Джийн М. Оел
Каменните убежища (34)

Трийсет и четвърта глава

Кой иска да й вземе бебето? — попита Айла.

— Пролева и някои други жени — отвърна Ланидар. — Казват, че са намерили майка за Лорала — жена, която можела да я кърми през цялото време.

— Хайде да отидем и да видим за какво става въпрос — предложи русокосата жена на Джондалар. — Ще се върнем и ще се погрижим за конете по-късно.

Когато стигнаха в лагера, Айла се зарадва, че Пролева беше там. Жената на Джохаран се усмихна и ги попита:

— Е, потвърдено ли е вече? Женени ли сте? Ще има ли празненство, на което да ви дадем подаръците? Не ми отговаряй. Виждам огърлиците ви.

Айла й се усмихна в отговор:

— Да, вече сме женени.

— Зеландони току-що го потвърди — добави Джондалар.

— Трябва да поговоря с теб за нещо, Пролева — рече русокосата жена със сериозен тон.

— Какво има? — Съпругата на вожда се досети по изражението й, че Айла е угрижена за нещо.

— Ланидар ми каза, че възнамеряваш да отнемеш бебето от Ланога.

— Не бих го казала по този начин. Мислех си, че ще си доволна, задето сме намерили дом за Лорала. Една жена от Двайсет и четвъртата пещера е изгубила бебето си. Родило се е със сериозни увреждания и е умряло. Сега родилката има много мляко и каза, че няма нищо против да вземе Лорала, нищо че е по-голяма. Тя наистина иска дете и останах с впечатлението, че и преди е губила дете. Помислих си, че така ще е добре и за двете страни.

— Така изглежда — кимна Айла. — Жените, които кърмят Лорала, искат ли да спрат да го правят?

— Всъщност не — отвърна съпругата на Джохаран. — Когато споменах за това пред две-три от тях, те дори малко се разстроиха. Даже Стелона каза, че Двайсет и четвъртата пещера била много далеч и щяло да й бъде много тъжно, ако не може да гледа как Лорала расте.

— Знам, че мислиш кое би било най-добре за Лорала, ала попита ли Ланога? — попита русокосата жена.

— Не — каза Пролева. — Попитах Тремеда. Сметнах, че Ланога би се чувствала по-добре ако не се натоварва с тази отговорност. Тя е прекалено малка, за да се грижи непрестанно за това бебе. Ще има достатъчно време за това, когато самата тя стане майка.

— Ланидар ми каза, че е плакала през целия ден.

— Знам, че е разстроена, но ще го преодолее. В крайна сметка тя не кърми Лорала и дори още не е станала жена. Та тя е само на единайсет години!

Айла си спомни, че тя самата бе на по-малко от дванайсет години, когато роди Дърк, но за нищо на света не би се отказала от него. По-скоро щеше да умре, отколкото да се откаже. Когато изгуби млякото си, другите жени от Клана започнаха да го кърмят, ала това не означаваше, че бе станала по-непълноценна майка. Все още съжаляваше, че трябваше да го изостави, когато я прокудиха от Клана. Толкова искаше да го вземе със себе си. Единствено страхът й какво ще стане с него, ако нещо лошо се случи с нея, я накара да изостави тригодишния си син. Да, тя знаеше, че Уба ще се грижи за него и ще го обича като свое дете, ала продължаваше да я боли всеки път, когато се сещаше за него. Никога не успя да превъзмогне болката от загубата и не искаше да подлага Ланога на същото страдание.

— Не кърменето прави майката, Пролева — въздъхна Айла. — И не възрастта. Виж Джанида. Не е кой знае колко голяма, но на никого няма да му мине през ума да я лиши от бебето й.

— Джанида има съпруг, и то такъв с добър статут — изтъкна жената на вожда на Деветата пещера. — Бебето й ще се роди в неговото огнище. Перидал вече е поел отговорността да се грижи за нея, но дори бракът им да не продължи дълго, има и други мъже, които изявиха желание да се оженят за нея. Тя е високопоставена, привлекателна е и е бременна. Надявам се, че Перидал вижда и осъзнава всичко това, понеже майка му все ще се опитва да им създава проблеми. Знаеш ли, че отишла при тях по време на изпитателния им период и започнала да го убеждава да разкъса възела? — Айла поклати глава, но не прояви никакъв интерес към тази новина. По-късно щеше да й е интересно да се запознае с подробностите, ала сега разискваха по-важни неща. — Ланога обаче не е Джанида — изтъкна Пролева.

