Атанас Георгиев
Ел капитан Алессандро (11)

Преследването

И ето, аз отново съм в стая номер три на изолационното отделение. Не е нужно човек да е лекар, за да разбере, че Алессандро из ден в ден гасне. Искам да си отида и да го оставя на спокойствие, но той ме спира: „Остани, днес съм по-добре!“

Алессандро не е по-добре, но е непреклонен и аз сядам до леглото.

— И така — започна Алессандро, — ние попаднахме в засада. Това беше яростна схватка. И двете страни бяха изненадани от срещата, никой не знаеше нито броя, нито разположението на противника, не разполагаше с предварително подготвени прикрития. Представи си: нощ, в далечината горящата крепост и ехтежът на битката около нея; две групи мъже, изпълнените яростна омраза един към друг, се дебнат из бодливите храсти. И всички стрелят напосоки. Но все пак куршумите понякога улучват: вече двама отсреща крещят и викат за помощ, а и от нашите някой пъшка високо, но гласът му бързо затихва. Обаче положението бързо се влошава за нас: ние стреляме с пушки, а отсреща ни засипват с куршуми от автомати! Разгорещен, слагам пачка след пачка в магазина на пушката, прицелвам се в пламъка на автоматите отсреща. Дали улучвам, не зная, не мога да кажа със сигурност. Важното е, че сега врагът е близо, не ни дели пропастта на крепостните стени, ние сме буквално един срещу други…

По едно време някой ме хваща за крака. Сърдито се отдръпвам, но оня не ме оставя.

— Алессандро! Алессандро! — чувам най-после гласът на Фернандо. — Следвай ме, Алессандро! Трябва да се оттегляме!

Отново пълзим. Сега сме трима: Фернандо, аз и Педро. Правим голяма дъга, избикаляме засадата и продължаваме напред. Изминава дълго време, преди да се решим да станем и да продължим изправени. Далеч след нас битката все още продължава, но стрелбата е разпокъсана, вяла. Сигурно и другите са се оттеглили — поне тези, които са останали живи!

Вървим колкото може по-безшумно, промъкваме се през бодливите храсти, пазим с ръце очите си. Трудно е да се върви нощем из непознати места!

Зората дойде неусетно. Най-напред из мрака пред мен изплува гърбът на Фернандо. Дрехата му, цялата изпокъсана, висеше на парцали и през тях прозираха плещите му, жестоко изподрани, със струпеи от съсирена кръв по тях. Неволно попипах собствения си гръб — не беше по-добре, а и Педро приличаше на бостанско плашило. Така, с тридневна четина по лицата, изподрани, ние сигурно бихме изглеждали невъобразимо комични фигури, ако не бяха очите ни — страшни и трескави от възбудата на боя! — и оръжието. Най-спокоен изглеждаше Педро. Обаче сега, когато останахме трима, аз се уверих, че той избягва да среща погледа ми и да ми говори. Тлеещата искрица враждебност, която бях почувствувал още отначало, сега беше ясно доловима и това ме смущаваше. С какво бях засегнал този човек.

Вървяхме сред леко хълмиста местност, обрасла с все същите дървета диви-диви и бодливи храсти. Вървяхме право на изток, към планинската верига, върховете на която се синееха в далечината. Вдясно от нас, по мъглицата на хоризонта долавях океана, макар че никъде не можех да забележа синевата му. А зад нас, вече на километри разстояние, се тъмнееха стените на замъка с облаче черен дим над тях. Вървяхме бързо. С чудната увереност и леката непринудена походка на човек, свикнал да живее на открито, Фернандо избираше пътя. Понякога той поспираше за момент, за да огледа земята пред себе си или да се ослуша и ние изчаквахме, докато ни даде знак с очи и отново тръгне напред — лек и бърз като истински индианец.

