Атанас Георгиев
Ел капитан Алессандро (7)

Розита

— И така — продължи Алессандро след малко, — най-после бях на сушата. При това, съвсем инстинктивно (в оня момент съм загубил способността да съобразявам каквото и да било!) — бях изплувал на източния бряг, от който трябваше да продължа за Каза дел венто.

Спомням си, събуди ме тишината. Да, именно тишината — липсваше ми постоянното бумтене на стоманената стълба над каютата ми в „Мистрал“. Защото в съня си отново бях там, през отворения илюминатор на каютата долиташе до мен говорът и смехът на приятелите ми, примесени с бръмченето на моторите. „Закъснях!“ — бодна ме тревожна мисъл. Скочих и още в просъница затърсих с ръка моряшкото си облекло. Следния миг обаче видях, че се намирам сред храст дива магнолия, а само на няколко метра от мен спокойно тече голяма, пълноводна река. Бях легнал възнак, облечен все още в гумирания костюм, целият потънал в засъхнала ръждивочервена кал. И най-важното: това, което в съня си бях приел за бръмчене на мотори, всъщност беше равномерното бумтене на мощен мотоциклет. И този мотоциклет бързо приближаваше! Това продължи няколко страшни секунди — като че всеки момент мотоциклетът щеше да връхлети върху мен, но след това бързо отмина и се отдалечи в противоположна посока. Едва тогава се поуспокоих, разгърнах храстите и погледнах.

Съвсем наблизо, на не повече от двадесет-двадесет и пет метра от мен се издигаха стоманените подпори на голям шосеен мост. Горе, между перилата му, равномерно проблясваше каската на войник, а вдясно, върху черната асфалтова настилка на шосето, бързо се отдалечаваше мотоциклетът, който толкова много ме изплаши.

Обзе ме неудържимо желание да скоча и да избягам с все сили, колкото може по-далече от това място! Разумът обаче надделя: след като прикрих в храстите ненужната ми вече водолазна апаратура и непромокаемия чувал, аз се преоблякох, увих знамето около кръста си и тръгнах през крайречния гъстак надолу край реката. Едва след първи завой, когато мостът се изгуби от погледа ми, аз се обърнах с гръб към реката и тръгнах натам, където предполагах, че е замъкът на стария конквистадор.

 

 

След тия думи ел капитан Алессандро замълча за момент и се усмихна.

— Може би ще ти се стори невероятно — каза той, — но аз се впуснах в тази последна част от пътя без глътка вода и троха хляб! Фернандо беше казал: „Половин ден пеша!“ — и добре бях запомнил това, а какво е половин ден път за един силен и здрав човек, за един моряк? Сигурен бях, че веднаж слязъл на сушата, останалото ще бъде лесно. Но още от първите стотина метра по непознатата земя разбрах, че съм се излъгал: оказах се съвършено неподготвен за това, което ме очакваше!

Трудно ми е сега да си спомня всичко, което преживях през ония първи часове на сушата, към която се бях стремил така настойчиво. Има нещо страшно в тропическия лес за хората, родени под ласкавото слънце на средните географски ширини. Там човек не може да върви — той е принуден да се провира между оплетените с лиани стъбла, да лази под съборените от бурите горски великани, да се бори с буйно израслата растителност…

Когато оставих зад гърба си реката, слънцето вече се беше издигнало високо и от сутрешната прохлада не остана нито следа. Горещината стана ужасна и заедно с излишъка от влага в атмосферата създаваше чувството, че съм в гореща парна баня. Буквално от всички пори на тялото ми течаха ручейчета пот. Замъчи ме жажда. И всичко това сред облак от насекоми, които напираха да проникнат в ушите, очите и носа ми, сред зловонните изпарения на блатистата почва. Всяка крачка ме дебнеше с капана на тресавищата и само по себе си това беше по-изморително от всичко. Скоро ме налегна и нетърпим глад, но постепенно жаждата изтика от съзнанието ми всичко останало, освен едно: да вървя, на всяка цена да вървя напред! Сигурно съм приличал на сомнамбул: кален до ушите, с горящи трескави очи и с несигурната походка на изтощен до крайност човек, аз си пробивах път през джунглата на Санта Лучия. Помагах си с ножа, но скоро ръцете ми потънаха в кръв от бодливите дървовидни папрати, до които бях имал непредпазливостта да се хвана в моята неопитност. Сега мога да кажа, че ако тогава, през оная нещастна утрин, останах жив, това се дължи може би само на щастливото за мен обстоятелство, че из островите на Карибско море няма отровни змии и едри хищници^[1]. Иначе моето пътешествие из дебрите на острова би свършило твърде бързо, още през ранните часове на деня! Но… нека не избързваме.