— Не, Ланога още не е привлекателна млада жена, но ще стане такава — отбеляза Айла. — Не можеш да прекараш почти година в грижи за едно бебе и да не го обикнеш. Сега Лорала е бебе на Ланога, а не на Тремеда. Може да е малка, но е доста добра майка.

— Да, естествено, че ще е добра майка. Тя е чудесно момиче и някой ден ще бъде чудесна майка — каза Пролева, — ако има тази възможност. Дали обаче, когато стане достатъчно голяма, някой мъж ще се съгласи да вземе нея и по-малката и сестра — но не като втора жена, а като дете, за което ще трябва да се грижи? Дете, което дори не е родено в неговото огнище? Положението на Ланога и бездруго е достатъчно тежко, като се има предвид огнището, където тя и Лорала са родени. Така само ще увелича шансовете й за по-добър живот.

Айла беше сигурна, че Пролева е абсолютно права. Бе очевидно, че наистина милееше за момичето и щеше да направи всичко, за да му помогне, ала същевременно добре знаеше как щеше да се чувства Ланога, ако изгуби сестричката си.

— Ланога няма защо да се тревожи дали ще си намери съпруг — каза Ланидар.

Айла и Пролева съвсем бяха забравили за момчето. Джондалар също беше изненадан. Той слушаше внимателно разговора им и виждаше, че и двете страни са прави.

— Аз ще се науча да ловувам, ще стана Зовач и когато порасна, ще се оженя за Ланога и ще й помагам да се грижи за Лорала и за другите й братя и сестри, ако тя го иска. Вече я попитах и тя се съгласи. Тя е единственото момиче, което не се притеснява от ръката ми, и не мисля, че майка й ще обърне внимание на това.

Двете жени изгледаха смаяно Ланидар, след което си размениха учудени погледи, за да се уверят, че наистина са чули едно и също нещо. Идеята никак не беше лоша, особено ако щеше да накара момчето да овладее доста умения, които щяха само да му бъдат от полза. И Ланидар, и Ланога бяха добри деца, изненадващо зрели за възрастта си. Е, вярно, че бяха млади и можеха лесно да променят решението си, но, от друга страна, кой ли пък щеше да поиска да се ожени за тях?

— Затова недей да даваш бебето на Ланога на някоя друга жена — каза недъгавото момче. — Не искам тя да плаче.

— Тя наистина обича това дете — рече Айла — и Деветата пещера вече се съгласи да й помогне. Защо не оставим нещата такива, каквито са?

— Какво да кажа на жената, която искаше да я вземе? — попита Пролева.

— Кажи й, че майката на Лорала не е съгласна да даде дъщеря си — предложи русокосата жена. — Това е самата истина. Тремеда може да я е родила, ала истинската й майка е Ланога. А ако тази жена наистина иска толкова много да има бебе, все ще си намери — зеландонийците имат много пещери и са доста на брой. Тук непрекъснато се случват най-различни неща — добави Айла. — Никъде другаде не съм виждала нещата да се променят толкова бързо.

* * *

Почти всички жители на Деветата пещера на зеландониите и Първата пещера на ланзадониите се присъединиха към тържеството по случай брачните церемонии на брата на вожда на едната пещера и дъщерята на огнището на вожда на другата. Оказа се, че още двама души от Деветата пещера са се оженили на същата церемония. Щом Пролева узна за това, веднага ги включи към празненството. Една девойка на име Тишона се бе венчала за Маршевал от Четиринайсетата пещера и щеше да заживее при него, а една по-стара жена — Динода — се бе преместила и беше родила момче, но бе разкъсала възела с бившия си съпруг, създавайки ново огнище заедно с Джаксоман от Седмата пещера. Сега Джаксоман и Динода се връщаха в Деветата пещера, защото майката на Динода беше болна и тя искаше да бъде близо до нея.

Доста хора дойдоха да им изкажат благопожеланията си. Левела и Джондекам, придружени от майката на Пролева и Левела — Велима, прекараха по-голямата част от деня заедно с тях, което достави голямо удоволствие на Айла и Джондалар и Джоплая и Екозар. Майката и чичото на Джондекам също се отбиха за малко. Появата на Кимеран много ги зарадва — съпругата на племенника му беше сестра на жената на Джохаран, което го правеше роднина на Джондалар. В един момент всички тези преплетени роднински връзки объркаха Айла, но срещата с майката на Джондекам, която беше зеландони на Втората пещера, й подейства много приятно. Незнайно защо, обстоятелството, че вижда зеландони, която има деца, и даде настроение.