Така измина повече от час. Успокоихме се и решихме да спрем за момент, за да поемем дъх и да похапнем. Разположихме се под една ниска палма. Педро, без да ускори нито за момент движенията си, отряза един широк лист от палмата, постла го на земята и изсипа на него варени картофи. Преди да посегне към храната, мулатът се огледа, измъкна от пояса си огромен пистолет „колт“ и го постави внимателно пред себе си. Не зная защо, но зареденият пистолет до храната ми се стори малко театрален — като че пушките не бяха в скута ни! — и неволно се усмихнах. Педро долови това и отново ме стрелна враждебно с очи, но премълча. Фернандо също не каза нищо и закуската премина в пълно мълчание.

Щом свършихме храната, ние се отпуснахме за момент на тревата — умората от изминалата нощ тежеше на раменете ни! — но изведнаж из шубраците изскочиха четири огромни песа. Не лаеха, а само задавено ръмжаха и се хвърлиха върху нас. Още преди да съобразя каквото и да е, един от песовете вече ме душеше! Не зная как би свършила тази схватка, ако не беше Педро: бърз като мисъл, мулатът успя да сграбчи пистолета си и с изстрели в упор простря на земята две от кучетата, а с ножа си прониза и останалите две, които бяха нападнали мен и Фернандо.

— Бързо! — прохриптя Фернандо.

Макар и още задъхани и замаяни от мъртвата хватка на кучешките челюсти, ние сграбчихме оръжието си и хукнахме напред. Но вече беше късно: екнаха няколко изстрели и отново, за кой ли път вече, куршумите засвистяха около нас!

Трудно ми е сега да си спомня подробностите на тази битка. Търчахме като луди, залягахме, стреляхме и отново побягнахме — напразно: нито за момент не можахме да се откъснем от преследвачите си. Бяха двадесетина души и ни засипваха с куршуми от пушките и автоматите си. Разбрах, че това вече е краят!

В един от редките мигове на отдих — бяхме залегнали зад голяма туфа храсти, — когато дишахме прекъслечно и едва си поемахме дъх от умора, Фернандо сне чантата със знамето от рамото си и я подаде на Педро.

— Вие вървете напред! — рязко каза той. — Аз ще остана и ще се опитам да ги отклоня!

Педро го погледна и поклати глава.

— Вървете вие!

— Не! — настоя Фернандо. — Ти знаеш, аз съм по-бърз от тебе! Вървете! Ще ви настигна довечера!

Педро все още се колебаеше, но Фернандо тикна чантата в ръцете му, пропълзя зад туфата и откри огън. Без нито дума повече Педро преметна чантата през рамо и ме погледна както винаги малко смръщено и неприязнено.

— Да вървим!

Скочих и го последвах. Още след първите петдесетина метра се почувствува, че никой не ни гони. Фернандо беше приковал със стрелбата си преследвачите. Но сега вече на всеки негов изстрел отговаряше, едва ли не залп! Просто невероятно беше, че Фернандо все още е жив! Вървях, след всяка крачка битката оставаше все по-далече от нас и все повече ме изпълваше чувството, че съм извършил предателство спрямо Фернандо.

— Стига! — изкрещях най-после. — Не можем да го оставим така! Аз се връщам!

Педро спря, извърна се бавно към мен и ме стрелна гневно с очи, но се сдържа.

— Нямаме право да рискуваме! — търпеливо поясни той. — Длъжни сме да вървим! Поне двамата! Знамето трябва да достигне до Матансас! — После добави тихо: — Аз също нямам по-добър приятел от Фернандо!

Отново тръгнахме напред, но това беше мъчително пътуване: с цялото си сърце останах там, при Фернандо! Когато стрелбата затихваше, изтръпвах: нима това е краят?… А щом отново екваше пушката на Фернандо — бих познал звука й между хиляди! — отново се изпълвах с надежда: той е жив, сменил е позицията… Скоро обаче се отдалечихме твърде много и въпреки че се ослушвах до болка, не долавях изстрелите. И тогава дойде нещастието.