Бродих с часове. И когато се бях съвсем заблудил, напред пред мен гората просветля, провидяха се обработени полета и покривът на една хижа. И нещо, което ме зарадва най-много: там, на границата между гората и нивите, беше разперило клони едно дърво — круша, както ми се стори, — с едри хубави плодове. Те се жълтееха примамливо между листата и нежният им аромат се носеше надалеч. Всъщност ароматът идваше от няколко плода, паднали и разпукали се на земята. За мен, измъчван от жажда и глад, това беше наистина дивна гледка. Спуснах се, награбих няколко от нападалите плодове и…

Някой изпищя: беше вик, изпълнен с ужас писък на млада жена. Скочих, все още държейки в ръка крушата, която току-що се канех да захапя.

На няколко крачки от мен стоеше красива мургава девойка. Тя беше спряла, притиснала едната си ръка към гърдите, а другата простряла напред, сякаш за да ме предпази от нещо. Големите й тъмни очи бяха пълни с уплаха.

— Балабукури! — изкрещя отново тя. — Балабукури!

— Извинете, не разбирам!

Девойката се сепна.

— Не се допирайте до тях! — обясни тя, този път по-спокойно. — Това е манцинела, дървото на смъртта^[2]!

„Манцинела — дървото на смъртта!“ — хвърлих като попарен ароматния плод. Бях чувал за това ужасно растение, сокът на което индианците-кариби са използували, за да правят смъртоносни стрелите си. Разказвали ми бяха, че този, който заспи под неговата сянка, заспива завинаги! Дали това наистина е така, не мога да кажа, но сигурно има нещо вярно в тези разкази, защото там, където сокът на плодовете, които бях събрал, беше полепнал по пръстите ми, се образуваха рани.

 

 

Алессандро замълча за момент, после бавно поклати глава.

— Да, тази девойка ме спаси от сигурна смърт! — каза той и в гласа му прозвуча развълнувана нотка. — Когато хвърлих плода, аз неволно отскочих назад и едва не паднах на земята, защото кракът ми се заплете в някакво коренище. Сигурно в държането ми е имало нещо твърде безпомощно, защото девойката, която си беше тръгнала, спря и ме изгледа въпросително.

— Американец? — попита колебливо тя. — Янки?

— Не, българин! — а тъй като това видимо не й говореше нищо, допълних: — Европеец, славянин.

Девойката се замисли, но изведнаж лицето й просветна в радостна усмивка.

— Бюлгария! Хорхе Димитров! — уверено и малко тържествено изрече тя. — Зная, татко ми е разказвал!

„България. Георги Димитров“ — много пъти, от най-различни хора и на най-различни езици бях чувал тези думи и това винаги ме е вълнувало. Но този път, в устата на хубавата мургава девойка, те ми прозвучаха като истинска музика.

— Вашият баща трябва да е добър човек! — кимнах с благодарност, но думите замръзнаха, на устните ми. Съвсем наблизо изтрещя мотоциклет. Хвърлих се на земята и се вмъкнах под най-близкия храст. Девойката за момент се смути, но бързо се съвзе и се отдалечи без нито дума повече.

Моторът спря. Дочух гласове, но въпреки че целият се бях превърнал на слух, не успях да различа нито дума, освен едно мръсно проклятие накрая, изречено от груб пресипнал глас, след което моторът отново изтрещя и бързо се отдалечи.

