Атанас Георгиев
Ел капитан Алессандро (5)

Бягството

„Някой ден ние ще продължим!“ — странно прозвучаха тия думи в устата на Алессандро. Но види се и аз, лекарят, бях недооценил волята за живот, която се криеше в това слабо, измъчено от болестта тяло. Когато след няколко дни отново влязох в стая номер три, намерих моя приятел още по-блед и слаб, обаче тъмните му очи бяха все така блестящи и уверени. Това все още бяха очите на ел капитан Алессандро!

— И така — започна Алессандро, след като се наместих на стола до леглото му, — Фернандо уви знамето на своя народ около гърдите ми и от този момент, аз, морякът Александър, се превърнах в ел капитан Алессандро. Може би за мнозина церемонията би се сторила наивна, а самото звание — призрачно. Нямам намерение да споря с никого по този въпрос. Не трябва обаче да се забравя, че всяко звание има само смисъла и съдържанието, което хората влагат в него. Виждал съм генерали, удостоени от короновани особи и обсипани с блестящи знаци и отличия, но въпреки това те никого не представляваха. А съм срещал и хора, без нито една нашивка или отличие на скромната им униформа, но това не им пречеше да водят след себе си цели армии от решителни бойци. Затова, когато Фернандо ми каза: „От този момент ти си капитан Алессандро“, аз го приех така сериозно, както го изрече той, а заедно с това поех и всички задължения, които произтичаха от новото ми положение.

Още веднаж ние обмислихме всичко, което можеше да се предвиди и уточнихме действията си. А тъй като разполагахме с около десет часа, докато „Мистрал“ стигне до Санта Лучия, предложих на Фернандо моето легло (на него му предстоеше да измине един пълен с опасности път до брега!), а самият аз излязох на палубата, като не забравих да заключа каютата отвън.

Както винаги, на палубата беше многолюдно и шумно. На тясното дълго пространство между спасителните лодки се бяха струпали над петдесет души пътници — мъже, жени и деца, прави, седнали, а някои дори заспали, подложили вързопи под главите си. Високата човешка глъчка се преплиташе с песни и китарен звън. Винаги съм обичал да наблюдавам тази пъстра и многолика човешка тълпа: радостна и тъжна, шумна и сдържана, понякога щедра, а други път скъперница и зла, изпълнена с оптимизъм и готова панически да се хвърли при опасност към спасителните лодки, тъпчейки в сляпа ярост всичко под краката си…

Вървях бавно из навалицата, без да изпускам изпод око входа на каютата, наблюдавах наоколо и неволно се размислих: не обещах ли твърде много на човека, който лежеше в този момент в леглото ми, успокоен и потънал в забравата на първия си истински сън от много дни насам? Защо бях толкова уверен, че всички — дори и този, на когото плащат, за да гледа! — ще се втурнат презглава напред при появата на катера? Защо?… Сега, когато размислих на спокойствие, увереността ме напусна и съмнението клъцна сърцето ми. Е добре, мислех си, дори и да успее Фернандо да се спусне в морето, нещо повече: да предположим, че успее да преплува невредим до брега (кой знае, кой знае!), изчерпва ли се с това въпросът? Нали остава най-важното: знамето да достигне невредимо до Каза дел венто? Не бях ли се впуснал съвсем лекомислено в една авантюра, която не обещаваше нищо добро?…

„Знамето!“ — попипах неволно с пръсти през грубата си моряшка блуза увития около кръста ми плат. Авантюра? Безспорно да! Само че, защо трябва да се съжалява за това? Аз, морякът Александър — ел капитан Алессандро! — бях направил свободно своя избор! Повярвах и ми повярваха! Тогава долу съмненията! Долу колебанията! Намерих Луи, взех военния му бинокъл и заех най-удобното място за наблюдение на предната палуба.

Беше още рано след обяд, когато право пред нас из морската бездна бавно изплува конусовидният връх на Сиера диаблес — най-високият връх на Санта Лучия. Сега вече скоро, само след час, щяхме да достигнем до Перейра. Побързах да се върна в каютата. Отворих внимателно вратата и Фернандо не се събуди. Беше сложил ръка под главата си и дишаше леко, почти безшумно. Неволно спрях и го загледах. Сега, когато строгите му очи бяха затворени, порази ме колко нежен, едва ли не момински овал имаше лицето му. Цялата му фигура, по детски, свита на кравайче, издаваше истинската му възраст.

Стана ми мъчно за момъка, съжалих неговия сладък сън, но времето течеше! Още при първото ми побутване Фернандо сепнато отвори очи и скочи.

— Дойде ли часът?

— Да. Приготви се!

Фернандо леко пребледня, но бързо се овладя, усмихна се и ми подаде ръка.

— До скоро виждане, капитан Алессандро!

— Щастливо плаване, капитан Фернандо!

— Всяка вечер, в полунощ, в Каза дел венто…

— Ако не дойда, значи съм загинал!

