Джийн М. Оел
Каменните убежища (18)

Осемнайсета глава

— Айла! — повтори по-силно Джондалар.

— Какво? О, Джондалар. Видях Вълчо — каза тя, примигна и разтърси глава, за да прогони мрачното предчувствие и проясни съзнанието си.

— Какво искаш да кажеш с това, че си видяла Вълчо? Той не е с нас, не помниш ли? Ти го остави с Фолара — каза Джондалар. Той сбърчи чело от страх и тревога.

— Знам, но беше там — отвърна тя и посочи към стената. — Дойде за мен, когато се нуждаех от него.

— И преди го е правил. Неведнъж е спасявал живота ти. Навярно си се сетила за това.

— Сигурно — съгласи се Айла, макар и да не мислеше така.

— Какво каза, че си видяла Вълчо на тази стена ли? — попита Джонокол.

— Не точно на нея. Но наистина беше там.

— Според мен наистина трябва да се връщаме — подкани ги отново бъдещата шаманка, като изгледа Айла по доста странен начин.

— Ето ви и вас — каза зеландони от Деветата пещера, когато се върнаха. — Отпочинахте ли си? Готови ли сте да продължим? — Тя се усмихваше, но Айла усещаше нетърпението й и подозираше, че едрата жена не е в особено добро настроение.

След ярките спомени от въздействието на питието, което бе обърнало наопаки възприятията й, Айла не изпитваше никакво желание да пие от приготвената отвара, която трябваше да я пренесе в някакъв друг вид реалност или в следващия свят, ала същевременно си даваше сметка, че няма голям избор.

— Не лесно да се отпуснеш в пещера като тази — каза тя. — Страх ме е да отпия от този чай, но ако смяташ, че е необходимо, ще направя каквото поискаш.

Първата отново се усмихна и този път като че ли беше искрена:

— Честността ти ме радва безкрайно, Айла. Разбира се, че не е лесно човек да се отпусне тук. Това място не е за подобни цели. Имаш право да се плашиш от чая — той наистина е много силен. Щях да ти кажа, че ще се почувстваш малко странно, след като го изпиеш. Освен това въздействието му не е напълно предсказуемо. Ефектът обикновено отминава след ден-два и аз поне не познавам някого, който да е получил увреждания от питието, ала ако не искаш, никой няма да те насилва.

Айла се замисли. В създалата се ситуация й беше трудно да откаже.

— Ако искаш да го направя, ще те послушам — отвърна тя.

— Сигурна съм, че ще ни помогнеш, Айла — каза дони. — Както и ти, Джондалар. Надявам се, че разбирате за какво става дума. Имате право да откажете.

— Знаеш, че никога не съм се чувствал приятно близо до света на духовете, зеландони — обади се Джондалар. — А през последните няколко дена, с копаенето на гробовете и всичко останало, се доближих повече от всякога до това място. Но аз те помолих да помогнеш на Тонолан и затова сега не ми остава нищо друго, освен да ти съдействам както мога. Всъщност ще съм доволен, ако свършим по-бързо.

— Тогава защо и двамата не дойдете тук и не седнете на кожената постелка, за да продължим — подкани ги Първата сред служителите на Великата Майка Земя.

Когато седнаха, младата жена им наля от чая в чашите. Айла погледна към Меджера и се усмихна. Тя й се усмихна срамежливо и Айла забеляза, че е доста млада. Меджера изглеждаше изнервена и Айла се запита дали не участва за пръв път в подобна церемония. Навярно зеландони използваха този случай, за да й преподадат практически урок.

— Наслаждавайте се — каза им зеландони на Третата пещера, която помогна при подаването на чашите. — Има силен вкус, но с ментата всъщност не е чак толкова непоносим.

Айла отпи глътка. „Не чак толкова непоносимо“ беше доста меко казано. При други обстоятелства би го изплюла. Огънят бе изгаснал, ала питието беше доста загряващо. Странно, но дори ментата имаше доста неприятен вкус, а и това не беше никакъв чай. Напитката беше сварена, а при варенето най-добрите качества на ментата се губеха. Накрая тя се насили и го изпи на един дъх.

Джондалар стори същото, както и Първата. Русокосата жена забеляза, че Меджера, която беше сварила водата и наляла от питието, също изпи една чаша.

— Джондалар, това ли е камъкът, който донесе от гроба на Тонолан? — Зеландони показа малък сив камък с остри върхове и блестяща, синя опалена повърхност.

— Да, той е — отвърна Джондалар. Би познал камъка и сред стотици други.

— Добре. Този камък е необикновен и съм сигурна, че все още носи следи от елана на брат ти. Вземи го в дланта си и нека Айла също го докосне, все едно и двамата го държите. Приближи се до мен и ме хвани с другата си ръка. Меджера, ти също ела насам и ме хвани за другата ръка. А ти, Айла, ела по-близо, за да се хванете с Меджера.