С разтуптяно сърце лежах под храста и не смеех да изляза дори и когато видях, че момичето идва към манцинелата само. Приближи, спря, потърси ме с поглед, но не можа да ме открие и нерешително подвикна: „Бюлгария! Бюлгария!“ Едва тогава се измъкнах изпод храста и неловко заизтърсвах праха от дрехата си. Момичето ме гледаше внимателно и сериозно.

— Вас ли търсеха ония?

— Не зная! — измънках. — Отде бих могъл да зная, кои са били и кого са търсили?

— Аха, сега разбрах защо така спокойно изчакахте, докато се върна! — усмихна се дяволито девойката, после допълни: — Бяха полицаи. Търсят някакъв моряк.

— Моряци много! — опитах се отново да отклоня вниманието й от мен, но девойката упорито поклати глава:

— Не и тук, в Санта Лучия! — уверено каза тя. — Отдавна, вече цял месец, никого не пускат отвъд пристанището! — Тя ме изгледа изпитателно, но тъй като аз благоразумно замълчах, продължи: — Мога ли с нещо да ви бъда полезна?

— Не бих отказал чаша вода.

Девойката кимна с разбиране.

— Елате! — с енергичен жест тя ме покани и тръгна към хижата, чийто тръстиков покрив бях забелязал.

За момент се поколебах, но девойката, доловила това, ми се усмихна така дружелюбно, че забравих страховете си и тръгнах след нея.

Хижата, както личеше беше жилище на многобройно семейство. Всичко в нея — и покъщнината, и мебелировката — правеше впечатление направо казано жалко, но няколко вкусни царевични питки, които тук наричат тортилии, и чаша горещо кафе за един изгладнял моряк се намериха. Всеки случай, подозирам, че унищожих храната на девойката за цял ден, но когато се сетих за това, беше вече късно: чинийката беше съвсем празна!

— Струва ми се, че злоупотребих с вашата покана! — промърморих виновно.

— Тортилиите ги пекох аз! — кимна девойката. — Радвам се, че толкова много ги харесахте!

— Но ги бяхте опекли за вас!

— Това не е важно! — каза девойката. — Щом полицията гони някого, който не е разбойник, той винаги може да разчита на помощ в дома на Педро Гонзалес!

— А отде знаете, че този, когото гонят, не е разбойник?

— Зная!

— Педро Гонзалес — казах след малко, — това сигурно е вашият мъж?

— Не, баща.

— А как се казвате вие, хубава девойко?

Гъста руменина изби изпод мургавината на девойката.

— Розита. Но вие не трябваше да казвате това!

— Добре, Розита. А от колко време обикаля полицията?

— Вече цял месец. Но от снощи съвсем побесняха.

Замълчахме. Знаех, че сега вече трябва да стана и да си отида, ала нямах сили да направя това. Мисълта, че отново ще тръгна напосоки из джунглата ми се стори непоносима.

— Розита — казах колкото се може по-спокойно, — къде е замъкът Каза дел венто?

Девойката, която в този момент оправяше нещо из хижата, изведнаж се изправи и ме изгледа изпитателно. В очите й се мярна страх и недоверие.

— Не… не зная! — каза най-после и допълни: — Никога не съм ходила там!

— Розита — настоях, — това трябва да е някъде наблизо. Вие сигурно знаете! Покажете ми пътя!

Лицето на девойката ставаше все по-затворено и недоверчиво.

— Не зная! — упорствуваше тя, но все пак махна неопределено с ръка. — Може би някъде там. Само че… аз никога не съм ходила там и нищо не зная!

— Е, благодаря и за това, Розита! Изобщо благодаря за всичко! — казах с въздишка и си тръгнах, но воден от някаква неясна интуиция, от входа се обърнах и добавих: — Ако някога срещнете ел капитан Фернандо Гомес Феличиа, кажете му, че морякът Алессандро е минал оттук и вие сте го нахранили с най-вкусните тортилии, които някога е ял в живота си!