Фернандо се наведе напред и ме погледна в очите.

— Не трябва да загиваш! Нямаш право да загиваш!

— Зная… Но аз трябва да вървя. Ще оставя вратата отключена. Ти застани зад нея и чакай. Ако случайно някой се опита да влезе, подпри я с рамо — нека мисли, че е заключена.

— Добре!

Стиснах му още веднаж ръката и побързах към предната палуба.

 

 

Не зная как е това у другите, но за мен часът, в който корабът се приближава към нов бряг, винаги е бил пълен с очарование и неповторимост. Този път обаче не беше така: обзет от вътрешно напрежение, притиснах бинокъла към очите си и дебнех. Ето, там вече се белеят кейовете на пристанището, тъмните сенки все повече се избистрят, добиват по-ясни очертания и аз с мъка запазвам спокойствие. Постепенно глъчката на палубата затихна и зад мен се струпаха повече от пътниците. Взираха се към брега, поглеждаха със завист към бинокъла ми, но аз останах глух към молбите: трябваше аз — именно аз! — да видя пръв катера.

Минута… две… пет!… — дали нямаше да се размине?… Но ето: нещо се стрелна по вълните!… Да, сега вече нямаше съмнение: катерът!

— Катер! — изкрещях. — Насам идва катер!

За миг гласът ми се извиси над глъчката. Палубата затихна, после всички се юрнаха към фалшборда. Трескаво се огледах с крайчеца на окото си — и моряците дори не устояха, смесиха се с тълпата. Самият аз с мъка откъснах очи от катера и се измъкнах назад. Да, сега вече можех да се гордея с предвидливостта си: никой, нито един, не обърна очи назад! Всички се бутаха, сочеха с ръце, възклицаваха.

Но… струва ми се, за мен времето никога не е текло така бавно, както през ония две или три минути: катерът приближаваше, броените секунди изтичаха, а Фернандо все още го нямаше и нямаше. Нима той не бе разбрал, не е доловил какво става на палубата?… Сърцето ми лудо биеше, гърлото ми пресъхна от вълнение, чувствувах краката си вкопани в палубата.

Най-после! Вратата на каютата бавно се открехна отначало едва забележимо, а после вече решително — и Фернандо излезе на прага. Почти гол, само по едни плувки и с широк пояс на кръста, в който беше забучен ножът, той ясно се открои на тъмния фон на отворената врата. За миг кожата му матово блесна под лъчите на косото слънце. Спомням си, в оня момент неприятно ме порази костеливата фигура на Фернандо, но още първите му движения, в които се долавяше котешка гъвкавост и скрита сила, ме успокоиха. Това беше тяло на човек, който никога през целия си живот не се е нахранил до насита, но затова пък не знае умора, способен е да издържи там, където другите — по-охранените, по-силните наглед! — отдавна вече са капитулирали.

Фернандо се огледа, преви снага и почти се плъзна по палубата, пропъхна се под парапета и се спусна ловко по маркуча надолу. За момент въздъхнах с облекчение. Но… ако някои от матросите го забележи и вдигне тревога? Спуснах се и подадох глава през парапета. Напразно: разлюляната морска повърхност беше пуста! Отначало това ме смути. Скоро обаче се досетих: Фернандо се беше гмурнал под водата и там изчакваше да отмине корабът! Насочих бинокъла и търпеливо изчаках. И ето: на стотина метра зад „Мистрал“ за миг се мярна къдрокоса глава и отново изчезна. Това се повтори няколко пъти. Бяхме вече твърде далече, когато най-после Фернандо престана да се гмурка и равномерно заплува към сушата. И в този момент забелязах гръбния плавник на една акула, насочена към самотния плувец!

Междувременно, катерът се беше приближил. „Мистрал“ забави хода си и отново по щормтрапа нахлуха полицаи. Не искам още веднаж да описвам отвратителните сцени на проверката. Всъщност тя по нищо не се отличаваше от тази пред Санта Круц, освен по това, че сега в трюмовете хвърлиха кихавични газове.

Повече от два часа бяха необходими на полицаите, за да се убедят в безплодността на диренията си. Един след друг се завръщаха те, обрали паяжините по всички ъгли из кораба, и заставаха смутени пред своя командир. А той, пълен, с апоплектична червенина по бузите, блъскаше с крак по палубата, крещеше и отново ги изпращаше да търсят, като сочеше ядосано с ръка там, където според него все още беше останало някое неогледано място. Тази именно настойчивост ме кара сега, когато си спомням за ония дни, да мисля, че пребиваването на Фернандо на „Мистрал“ не ще да е минало така незабелязано, както си въобразявахме ние. Всеки случай, едно е сигурно: там, на кораба, Фернандо не би успял да се укрие, дори и да разполагаше с помощта на целия екипаж! А това все пак ми даваше известна утеха, защото иначе не бих могъл никога да си простя, че го оставих да тръгне през океана, преди да съм направил всичко възможно за укриването му на кораба.