Педро крачеше пред мен с дългите си крака и аз едва успявах да го застигам. Но изведнаж нещо избръмча край ухото ми, а Педро се строполи на земята и изохка.

— Кракът ми! Кракът ми!

Аз за момент се смутих и се наведох над Педро, без да съобразя какво да предприема.

— Ножът! — изпъшка той през зъби. — Бързо! Разрежи панталона ми!

Това ме извади от вцепенение. Извадих ножа и бързо разцепих крачола на десния му крак. Коляното беше цялото в кръв — заблуден куршум беше застигнал изотзад Педро, точно в прегъвката на коляното. Като моряк имах представа за повредите на ставите, но в случая и най-неопитният би разбрал, че трябва да изминат месеци, за да може Педро отново да върви с този крак!

Превързах раната с парче бинт. Щом свърших, Педро, без да слуша увещанията ми, се опита да стане, но веднага изохка и отново се строполи на земята.

— Не! Не! Не! — изкрещя той и пак се надигна, но и сега напразно. Мъчително беше да гледаш този силен човек в нещастието, с което не можеше да се примири. Без да обръщам внимание на протестите му, аз го вдигнах през рамо и тръгнах. Но той беше огромен, този мулат! Дори и така, прегънат на две, краката му опираха в земята. Трябваше да внимавам на всяка крачка — и при най-малкото докосване на ранения крак до храст, Педро не можеше да сподави мъчителните си стонове.

Колко вървяхме така, не зная. Слънцето отдавна вече се беше издигнало, горещината беше ужасна и аз целият бях мокър от пот. Изпитвах нетърпима жажда, но не смеех да пия: раненият скоро щеше да поиска вода, а неговата манерка беше вече празна. През цялото това време Педро мълча, но най-после ме потупа по рамото.

— Спри! Трябва да починем!

Спрях, оставих го на земята, а самият аз буквално се строполих до него. Педро ме гледаше втренчено и, както ми се стори, мрачно, но щом се посъвзех, той извади от пазвата си хартия, прегъната на четири, и ми я подаде.

— Вземи! — каза той. — Това е карта. Адресите са на гърба.

— Защо ми е тя?

— Приготви я Мигуел — за в случай, че последен останеш ти!

— Ние сме двама, Педро! И ще останем двама докрай!

Педро ме гледаше с все същото съсредоточено внимание.

— Долината Матансас е далеч, твърде далеч, капитан Алессандро!

— Това няма значение!

— Има! — поклати глава Педро. — Скоро ще ни настигнат. Тогава ще загинем и двамата!

— Това едва ли ще стане така лесно!

— Зная, но… ще стане! — Педро изведнаж се засмя, за пръв път, откакто го знаех, ми се усмихна ласкаво. — Глупчо — каза той дружелюбно, — макар и да си бял, обикнах те! Но… трябва да ме оставиш!

— Не!

— Аз само ще ти преча, капитан Алессандро! А Мигуел каза: „Поне един трябва да стигне долината Матансас. Поне един, със знамето!“ Забрави ли това?

Педро замълча, поизправи се, огледа наоколо с жаден поглед и с решителен жест измъкна „колта“. Преди да съобразя каквото и да е, той опря дулото до гърдите си, там, където е сърцето, и натисна спусъка. Изстрелът прозвуча глухо и отсечено. Педро се изви в мъчителна спазма и се отпусна на земята.

Така този силен мъж разреши нашия спор: аз останах сам, съвсем сам, със знамето!

Повече нямаше какво да правя там. Прибрах картата и чантата със знамето, изпразних паласките на Педро и накрая пъхнах в джоба си злополучния „колт“. И това беше тъкмо навреме: дочух шумолене — няколко войници се промъкваха през храстите, бяха ми пресекли пътя напред! Без да губя повече време, аз дадох пет-шест изстрела по нападателите, и хукнах. Сега вече нямах друг изход: бягах направо към океана!

