Атанас Георгиев
Ел капитан Алессандро (6)

Водолазът

Отново изминаха няколко дни, но сега, научен от опита, аз търпеливо чаках. И ето, един ден телефонът отново звънна. Така аз пак влязох в стая номер три и срещнах погледа на моя приятел, който сякаш ми каза: „Аз все още съм тук, все още имам какво да дам на хората!“ Седнах на стола до желязното легло и зачаках.

— Последните думи, които чух от Фернандо на кораба — започна Алессандро, — бяха: „Нямаш право да загиваш, капитан Алессандро!“ И това не беше пожелание, а заповед. Отначало тревогата за Фернандо изтласка някъде встрани от съзнанието ми тази заповед, но скоро погромът, устроен от полицията на палубата, ме върна към действителността. Предстоеше ми да сляза незабелязано на сушата и да стигна невредим до Каза дел венто. Но как? Как?!…

Пристигнахме в Перейра с полицаите на борда. Още от входа на пристанището ни посрещнаха с неприязън. Тя личеше от откритите дула на оръдията на североамериканския самолетоносач, пуснал котва срещу самия град; лъхаше от настръхналите картечници на стражевите катери, застинали в привидна безучастност сред водите на пристанището; светеше в щиковете на полицейските патрули, заели позиция на всеки кръстопът в притихналия град. А това беше столицата на винаги жизнерадостните, влюбени в своите песни и танци санталучианци!

Смълчани, пътниците заслизаха по трапа към каменния кей, където ги чакаха цяла глутница настървени полицаи, зад които зееха широко отворените врати на полицейски камионетки. Отново беше направена проверка — поразително груба и цинична. Трябваше скоро да постъпя на вахта, но нямах сили да откъсна очи от пристанището. До мен Луи, облегнат на фалшборда, мрачно пушеше цигарата си. Изведнаж той хвърли угарката и шумно се изплю.

— Как е възможно — изпъшка той, — как е възможно да търпят всичко това? Нали най-после те са хора?

Нещо в начина, по който Луи каза това, ме жегна.

— Вярно, търпелив е човешкият род, не споря! — възразих му. — Но не мисли, че не разбират така добре, както и ние, неправдата!

— Кой, тия ли! — с подигравателна усмивка Луи посочи към изплашеното човешко стадо на кея.

— Тия също! — настоях аз, после го бутнах по рамото и му пришепнах: — Луи, трябва да се промъкна на брега!

— На брега?! — Луи се извърна и ме изгледа с надежда, че ще открие лукава искрица в очите ми. — Ти се шегуваш, нали?

— Не, Луи, ни най-малко. Трябва да сляза на брега!

Поразен, Луи ядосано изруга.

— Ти си луд! Виждаш сам: и птичка не може да прехвръкне без разрешение на брега!

— Зная, но трябва да сляза. Трябва! Разбираш ли?

Луи замълча, но изведнаж се усмихна заговорнически.

— Как се казва тя, Александър? Неволно се разсмях.

— Ти си поразително досетлив, Луи, само че този път съвсем не е това, което мислиш. Казах ти, има нещо много важно, заради което трябва да сляза. Помогни, моля те! Измисли нещо!

Този път Луи се разтревожи не на шега.

— Александър — каза рязко той, — ти си решил да се забъркаш в тази каша тук?

— Този път си близко до истината.

— И го заявяваш така спокойно? — Луи просто зяпна от учудване. — Виж, погледни: цялото пристанище е завардено! Още щом си покажеш носа, ще те заловят!

— Зная. Затова именно се обръщам към тебе.

Луи ме погледна изпод вежди, но замълча. После се облегна на фалшборда и запали нова цигара.

— Е добре — каза малко колебливо той, — да предположим, че успееш да слезеш. А ще можеш ли да се върнеш навреме? „Мистрал“ ще потегли след четиридесет и осем часа оттук, а ти имаш да получаваш заплата за цели три месеца. Това не е дреболия.