 

 

При тия думи Алессандро някак тъжно се усмихна.

— Фернандо! Колко много ме измъчваше тогава мисълта, че може би е загинал — въздъхна той.

— А какво е станало все пак с него? — попитах нетърпеливо.

Алессандро ме погледна и се усмихна, както винаги, с малко загадъчната си усмивка.

— Ти си спомняш — каза той, — че последното, което успях да видя след като Фернандо скочи в морето, беше плавникът на една акула, устремена към него. И в това няма нищо чудно — напротив, чудното би било, ако акулите не бяха го усетили, защото в ония географски ширини почти винаги, след всеки кораб се движат цели глутници от тези свирепи чудовища. Те обикалят наоколо и поглъщат безразборно всякакви отпадъци, дори и празните консервни кутии. Това е известно на всички, знаеше го и Фернандо. Затова именно, щом „Мистрал“ отмина, той заплува с все сила към сушата: трябваше час по-скоро да се отдалечи от опасната зона.

 

 

Върхът на Сиера диаблес се синееше примамливо в далечината. Странна е притегателната сила на родната земя! Човек с разума си знае, че това са все същите облаци и вечното небе… и все пак някак по-радостно се носят облаците и друг е ароматът на люлката на младостта ни! Дори и щурците, като че доловили трепета на нашето сърце, църкат в надпревара. А звездите… ех, едрите звезди над бащиния дом! — тях никой не може да забрави! — така си мислеше Фернандо и плуваше равномерно напред, уверен, че силите няма да му изневерят. Така продължи повече от половин час и макар че върхът оставаше все така далечен, очертанията му станаха по-ясни. Фернандо въздъхна: колкото по-близък ставаше брегът, толкова повече нарастваше надеждата му, че ще успее да избегне срещата с акулите. Но изведнаж Фернандо почувствува, че косите му настръхват: право пред него доплува една малка рибка, дълга не повече от двадесет сантиметра, пурообразна, с характерни напречни яркооцветени ивици по цялото тяло, които я оприличаваха на зебра. Тя се приближи до плувеца, поспря за момент, като че го помириса, но щом Фернандо размаха ръце, рибката изчезна.

„Риба-лоцман!“ — изпъшка Фернандо с побелели устни, после се втурна отново напред. Това беше най-бързият, буквално фантастичен кроул през живота му, защото знаеше: рибата лоцман живее в странна дружба с акулата. Тя плува непрекъснато пред нея и я насочва към плячката, отдето е дошло и името й — лоцман; акулата пък от своя страна се отплаща, като й предоставя остатъците от храната си. Затова именно Фернандо бързаше до изнемога, но когато за миг хвърли поглед назад, той разбра, че вече е късно: само на няколко десетки метра зад него тръбната перка на една акула цепеше вълните.

Не познавам мъж, сърцето на когото би останало спокойно в момент, когато към него се приближава акула! Има нещо смразяващо кръвта в самия вид на този хищник, огромната сила и бързина на който се съчетават с отвратителна лакомия. Никой не би могъл да нарече Фернандо страхливец. Въпреки това, когато забеляза акулата, той за миг се почувствува страшно самотен, изпълни го отчаяние и чувство за обреченост. Но в същия момент в него се събуди волята за живот, инстинктът за самосъхранение, а това е най-първичното, най-силното чувство, заложено във всяко живо същество. Фернандо заплува на едно място, обърна се с лице към врага и измъкна от пояса си ножа.

Акулата приближи заедно с цял рояк риби-лоцмани, разпръснати като ветрило пред самата й глава. Плуваше решително — дори и на няколко метра пред неподвижно застаналия на повърхността човек скоростта й не намаля. Като че още миг и щеше да се нахвърли върху жертвата си. Обаче Фернандо знаеше: акулата атакува винаги отдолу, като самата тя се обръща с корем нагоре. Това не е случайно, а се налага от устройството и пропорциите на нейното тяло, от факта, че огромната уста на акулата, снабдена с няколко реда остри триъгълни зъби, е от долната страна на силно издадената напред глава. При това извръщане акулата неизбежно разкрива, макар и за миг, единственото незащитено място на своето мускулесто тяло: петте отворени цепки на хрилете си отстрани на главата. Единственото уязвимо място, защото както гърбът, така и коремът на акулата са защитени от необикновено твърда и жилава кожа, покрита с остри зъбчета като гласпапир; толкова твърда и жилава, че трудно може да се пробие с нож, освен ако замахнеш с все сила.

Както казах, времето през което акулата разкрива своето единствено уязвимо място е необикновено кратко — един миг! — обаче то идва винаги в точно определена фаза на атаката, която всъщност не е разумно действие, а процес автоматизиран от хилядолетен инстинкт. И Фернандо знаеше това, очакваше го. Щом акулата се извърна за атака и белият й корем се мерна на повърхността на водата, той се спусна напред й с все сила, с цялата ярост и злоба, събрани в гърдите му, заби острието на ножа в хрилете на чудовището. Ударът беше добре пресметнат, точен и безжалостен — мекият хрущял се разцепи със странен трясък под напора на изостреното като бръснач стоманено острие и Фернандо долови тръпката, която премина през тялото на акулата. Предугаждайки действията на раненото животно, той отскочи встрани, но в бързината не успя да издърпа ножа.