Дали улучих някого от войниците или пък те останаха около Педро, не мога да кажа със сигурност. Всеки случай нападателите останаха там. Въпреки това аз бягах с все сили и скоро се отдалечих достатъчно много, за да мога да поспра и да поема дъх. Изпълзях до върха на едно малко възвишение и се ослушах — надявах се да доловя изстрелите на Фернандо. Напразно: никаква стрелба не се чуваше! Вместо това съвсем наблизо избръмча автомобилен мотор. Погледнах през храстите — на около двадесетина метра под височината извиваше широката лента на асфалтирано шосе. Пътното платно беше пусто, само един пъстър военен джип приближаваше насам.

Трябваше да пресека шосето. Спуснах се надолу и се спотаих в крайпътните храсти, докато мине джипът. Но, за моя досада, той спря съвсем наблизо. Долових гласовете на двама души, но не можах да вникна в смисъла на разговора им, а и не се опитах да сторя това. Неочаквано различих едно име и едва не извиках от изненада:

— Да Силва, ти играеш двойна игра! — изкрещя единият от гласовете. Беше груб глас, на силен и решителен човек, свикнал да заповядва.

„Да Силва“! — добре бях запомнил това име! Всеки един от мъжете, които защитаваха тази нощ замъка, с радост би дал половината от живота си само за да попадне в ръцете му човекът, който носеше това име! Студена ярост закипя в гърдите ми. Забравил всяка предпазливост, аз се промъкнах напред.

На това място шосето беше в изкоп и теренът се издигаше около два метра над пътното платно. Щом се изравних с мястото, отдето идваха гласовете, аз внимателно разтворих клонките. Джипът беше спрял, но моторът работеше на празен ход. Двамата мъже, чиито гласове бях чул, стояха пред него. Единият — едър и груб мъжага, размахваше заплашително в ръката си пистолет, а другият — млад мъж със свирепо изражение на лицето, го гледаше предизвикателно право в очите и си играеше нехайно с верижка, на края на която висеше остра кама с пъстра дръжка. Беше гологлав, с буйна къдрава коса и тънки извити мустачки.

— Да Силва, ти играеш двойна игра! — изрева повторно военният. — Не могат да изчезнат току-тъй! Трябва да има таен изход! Защо не ме предупреди?

— Махни тази играчка! — изръмжа хладнокръвно Да Силва.

— Кажи! — настоя военният, без да прибере оръжието. — Кажи или…

— Ти си глупак, капитане! — все така хладнокръвно отговори Да Силва. — Отде мога да зная аз има ли таен изход или не? Аз те предупредих, че ще бъдат в замъка, и ти наистина ги намери там! Какво искаш повече от мен? Сърди се на себе си, ако си ги изтървал — това е твоя грижа! Плати ми и край!

Сега вече знаех всичко!

Извадих „колта“ — благодаря ти, Педро, ти и след смъртта си ми направи добра услуга! — прицелих се хладнокръвно в сърцето на предателя и натиснах спусъка. Изстрелът проехтя неочаквано силно. Предателят изведнаж се преви, хлъцна задавено и рухна на асфалта. Капитанът подскочи от изненада и погледна пистолета си с изумление. Но само след миг и той грохна до изменника — куршумът ми го улучи право в сляпото око, бях стрелял буквално в упор.

Скочих на шосето и се наведох над двата типа — исках да се уверя, че наистина са получили според заслугите си! В този момент дочух някакво скимтене зад мен. В миг се обърнах с насочен пистолет.

Едно младо войниче стоеше зад колата и ме гледаше с широко отворени от ужас очи. То трепереше цялото и плачеше тихичко — този именно плач бях дочул. Сигурно съм бил страшен в оня миг: щом се срещнаха очите ни, войничето изпищя и закри с ръка лицето си.

— Мълчи! — казах му колкото можех по-добродушно. — Ти шофьорът ли си?