„Меджера сигурно е нова ученичка — помисли си Айла. — Дали наистина не й е за пръв път? На мен ми е за пръв път, макар че на Събора на Клана с Креб преживяването беше подобно. И, разбира се, това с Мамут.“ Тя си припомни случката със стареца от Лъвския бивак, който проникна в света на духовете. От това не й стана по-добре. Когато Мамут разбра, че е пила от специалните корени, които използваха мог-ърите, той поиска да ги опита, ала понеже не бе запознат със свойствата им, ефектът бе доста по-силен. Двамата почти се бяха изгубили в дълбоката бездна. След инцидента Мамут й забрани отново да употребява тази отвара. Макар че продължаваше да си носи от тези корени, нямаше намерение да ги използва.

Четиримата, изпили питието, сега се гледаха един друг и се държаха за ръце. Първата седеше на ниско столче, а другите трима се бяха разположили върху кожената постелка на пода. Зеландони от Единайсетата пещера донесе маслена лампа и я постави между тях. В този момент Айла започна да усеща въздействието на питието.

Огледа се наоколо и с изненада откри, че зеландони бе загасила една от лампите. После угасна още една. След малко всички лампи помръкнаха, освен тази в средата. Сякаш за да превъзмогне миниатюрните размери на лампата, пламъкът озаряваше с оранжевото си сияние лицата на четиримата души, хванали се за ръце. Но извън кръга дълбока и абсолютна тъмнина изпълваше всяка една точка, всяка педя. Айла се изнерви. Обърна се и забеляза светлина, идваща от дългия коридор. Някои от лампите, които им бяха указвали пътя, сигурно още бяха запалени, помисли си тя и издиша дълго затаения в нея въздух.

Чувстваше се много странно. Отварата бързо показа ефекта си. Сякаш всичко около нея ставаше много бавно или пък тя се движеше по-бързо. Погледна към Джондалар и видя, че той я гледа. Обзе я странното усещане, че чете мислите му. После погледна към Меджера и зеландони и отново почувства нещо, но то не беше толкова силно, колкото усещането за Джондалар.

Тогава си даде сметка, че звучи някаква музика — флейти, барабани и хората пеят, но не с думи. Не беше много сигурна кога точно бе започнала и откъде идваше тази музика, ала се получаваше непрекъсната мелодия с преливащи едни в други гласове и различни тонове. Музиката беше ту атонална, ту хармонична, но като цяло бе изключително приятна за слушане.

Другите трима също пееха. Първата, с нейния богат контраалт къдреше тоновете, докато Меджера имаше чист глас и повтаряше само няколко прости тона. Джондалар също пееше. Айла никога досега не го бе чувала да пее, ала се оказа, че гласът му е плътен и звънък, което й хареса.

Изведнъж изпита желание да се присъедини към хора. Беше се опитвала да пее, когато живееше с мамутоите, и знаеше, че няма големи заложби в тази област. Като дете никога не успя да се научи, а сега вече беше късно.

Тя започна да припява тихичко и забеляза, че леко се тресе в ритъма. Имаше нещо успокояващо в тази музика. Младата жена се отпусна и се остави на въздействието ни питието, което я завладя напълно.

Вгледа се по-внимателно в ръцете, които държеше. Ръката на младата жена отляво беше студена, влажна, мека и отпусната. Айла я плесна по дланта, но в отговор не последва никаква реакция. Дори ръкостискането й беше слабо и вяло, за разлика от ръката вдясно, която бе топла, суха и леко грапава. Джондалар стискаше здраво дланта й, както и тя неговата. Айла гледаше внимателно камъка между тях, което я разсейваше, но дланта на Джондалар й вдъхваше сигурност.

Макар и да не го виждаше, представяше си как плоската синя страна на камъка е долепена до дланта й. Това означаваше, че триъгълният остър ръб беше насочен към неговата. Докато се концентрираше върху него, й се стори, че камъкът се загрява от телесната им топлина. Сякаш се превръщаше в част от тях или те — в част от него. Спомни си колко студена й се бе сторила пещерата при влизането им, ала сега, както си седеше върху меката кожа, облечена в топли дрехи, не чувстваше никакъв студ.

Вниманието й бе привлечено от пламъка в лампата. Той я накара да се сети за приятната топлина на огъня в домашното огнище. Впери поглед в малкото мъждукащо пламъче, сякаш бе хипнотизирана от него. Жълтата светлинка трепкаше и лъкатушеше. С всяка следваща глътка въздух, която поемаше, й се струваше, че все повече контролира пламъка.

Докато наблюдаваше отблизо огъня, Айла забеляза, че светлината му не е напълно жълта. Тя затаи дъх, за да не смущава пламъка. Малкото огънче беше овално по средата, най-светлата му част започваше към края на фитила и завършваше на върха, а отвътре имаше по-тъмен цвят. Под жълтото, в самата сърцевина, пламъкът бе оцветен в синкаво.