Оглушена от неочакваната болка, акулата за момент замря, в следния миг се изви като пружина, нанесе ужасен удар с опашката си върху водата, при което засегна — за щастие съвсем слабо! — Фернандо по бедрото и изчезна като вихър в дълбините на морето. Всичко това стана толкова неочаквано и бързо, че част от рибите лоцмани не успяха да проследят веднага своя стопанин и се замятаха развълнувано наоколо, но след миг като по команда се втурнаха след него.

Цялата битка трая пет или шест секунди. Обаче тези секунди бяха изискали толкова нечовешко напрежение, че Фернандо едва не се удави от изтощение, когато остана сам. За момент потъна, но щом водата се склопи над главата му, той инстинктивно размаха ръце, изплува на повърхността и вдъхна дълбоко глътка въздух. Едва тогава Фернандо осъзна напълно, че е победил, че се е спасил, и това го изпълни с неизказана, парлива радост. Почувствувал прилив на сили, той се огледа, определи посоката и отново заплува към брега.

Желанието на Фернандо да се махне по-бързо от мястото на битката не беше случайно. Трябваше час по-скоро, независимо от умората, да се отдалечи, защото ранената акула оставяше след себе си широка диря от кръв. А тази диря неминуемо щеше да привлече нови хищници.

В разгара на битката, а и след нея, Фернандо не обърна внимание на удара, който получи от акулата. Ако нещо го вълнуваше в този момент, това беше само загубата на ножа. Но щом възбудата от боя спадна, той почувствува остра болка в бедрото. Погледна и изтръпна: мястото, до което се беше докоснала само за миг бодливата кожа на животното, сега беше жива рана! Макар и повърхностна, поради солената вода, в която се плакнеше, раната му причиняваше силни страдания. Но не това изплаши Фернандо: болката все пак можеше да бъде заглушена със силата на волята. Страшното идваше оттам, че сега и самият той, подобно на ранената акула, оставяше след себе си кървава диря…

Струва ми се, за силния и смел човек няма нищо по-лошо от чувството за безпомощност пред опасността. А опасността не беше далеч — Фернандо все по-ясно и по-остро я долавяше, той просто физически чувствуваше близостта на акулата зад гърба си. „По-бързо! По-бързо! По-бързо!“ Забравил умората и с енергия, която като че никога нямаше да има край, Фернандо цепеше вълните с жилавите си ръце. За него, лишен дори и от моряшкия нож, само в бягството оставаше някаква надежда за спасение!

Колко трая това надбягване със смъртта, Фернандо не би могъл да каже. В разгорещения му от напрежението мозък остана само една мисъл: брегът — все така недостижимо далечен! — и акулата — зад самия му гръб!

Фернандо плуваше и плуваше. Това все пак беше борба за живот, нещо по-добро, отколкото малодушното изчакване на опасността! А тя идваше, приближаваше, почти докосваше гърба му! Като че нищо вече не можеше да го спаси, но ето: пред замъглените му от умора очи изплува бялото триъгълно платно на рибарска ладия, едно брадато лице, надвесено през борда и две здрави ръце, протегнати към него. Без да разсъждава отде идва тази неочаквана помощ, с едно последно усилие той се хвърля към тези ръце и увисна на тях, усети силата, с която го изтеглиха нагоре, почувствува как ладията се разлюля под тежестта му. Почти безчувствен от изтощение, Фернандо се строполи ничком на дъното на лодката и не видя отчаяния скок над водата на акулата, която го беше преследвала. Белезникавият й корем блесна над повърхността, мярна се раззинатата многозъба уста и чудовището плесна тежко в океана. Бризнаха пръски вода. Лодката силно се разклати, но това вече беше спасение, означаваше връщане към живота!

Какво неземно блаженство беше това — да лежи на нагретите от слънцето дъски и в полузабрава да долавя лекия плисък на вълните, поскърцването на мачтата под напора на вятъра и острата миризма на риба, която се излъчваше от всичко наоколо. Какво щастие беше това — чувството на безопасност и спокойствие! Някой хвърли на гърба му грубо платнище и Фернандо въздъхна, трогнат от мъничкото човешко внимание, но все още не намираше сили да вдигне глава и да благодари.

Колко време остана така, в забрава, Фернандо не знаеше. Ако някой му кажеше, че са изминали много часове, откакто скочи от „Мистрал“ в морето, би повярвал. Но когато най-после отвори очи, порази го това, че слънцето все още беше доста високо над хоризонта. Едва ли беше изминал час, откакто напусна каютата на Алессандро, а през това кратко време на два пъти беше оставал на косъм от смъртта и на два пъти беше изживял радостта от победата и спасението!

