Лорън Сейнт Джон
Тайната на малкия залив (19)

19.

— Няма да ти казвам: „Нали те предупредих?“ — натърти госпожа Крабтрий.

— Току-що го казахте — отбеляза Лора.

Беше уморена и кисела след безсънната нощ. След ужасната сутрин последва още по-ужасен ден в училище — Скай наръфа една папка на господин Гилбърт с плановете на уроците и препика вратата на директорския кабинет. Наказаха Лора да остане в училище след часовете. Единствената добра новина беше, че след двата инцидента с папката и вратата на директора репутацията й сред съучениците скочи до небесата. Всички, с изключение на Кевин, господин Гилбърт и директора направо се влюбиха в Скай, а в отговор на вниманието им той надмина себе си по чар и любвеобилност.

Въпреки това Лора съжаляваше, че не избяга от къщи тази сутрин. Ако беше го направила, сега вече щеше да си седи в „Горски поляни“, да нагъва вегетариански селски пай и щеше да е забравила за проблемите си.

— Само ако ми споменете за Тарик, тръгвам си! — предупреди тя съседката, която носеше мораво поло, светлолилави рипсени панталони и виолетова шапка с перо от токачка така, сякаш няма по-нормално облекло на света.

Госпожа Крабтрий посочи към Лора с градинарските ножици:

— Е, не можеш да отречеш, предупредих те, че ще си навлечеш враг в лицето на господин Мухтар, ако тръгнете да скитосвате с момчето по хълмовете и плажовете, вместо то да си гледа магазина, докато господин Мухтар обикаля да продава гоблени.

Лора нави каишката на Скай около китката си, запуши си ушите и тръгна към къщи.

— Не ви слушам, не ви слушам!

Но и през дланите си чуваше приглушения глас на госпожа Крабтрий:

— Значи не те интересува, че семейство Мухтар са си заминали?

— Какво? — Лора свали ръце от ушите си. — Как така са си заминали? Къде са отишли?

Веднага си припомни как тази сутрин Тарик или някой с глас досущ като неговия я беше повикал откъм пустата улица. Може би е искал да се сбогува с нея и в последния момент е променил решението си.

Госпожа Крабтрий пусна ножиците и я изгледа победоносно.

— Това вече те заинтересува, нали? Вече не бързаш толкова да ми обърнеш гръб, а?

— Съжалявам, госпожо Крабтрий — извини се Лора, като се опитваше да удържи Скай да не погне една чайка, която се рееше ниско над градината на съседката. — Имах ужасен ден в училище, а пък и…

— Това е звярът на Барбара Карсън, нали? — прекъсна я госпожа Крабтрий. — Ако продължава в същия дух, ще ти трябват уроци по опитомяване на вълци. Е, не че ще имам нещо против да изяде някоя и друга чайка. Гадни птици! Спомням си…

— Моля ви! — проплака Лора. — Какво беше това за семейство Мухтар? На почивка ли заминаха?

Представи си ги на морско пътешествие, на което господин Мухтар лови марлини, жена му си прави слънчеви бани, а Тарик, опакован в костюм като манекен на някоя витрина, се пържи в жегата.

Госпожа Крабтрий демонстративно си погледна часовника.

— Нямам време за приказки! В шест ме чакат за бридж… Е, ако толкова настояваш, ще ти кажа, но съвсем набързо.

Тя протегна ръка да погали Скай.

— Красавец е това хъски, когато се държи прилично, но ще трябва да го поохраниш. Ужасно е мършав! Май имам излишно парче месо в хладилника.

— Семейство Мухтар! — подсказа й Лора, която едва се удържаше да не изпищи от нетърпение.

— Заминали са си завинаги! — обяви госпожа Крабтрий и вдигна ръце като фокусник, който е измъкнал заек от цилиндъра си. — Направо се изпарили. Сю Олбрайт видяла към пладне някакъв камион да спира пред магазина, за нула време си натоварили багажа и Мухтар ударил ключа на „Северна звезда“. Жалко! При тях бяха най-пресните плодове и зеленчуци.

На Лора направо й се зави свят.

— Но това е невъзможно! Видях Тарик тази сутрин! Спаси Скай да не го сгази един автомобил. Не се държах много добре с него, защото още съм му сърдита за нещо, което се случи преди няколко седмици. После се показа госпожа Мухтар и му се развика, а Тарик хукна надолу по улица „Рибарска“. Намерили ли са го? Взели ли са го със себе си?