Никога преди не беше наблюдавала пламъка на маслена лампа с такава съсредоточеност. Когато отново възобнови дишането си, огнените езичета сякаш започнаха да си играят с лампата, танцувайки в ритъма на музиката. Светлината изпълни зрението й, докато в един момент тя вече не виждаше нищо друго.

Това я накара да се почувства лека и ефирна, безтегловна и свободна; сякаш се носеше върху топлината на светлината. Всичко ставаше с лекота и без значителни усилия. Тя се усмихваше и се смееше тихичко, след което си даде сметка, че гледа Джондалар. Помисли си за живота, който растеше в утробата й, и изпита силна любов към него. Той не можа да се удържи и отвърна на сияйната й усмивка. Тя се почувства щастлива и обичана. Животът бе изпълнен с радост и тя искаше да я сподели с най-близкия си човек. В същото време с някакво отдалечено кътче на съзнанието си Айла наблюдаваше с хладна безпристрастност всичко, което се случваше около нея.

— Готова съм да призова елана на Шевонар и да го насоча към света на духовете — каза Първата и спря да пее. Гласът й звучеше отдалечено дори за самата нея. — След като му помогнем, ще се опитам да открия елана на Тонолан. Джондалар и Айла ще трябва да ми помогнат. Спомнете си как е умрял и къде почиват костите му.

На Айла гласът на шаманката й прозвуча като звънка и сложна мелодия. Тоновете отекваха в стените навсякъде около нея. Едрата дони сякаш се сля с резониращите трели на песента и стана неразделна част от пещерата. Русокосата жена видя отблизо очите на шаманката. Когато ги отвори, зеландони сякаш бе зареяла погледа си нейде много далеч. После забели очи и отново ги затвори, след което се отпусна на столчето си.

Младата жена, която шаманката държеше за ръка, трепереше. Айла се запита дали беше от страх, или Меджера бе обсебена от чужд елан. Тя се обърна отново към Джондалар. Той също я гледаше и Айла се усмихна. После обаче осъзна, че Джондалар също се взира нейде в пространството и не я виждаше изобщо. Изведнъж тя се озова отново в онази долина.

Айла чу нещо, от което кръвта й се смрази, а сърцето й заби като лудо — човешки вик. Джондалар беше там с нея, вътре в нея. Тя почувства болка в крака, които беше белязан от пещерния лъв, и изгуби съзнание. Айла спря, кръвта й пулсираше в слепоочията, беше минало толкова време, откакто чу човешкия вик, и въпреки това разбра, че викът не е обикновен. Викът сякаш беше неин, беше тъй вцепенена, че не можеше да мисли. Викът бе насочен към нея — това беше вик за помощ.

Телом Джондалар беше тук, но духом бе някъде другаде. Зеландони, макар и отнесена, запазваше силната си аура. Меджера беше близо, ала присъствието й не се усещаше. Всичко се сля в музика — гласове, флейти…

* * *

Айла чу ръмженето на пещерния лъв и видя червеникавата му грива. После забеляза, че Уини е спокойна и се сети защо…

„Това е Бебчо! Уини, това е Бебчо!“

Имаше двама мъже. Тя избута настрани лъва, който беше отгледала, и коленичи да огледа телата. Отдавна се занимаваше с лечителство, но въпреки това се развълнува при вида им. Да, това бяха хора, но от другите. Виждаше такива за пръв път.

На мъжа с по-тъмната коса не можеше да се помогне с нищо. Той лежеше в неестествена поза, със счупен врат. Белезите от зъби върху гърлото му издаваха причината за смъртта му. Макар че никога преди не го бе виждала, гибелта му я разстрои. Дори заплака от мъка. Не че го обичаше, но чувстваше, че е загубила добър човек, когото дори не е имала възможност да оцени. Бе съсипана. За пръв път виждаше хора от нейния вид и ето че единият беше мъртъв.

Прииска й се да му помогне и поне да почете както подобава смъртта му, като го погребе. Но мъжът с русата коса все още дишаше, а животът си отиваше от него през огромна рана на крака му. Единствената надежда за оцеляването му беше да бъде занесен в пещерата възможно най-бързо, където Айла да се опита да го излекува. Нямаше време за погребение.

Не знаеше какво да прави. Не искаше да остави единия мъж на лъвовете… Забеляза, че един голям камък в задната част на каньона изглеждаше нестабилен, ето защо замъкна мъртвия дотам.