— Мислиш ли, че съм забравил всичко това? — попитах го малко уморено. — Всичко е така, както казваш. — Длъжен съм обаче да замина! Може да е глупаво, но… държа на думата си!

— Да — кимна Луи, — зная, че държиш на това! — После за дълго се загледа в брега, но когато отново се обърна към мен, в очите му нямаше упрек. — Старецът нареди утре да прегледаме подводната част на кораба. Затова в малкия склад, под задната палуба, съм приготвил акваланги, пълен комплект, с гумиран костюм…

— Гумиран костюм? Защо ми е в това топло море?

— А нима искаш да се натикаш в устата на акулите? — разсърди се изведнаж Луи. — Никога ли не си чувал, че акулите, не нападат водолази в гумирано облекло? Да пукна, ако греша, но си е така!

— Прав си, разбира се! А после?

Все така сърдит, Луи промърмори нещо, но все пак продължи:

— Ще се спуснеш направо през илюминатора във водата. В балоните има достатъчно кислород, за да успееш да се измъкнеш от пристанището и да изплуваш някъде по-далече на брега.

Идеята ми се стори изпълнима и аз мислено си представих подробностите на такова едно пътуване.

— Е, да кажем, че успея да преплувам до брега. А после? По бански костюм ли ще тръгна из острова?

— Ще поставиш дрехите си в непромокаем чувал. Аз имам един. Щом излезеш на брега, скрий апарата, облечи се и карай! — поясни той, после изведнаж запрати цигарата си в морето и въздъхна. — Да пукна, ако греша: глупак, глупак си ти, а аз съм три пъти глупак, задето ти помагам да вършиш лудории! Мъчно ми е за тебе, Александър!

— Зная!… Трябва да се подготвя — казах му, — тази нощ може би имам някакъв шанс да се промъкна на брега и да се върна обратно навреме, а утре ще бъде късно!

 

 

След тия думи Алессандро въздъхна и поклати глава.

— Толкова години изминаха оттогава — каза тихо той, — а всичко все още е пред очите ми, като че беше вчера! Беше вече нощ, а на кораба и на осветените кейове работата не стихваше нито за миг. Крановете бръмчаха, размахваха насам-нататък своите дълги стоманени хоботи и измъкваха от трюма на „Мистрал“ все нови и нови чували с царевица, издигаха ги високо и ги спускаха в ненаситното гърло на елеватора. Бях наблюдавал всичко това стотици, а дори и хиляди пъти през дългия си моряшки живот — нали това беше моето ежедневие! Неведнаж, облян в пот в нагорещените като пещ от екваториалното слънце трюмове, съм проклинал тази тежка работа. Но сега, докато подреждах знамето и най-необходимите ми вещи в непромокаемия чувал на Луи, бученето на крановете и дружните подвиквания на докерите, които долитаха до мен през илюминатора на каютата, ми причиняваха мъка. Нали тази малка, прекалено шумна каюта беше моят единствен дом, а корабът — моят град, наистина целият от стомана, подвижен и разклатен от вълните, но все пак истински град, със своите улици, площади и места за почивка след работа. Бях свикнал с него, познавах всяка извивка, всяко ъгълче на тесните му улички и сега не можех да свикна с мисълта, че трябва завинаги да се разделя с всичко това!

Щом стегнах чувала, оставих го на леглото и погледнах през илюминатора. Каква нощ беше навън! Въздухът — напоен с дъха на непознати цветя, а градът — потънал в неонова светлина, красив и примамлив! Там, пред отворения илюминатор, ме завари Луи. Изглеждаше мрачен и затворен.

— Всичко е готово, Александър!

Взех чувала и тръгнах след него. Палубата ехтеше от работата на докерската бригада и никой не ни обърна внимание. Дори и полицаят, застанал на пост до стълбището, се прозина сладко и ни обърна гръб, когато минавахме край него. Щом влязохме в склада, Луи заключи вратата след нас, отвори илюминатора към морето и внимателно огледа навън.

