Атанас Георгиев
Ел капитан Алессандро (10)

Дяволската стълба

Заедно с деня свърши и битката. Над замъка се спусна тишина, но тя не ни донесе успокоение — това беше напрегнато взиране и ослушване в мрака.

Един след друг при нас се събраха защитниците на крепостта. Идваха безшумно — нямаше и следа от радостната възбуда през обяда, — сядаха край стените и мълчаливо запушваха. Взирахме се с тревога във всеки един, а и всеки новодошъл бързаше да преброи с очи хората в помещението. Когато най-после дойде Мигуел, станахме осем души.

— Малкият Фелипе? — тихо попита Фернандо.

— Изпратих го вън. Охранява входа! — поясни Мигуел и също изброи с поглед хората. Без да седне, той нареди да затъмним бойниците, запали голяма свещ и раздаде на всички по една консерва и парче хляб от сандъка, който двама бойци бяха донесли преди това.

Вечерята мина в пълно мълчание. Ако някой се обърнеше към друг за нещо, правеше го едва ли не шепнешком. А само преди няколко часа същите тези мъже, изпълнени с възторг и надежди, бяха пели, танцували и декламирали! Сега обаче над всички тегнеше мисълта за редицата от шестима мъртъвци — наши другари! Все така мълчаливо един от бойците взе оръжието си и отиде да смени на поста малкия Фелипе. Когато и той се нахрани, Мигуел се изправи и бавно ни изгледа един след друг.

— Пред нас има две възможности — започна той без никакво предисловие, — да се отбраняваме до последния куршум… (гласове: „Така трябва! Скъпо ще продадем живота си!…“)… или пък да пробием обсадата и да продължим борбата другаде, там, където ние решим, където ще имама шансове за победа! — той замълча, но скоро отново вдигна глава. — Има и още една, трета възможност.

Заинтересувани, всички впериха очи в него.

— Да сложим оръжието и да се предадем!

След тия думи стана тихо, толкова тихо, че се долавяше диханието на събраните мъже, но изведнаж Фернандо скочи.

— Не! — изкрещя той. — Това не! По-добре смърт!

— По-добре смърт! — този път всички бяха единодушни.

— По-добре смърт, Мигуел! — повтори Фернандо.

Мигуел кимна.

— Тогава… остават двете предложения: битка до последния куршум или пробив. Аз съм за пробива!

Никой не му възрази. Като почака, Мигуел продължи.

— Отбраната никога не е носила победа. Тя не ще донесе и на нас нищо друго, освен смърт. А родината се нуждае от живи бойци, не от мъртви храбреци. Дори и само един от нас да разкъса обръча, това вече ще бъде победа! Защото този един ще пренесе в бъдещето искрата на борбата за свобода, ще пренесе нашето свещено знаме!

Отново настъпи тишина. Най-после Педро, който през цялото време беше слушал с каменно лице, вдигна очи.

— Кордонът около крепостта е плътен — каза той, — три прожектора ни осветяват. Още щом се покажем на входа или по крепостните стени, ще ни пречукат!

— Това е така! — кимна Мигуел. — Но ние ще направим нещо друго. В полунощ ще открием стрелба по прожекторите, докато ги унищожим. Тогава един от нас ще остане в крепостта да поддържа огъня, а останалите ще се спуснат по дяволската стълба. Там ще направят опит да се промъкнат незабелязано през линията на врага. Ако успеят, добре. Ако пък бъдат разкрити, разделят се на две: едната група се изтегля в обход, а другата — остава да прикрива оттеглянето й.

Знамето ще бъде поставено в тази чанта — Мигуел вдигна от земята една кожена чанта с презрамка, — тя ще се предава от ръка в ръка. Може да паднат всички други, но един трябва да остане жив! И тази чанта ще бъде у него!

И този път дълго време никой не наруши мълчанието. Най-после Фернандо попита:

— А този, който остане в крепостта?

— Два часа след другите той също ще направи опит да се изтегли. Но… преди това, той ще залее труповете на нашите другари с петрол и ще ги запали. Те не трябва да попаднат в ръцете на врага! — тук Мигуел замълча, после добави: — Позволете ми този човек да бъда аз!

Още преди Мигуел да завърши, всички скочиха развълнувани.

— Мигуел — викна Фернандо, — ти си нужен на революцията! Нека остана аз!

— Всички са нужни за революцията!

— Не, Фернандо — възпротиви се Педро, — ти си твърде уморен от пътуването. Ще остана аз!