Когато накрая уви трупа, отиде до ръба на скалата и вдигна от земята дългото си яко копие. Погледна към мъртвеца и отново изпита жал към него. Тя се обърна към света на духовете и направи няколко тихи движения. Беше гледала Креб, стария мог-ър, да изпраща духа на Иза в следващия свят с подобни плавни движения. Тя самата беше повторила жестовете, когато откри тялото на Креб след земетресението в пещерата, макар че никога не разбра пълното значение на тези движения. Това не беше толкова важно. Нали знаеше целта на ритуала…

Айла използва здравото копие като лост и повдигна огромния камък. Той освободи по-малките камъни, които се посипаха и затрупаха мъртвеца…

* * *

Когато доближиха отвора между ръбестите скални стени, Айла слезе от коня и огледа наоколо. Нямаше никакви пресни следи. Сега вече нямаше и болка. Времето беше друго — много по-късно. Кракът бе излекуван и на мястото на раната беше останал само един голям белег. Двамата яздеха Уини, седнали един зад друг. Джондалар също слезе и я последва, но тя разбираше, че на него не му се остава тук.

Тя тръгна към каньона, после се изкачи върху една скала, която бе отделена от стената, и се приближи до един сипей в дъното на каньона.

— Това е мястото, Джондалар. — Айла извади една кесия от туниката си и му я подаде. Той веднага разбра какво има предвид тя.

— Какво е това? — попита я за малката кожена кесия.

— Червена земя. За гроба му.

Той кимна. Не можеше да пророни и дума. Почувства как сълзите му напират и ги остави да потекат. Сипа червена охра в дланта си и я разпиля върху камъните.

После повтори с още една шепа. Загледа се с влажните от сълзите очи и когато се обърна, Айла изпълни погребалните жестове върху гроба на Тонолан.

* * *

Пристигнаха в глухия каньон, осеян с огромни заострени канари, и тръгнаха надолу към склона, където се намираше гробът. Отново беше минало доста време. Сега вече живееха при мамутоите и Лъвският бивак мислеше да я осинови. Върнаха се до нейната долина, за да си вземе Айла някои от подаръците, които беше приготвила за новите си съплеменници. Джондалар стоеше в подножието на склона. Искаше по някакъв начин да отбележи гроба на брат си. Може би Дони вече го беше открила, тъй като Тя го беше повикала при нея толкова млад. Но той си даваше сметка, че зеландони ще се опита да намери лобното място на духа на Тонолан и да го упъти към света на духовете. Но как да й каже къде се намира мястото? Дори не би го открил, ако не беше Айла.

Той забеляза, че русокосата жена държи малка кожена кесийка, подобна на тази, която носеше на врата си.

— Каза ми, че духът трябва да се върне при Дони — започна тя. — Не знам къде са пътищата към Великата Майка Земя — познавам единствено света на духовете на тотемите на Клана. Помолих моя Пещерен лъв да го направлява. Може би е същото място или пък Великата Майка знае за това място. Пещерният лъв е могъщ тотем и брат ти със сигурност не е останал без закрила. — Тя вдигна кесията. — Направих ти амулет. Ти също бе избран от Пещерния лъв. Не е необходимо да го носиш, но поне го дръж близо до теб. Сложих в него парче червена охра, за да съдържа част от твоя дух и част от тотема ти. Мисля обаче, че в амулета ти трябва да има и още нещо.

Джондалар се намръщи. Не искаше да я обижда, ала не беше склонен да носи този амулет на тотем от Клана.

— Мисля, че трябва да вземеш камък от гроба на брат ти. Част от духа му сигурно е останала там, ала ти ще можеш да я занесеш на своите хора с помощта на амулета.

Челото му се сбърчи още повече, после внезапно се проясни. Разбира се! Това сигурно щеше да помогне на зеландони да открие мястото, като прибегне до спиритически транс. Може би тотемите на Клана не бяха толкова безполезни. В края на краищата нали Дони беше създала духовете на всички животни?

— Добре, ще взема амулета и ще сложа камък от гроба на Тонолан в него — каза той.

Погледна към каменистия склон. Изведнъж един камък от сипея се изтърколи и падна в краката му. Той го вдигна. На пръв поглед камъкът с нищо не се отличаваше от другите парчета гранит и седиментни скали. Но когато го обърна, се изненада при вида на светещата повърхност, където камъкът се беше отчупил. Огненочервени светлини проблесваха в сърцевината на млечнобелия камък, а когато го завъртя, той засия в сини и зелени лъчи.

— Айла, погледни — рече Джондалар и й показа опалената повърхност на камъка. — Никога няма да предположиш, ако го гледаш отзад. Ще си кажеш, че е съвсем обикновен камък, но виж къде се е отчупил. Цветовете сякаш извират дълбоко отвътре и са толкова ярки. Почти като живи са!

— Може и да е жив, а може и да е къс от духа на твоя брат — отвърна му тя.