Фернандо въздъхна, отметна платнището и седна. Лодката беше малка, с едно платно. Двама души имаше в нея. Единият, в когото Фернандо разпозна своя спасител, беше възрастен вече човек. Лицето му, мургаво от слънчевия загар и от ветровете, приличаше на мрежа от хиляди малки и големи бръчици и рязко контрастираше с широката, силно прошарена брада и с мустаците, които закриваха дори и устата му. Въпреки възрастта, той действуваше бързо и енергично с кърмилното весло. Другият беше млад, гол до кръста, облечен само в закърпени дочени панталони. Тялото му беше сухо и изпечено, но въпреки това правеше впечатление за голяма сила, защото при всяко движение под еластичната му кожа трепкаха добре изразени и оформени мускули. С ловкост, която издаваше професионален опит, той нагласи въдиците, после обърна приветливо лице към Фернандо и го поздрави.

— Имал си късмет! — каза той, после изведнаж подсвирна и посочи кървящата рана на бедрото му. — Охо, някоя от тях вече те е „помилвала“! Как се отърва?

— Мисля, че я убих. Тя ме нападна.

— Убил си я?…

Рибарите прекъснаха работата си, спогледаха се и го измериха недоверчиво с очи.

— Успях да забия ножа си в хрилете й. Той остана там! — побърза да поясни Фернандо, почувствувал неловкост под погледите на двамата мъже. Едва сега той си помисли, колко странна трябваше да изглежда за тях необикновената им среща с плувец в открито море, гъмжащо от акули. Кой е той, от къде се е взел, как е попаднал в морето? — Фернандо трябваше да отговори, положението му го изискваше. Но… как? Какво мислеха тези хора и дали биха се съгласили да улеснят един беглец в опита му да се изплъзне от бреговата полицейска охрана?

Доловили колебанието му, рибарите многозначително замълчаха, но изведнаж младежът се наведе и го погледна изпитателно в лицето.

— Фернандо! — извика той радостно. — Капитан Фернандо!

Това бяха думи на приятел и Фернандо веднага го разбра. Той също се взря в лицето на младежа и разрови спомните си, но напразно.

— Нима сме се срещали някъде? — предпазливо попита той.

— Миналата година. В разгара на сафра^[1]. Тогава ти дойде и през нощта ни събра в Дос-риос^[2].

Фернандо отново го разгледа внимателно, но бронзовото от загара лице на рибаря и този път не му напомни нищо.

— Не съм те видял! — поклати със съжаление глава той.

— Разбира се, че не си ме видял! Ние бяхме над петстотин души мачетерос^[3]. И вуйчо Хуан беше там.

Старият рибар важно кимна.

— Вярно е, бях! Мигуел е прав: сега и аз те познах! — после замислено поклати глава. — Тогава ти добре го каза: „Всичкото зло идва от янките и тяхната Юнайтед фрут^[4]! Те ограбват нашия тютюн, нашата захар и нашето щастие. На всеки техен долар има капка наша кръв!“ — тъй каза ти тогава и добре го каза! — потвърди отново старият рибар. — Сега вярвам, че си убил акулата!

Без да разпитва повече, рибарят измъкна отнякъде едно одеяло и внимателно го подложи под главата на Фернандо, после намаза раната му със зехтин и въпреки протестите, го зави с дрехата си. След като огледа с критичен поглед резултатите от работата си, старият рибар отново се настани при кърмилното весло, а Мигуел се залови с въдиците си.

— Мигуел — каза тихо Фернандо, — колкото по-малко хора узнаят, че съм слязъл на брега, толкова по-добре!

— Така е! — потвърди рибарят и допълни: — Нощта ще бъде тъмна. Ще лежиш завит в лодката и няма да излизаш от нея, докато дойда да ти донеса дрехи.

— Разбрах! Но… има още нещо: тази нощ, колкото може по-бързо, аз трябва да бъда в пристанището на града, който диктаторът Перейра нарече на своето име: Още тази нощ, Мигуел!

Младият рибар помисли за момент, усмихна се и кимна.

— Всяка вечер, след като рибарите предадат своя улов, Джерардо откарва рибата на тържището. А Джерардо е син на моята леля Кончита.

Всичко стана така, както предсказа Мигуел. Веднага след залез слънце, когато мракът се спусна над Сиера диаблес, лодката се плъзна към брега. Прибраха се и другите рибари. Те бяха много, тези бедни стопани на морето, и никой не забеляза нещо необикновено в малката флотилия, която уморено се приближи към ниския пясъчен бряг, не откри, че тази вечер рибарите бяха с един повече, отколкото при изгрев слънце, когато спускаха своите лодки в морето. А един час по-късно мрачният на вид Джерардо, без да иска каквито и да е обяснения, направи място до себе си в кабинката и старата разхлопана тритонка ги понесе по широкото асфалтирано шосе към града.