 

 

Ел капитан Алессандро замълча, после поклати глава.

— Там бяхме осем души. Всички знаеха, че този последният е обречен на почти сигурна смърт. И всеки без колебание предложи себе си! Когато и последният свърши, Фернандо стана.

— Сега сме равни! — каза той. — Всеки сочи себе си, а никой не предлага друг! Затова… нека реши случаят!

— Нека реши случаят! — осем ръце се вдигнаха с готовност.

Фернандо отиде до бойницата и събра девет гилзи. В едната постави листче с надпис „да“, а останалите остави празни, изсипа ги в сомбрерото си и силно ги разклати.

— Първият, който изтегли празна гилза, ще отиде да смени поста. Нямаме право да го лишаваме от право на избор! — поясни той и вдигна високо сомбрерото. — Кой ще бъде пръв, другари?

Всички се струпахме около него, но пръв достигна с ръка дългият Педро. Както винаги, нито един мускул не трепна по лицето на мулата, но ръцете издаваха вълнението му. Той грабна гилзата, изтърси я със сила на дланта си и я хвърли.

— Отивам! — просто каза той, взе пушката си и излезе навън.

Втори към сомбрерото посегна Мигуел, а след него аз: празно, празно! След нас още две гилзи издрънчаха на пода, но ето: „Да“! — каза развълнувано следващият и издигна в ръка бялото листче. Беше висок слаб момък, метис. Неизтриваемият загар по лицето издаваше професията му: рибар. Казваше се Коста.

Никой не пророни повече нито дума. Фернандо изхвърли ненужните гилзи и седна до картечницата. Разпръснаха се и останалите. Мигуел погледна часовника си и каза:

— Разполагаме с два часа за почивка. Спете!

Бях твърде много развълнуван от преживяното през последните дни и ми се струваше, че е невъзможно да заспя. Но щом легнах, почти моментално съм се унесъл в дълбок, тежък сън.

 

 

Събуди ме силно раздрусване.

— Алессандро! — с висок шепот ме повика Фернандо. — Алессандро, време е!

Скочих, още замаян от съня. Всички вече бяха готови. Фернандо нарами картечницата, а аз вдигнах сандъчетата с патрони. Разделихме се на три групи: ние двамата с Фернандо и Коста, друга група начело с Мигуел, и трета — с Педро. В този ред поехме през залите и коридорите на замъка. Вървях след Фернандо и почти веднага забелязах, че чантата със знамето е преметната през рамото му.

Щом се изкачихме на крепостната стена, всички легнахме и продължихме пътя си пълзешком — само така можахме да останем незабелязани при светлината на трите прожектора, за които беше споменал Педро. В действията на Мигуел, Педро и Фернандо проличаваше обмислен план. Скоро трите групи заеха позиция — всяка срещу някой от прожекторите. Все така в пълна тишина Фернандо насочи картечницата, а Коста — пушката си. Изчакахме минута или две. Изведнаж в тишината на тропическата нощ проехтя залп — стреляше групата на Мигуел. Веднага се обадиха хората на Педро, а и Фернандо натисна спусъка.

Нашата неочаквана стрелба, изглежда, завари противника неподготвен. Изминаха няколко минути, преди да започнат да ни отговарят с отделни изстрели, но постепенно стрелбата отсреща се усили и над главите ни засвистяха рояк куршуми. Скоро на стената стана горещо — ние не виждахме нищо и стреляхме само срещу заслепяващите ни прожектори, а неприятелят съвсем ясно различаваше отблясъците от дулата на нашите оръжия при изстрелите. За щастие, това не продължи много: изведнаж „нашият“ прожектор изгасна. „Улучих!“ — изкрещя Фернандо, но без да губи повече време, грабна картечницата и хукна приведен към групата на Педро. Ние с Коста го последвахме. Сега вече, под прицела на картечницата и на няколко пушки, и този прожектор скоро загасна, а почти едновременно дочухме радостните възгласи и на хората на Мигуел: и последният прожектор беше повреден!

Преходът от светлината към почти пълен мрак беше поразителен. Дори и аз, морякът, трудно различавах контурите на крепостните стени и фигурите на останалите бойци. А трябваше да се бърза! Коста ми предаде пушката и паласките си, а взе от мен сандъчетата с ленти. С помощта на Фернандо той премести картечницата на нова позиция и струпа амуниции. В това време хората на Мигуел и Педро тичешком домъкнаха и разпръснаха на няколко места по стените купчини ръчни гранати. Едва тогава всички се събрахме при Мигуел. Ние не стреляхме, но огънят отсреща беше просто ураганен: всичко се сливаше в един непрекъснат тътен.