— Александър — каза той, когато се отдръпна назад, — все още ли си сигурен, че трябва да се намесваш в работи, които не те засягат?

— Ти грешиш, Луи! Те ме засягат. Засягат и теб, и изобщо всички хора по света!

— Мен?! Едва ли!

— Да, Луи, да! Именно тебе! Повече от всеки друг! Никога няма да забравя онова малко алжирско момче, заради което ти влезе в бой, защото искаха да го ограбят! А и не само него. Луи, ти се вълнуваш, когато пред очите ти обиждат някой нещастник. А защо мислиш, че можеш да останеш безучастен, когато пред теб потъпкват, разстрелват и изтезават цял един народ?

Тази мисъл завари Луи неподготвен. Той разсеяно разтърка челото си с пръсти и изруга.

— По дяволите!… Може би си прав, но… мъчно ми е за тебе, Александър!

— Трябва, Луи!

Без да ме разубеждава повече, Луи ми помогна да облека костюма, после надяна плавниците на краката ми, закрепи кислородните балони на гърба ми и завърза чувала с дрехите и знамето на пояса, до ножа, без който никой водолаз не се спуска в морето. Все така мълчаливо угаси лампата (нейната светлина можеше да ни издаде!), погледна отново през илюминатора и спусна през него дебело корабно въже.

Едва ли има нещо по-неудобно от движението с акваланги на сушата. Половинметровите гумени плавници на краката изменят до неузнаваемост пропорциите на тялото — и най-пъргавият става тромав и непохватен. Дори и обширно помещение изглежда тясно, буди боязън, че нещо ще се закачи, повреди или събори. А там, сред тъмнината и теснотията на корабния склад, претрупан с вещи, аз се почувствувах като слон в стъкларски магазин. Докато измина няколкото крачки до илюминатора, плувнах в пот от притеснение. На всичко отгоре, въпреки помощта на Луи, металните кислородни балони на гърба ми се блъснаха в рамката на илюминатора — стори ми се, че трясъкът проехтя като гръм над цялото пристанище. Все пак, успях да се измъкна навън и почти конвулсивно се впих с ръце и крака във въжето. Минута или две останах така — увиснал неподвижно между морето и кораба, готов всеки миг да се върна обратно, ако разбера, че съм открит. Обаче нищо не наруши спокойствието на пристанището. Долових само възбуденото, прекъслечно дишане на Луи над главата ми и напрегнатото бучене на пристанищния кран, с който работеха докерите. Дори и на двата стражеви катера, мирно задрямали насред тъмните води на пристанището, не се забелязваше никакъв живот — само сигналните им светлинки блещукаха в мрака. Това ме поуспокои и аз се спуснах надолу по въжето. Спомням си, дори и през гумирания костюм при първия допир с водата по тялото ми преминаха неприятни тръпки — тя беше застояла, мазна на повърхността и воняща, защото в пристанището, защитено от откритото море с вълнолом, няма почти никакъв отток. Обаче за мен друг път нямаше! Надвих отвращението си, махнах за последен път с ръка на Луи, наместих маската на лицето си, взех с поглед посока към изхода на пристанището и се спуснах в морето.

Още щом потънах във водата, тромавостта ми изведнаж изчезна, обзе ме познатото чувство за лекота и сила. Без повече колебания се отблъснах с ръка от стоманения корпус на „Мистрал“ и заплувах към откритото море. С това просто движение скъсах и последната връзка с целия си предишен живот. Всеки тласък на гумените плавници ме отдалечаваше от него, отнасяше ме към един нов, непознат за мене свят!