Джанида и Перидал също прекараха почти целия ден в Деветата пещера. Двамата бяха дошли сами — без компанията на майката на Перидал. Младоженците бяха решили да напуснат Двайсет и деветата пещера и разговаряха с Кимеран и Джохаран, за да видят дали някоя от двете пещери е склонна да ги приеме. Първата вече бе обсъдила тази тема с вождовете и шаманката на Втората. Според нея щеше да е добре младите да бъдат отделени от майката на Перидал — поне за известно време. Шаманката, някога известна като Золена, беше страшно ядосана от постъпката на жената, позволила си да наруши уединението на младата двойка по време на двуседмичния изпитателен период.

С напредването на вечерта веселбата започна да поутихва и повечето гости си тръгнаха. Мартона направи чай за роднините и приятелите, които бяха останали, а Пролева, Айла, Джоплая и Фолара раздадоха чашите. Един младеж, който наскоро бе приет за послушник на зеландони на Петата пещера, също беше там. Той бе останал, защото за пръв път попадаше в такава голяма компания и просто не можеше да я напусне. Освен това гледаше Първата с истинско благоговение.

— Мисля, че Мараган никога вече нямаше да може да върви отново, ако не бе попаднал на човек, който да знае какво трябва да стори — заяви той. Коментарът му бе отправен към цялата компания, ала истинската му цел беше да направи впечатление на Първата.

— Според мен си абсолютно прав, четвърти послушнико на зеландони на Петата пещера — кимна му шаманката. — Много си проницателен. Сега всичко останало зависи от Великата майка и от възстановителните способности на ранения младеж.

Младият послушник се изпълни с гордост. Той не можеше да повярва, че дони му бе направила комплимент и че беше водил неофициален разговор с нея.

— Тъй като вече си послушник, би ли имал нещо против да смениш зеландони, която наглежда Матаган? — попита някогашната Золена. — Той е от твоята Пещера, нали? Доста трудно е човек да остане буден цяла нощ, но в състоянието, в което се намира, непрекъснато трябва да има някой до него. Предполагам, че твоята зеландони вече те е помолила за помощ, ала ако не е така, може да й предложиш да й помогнеш. Тя със сигурност ще оцени жеста ти.

— Да, разбира се, че ще й помогна — рече младият послушник и се изправи. — Благодаря за чая. Сега трябва да тръгвам. Чакат ме доста задължения — добави, след което изправи рамене, придаде си сериозно изражение и закрачи към главния лагер. Неколцина от присъстващите най-накрая дадоха воля на усмивките, които се опитваха да скрият.

— Ти направи този млад мъж много щастлив, зеландони — каза Джондалар. — Той почти сияеше от удоволствие. Всички зеландони ли се отнасят с такова благоговение към теб?

— Само най-младите — отвърна шаманката. — Като гледам как спорят с мен, понякога се чудя защо продължават да ме наричат Първата. Сигурно защото съм първа по размери.

Синеокият мъж се усмихна.

— Като се замисля обаче, това, че спорят с мен, е нещо хубаво — продължи зеландони. — Малко изнервящо е да гледат всяка твоя дума като излязла от устата на Дони, защото в такъв случай човек трябва непрекъснато да внимава какво казва.

— Как решавате кого да направите Първи сред служителите на Майката? — попита Джондалар. — Питам се дали всички зеландони трябва да постигнат единодушие или просто трябва да има мнозинство?

— Не е толкова просто — усмихна се шаманката. — Взимат се под внимание страшно много неща. Преценява се например дарбата да лекуваш, а няма по-суров съдник от знахарите зеландони. Не можеш да заблудиш този, който разбира. Това обаче не е от най-голямо значение — имало е Първи, които не са били кой знае какви лечителки, но са компенсирали това със заложби и умения в други области.

— Чуваме само за Първата — продължи да любопитства Джондалар. — Има ли Втора или Трета? А Последна?

