Лорън Сейнт Джон
Тайната на малкия залив (20)

20.

Лора тръгна към кухнята сякаш се отправи към бесилото. Сега, когато се сбъднаха най-лошите й страхове и разкри истината за вуйчо си, вече не се боеше от него, а само от онова, което може да се случи от тук нататък. Двамата седнаха на масата, като че ли бяха нормално семейство, което се готви да вечеря. Ножът за хляб лежеше между тях до мелничката за чер пипер и кетчупа. Лора едва потисна желанието си да се разсмее истерично.

— Та какъв човек си значи? Убиец?

Така. Каза му го.

Калвин Редфърн отвърна на обвинителния й поглед, без да трепне. Лампата осветяваше лицето му. По него нямаше гняв, само болка.

— В нечии очи съм убиец. Най-вече в моите собствени.

— Убил си жена си? Убил си „Дж.“?

Лора стреля напосоки, но от изражението му разбра, че е уцелила.

— Името й беше Джаклин — каза Калвин Редфърн. — Бяхме женени двайсет години. Обичах я повече от всичко на света. За нея бих се изправил срещу хищни акули и разярени слонове, бих се хвърлил в горяща къща. Но в деня, в който тя най-много се нуждаеше от мен, аз не бях до нея. Можех да я спася, но бях заслепен от амбиции. Бях обсебен от работата си. Докато се прибера у дома, тя си беше отишла.

— Беше си отишла ли? — Сякаш земетресение разтърси мозъка на Лора. Всичките й теории и обвинения рухнаха като небостъргачи. — Искаш да кажеш, че всъщност не си я убил? Не си я застрелял или нещо такова?

— Какво? — ужаси се Калвин Редфърн. — Ти за какъв ме мислиш? Ама ти наистина ли реши… — Той зарови лице в дланите си.

На Лора й се прииска да се втурне към него и да го помоли за прошка, задето си е въобразила, че би могъл да извърши най-страшното престъпление, но се въздържа. Все още не знаеше каква е истината.

Той най-сетне вдигна глава.

— Явно съм бил най-лошият вуйчо на света, за да си помислиш, че съм способен на убийство. Сам съм си виновен за това. Прекалено дълго крих истината от теб. Беше права, когато каза, че тази къща е пълна с тайни. Не, Лора, не съм убил жена си, но се чувствам така, все едно съм го направил. И в скръбта си направих грешката да спомена това пред един репортер от жълтата преса, от най-долнопробните — стар мой противник, който веднага взе, че го отпечата, за да си разчисти сметките с мен. И ето че онази вечер той се появи отново, срещнахме се в една тъмна уличка и се скарахме. Искаше отново да изрови цялата история.

Лора гузно извърна поглед. Как си позволяваше да съди вуйчо си, като самата тя криеше тайни от него? Това, че сам спомена за репортера, я убеди, че казва истината и за всичко останало.

— Но какво всъщност се случи с Джаклин? — попита тихичко момичето.

Той се изсмя горчиво.

— И тя, и аз си мислехме, че е настинка. По-точно, тя си мислеше така. Според мен я хващаше грип. Болеше я глава и имаше температура. Настоях да я заведа на лекар, но тя каза, че правя от мухата слон. Обеща да си легне и да пие чай с лимон и мед. Да си призная, това ме устройваше. Същата вечер ми предстоеше един… — той потърси най-точната дума, — проект, от който зависеше кариерата ми, и знаех, че трябва да му посветя цялото си внимание и енергия, за да успея. Е, успях. Когато се върнах у дома на следващата сутрин, къщата беше тиха. Тя… — Гласът му пресекна. — Тя беше умряла от менингит през нощта. Така и не можах да си го простя. Отне ми около седмица да свърша неотложните неща — да уредя погребението, да се оправя с репортерите, да предам работната си документация на когото трябва. После напуснах Абърдийн завинаги. Не взех нищо със себе си, освен Лоти и дрехите на гърба си. Свързах се с адвокат и агенция по имотите и те уредиха продажбата на къщата. Казах им да дадат всичко останало на благотворителни организации.

Лора не можеше да се сдържа повече. Скочи и го прегърна. Страхът и гневът й се бяха изпарили. Сега просто искаше да му покаже, че го обича.

— Не си бил виновен ти! Откъде би могъл да знаеш, пък и сигурно нямаше да успееш да я спасиш.

Той поклати глава, но си личеше колко е трогнат. Тя се върна на мястото си.

— Каква беше тази работа, дето така те е била обсебила?