* * *

Айла отново се върна на земята и почувства горещата длан на Джондалар. Топлината се усили. Не чак толкова, че да я заболи, но достатъчно, за да я почувства. Дали духът на Тонолан не искаше да го забележат по този начин? Прииска й се да беше опознала мъртвия по-добре. Това, което бе чула за него, след като пристигнаха, го описваше като всеобщ любимец на хората. Голяма загуба беше, че загина толкова млад. Джондалар често казваше, че Тонолан е бил този, който е искал непрекъснато да пътува. Самият той бе тръгнал на пътешествие заради брат си и защото не бе искал да се жени за Марона.

— О, Дони, Велика Майко, помогни ни да намерим пътя към другата страна на твоя свят, към мястото отвъд, в неведомите пространства. Както умиращата стара луна носи новото в нежните си и крехки ръце, светът на духовете и непознатото носи този свят — света на плътта и кръвта, на тревата и камъка. Ала с твоя помощ светът на духовете може да бъде видян и да бъде опознат.

Този зов бе изпят от шаманката с много странна мелодия. Айла усети как постепенно се замайва, макар че това не беше най-точната и подходяща дума, за да се опише състоянието й. Затвори очи и почувства, че сякаш пада в някаква бездна. Когато отново ги отвори, от зениците й сякаш извираше светлина. Вече нямаше значение дали очите й бяха отворени или затворени. Усети как продължава да пропада в бездната, дълбока дупка или дълъг тъмен тунел. Опита се да не се поддава на чувството, да запази контрол върху съзнанието си.

— Не се бори, Айла. Остави го да проникне в теб — каза дони. — Ние всички сме тук с теб. Ще те подкрепим, а Дони ще те пази. Остави Я да те отведе, където поиска. Вслушай се в музиката, остави Я да ти помогне, разкажи ни какво виждаш.

Айла се гмурна в тунела с главата надолу, сякаш плуваше под водата. Стените на тунела, на пещерата, започнаха да се смаляват, да се изпаряват. Тя гледаше през тях, проникваше в тях и извън тях и ето че изведнъж зърна голямо стадо зубри в далечината.

— Виждам зубри, огромни стада върху просторно открито поле — каза. За миг стените отново се материализираха, но зубрите останаха. Те покриваха стените там, където преди стояха мамутите. — Те са нарисувани по стените, нарисувани в червено и черно. Красиви са, съвършени, изпълнени с живот. Както ги рисува Джонокол. Не ги ли виждате? Ето там. — Стените пак се стопиха и тя отново можеше да вижда през тях. — Отново са на полето, цяло стадо. Насочват се към засадата. — Изведнъж изкрещя: — Не, Шевонар! Не! Не отивай там, опасно е. — После добави с тъга и примирение: — Много е късно вече. Съжалявам, направих всичко, което можах, Шевонар.

— Майката искаше жертва, искаше да покажем уважение, за да се знае, че понякога хората трябва да дават от себе си — намеси се Първата. Тя беше там с Айла. — Не можеш да оставаш повече тук, Шевонар. Трябва да се върнеш при Нея. Аз ще ти помогна. Ще ти покажем пътя. Ела с нас, Шевонар. Да, тъмно е, но виж светлината отпред. Ярката светлина. Върви натам. Тя те очаква.

Айла стискаше топлата длан на Джондалар. Чувстваше силното присъствие на зеландони, както и това на Меджера, ала нейната аура беше мътна, неясна. На моменти се изявяваше доста силно, след което се разсейваше.

— Сега е моментът. Иди при брат си, Джондалар — каза едрата жена. — Айла ще ти помогне. Тя знае пътя.

Русокосата жена усети камъка, който държаха заедно, и си помисли за синкавата красива повърхност с червени светлини. Тази повърхност се разшири, изпълни цялото пространство около нея, докато тя не се гмурна в нея. Плуваше, но не отгоре, а под водата, и то толкова бързо, че сякаш летеше. Носеше се над земята, виждаше поляните и планините, горите и реките, големите морета и обширните тревисти степи, както и животните, обитаващи тези райони.

Другите бяха с нея. Бяха я оставили да води. Джондалар беше най-близо и тя го чувстваше най-силно, но усещаше и близостта на могъщата дони. Присъствието на другата жена беше толкова вяло, че едвам се забелязваше. Айла ги поведе направо към глухия каньон върху коравите стени далеч на изток.

— Тук го видях. Не знам сега накъде — каза тя.

— Мисли си за Тонолан, повикай духа му, Джондалар — обади се зеландони. — Протегни ръце към елана на брат ти.

— Тонолан! Тонолан! Чувствам го — каза Джондалар. — Не знам точно къде е, но го усещам.

Айла също усети присъствието на някой друг до Джондалар, но не можеше да различи кой е. Сетне долови аурите и на други хора. Първоначално бяха малко, ала после станаха повече. От тълпата излязоха двама… не, трима. Един от тях носеше дете.

— Още ли пътуваш и изследваш земите, Тонолан? — попита го Джондалар.