— Трябва да ти кажа — продължи Алессандро, като помисли за момент, — че аз имах известен опит в подводното плаване и затова така лесно приех плана на Луи. Обаче още щом се отделих от „Мистрал“, разбрах, че съм се нагърбил с много трудна за мен задача. Защото целият ми опит в миналото се изчерпваше с няколко спускания в океана, при това денем, на малка дълбочина. Водата там беше бистра и лъчите на слънцето я пронизваха като планински кристал. Това беше пътуване в един приказен, невероятно красив и примамливо тайнствен свят, за който си спомнях винаги с възхищение и възторг. Този път обаче нищо подобно не се случи: щом се потопих във водата, обгърна ме пълен, непрогледен мрак, като че плувах в катран, а не във вода! Мъждивата светлина на пристанищните фенери не можеше да прониже дебелия слой мазнина и мръсотия по повърхността на застоялите води. Липсваше и ритмичното движение на вълните, което би ми подсказало къде е откритото море. Това беше неочаквано за мен, непривично и потискащо. Въпреки изправността на апаратурата, почувствувах пристъп на погнуса и задушаване, обзе ме чувството, че съм потънал в дълбок кладенец, и почти веднага загубих ориентация. Инстинктивно посегнах към фенера, който предвидливият Луи беше закачил на пояса ми, но веднага отдръпнах ръката си — съвсем наблизо заработи мотор. Това трая минута или дори по-кратко, но все пак достатъчно, за да ми напомни, че във водите на пристанището дебнат двата стражеви катера и светлината на фенера би ме издала.

Като че всичко беше против мен! Признавам: в оня момент, сред мрака на мръсните пристанищни води, изпитах непреодолимо желание да махна с ръка на цялата тази авантюра, която ме беше връхлетяла като лятна буря, и да се върна обратно. Знаех, че въжето все още виси през илюминатора на склада. Уверен бях, че Луи стои там и се взира с уморени очи в тъмнината, готов всеки момент да ме изтегли горе, да намери сухи дрехи и да приготви чаша горещо кафе. Знаех го… и все пак не се върнах! Спря ме срамът. Срамът и… може би гордостта: един капитан не може толкова лесно да се върне назад!

И така, напред! Надвивайки колебанията си, аз се впуснах нататък, където предполагах, че е изходът на пристанището. Но чувството, че съм се заблудил, още повече се усили. А така, да се измъкна напосоки от пристанището преди разсъмване, беше изключено.

Оставаха ми две възможности: да запаля фенера, или да изплувам поне за миг на повърхността. Предпочетох второто — помислих си, че при слабото осветление на пристанището вероятността да бъда забелязан е нищожна.

Успокоих тялото си, после с лек тласък на краката изплувах на повърхността, погледнах наоколо и веднага се гмурнах — всичко това едва ли ми отне повече време, отколкото е необходимо, за да се разкаже. Но все пак през тези броени секунди успях да се ориентирам и дори да хвърля поглед към по-близкия стражеви катер. Мъничкото корабче спеше, само дулото на тежката му картечница, монтирана на носа, проблясваше застрашително.

Този макар и мигновен поглед към открития свят ми подействува като глътка пресен въздух за задушаващия се. Поуспокоен, макар и с все още разлудувано сърце, аз отново се устремих към откритото море. Обаче и този път не продължих дълго време: липсата на ориентири и тъмнината отново ме изпълниха с мъчителното чувство, че плувам бог знае къде! Знаех какво рискувам и все пак отново се реших. Действувах бързо и отсечено: поглед навън и отново под водата!

За втори път въздъхнах с облекчение — бях се отклонил сравнително малко, а и катерът беше безмълвен, както преди.

Както преди? Не зная защо — за един мигновен поглед човек твърде малко може да види! — обаче нещо в катера разбуди в подсъзнанието ми неопределена тревога. Там се беше случило нещо, беше се изменило между първото и второто ми поглеждане! Но… какво именно? Може би… картечницата? Защо ми се стори, че нейното дуло сега е насочено не към небето, а някъде към мен?

Не съм виждал и не мога да си представя човек, който остава спокоен пред дулото на оръжието, насочено към гърдите му. Наистина, случвало ми се е да наблюдавам хора да тръгват съзнателно срещу смъртна опасност, но те не бяха спокойни, нито пък равнодушни. Напротив: пламъкът на живота ярко пламтеше в очите им и това беше очевидно за всички. А аз? Мисълта, че дулото на картечницата е насочено към мен и дебне моето появяване на повърхността, ми се стори толкова ужасна, че я отхвърлих. Най-после, невероятно беше някой да ме е забелязал при слабото осветление на пристанището! — така се опитах да се успокоя и точно тук се криеше грешката ми.

