Лорън Сейнт Джон
Тайната на малкия залив (17)

17.

Животните може и да се бяха помирили, но между хората в къщата се настани напрежение. Калвин Редфърн даде убедително обяснение за дългите си отсъствия, но на практика си призна, че къщата е пълна с тайни. Лора имаше намерение да разнищи всичко докрай.

След вечеря тя се извини и се качи в стаята си със Скай. Хъскито лежеше в долната част на леглото и я слушаше как му говори тихичко, докато си облича джинси, ботуши и черна фланела. Обясни му защо за всеки случай слага в джоба си и черна плетена шапка.

После го прегърна за лека нощ, мушна се в леглото и се зави с юргана.

Към един часа входната врата проскърца. Лора вече беше полузаспала, уморена от чакане. В леглото беше топличко, Скай явно сънуваше, че тегли шейна и скимтеше насън, а вятърът блъскаше в прозорците като ураган. Но, каза си Лора, истинските детективи не позволяват на разни дреболии като ледени ветрове или сънуващи кучета да осуетят разследването им.

С усилие на волята тя се измъкна от леглото и закопча каишката на хъскито. След минута двамата бяха навън. Соленият морски вятър шибаше гъстата козина на Скай и щипеше бузите й. Тя дръпна шапката над очите си. На излизане се зърна в огледалото в антрето — приличаше на нощен крадец.

Лора беше толкова убедена, че Калвин Редфърн ще свърне вляво от къщата и ще тръгне надолу по хълма край гробището към крайбрежната пътека, че не можа да повярва на очите си, когато не го видя. Извърна поглед вдясно и го забеляза точно когато мина покрай знака „еднопосочна улица“ в края на „Океански изглед“ и се изгуби надолу по улица „Барнун хил“.

— Бързо, Скай, ще ни се изплъзне! — прошепна Лора и се затича. Притесняваше се дали хъскито ще може да тича наравно с нея, но Скай без усилие бягаше с дълги скокове, с наострени уши и изплезен розов език. Пое риск, вземайки го със себе си, но пък не искаше да го оставя сам още през първата му нощ в нов дом. Освен това се чувстваше по-сигурна с него до себе си.

Когато стигнаха края на улицата, Лора спря и се огледа накъде да поеме.

Протегна ръка да погали Скай, за да му напомни да не вдига шум. Той оголи зъби и нададе глухо ръмжене. Стресната, Лора бързо отдръпна ръката си. Но той не ръмжеше на нея. От една странична уличка се стрелна тъмна фигура. Лора се сви в сенките.

— Ш-ш-шт, тихо, момче! — прошепна тя, приклекна и притегли кучето към себе си. Той я близна по лицето, но тялото му остана напрегнато.

Човекът се огледа крадешком през рамо и се шмугна в една от уличките. За миг лицето му се мярна на светлината на уличната лампа. Лора ахна. Беше госпожа Уеб! Беше облечена цялата в черно и с шал на главата.

Лора потрепери от страх и едва не се отказа. Госпожа Уеб не беше от хората, които ще тръгнат да се разхождат посред нощ заради чистия въздух. Явно следеше Калвин Редфърн, няма какво друго да е.

Обзе я непреодолимо желание да предпази вуйчо си. Не можеше да си представи защо го следи икономката, но ако трябва да избира между неговата дума и нейната, няма съмнение, че ще повярва на него.

И все пак я обзеха подозрения.

Скай я задърпа напред. Лора уви два пъти каишката около ръката си за по-сигурно и тръгна след него. Последваха госпожа Уеб в уличката. В другия край надолу по хълма крачеше Калвин Редфърн, без да подозира за преследвачите си.

В продължение на безброй щастливи часове Лора беше разучавала опита на Мат Уокър в проследяването на заподозрени, но калдъръмените улички криволичеха между къщичките и палмите и беше много трудно да се държиш на разстояние. На втория завой изгуби от поглед и госпожа Уеб, и вуйчо си. Лора се втурна да ги настигне, умолявайки Скай да мълчи, но до края на уличката не се виждаше никой. Само брулените от вятъра листа хвърляха танцуващи сенки по калдъръма. Лора се ослуша за стъпки, но не чу нищо, освен воя на вятъра и ритмичния тътен на морето.

Момичето тъкмо се промъкваше по едни тесни каменни стълби, когато Скай изведнъж се хвърли напред и я повлече. Лора политна в празното пространство. Падайки, зърна за миг вуйчо си, който прекосяваше едно площадче, и госпожа Уеб, която се криеше в един тъмен вход. В основата на стълбите имаше три кофи за боклук. В отчаян опит да ги избегне, Лора падна лошо на единия си крак и се вкопчи в хъскито, за да се задържи. Кофите издрънчаха шумно.