Айла не чу отговор, но усети смях. Сетне у нея се породи чувството за необятно пространство, изпълнено с много непознати земи.

— Джетамио с теб ли е? А детето й? — настоя Джондалар.

Айла отново не чу думи, но усети някакъв порив на любов, идващ от аморфната форма.

— Тонолан, знам, че обичаш пътуванията и приключенията — заговори Първата. — Но жената, която е с теб, иска да се върне при Майката. Тя те е следвала само от любов, ала вече е готова да тръгне. Ако я обичаш, трябва да вземеш нея и детето й с теб. Време е, Тонолан. Великата Майка Земя те иска.

Айла долови объркване и чувство на изгубеност.

— Аз ще ти покажа пътя — продължи дони. — Следвай ме.

И русокосата жена осъзна, че се носи заедно с останалите и лети бързо над местността, чийто пейзаж може би щеше да й бъде познат, ако не беше толкова замъглен и ако не бе толкова тъмно. Тя държеше светлината в топлата длан отдясно. Светлината грееше ярко между нейната и ръката на Джондалар. Тя приличаше на огромен накладен огън, който ставаше все по-силен и все по-силен, докато се приближаваха.

Те забавиха скорост.

— Оттук ще откриеш пътя си, Тонолан — изрече зеландони.

Айла почувства как на еланите им олекна, а после се разделиха. Всички бяха погълнати от тъжен мрак. При липсата на всякаква светлина настъпи пълна и тежка тишина. После тя чу нейде в далечината едва доловима музика — флейти, гласове и барабани. Усети някакво движение и мелодията се ускори с невероятно темпо, но този път идваше от ръката отляво. Меджера стискаше силно, решена да се върне колкото се може по-скоро. Тя сякаш теглеше всички останали обратно и ги караше да се събудят.

Когато спряха, Айла почувства двете ръце, които държаха нейните. Около тях отново се носеше музика и се намираха в пещерата. Русокосата жена отвори очи и видя Джондалар, зеландони и Меджера. Лампата по средата светеше едва-едва, тъй като маслото в нея почти бе свършило. В тъмнината забеляза някакво движение и пламъка на друга лампа. Тя сякаш се движеше сама, като човекът, който я носеше, не се виждаше. Айла потрепери. Тази лампа замени догарящото пламъче на първата. Седяха върху кожената постелка, но въпреки че бе облечена в топли дрехи, изведнъж й стана ужасно студено.

Пуснаха си ръцете, макар че Айла и Джондалар си ги задържаха малко по-дълго, и започнаха да сменят местата си. Първата се присъедини към певците и музиката постепенно утихна. Запалиха още лампи и хората се раздвижиха. Някои от тях станаха да се поразтъпчат.

— Искам да те питам нещо, Айла — каза едрата шаманка.

Младата жена я изгледа в очакване на въпроса.

— Ти не каза ли, че си видяла зубри на стените?

— Да, мамутите бяха оцветени наново и преправени на зубри. После стените сякаш изчезнаха и зубрите се преобразиха в истински животни. Имаше и други животни, коне и елени, които се бяха обърнали едни към други. Но мястото ми се видя като пещера на зубри.

— Мисля, че видението ти се дължи на скорошния лов на зубри и съпътстващата го трагедия. Все пак ти беше в центъра на събитията и след това се опита да излекуваш Шевонар — каза Първата. — Според мен обаче видението ти има и скрито значение. Зубрите са ти се видели като големи стада. Може би Духът на зубъра казва на зеландонийците, че прекалено често нападат зубри и че трябва да ограничим лова на тези животни до края на годината, за да преодолеем лошия късмет.

Присъстващите замърмориха нещо като одобрение. Така зеландони се почувстваха по-добре, защото знаеха какво да сторят, за да умиротворят Духа на зубъра и да премахнат нещастната орис, която им донесе неочакваната смърт. Щяха да съобщят на пещерите си за забраната на лова на зубри и бяха благодарни на Айла, че ще има каква вест да занесат у дома.

Учениците на шаманите събраха нещата, които бяха донесли в пещерата, после лампите бяха запалени отново и с тяхна помощ намериха пътя навън. Зеландони също напуснаха галерията и когато стигнаха до ръба на скалата отвъд пещерата, слънцето вече залязваше в чудесна палитра от огненочервено, златисто и жълто на запад. По време на обратния път от Изворните скали, на никого не му се говореше за преживяванията в дълбоката пещера. Докато шаманите напускаха групата, за да си отидат в пещерите, Айла си задаваше въпроса какво са почувствали другите и дали то е приличало на нейните видения, ала не искаше да ги пита. Макар че имаше много въпроси, тя не беше сигурна дали сега е най-подходящият момент да им ги зададе, или дали наистина й беше толкова необходимо да разбере отговорите.