— Едва ли някоя Пещера би приела зеландони, която е Последна сред служителите на Майката? — рече някогашната Золена. — Най-нископоставени в йерархията на зеландони са послушниците, ала те също имат различен ранг — първи послушник, втори послушник и така нататък. Този младеж например е четвърти послушник на зеландони на Петата пещера. Това е най-ниското стъпало за ученик на дони, но същевременно показва, че момчето има възможности, защото в противен случай нямаше да бъде прието за послушник. Следващото стъпало са новите дони. Някои от послушниците никога не стават шамани и това ги изпълва с много горчивина.

— Какво още е необходимо човек да стане зеландони? — продължи с въпросите си синеокият мъж.

— Човек трябва да запомни всички Сказания и Древни легенди и да разбира добре значението им. Трябва да познава думите за броене и да може да ги използва. Да е наясно с фазите на луната, със смяната на сезоните и други подобни неща. Ала може би най-важното е да бъде способен да посещава света на духовете — завърши зеландони. — Повечето дони знаят още от самото начало кой ще стане Първи и кой ще е следващият. Това се разбира в мига, в който шаманът почувства зова да се отправи в света на духовете. Да бъдеш Първи е призвание, и то призвание, което не е по силите на всеки зеландони.

— Какво е усещането да бродиш в света на духовете? Страшно ли е? Ти боиш ли се, когато си там? — дойдоха следващите въпроси.

— Никой не може да опише какво представлява светът на духовете на човек, който никога не е бил там. Да, страшно е, особено първия път. И никога не престава да бъде страшно, ала човек може да се научи да постави под контрол това преживяване с помощта на медитация. Опасността е много голяма и понякога човек не може да се върне в тялото си, или пък оставя някаква част от себе си в света на духовете и никога вече не е същият. Каквото и да се случи обаче, едно е сигурно — светът на духовете не може да те остави непроменен.

Зеландони направи кратка пауза, преди да продължи:

— Когато човек почувства това призвание, той трябва да го приеме, а това носи със себе си много ограничения и рискове. Мисля, че точно поради тази причина толкова малко от зеландони са женени. Не съществува никаква официална забрана шаманът да се жени или да има деца, но положението му е сходно с това на вожда. Съжителството с някого, който има толкова много задължения и отговорности, може да се окаже доста трудно. Нали така, Мартона?

— Да, зеландони — отвърна някогашната предводителка и погледна към Даланар, преди да се обърне към сина си.

— Защо според теб Даланар и аз разкъсахме възела, Джондалар? Говорехме за това в деня след сватбата ти. В много отношения Даланар и аз бяхме много сходни. Сега той е щастлив, задето е вожд на своя собствена пещера, но му трябваше доста време, докато осъзнае, че иска точно това. Даланар дълго време отричаше, че иска да е предводител, но си мисля, че именно това го привлече у мен. Когато се оженихме, Джоконан беше умрял и аз вече бях вожд. Отначало бяхме много щастливи, но после той започна да се измъчва и двамата стигнахме до извода, че ще бъде най-добре да се разделим. Джерика е идеалната жена за него. Тя има силна воля, а Даланар има нужда от силна жена до себе си, но вождът си е той.

Даланар и Джерика се усмихнаха един на друг и той я хвана за ръката.

— Лозадуна е служителят на Майката за хората, които живеят от другата страна на ледника — намеси се Айла. — Той има съпруга, която му е родила четири деца, и тя изглежда много щастлива.

— Лозадуна е извадил голям късмет, че е намерил такава съпруга — каза Мартона. — Също както и аз извадих късмет с Уиламар. Отначало нямах никакво желание да се омъжа отново, ала добре, че той настоя. — Тя погледна към съпруга си и го дари с усмивка. — В продължение на толкова много години бях вожд, а Уиламар бе неотлъчно до мен и никога не сме имали проблеми заради това. После обаче се уморих от всички тези задължения и ми се прииска да имам малко повече време за себе си. След раждането на Фолара отново поисках да съм майка. Видях, че Джохаран има необходимите качества, ето защо започнах да го подготвям и когато стана достатъчно голям, предадох тази отговорност на него. Той прилича толкова много на Джоконан, че съм сигурна, че е син на неговия дух. — Тя се усмихна на най-големия си син. — Е, продължавам да участвам, защото Джохаран често се съветва с мен, макар и да подозирам, че го прави не толкова заради себе си, колкото заради мен.

— Не е вярно, майко — каза вождът на Деветата пещера на зеландониите. — Аз много ценя съветите ти.

— Наистина ли обичаше Даланар толкова много, майко? — попита Джондалар. — Има даже песни и истории за вашата любов.