През целия път Джерардо не продума нито веднаж и Фернандо му беше благодарен за това, защото самият той, изпълнен с все по-нарастваща тревога, нямаше никакво желание за разговор.

Шосето се виеше успоредно на брега, понякога слизаше до самия океан, а сетне се издигаше високо, пресичаше палмови и портокалови горички, провираше се между великолепни вили и частни имения. Тук електричеството се лееше щедро, съвсем не както жалките пет-шест мъждукащи крушки в рибарското селище на Мигуел.

Градът, който диктаторът Перейра нарече на своето име, също е блестящ, с добре асфалтирани широки булеварди, край които се издигат небостъргачи от стомана, бетон и стъкло, град за лек и охолен живот за… малцина! Защото освен този „истински“ град има и един друг, разположен като пръстен около него. Това е градът на нищетата и отчаянието, градът на загубените надежди — както го наричат тези, които живеят в него. Тук няма блестящи булеварди и величествени сгради, а само едно покъртително струпване на бордеи, грубо сковани от дъски и строителни отпадъци или пък най-често от огромни тенекиени цистерни, пригодени за жилища, които тук наричат „фавели“. Смрад и мръсотия съпътствуват живота на неговите обитатели, за които глътката бистра вода е благодат, а полуобедната задуха (когато слънцето нагрее до разкаляване тенекиените покриви на „фавелите“) — проклятие! А може би и целият им живот е едно безкрайно и безнадеждно проклятие?

Щом приказният бряг на вилите остана зад гърба им и пред тях се замяркаха бордеите, мълчаливият Джерардо за пръв път през цялото пътуване отвори уста:

— Къде?

— При „Кастилска среща“.

Джерардо сбърчи чело.

— Отивам чак до рибното тържище! — изрече той на един дъх и млъкна, видимо смаян от необикновено дългата фраза, която се беше изплъзнала между зъбите му.

— Имам среща с едного! — поясни Фернандо, неусетно завладян от немногословието на своя любезен домакин.

Без повече въпроси Джерардо спря колата на следния кръстопът. Щом Фернандо слезе, той веднага даде газ, без да отговори нито с дума, нито с жест на благодарностите му.

Фернандо изчака докато колата изчезне зад първия завой, огледа се незабелязано и свърна встрани — не твърде бързо, но не и съвсем бавно. На следната пресечка, пред една каменна сграда с мрачен и старинен изглед той спря и отново се огледа. Някъде изпод земята долиташе глухо бръмчене — неясен говор на човешко множество и мек звън от китари, преплетен с трясък на кастанети — сигурен знак, че в „Кастилска среща“ животът е потекъл по своето ежедневно русло.

Подсвирквайки си с уста, колкото може по-безгрижно, Фернандо се спусна по тясното, зле осветено каменно стълбище, гранитните стъпала на което бяха силно изтъркани от съприкосновението с безброй човешки нозе в продължение на векове. След две извивки стълбата го отведе в истинско средновековно подземие, силно удължено, с ниши по стените и сводест таван, иззидан изцяло от камък. По нишите бяха поставени железни ризници и алебарди с изгнили дъбови дръжки — следи от минало величие! — покрити с вековен прах. Няколко факли, забучени в специални железни халки, изпълваха помещението с трептящата си светлина и му придаваха необикновена колоритност. Мнозина твърдят, че „Кастилска среща“ не се е променила от времето, когато тук са си давали среща разбойниците по морските пътища — корсарите. Разбира се, всичко това отдавна е минало — в наши дни посетителите на „Кастилска среща“ не носят ризници и шпаги. Сега тя е типично моряшко заведение. И както навсякъде из пристанищните градове, разположени на морските кръстопътища, публиката му е необикновено пъстра смесица от мъже, говорещи на най-различни езици, но най-често английски, облечени непретенциозно, понякога странно, и украсени с бради, мустаци, лули и татуировки. Обаче въпреки цялото това външно разнообразие у всички тях има нещо неуловимо на пръв поглед, но твърде характерно, което ги прави странно еднообразни — неизтриваемият загар по лицето, високият говор на хора, свикнали да надвикват бурята, силните плещи и разклатената походка. С една дума всичко онова, което сме свикнали да наричаме печат на морето. Сега обаче, когато блокадата на пристанището спираше достъпа на чуждестранната публика „Кастилска среща“ беше загубила твърде много от блясъка си, но все пак повечето от масите бяха заети от многолика тълпа, която пиеше, ядеше, пушеше и оживено разговаряше. Десетина тъмнокоси келнерки, издигнали високо над главите си табли с наредени върху тях бутилки и чаши, ловко се промъкваха между масите и столовете, а на малък подиум в единия ъгъл неколцина музиканти напразно се мъчеха да надвият шума и говора с песните и китарите си.