— Шо-шо-шофьорът! — потвърди войничето.

Изведнаж ми се мярна една мисъл.

— Оръжие имаш ли?

— Д… да! Пистолет! — закима войничето.

— Дай го тук! И ела, съблечи куртката на тоя, капитана! По-бързо! Подай ми и фуражката му! Бързо!

Все още разтреперано, войничето ми предаде пистолета си и се спусна към убития си командир. Без да се бавя, захвърлих моето изпокъсано палто и се премених с дрехите на капитана. Войничето стоеше и ме гледаше вцепенено. И тогава откъм височината дочух гласовете на моите преследвачи.

— Бързо в колата!

С два скока се вмъкнахме в джипа.

— Карай! — побутнах го с „колта“. — И мисли му, ако се опиташ да играеш!

Моторът изрева, набра скорост и джипът се понесе по шосето. Нямах ясна представа за по-нататък. Завладяването на колата беше само израз на инстинктивното ми желание да се махна час по-скоро от това проклето място! Без да откъсвам поглед от шосето пред нас, с крайчеца на окото си непрекъснато наблюдавах „моя“ шофьор и от време на време го побутвах с „колта“: „По-бързо!“ Няколко леки и товарни коли профучаха край нас и сърцето ми тревожно трепна, но благодарение на щастливата идея — да се преоблека с дрехите на капитана — никой не ни обърна внимание.

Няколко завоя, взети при пълна скорост — и пред нас се ширна океанът. На това място шосето минаваше през стръмен скат, но щом го отминахме, озовахме се на открито място, в една доста обширна равнина. Пред очите ми се замяркаха военни съоръжения, танкове, войници… Бях се впуснал в едно безразсъдно пътуване из непозната страна и сега глупостта ми беше наказана: попаднал бях във военна база! По-късно, когато разгледах на спокойствие картата на Мигуел, веднага видях, че базата е нанесена и грижливо оградена с червено кръгче. В оня момент обаче аз не знаех това и връхлетях направо върху нея!

Когато наближихме поста, шофьорът неусетно натисна спирачката, но в този момент аз направих единствения правилен ход: опрях „колта“ в гърдите на шофьора и изревах: „Карай!“ Момчето погледна страхливо и отново натисна газта. Профучахме край часовия и продължихме край базата. Трудни минути бяха това, но моят маскарад и този път ме спаси.

Най-после постройките на базата останаха зад нас. Поуспокоен, изтрих потта от челото си, но… видях нещо, което ме накара да забравя всякаква опасност: приближавахме към малък дървен пристан, за който бяха привързани два военни катера! Не се виждаше жив човек наоколо, освен един войник, застанал на пост наблизо.

Решението дойде мигновено. „Спри!“ — изкрещях и шофьорът послушно закова колата на десетина метра пред пристана. Разтревожен, войникът ни изгледа подозрително. Махнах му повелително с ръка да приближи. Той се поколеба за момент, но все пак се подчини.

„Пропуск!“ — каза той кратко, но изведнаж очите му станаха кръгли от уплаха: аз блъснах вратата и опрях пистолета до гърдите му. Преди да се съвземе от уплахата, изблъсках пушката от ръцете му и го натиках в джипа. „Карай!“ — изревах. Без повече подканване, шофьорът даде газ и колата се понесе нататък.