Мигуел ни изгледа мълчаливо, после грабна две ръчни гранати, удари възпламенителите им в каменния парапет и е все сила ги запрати долу.

— Ето, така трябва! Прощавай, Коста! — каза той. — Помни: след два часа ще се оттеглиш и ти! А всички ние трябва след два дни най-късно да се съберем в долината Матансас^[1].

„Долината Матансас…“ — в мрака на нощта и сред бурята на изстрелите това мрачно название прозвуча злокобно.

— Разбрах! — кимна Коста. — След два часа! А дотогава… — той сграбчи няколко гранати и една след друга, с пълен размах, ги хвърли долу — крепостта ще живее и ще се бори!

Без да каже и дума повече, Мигуел махна с ръка да го следваме и тръгна напред. Сега вече не се криехме — мракът ни закриваше достатъчно добре! — само внимавахме с все сили: една погрешна стъпка в тъмнината и непредпазливецът щеше да полети долу в пропастта. Така стигнахме до югозападната кула. Там Мигуел изчака, докато се съберат всички, и още веднаж се обърна към нас:

— Помнете: всичко зависи от самообладанието и ловкостта ни! Никой да не започва спускането, преди другият преди него да разклати въжето — знак, че е стъпил вече на земята!

Без да чака потвърждение от нас, той застана с гръб към зейналата в краката му пропаст, улови се с две ръце за каменния ръб и бавно заслиза надолу.

Щом Мигуел изчезна, ние подадохме глави и го заследихме с поглед, докато той се изгуби в мрака. Не напразно това място е било наречено „дяволска стълба“! Това бяха едва забележими вдлъбнатинки от двете страни на ръба между стената и една от кулите. Тъй като кулата се издаваше около метър и половина напред, образуваше се нещо като улей. Ръбът хвърляше дълбока сянка. Затова „стълбата“ оставаше съвършено невидима. Това беше добре, но трудно — ох, колко трудно! — беше да се спускаш пипнешком надолу!

Стори ми се, че измина страшно много време, докато Мигуел даде знак, че е стъпил на земята. През цялото това време Коста хвърляше гранати и даваше по някой откос с картечницата. Не вярвам тази стрелба да е имала по-друг ефект, освен шума и трясъка от експлозиите, но все пак тя поддържаше напрежението на нощната битка: към крепостта непрекъснато се носеше дъжд от куршуми.

Втори се спусна Фернандо, отново мъчително изчакване, а след това редът беше мой. Признавам, с тежко сърце започнах това страшно спускане, но щом Фернандо подръпна сигналното въже, аз преметнах пушката през рамо, застанах с гръб към пропастта и спуснах крака надолу. Най-страшно беше началото: имах чувството, че пропадам и че след миг разтрепераните ми пръсти ще се откачат от каменния ръб и аз ще полетя в бездната!… Но ето: напипах с единия си крак малката ямка, после с другия — втората. Почти веднага почувствувах, че стената не е отвесна, а слабо наклонена навън. Прилепих се към нея, поуспокоих дъха си и отново протегнах крак надолу. Спускането започна.

Двадесет метра по „дяволската стълба“ — това са повече от сто едва забележими ямки, които трябва да откриеш пипнешком, в пълна тъмнина, прилепен към хладната каменна стена, която едва-едва ти дава опора. И все пак това беше единственият път към живота! Протягаш крак, напипваш следващата ямка, преместваш едната ръка надолу, после другата, а след това и другия крак, после всичко започва отново и отново — като че никога нямаше да свърши! Като че никога нямаше да има край! И това сред писъка на куршумите, които като че всички са насочени срещу теб!… Бях на края на силите си, когато неочаквано две приятелски ръце ме прихванаха, а Фернандо ми пришепна: „Залегни и пълзи след мен!“

Отпуснах се с облекчение на земята, но още преди да си поема дъх, Фернандо пропълзя напред и аз трябваше да го последвам. Не зная как Фернандо се ориентираше в тъмнината, но ние бързо изминахме ивицата открито пространство около замъка и се озовахме сред храстите по стръмния склон. Там се притаихме, за да изчакаме останалите. Това беше мъчителен половин час.