Още по стълбището Фернандо почувствува вълната от спарен въздух, тютюнев дим и изпарения от алкохол, която го плисна в лицето откъм подземието. Преходът от свежия въздух към душната атмосфера беше така рязък, че той неволно се стъписа, но си наложи и тръгна бавно между масите, оглеждайки незабелязано насядалите мъже. Тук, между моряците, грубото му силно износено облекло не се хвърляше в очи и никой не му обърна внимание. Така Фернандо обиколи цялата зала, докато достигна най-отдалечения ъгъл. Там, зад малка масичка, седеше върху бъчвичка един висок мъж. Толкова висок, че дори и така, седнал, с кръстосани крака, стърчеше цяла глава над останалите. Беше мулат. Тъмното му, прорязано от необикновено дълбоки бръчки лице, изглеждаше грозно и състарено. Седеше неподвижен, без дори да мигне, подобно на каменен идол, застинал веднаж завинаги в една и съща поза. Там, сред развълнуваното човешко множество, той приличаше на скала, в която се разбиват вълните на океана. Дори и чашата му уиски стоеше недокосната на масата пред него. Обаче щом Фернандо застана пред него, мулатът вдигна очи. Лицето му в миг просия, чертите му се изгладиха и смекчиха. Оказа се, че това е още млад човек, сигурно не много по-възрастен от самия Фернандо.

— Седни! — покани го мулатът, после погледна към келнерката и й направи знак с очи.

Фернандо се огледа незабелязано и пошепна:

— Плати й. Трябва веднага да излезем!

Мулатът се усмихна.

— Постой, поеми дъх. Щом веднаж си тук, няма защо да бързаш!

— Не, Педро — настоя Фернандо. — Плати й! Трябва веднага да излезем!

Усмивката отлетя от лицето на мулата и чертите му отново се втвърдиха.

— Да не би по следите ти да има плъх?… Не?… Тогава… то не е у тебе! — бавно каза той.

Фернандо го погледна и кимна.

— Не е у мене. Наложи се да скоча от парахода на десетина километра от брега. Само по една случайност останах жив — морето гъмжи от акули!

Знаеше, че е прав и че всичко, което говори, е истина, и все пак чувството за вина не го оставяше, потискаше го, караше го с жадни очи да търси по лицето на събеседника си разбиране и одобрение. Но чертите на Педровото лице останаха каменни.

— А къде е то? — попита той най-после.

— Тази нощ ел капитан Алессандро ще слезе на брега. Най-късно утре в полунощ той ще бъде в Каза дел венто!

Педро бавно поклати глава. В очите му блесна мрачна искра.

— Ти си го дал на един гринго^[5]! — изрече той с необикновено презрение.

— Не! — рязко възрази Фернандо. — Глупаво е в лицето на всеки бял да виждаш враг! Дал съм го в ръцете на един мъж! На един честен човек! Най-после, в ръцете на един другар, ако искаш да знаеш!

— В ръцете на един другар? — все така презрително прецеди през зъби Педро. — Кой е той? Откога го познаваш? Откъде е?… Ти мълчиш?

Фернандо наистина замълча, поразен от простотата на въпросите, на които той можеше да противопостави само своята вяра в човека и нищо друго. Цяла минута те стояха така, вперили враждебно един в друг очи.

— Този човек не ще успее да слезе на брега! — наруши най-после мълчанието мулатът. — Нито днес, нито утре, нито други ден, дори и да има най-голямото желание! Пристанището е завардено, а и не само пристанището — целият бряг е под наблюдение. Полицията и войската са на крак. Обявена е огромна награда за залавянето му! Между нас има предател: плъхът е предупреден и е усетил какво се готви!

Отново между тях легна тежко мълчание.

— Никога не съм мислил, че може някога да съжалявам, задето съм се измъкнал жив от устата на акулата! — каза засегнат Фернандо. — А аз нямах, наистина нямах друг изход!

— Всеки и всякога намира извинения за постъпките си! — отсече Педро и думите му прозвучаха като присъда. — Не бих желал да съм на твое място, когато застанеш пред старейшините!

— Не обичам някой да ми пее реквием приживе! — рязко отговори Фернандо. — Аз вярвам в този човек, вярвам в капитан Алессандро! Тази нощ трябва да бъда около пристанището!

Без да чака отговор, той стана и тръгна към изхода. Педро се поколеба за момент, после хвърли на масата няколко монети и го последва. Въпреки дългите си крака, той с мъка застигна разгневения Фернандо едва на стотина метра от входа на „Кастилска среща“. Фернандо крачеше, без да се обръща. Дори и когато Педро го настигна, той пак не го погледна, само отстъпи встрани и му освободи място до себе си. Настигна ги закъснял автобус. Двамата се метнаха в него и раздрънканата кола ги понесе към центъра. Когато свърши районът на „фавелите“ и автобусът навлезе в осветените улици на „истинския град“, те се спогледаха и скочиха на първата спирка. Оттук започваше булевардът за към пристанището, но по мълчаливо съгласие Фернандо и Педро свърнаха встрани и скоро потънаха в лабиринта от тесни и криви улички на „испанския“ или още стария град. Това беше най-древната част на столицата, спомен от някогашното господство на испанците. Пътят през него беше несравнено по-дълъг и заобиколен, отколкото през булеварда, но затова пък колко пролуки имаше там, колко потайни места и скрити ъгълчета, в които човек би могъл да се притаи в случай на полицейска хайка, ако познава добре тези места. А Фернандо и Педро се бяха родили там!