Калвин Редфърн стана и отиде до една гравюра на Сейнт Айвс, окачена над електрическата кана. Смъкна я от стената. Зад нея имаше сейф. Той набра кода и вратичката щракна. Извади отвътре един албум с налепени изрезки и го подаде на Лора.

Тя го разгърна и ахна. Там имаше друга статия за вуйчо й, този път от „Таймс“. Беше отпреди две години и заглавието гласеше:

ТОП ПОЛИЦАЯТ НА ШОТЛАНДИЯ ИЗБРАН ЗА НАЙ-ДОБЪР ДЕТЕКТИВ ВЪВ ВЕЛИКОБРИТАНИЯ ЗА ПЕТА ПОРЕДНА ГОДИНА

На снимката отдолу красивият, усмихнат Калвин Редфърн получаваше медал от член на кралското семейство.

— Бил си детектив като Мат Уокър! — удиви се Лора. — Защо тогава…

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Защо се опитах да те разубедя да ставаш детектив ли?

— Да.

— Защото хора като „Асовете“ са изметта на човешкото общество и не мога да понеса мисълта, че ще трябва да се разправяш с такива като тях.

— „Асовете“ ли? Това някаква банда ли е?

Убийственото изражение, което Лора зърна на лицето му първата вечер, когато вуйчо й погледна през прозореца на нейната стая, отново се мерна за миг. Той запрелиства албума. Статия след статия проследяваха борбата му с „Асовете“ и сензационните арести на нейни членове.

— Да — отвърна мрачно той, — но не каква да е банда. Те са каймакът на престъпния свят. Хич не ми се ще да го призная, но са блестящи в своята област, организираната престъпност. Техният „кръстник“, господин А. — все още не знаем нито истинската му самоличност, нито името му — е събрал най-ловките престъпници на подземния свят. Може да се каже, че „Асовете“ са братство на чудовища.

Братство на чудовища. Този израз се запечата в съзнанието на Лора.

— С какво по-точно се занимават?

Той сви рамене.

— С какво ли не. Стига да е незаконно и да носи пари, те са вътре.

— Ама че работа! — Лора беше зашеметена. — Но ти си арестувал много от тях, нали?

— Предотвратих няколко банкови обира и арестувах един-двама от шефовете им, но тази банда е като октопод. Отрязваш едно пипало — пониква ново. В нощта, когато почина Джаклин, ръководех операция за залавяне на няколко от най-изпечените им обирджии на банки. Сега са в затвора с доживотни присъди. Ако не бях напуснал полицията, можеше здравата да ударим тази банда, но това е вече зад гърба ми. След смъртта на Джаклин подадох оставка, скочих в колата и карах напосоки, докато ми свършиха силите. Някак си се озовах в Сейнт Айвс. Нанесох се в първата свободна къща, която намерих.

Той посочи с ръка към коридора и дневната.

— Както виждаш, почти нищо не съм пипнал. Беше много запуснато, но нямах сили да се занимавам с това. Дадох обява за икономка. Дълго време никой не се обади. Почти бях изгубил надежда, когато се появи госпожа Уеб. Странна птица, но се справя с работата. Поне донякъде. Отначало просто се отдадох на черни мисли. Отново и отново преживявах онази нощ. После малко по малко се съвзех. С помощта на един стар познат от полицията си намерих работа — да разследвам незаконния риболов по крайбрежието на Корнуол. После изневиделица получих писмо от социалните служби, с което ме уведомяваха, че имам единайсетгодишна племенница. Беше истински шок, но не от неприятните.

Той се усмихна.

— Не беше лесно да ги убедя, че един саможивец, който се издържа като брои риби, е подходящ настойник, но някои мои приятели от полицията ми написаха отлични препоръки. Най-накрая социалните служби склониха — и ето те тук, при мен.

— Съжалявам, че ти се натресох — обади се Лора, малко засегната от думите му, че е било шок, макар и не от неприятните. — Мога да се върна в „Горски поляни“, ако това ще улесни живота ти.

Още докато го изричаше, съжали. Сега, когато знаеше истината за вуйчо си, още повече искаше да е при него.

— Дори не си го и помисляй! — усмихна се вуйчо й. — Никъде няма да ходиш. Освен ако не искаш, разбира се. Като изключим Джаклин, ти си най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. Ще се помъча да съм по-дълго у дома и да ти бъда по-добър вуйчо.

— Ама ти и сега си готин! — развълнувано отвърна Лора. — Съжалявам, че така влязох в кабинета ти. Аз…

— Божичко, Лора, вече е почти осем! — прекъсна я Калвин Редфърн. — Сигурно умираш от глад. Аз поне умирам. — А после добави, сякаш едва сега забелязва: — Защо е такава бъркотия в кухнята? И дрехите не са изпрани. Госпожа Уеб не е ли идвала днес?