Тишината на стражевия катер беше измамна!

Ако всичко това ставаше в открито море, повърхността на което винаги е разлюляна, едва ли някой би забелязал главата на водолаз, надникнал само за миг от глъбините на морето. Съвсем друго е обаче в пристанището, защитено от вълнолома. Неговата повърхност е спокойна и гладка, като водите на малко езеро. Затова там, където водолазът подаде глава, по повърхността на водата се появяват концентрични кръгове — все едно, че някой е хвърлил камък в нея. Тези кръгове се разбягват надалеч и съвсем ясно определят центъра на кръга, маркират мишената. Този път мишената бях аз!

Сега зная как е станало всичко:

Тази нощ Хуан, селският момък, беше, неспокоен. Той беше усетил зова на своята нива, беше доловил ромона на широките листа на захарната тръстика, беше дочул страстния зов на китарите и това го правеше самотен и зъл. Не, той не изпитваше омраза към този кой знае откъде появил се водолаз, но не го и познаваше, и не изпитваше съжаление към него: заповедта си е заповед, а и най-после един негодник-контрабандист по-малко на този свят! Затова още при първото трепване на водата Хуан насочи картечницата и притисна приклада към рамото си. Все пак, той неправилно беше преценил разстоянието и второто излизане на водолаза го завари неподготвен. Но третия път… третия път Хуан нямаше да допусне това!… Момъкът тихо изруга, прецени мислено разстоянието между първото и второто изплуване на тайнствения водолаз и отново премести прицела напред, около третото му, предполагаемо излизане. Притаил дъх, цял изпълнен с ловна страст, Хуан застина като изваян от камък, с пръст върху спусъка на оръжието.

Изведнаж нещо трепна около предполагаемия прицел — сякаш някой докосна с пръст повърхността отдолу. Лека кръгла вълна се зароди и се плъзна встрани от тази точка. Предугаждайки изплуването на водолаза, Хуан мигновено се прицели и натисна спусъка. Рязък картечен откос раздра среднощната тишина на пристанището. Картечницата заигра в ръцете на стрелеца, а там, където само за миг се беше показала главата на водолаза, водата закипя, шибана от свирепия оловен дъжд. Щом отпусна спусъка, Хуан се взря в мястото на попаденията и махна с ръка към моториста. Моторът заработи и катерът леко се плъзна напред. Хуан отново намести приклада на картечницата на рамото си, а други двама до него насочиха прожектора към водата, мъчейки се да разсекат със силния му лъч тъмните води и да открият трупа на водолаза.

Не зная кое ме спаси: може би Хуан все пак мъничко избърза, а може би и самият аз бях стегнат като пружина, подготвен за нападение. Добре помня само едно: още преди съзнанието ми да възприеме и осмисли значението на кипналата пред самия мен вода, аз инстинктивно се преметнах назад и с все сили се отдалечих от опасното място. В следния момент долових бученето на мотора на катера — той бързо се приближаваше към мен. Все така, без да разсъждавам, се отпуснах на самото дъно и замрях. Около мен се вдигна малко облаче от тиня. Обвиха ме гъвкавите лепкави стъбла на водораслите. Беше неприятно и все пак сред това нищожно укритие почувствувах известно успокоение.

Докато лежах така на тинестото пристанищно дъно, горе, на повърхността, започна бясно дирене. Приближи и вторият катер. Двете малки корабчета, зли като оси, се въртяха в кръг около мястото на последното ми изплуване, опипваха със силните си прожектори повърхността на водата и почти непрекъснато стреляха право във водата.