— Да — кимна Мартона. — Обичах го изключително силно, Джондалар. И една част от мен продължава да го обича. Щастлива съм, че успяхме да останем приятели, и си мисля, че в момента сме по-добри приятели, отколкото когато бяхме женени. Обичам и Джоконан. Споменът за него никога няма да избледнее от сърцето ми. Тогава бях младо момиче и се бях влюбила за пръв път, ала на него му трябваше известно време да реши какво точно иска — добави тя.

Джондалар си спомни историята, която бе чул за майка си по време на пътешествието си.

— Да не намекваш за приятелството ти с Бодоа? — попита той.

— Бодоа! — възкликна зеландони. — Не съм чувала това име от толкова време! Това не беше ли онази чужденка, обучена от зеландони? От онова източно племе, как се казваха? Зар… сар… сард-нещо-си.

— Сармунаите — рече синеокият мъж.

— Точно така — кимна шаманката. — Бях още малка, когато тя си тръгна, но още тогава се говореше, че била доста опитна.

— В момента тя е сармуна — каза Джондалар. — Айла и аз се срещнахме с нея по време на пътешествието ни. Жените-вълци ме плениха, но Айла ги проследи и ме откри. Извадихме голям късмет, че се отървахме живи от тях. Ако не беше Вълчо, сега едва ли щяхме да сме тук. Можете да си представите колко се изненадах, когато разбрах, че тези хора не само знаят езика ни, но и познават майка ми!

— Какво точно се случи? — попитаха няколко души.

Джондалар им разказа историята за жестоката Атароа и за лагера на сармунаите.

— Въпреки че отначало сармуна помогнала на Атароа, тя се разкая и реши да помогне на сънародниците си, поправяйки всички злини, които Атароа им бе причинила — завърши синеокият мъж.

— Това е най-необикновената история, която съм чувала — сподели Първата сред служителите на Майката, — но тя показва какво може да се случи, когато шаманката кривне от правия път. Добре, че най-накрая се е осъзнала. Казано е, че Този, който служи на Майката, ще си плати в следващия свят, ако злоупотребява със силата си в този. Ето защо зеландони са толкова внимателни, когато избират дали да допуснат някого в лоното си. Веднъж приемат ли го, вече няма връщане назад. По това се различаваме от вождовете. Станеш ли веднъж зеландони, оставаш зеландони за цял живот. Дори и да ни се иска, не можем да захвърлим това бреме.

Всички замълчаха, замислени над историята, която им разказа Джондалар. В този момент Рамара се приближи към тях.

— Трябва да те уведомя, Джохаран, че донесоха носорога — рече тя. — И тъй като копието на Джондалар го е убило, той има правото да избере пръв какво да вземе от животното.

— Радвам се да го чуя — кимна вождът. — Благодаря ти, Рамара.

Жената на Солабан искаше да остане и да послуша разговора им, ала имаше да свърши други неща и никой не я покани да се присъедини към компанията.

— Е, какво си избираш, братко? — попита Джохаран, след като Рамара си тръгна. — Може би рога?

— Не, благодаря — усмихна се синеокият мъж. — Предпочитам кожата.

— Разкажи ми какво точно се случи с този носорог — поиска да узнае предводителят.

Джондалар изпълни желанието му. Когато свърши, Мартона въздъхна дълбоко и рече:

— Сигурно ще прозвучи ужасно, ала смятам, че този инцидент може да е и за добро. Помислете си само колко много младежи щяха да поискат да направят същото нещо, ако приятелите на Матаган бяха успели да убият носорога. Така може да се замислят, преди да им се прииска да опитат нещо подобно. Майката на този младеж може да страда и да го преживее много тежко, ала така ще спести още повече мъка на доста друга майки. Само се надявам Матаган да се възстанови, без да осакатее.

— Айла се втурна да му помогне веднага щом видя, че носорогът го повали на земята — изтъкна Джондалар.

— Младежът е извадил голям късмет, че сте били там — допълни зеландони. — Какво точно направи най-напред? — обърна се тя към русокосата жена.

Айла започна да обяснява надълго и нашироко. С всяка дума, която изричаше, у Първата се затвърждаваше впечатлението, че младата жена имаше задълбочени познания в областта на лечителството. Нещо повече — самата тя имаше какво да научи от нея. Искаше й се да поговори с Айла насаме — имаха да обсъдят толкова много неща! Послушниците й нямаха особени интереси в областта на знахарството, ето защо присъствието на човек като Айла в Деветата пещера можеше да се окаже много полезно.