Лора поклати глава.

— Може би е болна.

Беше й на върха на езика да добави: „Сигурно е хванала пневмония, докато те шпионираше в ледения дъжд и вятър“, но реши, че не е добра идея. Не искаше да разваля вечерта с признанието, че и самата тя го е следила.

— Е, да се надяваме, че ще се оправи по-бързо. Не ме бива в готвенето. Какво ще кажеш да си поръчаме пица?

Докато той поръчваше по телефона, Лора изведнъж се сети какво беше научила от госпожа Крабтрий.

— Тарик! — възкликна тя, докато вуйчо й затваряше слушалката. — Изчезнал е!

— Да не искаш да кажеш, че е избягал?

— Не знам. Не мисля, че е избягал. Побягна тази сутрин, защото госпожа Мухтар му се разкрещя, но госпожа Крабтрий е сигурна, че е бил с тях, когато са се изнесли с камиона днес следобед. Приятелката на госпожа Крабтрий, Сю, казала, че затворили магазина без предупреждение и заминали завинаги от Сейнт Айвс.

Калвин Редфърн поклати глава.

— Лора, защо обръщаш внимание на клюките на госпожа Крабтрий и приятелката й. Госпожа Крабтрий има добро сърце, но и богато въображение. Мат Уокър никога не би се занимавал с подобни глупости.

— Мат Уокър казва, че си струва да се обръща внимание на хора като госпожа Крабтрий, защото те са очите и ушите на едно градче и често забелязват подробности, които полицията не би видяла, ако ще да са изписани на билборд със светещи букви — възрази Лора.

— Много вярно! — ухили се вуйчо й. — Но в нашия случай си мисля, че госпожа Крабтрий просто е дала воля на фантазията си. Семейство Мухтар имат бизнес в Сейнт Айвс. Няма как да отидат далеч. Сигурно са отишли на гости при роднини или пък на кратка почивка.

Лора и вуйчо й пиеха кафе и се ослушваха за моторетката на разносвача на пици, когато в коридора се разнесе вой. Лоти скочи и се разлая, а Калвин Редфърн се втурна натам. Лора го последва по-бавно. Скай стоеше пред входната врата с настръхнала козина. Отметна глава назад и зави. Хрътката се присъедини към него с бесен лай.

— Лоти, Скай, млъквайте! — заповяда им Калвин Редфърн. — Стига с този шум, че съседите ще подадат оплакване!

— Скай и преди направи така — обясни Лора. — Цяла вечер се държи странно.

Вуйчо й пъхна ключа в ключалката.

— Сигурно носят пицата.

Той избута кучетата настрани. Вратата се отвори с обичайния си стон. Вътре нахлу студен морски въздух. Лора сграбчи Скай за нашийника. Той заръмжа към някаква невидима заплаха в мрака отвън.

Калвин Редфърн се взря в тъмното.

— Няма никого. Надявам се, че няма навика да вие към луната, когато му скимне. Госпожа Крабтрий ще получи удар.

Понечи да затвори вратата, но изведнъж замръзна на място. Без да отделя поглед от онова, което прикова вниманието му, той промълви тихо:

— Лора, ако обичаш, отиди в кабинета ми и отвори дясното чекмедже на бюрото. Там има кутия с хирургически ръкавици. Донеси ми един чифт.

Лора се втурна към кабинета. Когато се върна, вуйчо й не беше помръднал. Лицето му беше застинало. Подаде му тънките ръкавици. Той ги нахлузи и отвори широко вратата.

На най-горното стъпало се виждаше синьото карирано гръбче на карта за игра, затисната с камък, да не я духне вятърът. Вуйчо й я вдигна внимателно и я постави в прозрачното найлоново пликче, което извади от джоба си. Картата беше джокер. Изрисуваната фигура беше с румени бузи и ярка шутовска шапка. Когато Калвин Редфърн я поднесе към светлината, джокерът сякаш им намигна злобно.

— Шантава работа — обади се Лора. — Защо му е притрябвало на някого да ни оставя карта за игра пред вратата?

Вуйчо й хлопна вратата и се подпря на нея.

— Това е съобщение за мен от господин А.

Лора се почувства като в някакъв налудничав кошмар.

— Искаш да кажеш, че кръстникът на „Асовете“ те е издирил и ти изпраща съобщение? Хайде де! Какво означава?

— Означава, че има по-силни карти от мен.