. Носилката беше груба и широка — Еухенио зае съвсем малко място в нея и никак не тежеше. Отнесохме го до Санчо, но този път те твърде малко време останаха сами: след около час до тях лежеше и Фелипе — негър, който ме беше поразил с необикновената си жизненост при танците миналата вечер.

Санчо, Еухенио, Фелипе… — сега вече това беше една редица. Съвсем къса наистина, но в нея се долавяше неумолима последователност и това навяваше страшни мисли. Пък и… както каза Мигуел, други бойци освен нас тук нямаше! Тя, тази къса редица, даваше отговор и на въпроса, който ни беше развълнувал на обяд: сега вече знаехме, че отсреща има хора, които желаят да улучват!

Глътка вода… мигновено избиране на позиция… откос… още един откос… и отново прибежки по стената, под писъка на куршумите, под жестокото тропическо слънце — отново загубих представа за времето, а всъщност това беше все същият ден, все същите часове, все същото полудневно слънце. И все пак най-после сенките по земята видимо се удължиха, откъм океана полъхна лек бриз и знамето отново затрепка на своя гъвкав прът. Едва доловима хладина, но тя обещаваше близка нощ, отдих, може би сън! И точно тогава, когато предчувствието за близката нощ ме беше изпълнило, над крепостта премина сянка — като че огромна птица прелетя над нас. Фернандо вдигна рязко глава, изруга гневно и обърна картечницата нататък. Един дълъг откос раздра простора.

Хеликоптер! Той се спусна надолу като хищна птица и за миг закри слънцето. Стрелецът иззад плексигласовата си кабинка хладнокръвно разстреля с картечницата си тези, които се бяха укрепили в кулата със знамето. Но и Фернандо, бесен от гняв, изстреля буквално в упор цялата лента в търбуха на нападателя. Моторът на хеликоптера запуши, закиха. Металната птица загуби инерция и рухна на земята в пламъци. Някой изкрещя, някой се опита да избяга от огнената клада, докато експлозията превърна всичко в куп димящи развалини — избухнаха амунициите.

В тишината след експлозията прозвучаха нашите победни викове, но малко радост ни донесе тази победа: кулата със знамето остана безмълвна.

— Хосе! — изкрещя Фернандо. — Хосе! — И скочи, но един вик го накара отново да легне зад прикритието.

Беше Мигуел.

— Виж! Виж! — сочеше той с ръка към запад. А там, в синевата, ясно се очертаваха силуетите на още три хеликоптера. Те бързаха насам.

— Слезте долу! — извика Мигуел. — Заемете позиция откъм двора, срещу входа! Бързо!

Мигуел изтича към кулата със знамето, а ние с Фернандо побързахме да се спуснем в крепостта. Фернандо, който се ориентираше великолепно сред безбройните коридори и зали на древната постройка, тичешком ме поведе напред. Прекосихме целия етаж и спряхме до малко прозорче. Тук Фернандо огледа навън и намести картечница. Входът беше на двадесетина метра под нас. Позицията беше чудесна.

След дългите часове, прекарани сред гърма на битката и под жаркото слънце, тишината и хладният здрач на помещението ни се видяха истински рай. Седнахме направо на каменния под и се облегнахме на стената. Без да откъсва очи от входа на крепостта, Фернандо бавно извади от джоба на блузата си две тънки кафяви пури, подаде ми едната и запуши.

— Хосе, Хесус и Енрико! — каза тихо той. — Те бяха там, на кулата!

За мен, новия човек, тези три имена говореха твърде малко, но откритото, енергично лице на Хосе, който пръв съобщи, че крепостта е обсадена, се беше врязало в паметта ми. Не можех да си представя това лице безжизнено и застинало.

— Какъв орел, какъв орел само беше той, Алессандро!

— Хосе?

— Хосе! И загина от ръката на янките!

„Янките“ — разбира се, Фернандо беше прав: същият миг, в който Фернандо насочи картечницата към хеликоптера, съвсем ясно видях на корпуса му бялата петолъчна звезда и буквите USA^[1]. Бях се нагледал на тези инициали по време на войната, когато ни екскортираха североамериканските разрушители. Невъзможно беше да греша!

— Навсякъде янките! — продължи гневно Фернандо. — Навсякъде оръжието и доларите им!

Твърде малко време ни остана за размишления и почивка. Още преди да изпушим до половината от пурите, навън изтрещя мотор и през входа на крепостта се пропъхна блиндирана кола. Фернандо, който при първия звук беше скочил, се прицели хладнокръвно и натисна спусъка. Разстоянието беше нищожно и ние биехме едва ли не в упор. Попаденията бяха безжалостно точни и още при първия откос нещо задимя, моторът избухна и колата спря там, на самия вход. Все пак, под прикритието на каменния корниз над входа екипажът успя да се измъкне навън.

Това беше още една победа. Малка наистина, но все пак победа. Фернандо ме погледна усмихнат и изтри потта от челото си. Но още преди да проговори, той отново се ослуша и насочи картечницата. Навън боботеше мощен мотор и само след минута един танк, избутвайки със стоманения си корпус блиндираната кола, пропълзя в двора на крепостта.

Сега вече нашата картечница беше безсилна. Фернандо в гнева си даде два дълги откоса срещу стоманения колос, но това беше все едно да излезеш с чадър срещу разярен див бивол! Танкът спря насред двора и кулата му се завъртя, дирейки неприятеля по прозорците и бойниците. Един, два, три изстрела. Неволно се дръпнах назад, но в този момент се случи нещо, което ме накара да забравя опасността: един боец изскочи иззад колонката при гроба на конквистадора, затича се направо срещу танка, хвърли стъклена бутилка върху него и отново се прикри. Бутилката се строши. Течността потече по бронята на танка, запали се и след миг той пламна като факел.

— Мигуел! — извика радостно Фернандо, после насочи картечницата и изпразни лентата направо в люка, който екипажът на поразения танк беше отворил в последен опит да се измъкне навън. Напразно: никой не се спаси!

Малка беше радостта ни и от тази победа — силите на противника растяха, той успя да ни смъкне от кулите във вътрешността на крепостта, а скоро щеше да ни измъкне и оттам. Ние можехме да унищожим още десетина или дори няколко десетки вражески войници и все пак щяха да победят те — това беше въпрос само навреме. Знаех го аз, знаеха го, разбира се, и всички останали. И все пак ние се биехме: ту тук, ту там проечаваха изстрелите на защитниците на крепостта и никой повече не направи опит да проникне в двора.

Така ни завари нощта.