— Айла — каза накрая шаманката, — мисля си, че няма да е зле да поговориш със семейството на Матаган.

— Не съм сигурна, че знам какво да им кажа.

— Сигурно се тревожат и си мисля, че биха искали да узнаят какво точно се е случило. Според мен разказът ти само ще ги успокои.

— И какво точно да им кажа?

— Каквото мислиш — гласеше отговорът на дони. — Кажи им, че вече всичко е в ръцете на Дони. Можеш да добавиш, че според мен Дони вече се е усмихнала на младежа, понеже си била там, когато се е случила злополуката.

* * *

— Никога досега не бях чувал Първата да говори така открито за обществото на зеландони — каза Джондалар, докато лягаше до Айла. — Беше ми много интересно.

Съпругата му не каза нищо. Беше ужасно уморена — толкова уморена, че не можеше дори да мисли. Между инцидента с носорога и брачното празненство сякаш бе преминала цяла вечност. Безсънието и напрежението покрай Матаган също си казваха думата и слепоочията й пулсираха болезнено. Тя се зачуди дали да си направи малко чай от върбови кори, но после си каза, че е прекалено уморена за подобно нещо.

— И майка — продължи Джондалар. — Винаги съм си мислел, че тя и Даланар просто са решили да се разделят. Никога не съм знаел защо. Предполагам, защото винаги съм я възприемал само като своя майка и толкова. Някой, който те обича и се грижи за теб.

— Не мисля, че раздялата е била лесна за нея — рече Айла. — Мисля, че е обичала много Даланар. Напълно я разбирам. Ти приличаш толкова много на него…

— Не съвсем — поклати глава синеокият мъж. — Никога не съм искал да бъда вожд например. Ще ми липсва усещането на камъка в ръцете ми. Нищо не може да се сравни с това да издялкаш едно каменно острие във формата, в която си го замислил.

— Даланар също е каменоделец — изтъкна русокосата жена.

— Да, и то най-добрият, но в момента няма възможност да се занимава с това — отвърна съпругът й. — Единственият, който може да се мери с него, е Уимез от Лъвския бивак — наконечниците за копия, които прави за мамутоите, са сред най-добрите, които съм виждал. Двамата биха могли да научат доста неща един от друг.

— Ти също си много добър каменоделец — каза Айла. — Не можеш ли да покажеш на Даланар това, което си научил от Уимез?

— Да, дори вече се захванах с това — рече Джондалар. — Както и очаквах, това доста го заинтригува. Много се радвам, че отложиха брачната церемония до пристигането на ланзадонийците, както и че Джоплая и Екозар също се венчаха на нашата брачна церемония. Това е специална връзка. Винаги съм изпитвал дълбока привързаност към братовчедката си, а така станахме още по-близки. Надявам се и Джоплая да е доволна от това.

— Сигурна съм в това, Джондалар — увери го съпругата му. — Мисля, че това е нещо, което винаги е желала — добави Айла и си каза, че това бе максимумът, който Джоплая можеше да получи. Не можеше да отрече, че не съчувстваше на горкото момиче, ала бе доволна от забраната за брак между близки братовчеди. — Екозар ми изглежда много щастлив.

— Според мен той още не може да повярва, че всичко това се случва наистина — отбеляза синеокият мъж. — Някои други хора също не могат да повярват, че Джоплая се омъжи за него, но проблемът си е изцяло техен.

— Екозар я обича до полуда — рече Айла, борейки се с натежалите си клепачи. — Подобна любов може да превъзмогне всички трудности.

— Всъщност, когато го опознаеш, той съвсем не изглежда толкова грозен — сподели Джондалар. — Просто изглежда различно — виждаш чертите на Клана в него.

— Аз изобщо не го смятам за грозен — възрази русокосата жена. — Напомня ми за Ридаг и Дърк. Винаги съм смятала мъжете от Клана за красиви.

— Зная това — кимна съпругът й. — Права си. Красиви са по свой начин. Ти също си много красива, жено — добави Джондалар и я целуна по шията. Почувства изгарящо желание да сподели наслади с нея, ала като видя колко й се спи, реши да не настоява. Знаеше, че Айла няма да му откаже, но не искаше да я лишава от почивката, от която тялото й толкова силно се нуждаеше.