— Ел капитан Фернандо?! — девойката изведнаж се спусна към мен и ме хвана здраво за ръката. — Почакайте! — каза тя задъхано. — Какво знаете за Фернандо? Къде е той? Жив ли е? На свобода?

— Вие го познавате, Розита?

Девойката кимна енергично и още по-здраво стисна ръката ми.

— Кажете какво знаете за него?

— Зная това, че едва вчера, преди по-малко от двадесет и четири часа, ел капитан Фернандо беше жив и здрав в моята каюта на парахода „Мистрал“…

— А после? Слезе ли на брега?

— Когато наближихме Перейра, ел капитан Фернандо скочи в морето, за да доплува до брега.

Девойката пребледня и отскочи настрана.

— И вие… вие… — каза задъхано тя, — го оставихте да тръгне така?

— Ел капитан Фернандо трябваше да избере между полицаите и акулите. Каза, че предпочита акулите! Взе нож и скочи в морето. Това е всичко, което знам за него. Но… аз вярвам, че ще го намеря здрав и читав в Каза дел венто, ако… успея да стигна там!

Цяла минута девойката ме гледа в очите.

— Ножът ваш ли беше? — попита най-после.

— Да!

— Добре! — тя пусна ръката ми, измъкна отнякъде един добре изострен мачете^[3] и ми го подаде: — Вземете! — После все така пъргаво постави в платнена чанта печени картофи и манерка с вода. Когато всичко това беше готово, Розита преметна чантата през рамо, каза: — Да вървим! — И бързо тръгна напред.

Повече от час вървяхме през истинска джунгла. Всъщност пътят едва ли беше по-лек от този, който изминах сутринта, но сега, когато до мен имаше човек, който знае къде отива и какво търси, и разполагах с острия мачете, за да просичам лианите, всичко беше значително по-лесно. Все пак, почувствувах истинско облекчение, когато най-после джунглата свърши и ние излязохме на открито поле.

— Трябва да ти кажа — започна Алессандро, като помисли за момент, — че това, което видях в оня момент, ме изненада силно. Винаги си бях представял островите на Карибско море такива, каквито ги е описал още Христофор Колумб: земи, покрити с пищна растителност. И поне отначало намерих това, което очаквах. Но когато най-после излязохме от джунглата, пред очите ми се разкри картина, каквато никога не бях допускал: пред нас се простираше истинска полупустинна област със суха и каменлива почва, почти лишена от растителност. Само тук-там из овразите се издигаха ниски дръвчета, които Розита нарече диви-диви. Те бяха криви, с обезобразена от вятъра корона и никак не оживяваха пейзажа.

Това беше безжизнена и пуста земя — жива душа не се виждаше наоколо. На места личаха полусрутени сгради, около които все още стояха оградите и това ме порази: странно беше, че слабата дървена ограда е надживяла постройката. Обаче щом приближихме, разбрах, че това е жив плет от кактуси, засадени в прави редове. Всичко това придаваше още по-див и неприветлив вид на полето. Отначало помислих, че този неплодороден участък е нещо случайно. Но измина час, втори, трети — а около нас оставаше все същата неприветлива, изгорена от слънцето полупустинна земя, все същите порутени сгради с жив плет от кактуси около тях, все същите самотни дръвчета диви-диви… Кой беше унищожил красотата и богатството на тази земя? Къде беше изчезнал нейният зелен тропически покров? Накрая не се сдържах и споделих учудването си с Розита.

— Сеньорът за пръв път идва тук? — малко неочаквано попита тя.

— Да.

— Тогава знайте, че половината от земята на моята родина е такава, каквато я виждате тук! Някога — поясни тя и в гласа й трепна болка, — по тия места са расли неизбродни лесове. Секли са ги, горили са ги, унищожавали са ги, за да ги превърнат в плантации за захарна тръстика. Когато са изтощавали един участък, разчиствали са нов и така векове наред до днес! Тези развалини — това са останките от някогашните ферми. Всеки е унищожавал леса и никой не се е грижил за бъдещето. Тъй плодородието на моята родина е било отнесено от дъждовете в океана!