Зеландони попита Джондалар дали е доволен, задето е открил духа на брат си и е помогнал на елана му да намери пътя за следващия свят. Джондалар отвърна, че според него Тонолан е останал доволен и затова и той е доволен. Айла обаче си мислеше, че тук имаше нещо повече. Възлюбеният й бе сторил всичко по силите си, макар и да не му беше лесно. Сега бремето от тревогата вече го нямаше. Когато Айла, Джондалар, зеландони и Джонокол стигнаха до Деветата пещера, в нощното небе мигаха само самотните звезди, а лампите и факлите продължаваха да осветяват пътя им.

Айла и Джондалар бяха много уморени, когато влязоха в дома на Мартона. Вълчо бе изнервен от чакане и много се зарадва да види отново стопанката си. След като тя го успокои, двамата с Джондалар похапнаха и веднага след това си легнаха. Последните няколко дена бяха доста тежки.

* * *

— Мога ли да ти помогна за готвенето тази сутрин, Мартона? — попита Айла. Двете се бяха събудили първи и тихо пиеха чай, докато другите още спяха. — Бих искала да се науча как предпочитате да готвите храната тук и къде държите приборите, съдовете, подправките и другите неща.

— С удоволствие ще ти дам да ми помагаш, Айла, но тази сутрин всички сме канени на закуска при Джохаран и Пролева. Зеландони също е поканена. Пролева готви вкусно, а Джохаран досега не е имал достатъчно време, за да поговори с брат си след завръщането му. Доста е заинтригуван от това ново оръжие за мятане на копия.

Джондалар се събуди, като си спомни разговора за абеланите и колко важно е за Айла да чувства принадлежността си към някоя група от хора. И тъй като не помнеше собствения си народ и вече беше далеч от хората, които я бяха отгледали, не можеше да се разбере какъв е нейният абелан. Тя бе напуснала дори домашното огнище на мамутоите, които я бяха направили част от тях, за да дойде с него. Тази мисъл го занимаваше през цялото време до пристигането им у Джохаран. Всички те принадлежаха на зеландониите, бяха част от неговото семейство, неговата пещера, неговия народ. Само Айла не беше. Вярно, че скоро щяха да се оженят, но тя пак щеше да си е Айла от мамутоите, омъжена за Джондалар от зеландониите.

След като разговаряха с Джохаран за копиехвъргача, размениха си анекдоти с Уиламар за пътуването и побъбриха с всички останали за Летния събор, постепенно стигнаха до темата за женитбата на Айла и Джондалар през първите Брачни церемонии. Мартона обясни на Айла, че всяко лято има по две брачни церемонии. Първата — която обикновено беше по-голямата, — се провеждаше колкото се може по-рано. Повечето двойки, които смятаха да се женят, се подготвяха дълго преди това. Втората се провеждаше малко преди да си тръгнат и тогава обикновено се венчаваха двойките, решили да се обвържат през лятото. Имаше и две церемонии по случай съзряването на жените. Едната се провеждаше малко след като хората пристигнеха, а втората — преди самия край на Летния събор.

Джондалар прекъсна обясненията:

— Би ми се искало Айла да принадлежи към нас и да стане една от нас. След като се оженим, ми се иска да я наричат „Айла от Деветата пещера на зеландониите“, а не „Айла от рода на мамутоите“. Знам, че обикновено такова решение може да вземе само майката или бащата на този, който иска да смени самоличността си, както и от вождовете и зеландони. Но Мамут е дал на Айла правото да избира, когато е заминала. Щом тя го иска, ти съгласна ли си, майко?

Мартона бе изненадана от подобно искане и наистина беше неподготвена.

— Знаеш, че не бих отказала, Джондалар — отвърна тя. Синът й я беше попитал пред други хора без предупреждение и така я бе поставил в неловко положение. — Но това не зависи само от мен. Аз с удоволствие приветствам Айла от Деветата пещера на зеландониите, но брат ти, зеландони и другите, включително и самата Айла, имат последната дума върху такова решение.

Фолара се усмихна. Знаеше, че майка й не обича да я изненадват по подобен начин. Трябваше обаче да признае, че Мартона не загуби самообладание и реагира много бързо.

— Е, аз лично не бих се поколебал да я приема — намеси се Уиламар. — Дори бих я осиновил, но тъй като съм мъж на майка ти, Джондалар, това би я направило твоя сестра като Фолара, а тогава няма да можеш да се ожениш за нея. Едва ли би искал подобно нещо.

— Не, но ти благодаря за подкрепата — отвърна той.

— Защо сега се сещаш за това? — попита Мартона, все още малко объркана.

— Смятам, че моментът е особено подходящ. Скоро ще тръгнем за Летния събор и бих искал да разрешим проблема преди това. Знам, че не сме живели много дълго тук, откакто се върнахме, но повечето от вас успяха да опознаят Айла дори и за този кратък период от време. Мисля, че тя ще бъде ценен представител на Деветата пещера.