— Надявам се, че Матаган ще се оправи — каза той.

Айла се обърна с гръб към него и той я прегърна, притискайки тялото й към своето.

— Да не забравя да поговоря с майка му — каза сънено съпругата му. — Трябва да я предупредя, че може да възникнат усложнения. Навярно ще върви без проблеми, но не можем да сме сигурни в това.

— Толкова е млад — въздъхна Джондалар. — Ако не може да ходи, ще е ужасно.

— Възможно е да ходи, но да понакуцва малко. Зеландони ми каза, че попитала майка му дали проявява интерес към някакъв занаят и жената й отвърнала, че изработвал наконечници за копията си. Това ме накара да се замисля за тези момчета от сармунаите, които Атароа беше осакатила. Нали беше научил едно от тях как да дяла камъни, за да се изхранва. Ще кажа на майка му, че можеш да го обучиш за каменоделец, стига да има желание.

— Той беше от Петата пещера, нали? — попита Джондалар.

— Да, но може да остане известно време при Деветата пещера — каза русокосата жена. — Нали Дануг бе живял цяла година в някакъв друг бивак на мамутоите, за да научи повече за каменоделството? Може да направим същото за Матаган.

— Да, така е — кимна съпругът й. — Също както и аз усвоих тънкостите на този занаят при Даланар. Трябва само да поговорим с Джохаран за това, защото момчето ще трябва да живее някъде. Ако наистина има желание да се учи, брат ми ще се разбере с хората от Петата пещера. Времето ще покаже, Айла. Ако кракът му не се оправи, наистина ще има нужда от някакъв занаят.

Двамата замълчаха, ала въпреки умората русокосата жена не можа да заспи веднага. Мислеше си за бъдещето — за бъдещето и за бебето, което носеше. Ами ако беше момче и започнеше да прави същите опасни неща като Матаган? Ами ако го сполетеше нещо лошо? В този момент внезапно я осени друга мисъл. Къде ли беше Вълчо? Той също й беше като син, а ето че не го бе виждала от няколко дни. Когато най-накрая заспа, сънува бебета, вълци и земетресения. Мразеше земетресенията. Те не просто я плашеха — всеки път, когато имаше земетресение, в живота й се случваше някаква трагедия.

* * *

— Не мога да повярвам, че някои хора продължават да мърморят срещу женитбата на Джоплая и Екозар — каза зеландони. — Станалото-станало. Вече са женени, преминаха успешно изпитателния си период и потвърдиха желанието си да останат женени. Брачното им тържество също мина, така че просто няма какво повече да се добави — завърши Първата и отпи от чая си. Бе прекарала нощта в лагера на Деветата пещера и трябваше вече да потегля към шатрата на зеландони, но утринното угощение и приятната компания не я оставяха да си тръгне.

— Казват, че искат да се приберат по-рано — рече Мартона.

— Срамота! — възкликна Джондалар. — След целия този път, който биха дотук!

— Те получиха това, което искаха — каза Уиламар. — Джоплая и Екозар вече официално са женени и си имат своя зеландони… по-точно ланзадони.

— Надявах се да прекарам още известно време с тях — натъжи се Джондалар. — Кой знае кога ще се видим отново!

— И аз се надявах да поостанат — добави Джохаран.

— На Екозар и Джоплая изобщо не им е приятно да ходят в главния лагер — намеси се Фолара. — Казаха ми, че всички ги зяпали, и то не особено дружелюбно.

— Навярно се чувстват и засегнати след възраженията по време на церемонията — допълни Пролева.

— Разгледах всяко едно от тях — заяви Първата. — Нито едно не е съществено. Всичко започна от Брукевал, а много добре знаем, че той просто не може да не създаде неприятности. А що се отнася до Марона, тя се намеси поради факта, че ланзадонийците са роднини на Джондалар. Жената просто се чувства обидена и иска да си отмъсти, изкарвайки си го на всички около него.

— Не може ли да си намери по-смислено занимание? — попита Пролева. — Може би ако има дете, ще забрави за злобата си.

— Не бих пожелала на никое дете да има такава майка — въздъхна Салова.

— Май Дони е на същото мнение — отбеляза Рамара. — Марона никога досега не е била благословена.

— Тя не ти ли беше роднина, Рамара? — попита Фолара.

— Косите ви са с един и същ цвят.