— Ами сигурно. Надали ще изоставят собственото си момче, нали така? Че нали им е гъската със златните яйца! Както и да е, госпожа Мухтар казала на Сю Олбрайт, че си заминават заради Тарик. В Сейнт Айвс се бил събрал с лоши деца и най-добре било да го преместят, за да го предпазят от тях. Случайно да знаеш за кого става дума?

Лора се престори, че не е чула въпроса. Много добре знаеше, че госпожа Мухтар е имала предвид нея. Тя беше лошото влияние.

— Споменала ли е къде отиват?

Госпожа Крабтрий погледна часовника си и се надигна от стената, като потупа Скай.

— Сю каза, че госпожа Мухтар не искала да каже, да не би въпросните лоши другари да се опитат да се свържат с Тарик. Мен ако питаш, това си е просто оправдание. Не съм по клюките, но не им беше чиста работата на тия Мухтарови. Сю е убедена, че са задлъжнели или пък си крият данъците, но според мен проблемът е в гоблените, дето уж ги бил правел прочут индийски майстор. Странно съвпадение, че започнаха да се появяват, когато Тарик дойде да живее в „Северна звезда“. Той идва тук веднъж, казах ли ти? Помоли ме да ти предам тигъра. Тъкмо бях тръгнала да излизам, та го оставих на госпожа Уеб да ти го даде.

— Значи от него е бил! — възкликна слисано Лора. Сега, когато вече знаеше със сигурност, се почувства щастлива, но и още по-гузна за лошото си държание сутринта.

Госпожа Крабтрий изтупа няколко семенца от лилавите си панталони.

— Госпожа Уеб не ти ли го предаде?

Не, помисли си Лора, нищо не ми е предала. Чудно защо ли!

— Както и да е, като ми даваше тигъра, забелязах, че ръцете му са целите в ранички и белези. Изведнъж нещо ми просветна и му рекох: „Ти си изработил този гоблен, нали? Ти си майсторът?“. А той — все едно го попитах дали не е откраднал кралските скъпоценности! Така заклати глава, че за малко да му се откачи от раменете, а после хукна като подплашен заек.

Лора си помисли: „Значи все пак държи на мен!“.

— Да знаеш, че само ти си виновна за заминаването им — говореше й в това време госпожа Крабтрий. — Явно са решили, че си заплаха за инвестицията им. За тях си била момичето, което ще им съсипе гъската със златните яйца.

* * *

Дали защото Лора беше в шок от чутото, или пък защото никой не беше запалил огъня, но къщата й се видя студена и неуютна. Щом влезе в кухнята, разбра каква е работата. Госпожа Уеб не се беше появявала този ден. Чиниите от закуска още си стояха на масата и нямаше приготвено нищо за вечеря. Дрехите за пране си бяха в коша, както ги хвърли Лора.

Тя се опита да си припомни дали вуйчо й е споменавал, че госпожа Уеб ще си взима почивен ден, но не можа да си спомни подобно нещо. Донякъде почувства облекчение. Ако икономката беше у дома, Лора сигурно нямаше да успее да се сдържи и щеше да се скара с нея за това, че е изхвърлила подаръка на Тарик в канавката. Защото няма съмнение, че е сторила тъкмо това. Сигурно си е мислила, че дъждът ще го отнесе. А и сто на сто беше казала на Мухтарови, заради което Тарик сигурно е отнесъл още един бой. Ако зависеше от Лора, госпожа Уеб щеше да бъде уволнена на минутата.

Скай побутна Лора с нос и легна край паничката си с толкова нещастен вид, че въпреки настроението си Лора не можа да не се разсмее. Тя му отвори една консерва кучешка храна и си стопли вода за какао, което така и не направи. Вместо това седна край кухненската маса, потънала в мисли. Случиха се толкова много неща, които не можеше да проумее.

Ако госпожа Крабтрий е права и Тарик наистина изработва гоблените, които се продават в „Северна звезда“, вместо да си отспи, да учи или да се забавлява като всяко момче на негова възраст, това си е живо робство. Нищо чудно, че е кожа и кости и вечно изглежда уморен. Нищо чудно, че госпожа Мухтар толкова се загрижи за ръцете му, когато падна от стълбата и се поряза.

А сега го бяха отвлекли.