Ако някога съм бил твърде близо до отчаянието, това безспорно са минутите, преживени на пристанищното дъно на Перейра. Сам, преждевременно разкрит, загубил напълно ориентация сред едно чуждо пристанище, с твърде ограничен запас от кислород — това беше достатъчно, за да сломи волята ми. Почувствувах се уловен в капан, при това по моя вина — нима не бях изплувал съвсем лекомислено три пъти на повърхността? Сега, след като бях предизвикал тревогата, бях си отрязал пътя и към „Мистрал“ — дори и да се върнех, изключено беше да се прибера незабелязано на борда му. Щяха да ме открият и разстрелят още при катеренето ми по въжето. Скривалището сред водораслите също не ми обещаваше нищо хубаво. Наистина, десетината метра вода над мен бяха съвсем сигурна защита срещу картечната стрелба, но колко още часа можех да остана там — три, или четири? А после?…

Трябваше да се направи нещо!

Докато размишлявах така, един от катерите бавно премина точно над мен. Воден от някакво вдъхновение, аз се отблъснах от дъното, издигнах се нагоре и заплувах точно под кила на корабчето. Наблизо до мен се плъзгаше светлият лъч на прожектора, само на няколко метра встрани водата кипеше от картечните откоси и все пак това беше най-безопасното място, там никой не можеше да ме открие. И най-важното — катерът се движеше, движех се и аз, а движението беше все пак нещо по-добро, отколкото безпомощното блуждаене по дъното.

Колко продължи непредвиденото ми пътешествие из пристанището, не мога да кажа. За мое щастие, катерът не увеличи скоростта си и аз нито веднаж не изостанах. Обаче той непрекъснато менеше курса си, а това изискваше голямо напрежение и неотстъпно внимание — всяко излизане изпод кила означаваше смърт! Постепенно умората взе връх, но изведнаж почувствувах, че плувам срещу прохладна, чиста вода. В първия момент не съобразих какво се е случило, но след това разбрах, че катерът се е насочил към изхода на пристанището. Пред мен беше откритият океан!

Това беше щастлив момент! Почувствувах нов прилив на сили и без да обръщам повече внимание на опасността, гмурнах се право срещу хладната вода. Катерът остана някъде встрани, а над мен — свободният бяг на вълните. Това поражда съвсем друго чувство у плувеца, защото между водите на пристанището и водите на океана има същата разлика, каквато е например между декоративното стайно кученце и дивия степен вълк!

Плувах дълго. Когато най-после изплувах на повърхността, бях вече извън пристанището. Наоколо се плискаха разпенените вълни на океана. Снех маската и вдъхнах дълбоко — свежият и влажен въздух нахлу в гърдите ми, изпълни ме със сили. Бях отново бодър и уверен.

А сега, накъде?

Срещу мен на брега блестяха светлините на огромния град. „На изток, на половин ден пеша“ — тогава… това е някъде там, надясно… За последен път вдъхнах дълбоко, наместих маската на лицето си и отново се гмурнах под вълните. Плувах на около два метра дълбочина — достатъчно, за да избягвам съпротивлението на вълните! — като от време на време се показвах на повърхността, за да взема вярна посока. Държах курс успоредно на брега. Планът ми беше съвсем прост: да се отдалеча, колкото може повече от града и тогава да изплувам на сушата, най-добре на някое скалисто, диво и безлюдно място.

Постепенно градът остана зад мен, светлините му помръкнаха и като че започнаха бавно да потъват в морето. Тогава приближих към брега и затърсих с очи място, където бих могъл да се промъкна незабелязано на сушата. Напразно: навред, от хоризонт до хоризонт, светлееше широка пясъчна ивица, един безкраен гладък плаж, по който вълните се плъзгаха леко.

Пясъчната ивица беше широка не повече от петдесет-шейсет метра. Непосредствено зад нея се тъмнееха храсталаци, палми и други някакви непознати за мен дървета. Изкушението беше голямо: дори и за човек, облечен във водолазен костюм, с гумени плавници на краката, тези петдесет метра са въпрос на минута!

