Лорън Сейнт Джон
Тайната на малкия залив (14)

14.

Всеки път, когато се сетеше за своето „Защо?“, написано на плажа с камъчета и клечки, Лора се усмихваше. Господин Гилбърт й се скара два пъти, че пречи на класа, а Кевин Рътледж подметна, че трябвало да отиде на психиатър (само дето не го каза толкова учтиво).

Лора не обърна внимание нито на единия, нито на другия. Това, че втората бележка беше написана на пясъка, я убеди, че цялата работа е игра на някое хлапе. Стига да се пази да не я видят и да не си разкрие името, тя не виждаше нищо лошо в това да се включи в играта. Беше забавно. Все едно да си имаш невидим приятел.

Късно същия следобед Лора подскачаше с усмивка по калдъръма край пристанището. Като част от програмата за професионално ориентиране, господин Гилбърт покани в класа трио музиканти, изпълнители на класическа музика. Прекрасната им музика остави дори Кевин Рътледж със зяпнала уста.

Но усмивката изчезна от лицето на Лора, когато се доближи до усамотения участък от пътеката, където беше оставила бутилката. Да намери отговор в нея изведнъж й се стори най-важното нещо на света. Не знаеше как ще го понесе, ако няма отговор.

Тревата по северния склон на острова растеше на туфи, като онези, в които се крият елфи в книжките с картинки. Под някои от тях имаше вдлъбнатинки. В една такава вдлъбнатинка Лора мушна бутилката, мислейки си, че ако я остави на пътеката, където я намери, чистачите може да я изхвърлят или пък някой може да прочете бележката. Остави я полускрита близо до пътеката, така че ако някой я търси, да я види лесно, но никой друг да не я забележи.

Бутилката си седеше във вдлъбнатинката, където я остави. Вместо плътната кремава хартия в нея имаше лист, откъснат от тетрадка, върху който беше писано с химикалка със същия почерк.

„Защо?“ — написа тя на брега. Беше си позволила да бъде дръзка — не виждаше защо трябва да се доказва пред някакъв непознат. Разви листа на пътеката.

ЗАЩОТО, АКО СЕ ДОВЕРЯ НА НЕПОДХОДЯЩ ЧОВЕК, ЩЕ УМРА.

Тя изпусна бележката и отстъпи назад. Духна вятър и отвя листчето към скалите. Секунди преди да отлети в морето, тя успя да го улови. Вдигна поглед към параклиса „Св. Никола“ с надеждата да види някой кискащ се шегобиец или групичка шегобийци — може би Кевин Рътледж и малоумните му приятели — които припадат от смях, че се е намерил някой достатъчно лековерен да отговаря на бележките им. Но там нямаше никого.

По гърба на Лора запълзяха тръпки, които нямаха нищо общо с мартенския вятър. Досега беше почти напълно убедена, че бележките в бутилката са някаква игра. Сега беше почти сигурна, че не са. Тя изглади листа.

ЗАЩОТО, АКО СЕ ДОВЕРЯ НА НЕПОДХОДЯЩ ЧОВЕК, ЩЕ УМРА.

Можеше да върне бележката в бутилката, да я остави на пътеката и да се надява някой друг да я намери. Но не беше в характера на Лора да обръща гръб на нечия беда. Ами ако авторът на бележката умре, защото е загърбила молбата му за помощ? Тя не искаше подобно нещо да тежи на съвестта й.

Лора прекара няколко дълги минути в мъчителни колебания. Накрая извади химикалка от раницата си и написа отдолу на листа:

КАЖИ МИ КАКВО ДА НАПРАВЯ.

* * *

През останалата част от деня през главата на Лора минаваха какви ли не теории защо авторът на бележката е в смъртна опасност. Чудеше се защо не е потърсил помощта на полицията, на някой адвокат или дори на лекар. Нали на тези хора може да се има доверие? Фактът, че авторът на бележката не се е обърнал към тях, подсказваше, че или го е страх, или е извършил нещо незаконно. Трябва да е бил съвсем отчаян, за да остави съдбата си в ръцете на случаен непознат — някой, който може да се окаже и единайсетгодишно момиче.

Връщайки се от училище, Лора ядно ритна един камък. Ако си имаше приятел, животът й щеше да е толкова по-лек! Ако Тарик изведнъж не се беше смахнал, можеше да му занесе бележките и какъвто си беше умен и внимателен, той щеше да знае какво да направи, точно както знаеше как да постъпи с кучетата, когато се сбиха. А и имаше невероятна интуиция. Винаги усещаше например кога е имала тежък ден в училище, преди изобщо да го спомене. Подаваше й шоколад или зряла праскова, или някое друго лакомство, без да казва на господин и госпожа Мухтар, за да й оправи настроението.