Трябваше да му помогне, но на кого може да се довери? В полицията няма да й повярват. Госпожа Крабтрий има добро сърце, но е такава особнячка! Вуйчо й пък води двойствен живот.

Часовникът удари шест и Лора подскочи. Къщата потъваше в сумрак и беше толкова тиха, че момичето сякаш чуваше призраците на предишните обитатели. Тя си облече пуловер и запали лампите. В мига, в който светна в коридора, Скай се втурна към входната врата, целият настръхнал. Започна да души и да ръмжи през пролуката под вратата. После вдигна глава и започна да вие. Тръпки преминаха по гърба на Лора.

— Престани, глупчо, това е вуйчо! — скара му се тя, хвана го за нашийника и с мъка го дръпна от вратата. Но в ключалката не се чу ключ. С разтуптяно сърце Лора надникна през процепа на пощенската кутия, но не видя никого.

Каза си, че всичко е от изопнатите й нерви. Но от какво имаше да се стряска толкова? В края на краищата няма никакви доказателства, че се е случило нещо лошо. Тарик може да е заминал на почивка, госпожа Уеб може да е болна от грип, „Дж.“ може да е просто бивша приятелка на вуйчо й, която кротко си живее живота след раздялата си с него, а пък Калвин Редфърн спокойно може наистина да е служител на агенцията по риболов, както твърди.

Лора се запъти към кухнята да си направи сандвич и забеляза, че вратата на кабинета на вуйчо й е открехната. Лаптопът му седеше на бюрото. След като си изкара наказанието в училище, Лора се отби в библиотеката да пробва да изрови нещо за миналото му в интернет. Библиотекарката отказа да я пусне със Скай, пък Лора отказа да го остави сам отвън и си тръгна разочарована. Сега й хрумна, че може да използва набързо компютъра на вуйчо си. Самият той й каза, че може да го използва, когато иска. Само дето каза и първо да поиска разрешение. Лора погледна часовника си. Вуйчо й рядко се прибираше преди седем и половина. Търсенето в интернет отнемаше секунди. Щеше да свърши много преди това.

Още преди тази мисъл да достигне до съзнанието й, Лора вече седеше на стола пред бюрото на вуйчо си. Компютърът избръмча и се събуди. Противно на очакванията й, не беше някакъв праисторически модел, а последен писък на технологията, файловете му бяха изрядно организирани и всичките бяха с имена на риби.

Лора отново се тресеше от нерви. Какво ли ще открие? И как ли ще избухне вуйчо й, ако я завари да рови в компютъра му? Беше толкова уплашена, че едва си поемаше дъх. Не й помагаше и това, че Скай се беше запилял нанякъде. Повика го, но той не се обади. С треперещи пръсти написа името на вуйчо си и щракна върху „търси“.

На първо място се появи сайтът на „Дейли Рипортър“. Но Лора не беше очаквала стотиците други резултати — по-точно, цели дванайсет страници. Само в „Дейли Рипортър“ имаше четирийсет и две статии за вуйчо й. Тя отвори най-новата, отпреди една година.

Докато чакаше документът да се зареди, Лора отново повика Скай. Кучето не се появи. Тя потропа нервно с пръсти по бюрото. С всяка изминала минута шансовете вуйчо й да се прибере и да я спипа се увеличаваха. На екрана бавно, буква по буква, се появяваше вестникарско заглавие, разположено на цялата страница. Най-накрая се изписа в кървавочервено:

ВИНОВЕН СЪМ ЗА СМЪРТТА НА ЖЕНА СИ

Изповедта на Калвин Редфърн

Под заглавието имаше зърнеста черно-бяла снимка на вуйчо й. Беше с елегантни, но раздърпани дрехи. Вратовръзката му беше накриво. Беше небръснат, с разчорлена коса. Прикриваше с ръка лицето си от фотографа, но нямаше съмнение, че е той.

Екранът се размаза пред очите на Лора. Любимото изречение на директорката на „Горски поляни“ прозвуча в главата й: „Любопитството ще ти изяде главата“.

Зад нея подът проскърца. Сърцето на Лора подскочи. Силуетът на Калвин Редфърн се очерта на светлината от коридора. До него стоеше Лоти — точно както вечерта, когато се срещнаха за първи път. В този миг той беше непознатият от онази вечер. Очертанията на раменете му и възлите от мускули по ръцете му все така загатваха за скрита, едва сдържана сила.

— Е, сега вече знаеш — каза той. — Знаеш що за човек съм.