Старият град беше заспал. Стъпките на двамата отекваха надалеч из пустите улици и смущаваха съня на бездомниците, налягали направо върху каменния калдъръм и плочниците. Скоро приближиха — замириса на море и риба. Сега Фернандо и Педро станаха още по-предпазливи, стъпките им затихнаха и те започнаха да се прокрадват от сграда до сграда и от ъгъл до ъгъл.

Изведнаж някъде пред тях изтрещя картечница. Фернандо и Педро инстинктивно се притиснаха до цокъла на най-близката сграда и като че се разтопиха в гъстата нощна сянка. В тишината изстрелите проехтяха необикновено отчетливо и това създаваше илюзията, че се стреля съвсем наблизо. Последва втори откос… трети… Като че в отговор някъде по-отдалече излая друга картечница. В тъмното небе се замятаха блестящите мечове на прожекторите, заръмжаха мотори, дочуха се кратки команди.

Фернандо, напрегнат като опъната струна, се ослушваше.

— Това са стражевите катери в пристанището! — реши най-после той. — Стрелят ниско над водата, затова ечи така силно.

— Вярно! — потвърди Педро, после дръпна приятеля си за ръката. — Ела, от кулата ще видим най-добре!

Наблизо се издигаше стара стражева кула, част от някогашните испански укрепления. Макар изоставена и на места засегната от разрушения, тя все още се издигаше високо над останалите сгради. Педро бутна желязната врата в основата на кулата. Ръждясалите панти заскърцаха, но все пак вратата поддаде и двамата се вмъкнаха в крепостта. Обгърна ги непроницаем мрак. Въпреки това, не посмяха да светнат — достатъчно добре познаваха всеки камък тук от детските си години, за да рискуват да привлекат нечие внимание. Полазиха пипнешком по тясното каменно стълбище и след няколко минути се озоваха на самия връх на кулата. Оттук пристанището се виждаше като на длан.

Пред очите на Фернандо и Педро се разкри странна картина. Сега вече цялото пристанище беше силно осветено от прожекторите и от стражевите кораби. Самите катери като че се гонеха един друг и се въртяха настървено около една точка. Предните прожектори на корабчетата бяха насочени надолу във водата. От време на време картечниците, поставени на носа, затрещяваха и водата под тях като че закипяваше от ударите на струята нажежено олово. Така, настръхнали и настървени, катерите удивително много напомняха ловни кучета, загубили внезапно дирята на преследвания дивеч, но подканвани от стопанина, все още обикалят около последната диря и полайват от нетърпение и гняв.

Притаили дъх, двамата наблюдаваха мълчаливо странната гонитба из пристанището. Най-после Фернандо, без да обръща глава, каза развълнувано:

— Това е той! Те преследват ел капитан Алессандро!

Педро поклати скептично глава.

— Кой знае! Може би са контрабандисти? Случвало се е!

— Не! — настоя Фернандо. — Той е опитен и разумен човек и е разбрал, че пътят през пристанището е отрязан. Сигурен съм, че катерите преследват водолаз. И този водолаз е ел капитан Алессандро!

Педро отново сви рамене.

— Дори и така да е, те са го убили!

— Не! — упорито настоя Фернандо. — Ако беше убит, катерите щяха да прекратят преследването. А те продължават! Виж, насочват се към изхода на пристанището!

— Когато човек усети, че почвата под краката му се рони и пропада, готов е на всичко, само и само да се задържи, да не пропадне в пропастта. Не правиш ли и ти същото?

Фернандо рязко се обърна и погледна мулата. Очите му блеснаха в тъмнината.

— Не! — каза той с едва сдържан гняв. — Този човек е моряк, естествено е да подири път към сушата през морето! Един водолаз все пак има някакъв шанс да се промъкне незабелязано на брега! Още тази нощ трябва да вдигнем нашите хора по цялото крайбрежие!

— Добре! — кимна Педро, като помисли малко. — Твое право е да действуваш, щом мислиш, че има някакъв смисъл.

— Да вървим: предстои ни много работа!…

 

 

Тези думи ел капитан Алессандро произнесе едва доловимо и аз разбрах, че отново съм злоупотребил със силите му. Позвъних на сестрата и си тръгнах.

Навън вече беше нощ, щурците църкаха и свежият въздух опияняваше като младо вино. Вдъхнах дълбоко няколко пъти и колкото повече ароматите на лятната нощ ме изпълваха с живот, толкова повече сърцето ми се свиваше от мъка за човека, за приятеля от стая номер три!