Най-после сам! Изпълнен с вътрешно ликуване, аз скочих в катерите. Един поглед беше достатъчен да се уверя, че и двата са заредени, готови всеки момент за път. Повредих веднага мотора на единия и започнах да прехвърлям имуществото му в другия: бидони с бензин, продукти и оръжие. Действувах с трескава бързина, но все пак забелязах, че джипът профуча в обратна посока — към базата! Обаче и аз вече бях готов: скочих в другия катер, прерязах въжето, с което беше привързан и включих стартера. „Чих… чих… чих…“ — за момент моторът отказа и аз цял се изпотих от напрежение, но при втория опит заработи равно и водата се резпени зад кърмата. Завъртях руля и катерът се понесе към открито море. Тъкмо навреме: откъм базата се носеше резкият писък на алармените сирени и на брега се изсипаха куп войници. Няколко неприятни изсвирвания на куршуми ме накараха инстинктивно да се сниша колкото мога по-ниско. Но не изпуснах руля и успях да набера скорост. Сега вече катерът се носеше с бясна бързина навътре в океана, изхвърляйки зад кърмата фонтан от разпенена вода. Когато отново погледнах назад, брегът беше останал далеч зад мен — бях вън от обсега на пушечната стрелба!

Какво велико нещо е чувството за свобода! Бях сред океана, свободен и волен като птица! Можех да отида накъдето искам — стига да завъртя руля! Пиян от щастие, аз натисках газта и излагах пламналото си лице на насрещния вятър.

Когато най-после се поуспокоих, аз закрепих руля на юг-югоизток — най-прекия път към континента! — и си дадох няколко минути почивка. Имах право на нея — Санта Лучия бързо се губеше зад вълните и опасността оставаше все по-далеч от мен. Само конусовидният връх на Сиера диаблес все още се издигаше високо над линията на хоризонта.

„Сиера диаблес — може би, някъде там е долината Матансас?“ — хвърлих един прощален поглед към върха и… косите ми настръхнаха: право към мен летеше самолет! Той приближаваше стремително, буквално пред очите ми силуетът му растеше и растеше, още миг и щеше да връхлети върху мен! Инстинктивно грабнах руля с две ръце и го завъртях. Моторът изрева и катерът се впусна в невероятно остър завой. И днес за мен е загадка, как не се преобърнах! Но този именно завой ми спаси живота: само миг след това водата закипя от злобния картечен откос на самолета!

И така, отново започна гонитбата на живот и смърт! Скоро долетя още един самолет и двата хищника стръвно се нахвърлиха срещу мен. Ту единият, ту другият, а понякога и двамата едновременно ме вземаха на прицел. Всяка минута вълните около катера кипяха под оловния дъжд. Беше невероятно трудно — трябваше и за миг да не изпускам от очи двамата си противника и непрекъснато да лавирам по най-невероятен начин: правех кръгове, осморки и сложни извивки, понякога се насочвах дори и към Санта Лучия — само и само да се изскубна от смъртта, да се изплъзна от хищниците! Но това, което ми даваше сили да се боря и да изстисквам и последните възможности от мотора, беше надеждата, че горивото им ще се свърши и пилотите щат не щат ще се върнат на острова. Обаче и тази надежда се оказа илюзорна: щом първите два самолета отлетяха към сушата, прилетяха други и гонитбата продължи с още по-голямо остървение. И тогава се случи най-лошото: моторът на катера изпращя „чих… чих… чих…“ и затихна. „Горивото!“ — мина през ума ми като светкавица, но вече беше късно: фонтанът от разпенена вода зад кърмата изчезна, катерът веднага изгуби скорост, спря на едно място и започна да се мята по вълните като треска. Обгърна ме тишина, в която ласкавият плисък на вълните се преплиташе с приближаващия грохот на самолетите и трясъка на бордовите им картечници.

Никога през живота си не съм действувал с такава бързина и все пак трябваше да имам невероятно щастие, за да не бъда улучен, докато зареждах резервоара. Веднаж и дваж над главата ми прелиташе бурята на самолета, край ушите ми свистеше оловото, водата вреше около катера, но най-после — ура! — моторът забуча. Катерът се плъзна по вълните и бясната гонитба започна отново.