Приближих до самия бряг и подадох глава над вълните. Направих го внимателно — все още беше съвсем жив у мен споменът за картечницата на стражевия катер! Тук обаче всичко беше спокойно. Приготвих се за скок и… изведнаж право пред мен два лъча ярка светлина прорязаха мрака. Това беше толкова неочаквано, че дори не успях да се потопя във водата. За щастие, двата лъча извиха встрани и затрепкаха по пясъка. Беше всъдеходна кола — джип. Щом джипът спря, от него наскачаха няколко души. За миг пробляснаха каски и стоманени цеви, после светлинките на ръчните фенерчета заопипваха пясъка.

Цял изпотен под гумираното си облекло, аз се гмурнах отново под водата и се отдалечих от опасното място. Продължих нататък. Но сега вече често подавах глава — трябваше час по-скоро да намеря удобно място, за да се измъкна на сушата. Напразно! Ако бях откъм наветрената страна на острова, която е изложена денонощно на поривите на вятъра и вълните на течението непрекъснато се блъскат в брега и го разяждат, аз отдавна бих намерил удобно място, за да се промъкна незабелязано на сушата. Обаче за мое нещастие, бях откъм подветрената страна, където морето винаги е почти тихо и пясъчната ивица е непрекъсната. При това беше под внимателно наблюдение: на няколко пъти забелязах да преминават по плажа полицейски коли, ръчните фенерчета опипваха всяка следа, всяка неравност по плажа. А зората беше вече близо — нощта си отиваше и заедно с нея се изчерпваха и моите запаси от кислород…

Всяко физическо усилие има свой предел. Аз отдавна вече бях преминал тази граница — задъхвах се от недостатък на кислород и губех сили. И ако все още плувах и плувах край брега, това вече не беше израз на воля или надежда за спасение, а някакъв фанатичен стремеж да се движа напред. И все пак чувствувах, че краят е близо, когато неочаквано долових нещо ново на брега: пясъчната ивица се прекъсваше. Бях достигнал до устието на голяма и пълноводна река.

Без да губя нито миг, аз се устремих към реката и почти веднага, дори и през гумирания костюм ме прониза хладината на водните струи и напъна им към морето. Дори и сега за мен е загадка отде намерих сили за това последно пътуване. Факт е обаче, че все пак успях да се изкача доста нагоре по течението. Дойде моментът, когато запасът ми от кислород в балоните се изчерпа напълно. Дори и кратките вдишвания на повърхността вече не помагаха. Сърцето ми бясно биеше, ръцете и краката ми се движеха едва ли не конвулсивно. Почувствувах, че ако не спра и не махна веднага маската от лицето си, ще загина от задушаване. Забравил всяка предпазливост, с последни сили доплувах до плитчината, дръпнах маската и клатейки се като пиян, се домъкнах до брега. Не седнах, а се строполих на тревата. Колко съм лежал така, не зная, но сигурно е минало доста време, докато събера сили и се промъкна към близкия храст. Едва тогава, успокоен, се отпуснах и заспах.

 

 

— Знаеш ли, Николай — усмихна ми се ласкаво ел капитан Алессандро от леглото си, — животът е странна работа. Когато там, край брега на Санта Лучия, едва се движех от изтощение, задъхвах се от умора и от липса на кислород като риба на сухо, имаше моменти, когато проклинах всичко на света. Всъщност още когато ме погнаха катерите из пристанището и ме задебнаха полицейските джипове по плажа, опасността изтика от главата ми всички мисли, освен една: да оживея! На всяка цена да оживея! А накрая, щом заплувах нагоре по реката, бях толкова измъчен, че дори и самата смърт започна да ми се струва желана — тя поне обещаваше отмора. Но сега… сега… вярвай ми! — виждам, че щастлив, истински щастлив, съм бил именно тогава!

Ел капитан Алессандро замълча, замълчах и аз. Какво бих могъл да му кажа? Да го успокоя, да го излъжа, че болестта му ще мине и че той отново ще тръгне по моретата и океаните? Нямах сили да направя това. А и той не би го приел, не би повярвал!