През цялото това време Коста хвърляше гранати, стреляше с картечницата и поддържаше боя. На няколко пъти някой откриваше стрелба срещу крепостта съвсем близо до нас — толкова близо, че при отблясъците от изстрелите можех да доловя профила на стрелеца. Струваше ми се невероятно, че все още не са ни забелязали и с все сила се притисках към земята. Фернандо също лежеше неподвижен, но изведнаж ме побутна по рамото, вдигна пушката, с която междувременно се беше снабдил, и даде няколко изстрели напосоки към крепостта. Идеята ми хареса: най-после, колкото повече шум и суматоха имаше в този момент наоколо, толкова по-голям беше шансът да се измъкнем незабелязано! Така, щом се почувствуваше отслабване на огъня, ние давахме по пет-шест изстрела. Винаги се намираха желаещи да ни последват и трясъкът отново ставаше непоносим. Така се бях увлякъл, че не забелязах кога Мигуел е допълзял до нас. Той ни побутна и даде знак да го следваме.

Движехме се пълзешком, един след друг. Начело на колоната беше Мигуел, след него Фернандо, аз, четиримата останали бойци и накрая Педро. Промъквахме се по дъното на една от ровините. Тя беше плитка, но каменлива, изпълнена с тръни и бодливи храсти. Дори и денем минаването по нея би било трудно и опасно. А нощем, когато и най-слабият шум или непредпазливо изохкване можеше да означава гибел за всички ни, това беше истинско мъчение. Скоро дрехите ми се превърнаха на парцали, а гърбът и хълбоците ми потънаха в кръв от шиповете. И все пак това беше нищо в сравнение със страха, който изпитвах за очите си, или пък когато се търкулнеше камъче. Дъхът ми спираше, неволно замирах с чувството, че ей сега, следващия миг, срещу нас ще полетят ръчни гранати, ще загърмят пушки и автомати.

Придвижвахме се бавно, сантиметър по сантиметър. Започнах да изпитвам мъчителното чувство, че закъсняваме и че зората ще ни завари все още там, край замъка! Бяхме вече към края на суходолицата, когато изведнаж небето зад нас се изпълни със сияние на пожар. Стрелбата затихна. Неволно спряхме и се притиснахме към земята.

Цялата източна част на крепостта гореше като огромна клада! Пламъците се издигаха буйно над едната кула, сякаш се мъчеха да се откъснат и да литнат нагоре и това придаваше на древната сграда още по-мрачен и зловещ изглед.

„Сега е ред на Коста!… Сега е ред на Коста!…“ — тази мисъл се въртеше натрапчиво в ума ми. Мъчех се да си представя как той сам, съвсем сам прекрачва страшния каменен корниз и търси с разтреперан крак ямките по дяволската стълба, как слиза надолу и се притиска с разтуптяно сърце към хладния камък…

Но отново в тъмнината проехтяха няколко експлозии и взривовете разтърсиха земята!

Коста!

Ето, затрака и картечницата! Отдолу отговаряха отначало като че неохотно, но постепенно стрелбата се усили и скоро битката пламна с нова сила.

Винаги съм се мъчил и никога не съм успявал да си представя ясно образа на този човек — толкова тих и незабележим беше той сред другарите си! — но дори и днес, толкова, години вече оттогава, не мога да си спомня без вълнение за самотния боец сред горящата крепост!

Тогава Мигуел отново тръгна напред и цялата колона го последва. За щастие, склонът скоро свърши и ние достигнахме равнината. Продължихме да пълзим. Не беше лесно и все пак нямаше ги мъките на спускането по трънливата ровина!

Предполагам, че бяхме изминали около километър, когато Мигуел най-после даде знак и ние тръгнахме прави. Бяхме една къса, съвсем къса верига измъчени, изпокъсани и с изподрани гърбове хора. Но това беше верига от бойци, затова когато един глас, изпълнен със заплаха, изкрещя: „Стой! Предайте се!“ — никой не избяга, никой не се разколеба. Стана тихо и в далечината ясно се зачуха взривовете от боя около крепостта.

— Мръсници! — викна Мигуел. — Смърт за вас! — И запрати ръчна граната. Мигом се хвърлихме на земята и щом взривът проехтя, започнахме да се оттегляме, като стреляхме непрекъснато.

Отново бяхме в бой. А зората вече беше близо!

 

 

Тези думи Алессандро произнесе съвсем отпаднало. Станах и се опитах да изляза незабелязано, но той ме усети и ме повика:

— Утре ела пак!

— Утре? Добре, Алессандро!