Това беше най-дългият ден в живота ми! Как съм мечтал, как съм жадувал за нощта, за спасителната тъмнина! И щом най-после слънцето се гмурна във вълните и мракът ме закри от очите на моите преследвачи, аз изключих мотора и се строполих върху мокрото от потта ми седалище. Колко съм лежал така, не зная, но щом събрах сили, грабнах бидона с вода и пих, пих, докато почувствувах, че повече не мога да поема нито една глътка. Едва тогава се отпуснах и заспах.

Спомням си, събуди ме гладът. Отворих сандъчето с продуктите. Сам, зареян сред просторите на океана, аз трябваше да пестя, но в оня момент това беше свръх силите ми. Нахраних се до насита. Тогава отново съм заспал.

Събудих се призори — часът за смяната на нощната вахта. Скочих като ужилен. Заредих мотора и го включих. Катерът отново полетя напред, но сега вече аз измених посоката — трябваше да се отдалеча от мястото, където противникът щеше да ме търси. Продължавах, докато изцедих и последната капка бензин в резервоара. Изглежда, успях да се отдалеча достатъчно много от Санта Лучия, защото самолетите не можаха да ме открият.

Цели две денонощия се люшках безцелно по вълните. Започнах със страх да мисля за бидона с вода за пиене — дъното му вече се виждаше! — но за щастие, страховете ми останаха напразни. Още през първите часове на третия ден видях дима от комините на голям параход, който бързо се приближаваше. Скочих и отчаяно размахах ризата си. Забелязаха ме! Така попаднах на гръцкия кораб „Елада“. Там още веднаж ми провървя: имаха нужда от матрос и на следния ден аз вече плавах за Цейлон като член от екипажа.

Първото пристанище, на което спряхме, беше в Южна Африка. Оттам веднага написах няколко писма — на адресите, които Мигуел беше отбелязал на картата — с надежда, че поне едно от писмата ще пристигне там, където трябва. Съобщих им къде се разделихме с Фернандо и как загина Педро и че знамето е спасено, и че е въпрос само на време, докато се върне при тях. Да го изпратя по пощата, не смеех — затова съобщих на другарите, че с първия попътен параход ще се върна в Карибско море и ще предам знамето със собствените си ръце на народа на Санта Лучия. Накрая написах и за разправата с предателя Да Силва и капитана.

— Да, аз мислех да се върна! — въздъхна ел капитан Алессандро. — При това може би завинаги! Случи се обаче нещо, което превъртя целия ми живот: още преди Цейлон корабният лекар откри в мен симптомите на тежка тропическа болест… Единствената възможност да оживея беше веднага да се заселя в умерените географски ширини. Реших да се върна в родината. Но… какво може да направи един моряк без пукнат грош в джоба, освен да чака попътен параход? Месеци наред се прехвърлях от параход на параход и когато най-после достигнах България, беше вече много късно!

Така аз, морякът, който не можех да си представя живота без просторите на океана, попаднах между тези четири стени! Единственото, което можах да направя, беше да изпратя отново писма до Санта Лучия…

 

 

Ел капитан Алессандро замълча, после кимна:

— И така — каза той, — сега вече ти, Николай, знаеш за знамето и за всичко останало толкова, колкото и аз!

Той направи опит да се усмихне, но усмивката му излезе толкова тъжна и уморена, че аз не издържах, повиках сестрата и побързах да изляза.

Навън беше чудна августовска нощ. Прекосих парка и се изкачих на малкото хълмче зад болницата. Там изчаках изгрева на луната, но за пръв път, откакто се помня, тази величествена гледка не ми помогна да си възвърна загубеното душевно равновесие.

Но… защо всъщност бях там? Скочих и тичешком се върнах в изолационното. Позвъних и още щом сестрата отвори, разбрах какво се е случило.

Ел капитан Алессандро лежеше на своя железен болничен креват най-после успокоен и необикновено внушителен. Чертите на лицето му се бяха смекчили и все пак в извивката на устните му като че още се таяха сила и воля за живот.

До мен сестрата тихо плачеше и това бяха единствените сълзи, които се проляха над гроба на този необикновен човек.