Лора прехапа устни, за да не извика от болка. Блъсна я вонята на боклук. Парчета сурови зеленчуци се разпиляха по земята, а тя лежеше просната върху тях. Затисна с длан муцуната на Скай и надзърна в пролуката между кофите. Вуйчо й се беше запътил в нейна посока. Не й се мислеше как ще реагира, като открие, че го следи. Призля й от срам.

Вуйчо й беше стигнал до средата на площадчето, когато една чайка излетя с крясък от перваза над главата на Лора. В същия миг любителят на птици изскочи иззад една колона.

От изненада лицето на вуйчо й придоби мъртвешки цвят.

— Помниш ли ме, Калвин? — попита мъжът с гадна усмивчица. — Бил Атлас, старият ти приятел от „Дейли Рипортър“ в Шотландия. Имаш ли минутка да отговориш на няколко въпроса?

Калвин Редфърн се съвзе от изненадата и отговори с леден глас:

— Доколкото си спомням, никога не си ми бил приятел. Точно обратното.

Усмивката не изчезна от лицето на мъжа.

— Хайде, хайде, да не би още да ми имаш зъб? Нали човек трябва някак да си изкарва хляба. Няма да ти отнема много време. Най-много три-четири въпроса.

Калвин Редфърн врътна глава, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Да не си се побъркал съвсем, Атлас? Искаш да ме интервюираш тук? Сега? В някаква глуха уличка в един през нощта?

— Тъй де, реших, че ще предпочетеш да говориш за миналото далеч от любопитни съседи и приятели. Под прикритието на мрака.

— Нямам нищо за криене от когото и да било, а миналото ми не е твоя работа.

— Нищо за криене? — изсмя се мъжът. — Забравяш, Калвин, че се знаем от доста време. Предупредих те, че манията ти да заловиш „Асовете“ ще те вкара в беля. Знаех, че пред нищо няма да се спреш, независимо кой ти се изпречи на пътя. Така и стана, а, Калвин? Затова те яде съвестта. Обзалагам се, че се будиш нощем и се самообвиняваш. Преследва те мисълта, че тя можеше да е още с теб, ако беше постъпил другояче.

Той насочи писалката си към гърдите на Калвин Редфърн.

— Затова си тук, нали, Калвин? Затова избяга на другия край на страната. Затова обикаляш по улиците на Сейнт Айвс по малките часове. Затова съседите ти те смятат за отшелник.

Мъжът не успя да продължи, защото Калвин Редфърн го сграбчи с една ръка за врата, а другата сви в юмрук. Лора видя как мускулите му се издуват под пуловера, готов да удари репортера. Изпита желание да изскочи от прикритието си, но гърлото й се беше свило и тя не можеше да помръдне. Пръстите й се сключиха около нашийника на Скай. Той целият трепереше и се дърпаше напред, но Лора не сваляше ръка от муцуната му. За щастие не се разлая. Госпожа Уеб седеше неподвижна в сянката на входа.

— Не ме удряй! Не ме удряй! — изписка репортерът.

Юмрукът на Калвин Редфърн се спря във въздуха. Той отблъсна репортера от себе си и застана сковано с ръце, изпънати край тялото.

— Добре, признавам, прекалих — изхленчи репортерът. — Ама сега с теб живее едно малко момиченце, Калвин. Тя знае ли кой е вуйчо й? А социалните служби знаят ли? Помисли ли за нея?

Калвин Редфърн го изгледа с пламтящи очи. Ако погледът му можеше да изгаря, репортерът за миг би се превърнал в купчинка димяща пепел.

— Не замесвай Лора в това! — изръмжа той. — Не струваш и колкото един косъм от главата й!

След това се отдалечи в нощта, а обувките му чаткаха по калдъръма. Репортерът предпазливо докосна врата си.

— Все си много чувствителен, стари дяволе! — измърмори той след отдалечаващия се гръб на Калвин Редфърн. Оправи яката си и се изниза натам, откъдето беше дошъл.

Госпожа Уеб се измъкна от прикритието си. Скай изръмжа, преди Лора да успее да му попречи. Икономката се втренчи в кофите за боклук и тръгна към тях. Лора имаше само част от секундата да направи нещо и се възползва от нея. Замери чайката с парче тиква. Възмутена, тя отново излетя с крясъци.

Икономката изруга, но не се доближи повече. Шумно издуха носа си в кърпичката, промърмори си нещо на чужд език и си тръгна бързо. След миг Лора остана сама с ръмжащото куче, с бясно биещо сърце и поне десетина въпроса без отговор.