— Тя ми е братовчедка, но не много близка — отвърна жената на Солабан.

— Мисля, че Пролева е права — каза Мартона. — Марона наистина има нужда от някакво занимание, но това не означава, че трябва непременно да има дете. Може да овладее някакъв занаят — нещо, на което да се посвети, което да осмисли живота й и да откъсне мислите й от това да създава неприятности за хората само защото животът й не се е развил така както е искала. Мисля, че всички хора трябва да владеят някакъв занаят или умение — нещо, което да им доставя удоволствие, към което да изпитват естествено влечение и което да правят добре. В противен случай Марона ще продължава да създава проблеми, само и само за да привлича вниманието към себе си.

— Понякога това не е достатъчно — изтъкна Солабан. — Ларамар има страхотно умение — всички възхваляват бармата, която прави, — ала ето че и той само създава неприятности. Той е на същото мнение за Джоплая и Екозар като Марона и Брукевал и по този начин се превръща в център на вниманието. Чух го да казва на някакви хора от Петата пещера, че огнището на Джондалар вече не трябва да е сред първите, защото се е оженил за чужденка с нисък статут. Мисля, че още е засегнат, задето Айла не беше след него на погребението на Шевонар. Може да се преструва, че това изобщо не го интересува, но всъщност никак не му харесва да е последен.

— Тогава да направи нещо по въпроса — каза гневно Пролева. — Няма да е зле да започне с децата на огнището си!

— Мисля си дали да не предложа на Даланар да съберем зеландони и вождовете и да обсъдим открито проблема с Джоплая и Екозар — каза Първата. — Така ще можем да дадем на онези, които се дразнят от тази женитба, възможност да изразят публично чувствата си.

— Тъкмо Джондалар и Айла ще могат да споделят пред всички нещата, които знаят за плоскоглавците… за хората от Клана, както ги нарича Айла — подхвърли Джохаран. — И бездруго възнамерявах да повдигна скоро този въпрос пред вождовете.

— Може би трябва да поговорим с него още сега — рече някогашната Золена, — ала трябва колкото се може по-скоро да се върна в шатрата. Някой от зеландони изнася информация, която трябва да се държи в тайна. Говоря за неща, засягащи определени хора — лична информация за тях, която не бива да се разпространява извън лоното. Трябва да узная кой е, или поне да сложа край на това.

Айла слушаше внимателно целия разговор и се замисли над чутото, докато хората ставаха и се отправяха към задълженията си. Зеландонийците й напомняха река, чиято повърхност бе гладка и спокойна, но дълбините й бяха разклащани от множество подводни течения. Тя си каза, че навярно Мартона и Първата познаваха голяма част от тези течения, но имаше неща, които си оставаха загадки дори и за тях.

— Отивам да видя конете — рече русокосата жена на Джондалар. — Искаш ли да дойдеш с мен, или имаш някаква друга работа?

— Ще дойда, само ме изчакай малко — каза съпругът й. — Искам да взема копиехвъргача и копията, които приготвих за Ланидар. Надявам се да се научи да ги използва. Зная, че са малки за теб, ала би ли ги изпробвала, за да ми кажеш мнението си?

— Сигурна съм, че са много добри, но щом настояваш, ще ги изпробвам — рече Айла. — Знам, че Ланидар ще остане много доволен. Имам чувството, че ще направиш това момче много щастливо.

* * *

Слънцето доближаваше зенита си, когато Айла и Джондалар започнаха да събират багажа си. Те вчесаха конете си, след което русокосата жена изпробва копиехвъргача и реши, че е напълно подходящ за Ланидар. Сетне Джондалар се зае да довърши копията, а съпругата му реши да се поразходи до езерцето.

— Къде отиваш, Айла? — попита я Джондалар. — Скоро трябва да се връщаме. Имам работа в главния лагер този следобед.

— Няма да се бавя — каза жената.

Той я проследи с поглед как се изгуби зад дърветата и се зачуди дали не е забелязала нещо — някаква заплаха за конете може би. Тъкмо си каза, че вероятно нямаше да е зле да я придружи, когато горската тишина бе прорязана от внезапния й вик:

— Не! О, не!

Мъжът захвърли всичко и се втурна към нея, без да обръща внимание на храстите и клоните по пътя си, които здравата го изподраскаха. Когато най-накрая се озова при съпругата си, той също изкрещя и се стовари тежко на коленете си.