— И нищо не може да се направи, за да се върне това плодородие?

— Казват, че може, но… — девойката ме погледна.

— Какво е нужно за това, Розита?

— Нужно е — поясни малко остро тя, — земята да се върне на нейните истински стопани!

— Сигурно е така, Розита!

По-нататък нашият път продължи почти без да разговаряме и без почивка. Само веднаж поспряхме под сянката на едно диви-диви, за да похапнем и веднага продължихме напред. Денят вече преваляше, а пътят като че никога нямаше да има край!

— Розита — попитах най-после аз, — мислех, че пътят е не повече от половин ден. Така поне ми каза Фернандо.

Девойката ме погледна изпод вежди, както беше обичаят й.

— Фернандо е казал истината! — тръсна глава тя. — Само че… той замина преди повече от месец и не е могъл да знае какво става тук! Затова — сеньор Алессандро сигурно се е досетил! — ние трябваше да потърсим по-друг път, по-далече от любопитни очи! — тя замълча и изведнаж рязко посочи с ръка напред. — Ето, там е Каза дел венто!

„Каза дел венто!“ — девойката сочеше един хълм, прорязан от ровини и обрасъл с ниски дръвчета и храсти. Сега, когато се взрях, забелязах под лъчите на залязващото слънце зъберите на каменни стени със стражеви кули по ъглите.

Неволно ускорих крачката си. Колкото повече приближавахме, толкова по-заплашително се издигаха настръхналите стени на замъка. Кацнал на малкия хълм сред просторната равнина, той имаше странната прилика със звяр, приклекнал за скок. Забравил умората, сега така бързо крачех по криволичещата каменлива пътека, че девойката едва ме догонваше. Извивка, още една и още една — на един дъх изкачих стръмнината и спрях пред самия замък. Задъхана, до мен застана и девойката.

Огрян от последните слънчеви лъчи, замъкът се издигаше мрачен и непристъпен пред нас. Зиданите му стени бяха потъмнели от времето, тук-там между каменните блокове се зеленееха кичури трева и дори малки храсти, някои от зъберите на стените бяха разрушени, но замъкът се издигаше все така непоклатим, незасегнат от вековете, мълчалив и мрачно надменен. Такъв, види се, трябва да е бил и оня, който е замислил и осъществил този удивителен строеж.

В същия миг и последният слънчев лъч загасна зад далечните планински върхове. Над нас се спусна гъст здрач.

— Розита — казах тихо, — сега остава само едно: да намеря гроба на Себастиян Гарсиа Еспера. Там трябва да бъда сам!

— Елате!

Девойката отново тръгна напред. Промъкнахме се през полуотворената желязна врата и се озовахме във вътрешния двор на крепостта. Там се издигаше самият замък, а вдясно от него се тъмнееше силуетът на черква. Девойката се упъти нататък, стъпвайки леко по застлания с каменни плочи двор. Но докато изминем няколко десетки метра, мракът ни обгърна съвсем. Остана да блещука само една слаба светлинка — беше кандило, запалено в ниша в каменната стена. Под него имаше тежка мраморна плоча, взидана в каменния под. Там Розита спря, загледана в слабото пламъче, което като че плуваше в тъмнината, и каза:

— Тук. Сбогом, сеньор Алессандро!

— Компанеро Алессандро!

— Сбогом, компанеро Алессандро!

— Сбогом, Розита! А когато срещнете ел капитан Фернандо, не забравяйте, какво ви казах!

— Няма никога да го забравя!

— Вземете мачете, Розита!

Девойката се поколеба за момент, но все пак го взе.

— Розита!…

Младото момиче не ми отговори, рязко се извърна и тръгна обратно към входа на замъка. След минута стъпките й се стопиха в мрака.

 

 

След тия думи ел капитан Алессандро затвори очи и дълго мълча.

— Лека нощ, Алессандро! — казах му и го оставих сам.