Но това беше предишният Тарик. Новият Тарик просто би й се изсмял. С господин Мухтар щяха да й се подиграват, че е чела прекалено много книги за Мат Уокър. Всъщност Лора съжаляваше, че не е чела повече книги за Мат Уокър. Той за миг би разгадал мистерията. Щеше да разпознае начина на писане като уникален за определен район на света и за нула време щеше да установи например, че хартията е направена по специална технология, която се използва само на Хибридите. А Лора виждаше само, че едната бележка е написана с евтина химикалка, а другата — с перо и мастило.

Нямаше намерение да казва и на вуйчо си. О, да, той щеше да я изслуша и да се държи мило. Може дори да обещае да поговори с полицаите следващия път, когато мине край участъка. След това ще си влезе в кабинета и ще забрави, че изобщо го е споменал.

Не, като се изключи тайнственият й кореспондент, Лора беше напълно сама.

Отново.

Лора вървеше забързано с наведена глава по тяхната улица, като се надяваше да не се натъкне на госпожа Крабтрий или на любителя на птици. Изведнъж нещо лъскаво привлече погледа й. В канавката лежеше парченце от копринен гоблен. Беше не по-голямо от двайсетина квадратни сантиметра и мокро от сутрешния дъжд. На него се виждаше изкусно изработена глава на тигър. От окото на тигъра се стичаше сълза.

Сърцето на Лора заби лудо. Знаеше точно къде за последен път видя подобен тигър — на гоблена в „Северна звезда“. Вдигна парченцето и се огледа. Не се виждаше никой.

С цялото си същество Лора се надяваше Тарик да е оставил парчето като знак, като извинение или молба да го разбере. Но ако беше така, той по-скоро щеше да го пусне в плик в пощенската кутия или да й го остави на прага, затиснато с камък. А така не се знаеше колко време ще се подмята в канавката, без някой да го забележи.

Госпожа Крабтрий! Тя винаги знае всичко. Ако Тарик е бил в диаметър от сто метра около къщата им, тя щеше да го види от прозореца. Лора се затича към къщата на съседката и почука на вратата. Никой не отвори. Ама че късмет! Поне веднъж от шпионирането на госпожа Крабтрий можеше да има полза, а тя не си беше вкъщи.

За голяма изненада на Лора, когато се прибра у дома, вуйчо й беше в кухнята. Пъхаше във фурната печеното, приготвено от госпожа Уеб.

— Имам свободен следобед — обясни той с уморена усмивка. Беше небръснат, а под очите му се виждаха торбички от недоспиване.

Лора седна на масата, вуйчо й направи горещ шоколад. На себе си свари силно кафе и седна до нея.

— Днес се отбих в „Северна звезда“, както обещах. Сигурно няма да ти е приятно да го чуеш, но Тарик явно е много добре. Не можах да говоря с него, защото сновеше напред-назад и нареждаше стока, но добре го огледах и не забелязах да има синини. Поне не видими. Със сигурност не куцаше, нито пък имаше признаци да е бил тормозен. Господин Мухтар беше зад тезгяха и не можеше да нахвали сина си.

Лора не можа да скрие раздразнението си.

— Господин Мухтар и жена му са такива лицемери! Не мога да разбера как успяват да заблудят всички. А Тарик не им е син. Осиновен е.

Калвин Редфърн отпи от кафето си.

— Уважават ги, защото са добри граждани, магазинът им също е добър, а те се държат любезно с всеки, който влезе.

— Госпожа Крабтрий казва, че им няма вяра и че в цялата работа има нещо гнило. Нарече Тарик „клето тъжно момче“.

Вуйчо й изкриви лице.

— Че откъде ще знае госпожа Крабтрий! Тя все си пъха носа в чуждите работи. Онзи Тарик, когото видях, изобщо не беше клет и тъжен. Слабичък е и много се прозява, но иначе изглежда доволен и добре гледан.

— Чудесно — отговори Лора. — Радвам се, че е щастлив. Още съм му ядосана, но искам да е добре.

Вечерта, след като си облече пижамата, Лора отново разгледа внимателно парченцето гоблен. Нелепо беше да си въобрази, че Тарик й го е оставил, за да й се извини. Много хора купуваха гоблени от господин Мухтар. Всеки от тях можеше да е изпуснал миниатюрния тигър, докато е минавал по улицата. Явно Тарик е прекалено зает, за да се сети за досадната си бивша приятелка.

И все пак й беше трудно да се откаже от идеята, че Тарик го е оставил за нея. Тигърът някак я утешаваше. Сложи го на нощното шкафче до снимката на майка си. После изгаси лампата и дълго лежа, заслушана в неспирното бучене на вълните.

Точно в такива моменти се чудеше дали е родена за детектив. Загадките се трупаха, а тя не знаеше как да ги разреши. Цялата работа приличаше на градчето Сейнт Айвс — навсякъде задънени улици. Обезсърчена, Лора си зададе въпроса, който винаги й хрумваше, когато се сблъска с някоя трудност: Какво би направил Мат Уокър на нейно място?