Лорън Сейнт Джон
Тайната на малкия залив (13)

13.

„Мога ли да ти се доверя?“

Думите не спираха да се въртят в главата на Лора. Въображението й работеше на бързи обороти, докато се мъчеше да си представи човека, на когото беше написала „да“. Почти беше сигурна, че е дете — или по-скоро скучаещ тийнейджър. Или пък бележката беше оставена там като част от някакъв експеримент или училищен проект „Сложете писмо в бутилка и вижте дали някой ще ви отговори“. Лора се зарадва, че не е имала глупостта да остави името или адреса си.

Но ако все пак не е шега? Няколко вълнуващи минути тя си представяше, че авторът на бележката е пленник, който е отвлечен за откуп. След това обаче се опомни, като се сети, че ако някой е в плен, надали ще може да подхвърля бележки в бутилки от плодов сироп насред пътека до морето.

В училище изобщо не можа да се съсредоточи. Докато господин Гилбърт говореше за поезия, тя си мислеше за загадъчното писмо и за неговия автор. Преписа си текста, като се опитваше да имитира красивия, плавен почерк. На друго място този почерк би могло да бъде улика, но в Сейнт Айвс беше пълно с художници, много от които даваха уроци в местните училища. Десетки хора биха могли да напишат подобна бележка.

След училище Лора се поколеба дали да не се върне при бутилката, за да види дали има отговор. Но накрая реши да тръгне по прекия път към къщи. Пресече ботаническата градина, потънала в пролетен цвят.

Вкъщи завари госпожа Уеб да привършва с готвенето на задушени зеленчуци. На масата се мъдреше торта от моркови, току-що залята с глазура.

Икономката отдавна беше престанала да се преструва, че харесва Лора, и през повечето време се отнасяше с нея с едва прикрита враждебност, но този следобед я дари с една от усмивките си като на мопс и се втурна да й сипе от горещото ядене.

Подозренията на Лора се засилиха, когато госпожа Уеб придърпа един стол, сипа си чай и каза:

— Е, как е училището, Лора? Сигурно са мили с теб. Добре ли се чувстваш?

Имаше нещо в нея, от което Лора я побиха тръпки. Все едно да си гукаш с някой паяк.

— Хммм — измънка момичето неопределено. — Много са мили.

Натъпка си устата с ориз и зеленчуци. Колкото по-скоро приключи с обяда, толкова по-бързо ще се измъкне. Ясно й беше, че госпожа Уеб трябва да е чула от семейство Мухтар за историята с Тарик. Ако икономката я попита за бившия й приятел, Лора не знаеше дали ще се въздържи да не изпищи.

Но госпожа Уеб не спомена Тарик. Продължи с мъркащ глас:

— А как ти се струва Сейнт Айвс?

— Страхотен град — отвърна Лора, като заби вилицата си в един морков. — Много ми харесва.

Госпожа Уеб оголи зъби.

— Е, не е ли чудесно? А вуйчо ти? Спогаждаш ли се с него? Странна птица е, но има сърце на място.

— О, да, няма съмнение — съгласи се Лора, като се чудеше накъде бие икономката.

— Не искам да чувам лоша дума за него — каза госпожа Уеб. Сипа си три лъжици захар в чая и шумно сръбна от него. — Само че… — Дръпна стола си по-близо до Лора и момичето едва се сдържа да не дръпне своя. — Виждаш ли… Тревожа се за него. Не ми е работа, но напоследък ми се вижда много изморен.

Точно така, помисли си Лора. Изобщо не ти е работа, дърта вещица такава!

Госпожа Уеб отново сръбна от чая си.

— Виждаш ми се наблюдателно момиче. Напоследък да е излизал късно вечер? Искам да кажа, заради работата или да излиза да разходи кучето, или да се види с приятели? Не че има много приятели де, какъвто е работохолик.

Гозбата на госпожа Уеб, която досега се услаждаше на Лора, изведнъж й се стори гадна. Ако не беше убедена, че ще бъде грешка, би казала на икономката да ходи да се гръмне и би излязла от кухнята. Струваше й неимоверно усилие да остане на място и да й отговори със сияйна усмивка:

— Нямам никаква представа. Всяка вечер си лягам в девет и спя като бебе. И торнадо не може да ме събуди.

За миг маската на госпожа Уеб се смъкна и тя хвърли на Лора неприязнен поглед.

— Значи не знаеш къде ходи? Защото се притеснявам за него, ще знаеш. Безпокоя се, че не се грижи за себе си и някой ден тъпкано ще му се върне.

Лора отиде до мивката и изми чинията си. После дари икономката с широка усмивка.

— Много сте мила, госпожо Уеб. Сигурна съм, че вуйчо ще се трогне, като разбере колко сте загрижена за това какво прави и къде ходи посред нощ.

— Чакай, чакай! — прекъсна я припряно икономката. — Не му казвай нищо. Просто се тревожа за здравето му.

— Имам да пиша домашни, госпожо Уеб. Благодаря за обяда. Беше фантастичен, както винаги. Трябва да участвате в конкурс. Ще спечелите награда.

* * *

„Награда за готвене, но не и за актьорско майсторство, госпожо Уеб“, мислеше Лора на следващата сутрин, като си припомняше вчерашния разговор. Поколеба се дали да го спомене на вуйчо си, когато снощи той се върна от работа, но той се прибра в седем вечерта с такъв вид, сякаш му тежаха всички проблеми на света, и след мълчалива вечеря се оттегли в кабинета си.

Така или иначе, какво можеше да му каже? Че госпожа Уеб прекалено много иска да узнае с какво се занимава той в свободното си време? Или пък че мисли (но не е сигурна), че е зърнала икономката да му рови в книжата? Какъв смисъл има? Самият Калвин Редфърн й каза, че няма шанс госпожа Уеб да спечели награда за приятна личност или за домакински умения, като се изключи готвенето. Каза й го през смях. Нямаше да му е приятно да го безпокои с такива дреболии, когато явно си има по-важни грижи.

Лора с въздишка си навлече училищната униформа и сложи гел на късата си руса коса. Когато вуйчо й беше при нея, не й трябваше друга компания. Но когато той потъваше в собствения си свят, искаше й се нещата с Тарик да се бяха оправили някак си. Имаше такава нужда от приятел!

Вдигна щората и отвори прозореца. Някаква фигура в гробището привлече погледа й. Стоеше край кривото дърво, с бинокъл пред очите. И ако Лора не се лъже, гледа право към тяхната къща.

Тя грабна раницата си и хукна надолу по стълбите. Беше цялата нащрек. Не беше толкова глупава да отиде и направо да го попита какво прави, но имаше намерение хубавичко да го огледа, да не би да следи къщата с намерение да я ограби, когато няма никого. Така ще може да даде описанието му на вуйчо си или на полицията. Силно се надяваше да не се стигне дотам.

Но мъжът сам й помогна. Тя тъкмо минаваше с небрежна крачка край гробището и се мъчеше да запомни добре оредяващата му кестенява коса, бухналите мустаци, провисналия шлифер и джинси и евтините обувки, когато той подвикна:

— От дванайсет години идвам тук и за първи път виждам бяла чайка.

— Така ли? — попита Лора учтиво, макар и да знаеше, че не бива да говори с непознати. Но същевременно продължи да върви, за да му покаже, че няма намерение да се заговаря.

Той обаче беше настойчив.

— Да, представи си! — Не направи опит да се доближи до нея, но вдигна наръчника за любители на птици, който държеше в ръка. — Великолепна птица! Уникална! Ей, трябва да споменеш на майка си и татко си, че си имате рядка птица в градината.

— Късмет! — подвикна му Лора. — И да знаете, че вкъщи си имаме хрътка, която яде непознати!

След това буквално се втурна надолу по хълма. Сейнт Айвс беше едно от най-прекрасните места на света, но не можеше да се отрече, че се срещат и какви ли не чудаци.

Над тъмносивия океан ръмеше ситен като мъгла дъждец. Лора беше толкова развълнувана от мисълта, че може да има нова бележка в бутилката, че едва насред плажа се сети да си облече дъждобрана.

Мога ли да ти се доверя?

Въпреки всичко гореше от желание да види дали авторът на бележката е отговорил на нейното „ДА“. Лора ускори крачка. В другия край на плажа един човек, който разхождаше кучетата си, и трима сърфисти сочеха нещо на пясъка. Лора тръгна натам да види какво е привлякло вниманието им. Надяваше се да е тюлен — жив, разбира се, може би излязъл да си почине. Но нямаше никакъв тюлен. Когато най-сетне успя да се отскубне от двата любвеобилни лабрадора с мокри опашки, които държаха да я лизнат, и се промуши между сърфистите, видя най-неочакваното нещо. На пясъка имаше надпис с елегантни, плавни букви. Върховете им вече бяха заличени от настъпващия прилив, но буквите все пак ясно се четяха.

Докажи го!

Сърцето на Лора подскочи. Знаеше, беше абсолютно убедена, че е отправено към нея.

— Сигурно някаква любовна история — обясняваше един от сърфистите. — Някой е помолил момичето си да се омъжи за него и се е заклел във вечна вярност, а тя му казва да го докаже.

— Глупости! — обади се човекът с кучетата. — По-скоро е кодирано съобщение за някой гангстер. Сигурно е за някакво изпитание, което трябва да премине.

— Гангстер ли? — присмя му се сърфистът. — В Сейнт Айвс? Явно сте турист!

Гласовете им заглъхнаха, докато мъжете се отдалечаваха. Анонимният автор беше попитал „Мога ли да ти се доверя?“ и тя му отвърна „Да“. Сега той или тя имаха дързостта да искат от нея да го докаже.

Събра камъчета и парченца дърво, изхвърлени на брега, и ги занесе по-навътре на плажа, докъдето приливът не достигаше. Знаеше, че ще закъснее за училище, но не я интересуваше. Когато свърши да ги реди, се качи на един голям камък, за да се полюбува отвисоко на произведението си. Без да иска, се разсмя. Изглеждаше като някакъв олтар на думичката, която влудяваше директорката в дома и толкова много други хора в живота на Лора.

„Защо?“ — пишеше там.