Русокосата жена също беше доста изненадана, но не каза нищо. „Трябва ли да бъда осиновена от зеландониите? — запита се тя. — Има ли това някакво значение? Ако с Джондалар ще се женим, аз ще си остана същата, без значение дали имам име или не. Но той, изглежда, го иска. Не знам точно защо, но сигурно има основателна причина. Той познава народа си много по-добре от мен.“

— Трябва да ти кажа нещо, Джондалар — обади се Джохаран. — Мисля, че за тези от нас, които я познават, Айла ще бъде добре дошла в нашата пещера, но не всички са на това мнение. Когато се връщах от Долната река, реших да кажа на Ларамар и неколцина други за пиршеството със зуброво месо. Когато се доближих до тях, дочух за какво си говореха. Съжалявам, че го казвам, но те правеха обидни коментари за нея самата, за лечителските й умения и за това как беше лекувала Шевонар. Явно смятат, че всеки, който се е научил на знахарство от… Клана, не би могъл да знае много. Имат предразсъдъци. Казах им, че никой, дори зеландони, не би могъл да стори повече за Шевонар. Трябва да призная, че много ме ядосаха.

„Значи затова беше толкова раздразнен“ — каза си Айла. Обзеха я смесени чувства. Притесни я поведението на онези хора и онова, което бяха казали за лечителските умения на Иза, но й стана приятно, че Джохаран се е застъпил за нея.

— Ето още една причина тя да стане една от нас — продължи Джондалар. — Нали ги познаваш онези — те не се занимават с нищо друго, освен да играят на комар и да пият от бармата на Ларамар. Дори не са си направили труда да се научат на някакъв занаят, ако не броим хазарта. Дори като ловци са некадърни. Мързеливи са, безполезни и не помагат с нищо, освен ако не им се направи забележка и не се засрамят поне малко. А те нямат никакъв срам. Биха сторили всичко, за да се оправдаят и да изклинчат от всяко нещо, което трябва да се свърши за пещерата. Всички го знаят това. Никой няма да обърне внимание на техните празни приказки, ако хората, от които зависи Айла да бъде приета при нас, се съгласят.

— Това за Ларамар не е съвсем вярно, Джондалар — обади се Пролева. — Може да е мързелив за много неща и съм съгласна, че не обича много лова, но си има занаят. Прави великолепна напитка от почти всичко, което ферментира — плодове, зърно, мед, брезова кора, че дори и корени, и приготвя питие, което повечето хора харесват. Всеки път, когато се събираме за нещо, той носи от бармата си. Вярно е, че някои прекаляват с пиенето й, но той е само производител, а всеки сам решава колко да пие.

— Де да беше наистина производител — въздъхна укорително Мартона. — Тогава може би децата му нямаше да просят. Я си спомни, Джохаран, колко често Ларамар е „болен“ сутрин и не може да дойде с вас на лов?

— Мислех, че храната се полага на всички — намеси се Айла.

— Храната да. Няма да умрат от глад, но за всичко останало зависят от щедростта и добрината на другите — отвърна Първата.

— Но ако, както казва Пролева, той умее да прави много хубаво питие, което всички харесват, не може ли да го заменя за вещите и храните, които са необходими на него и на семейството му? — попита Айла.

— Би могъл, но не го прави — отвърна Пролева.

— Ами жена му? Тя не може ли да го накара да прави повече за семейството си?

— Тремеда? Та тя е още по-тежък случай и от Ларамар. По цял ден пие барма и ражда повече деца, за колкото може да се грижи — отвърна Мартона.

— Какво прави тогава Ларамар с това, което е произвел, щом не търгува с него? — искаше да разбере Айла.

— Не знам, но според мен сигурно разменя част от него за съставките, които са му необходими за производството на нова барма — отвърна Уиламар.

— Така е, той винаги успява да изтъргува бармата за това, което му е необходимо, но тя никога не му стига за издръжката на жената и децата — каза Пролева. — Поне на Тремеда не й е неудобно да моли хората да й дават разни неща за „бедните й дечица“.

— А и той изпива доста голяма част от произведеното — добави Джохаран. — Тремеда също. Освен това мисля, че раздава и безплатно. Около него винаги се върти една група хора, които само чакат безплатно пиене. Според мен на него му харесва компанията им. Сигурно си мисли, че са му приятели, само че едва ли биха продължили да се въртят около него, ако спре да им дава барма.

— Така е наистина — съгласи се майсторът-търговец. — Но не мисля, че Ларамар и приятелите му трябва да решават дали Айла да стане зеландонийка.

— Прав си, Уиламар. Според мен няма съмнение, че сме готови да приемем Айла, но може би трябва да попитаме самата Айла дали го желае — каза зеландони. — Още никой не я е питал дали иска да бъде жена от зеландониите.

Всички се обърнаха към нея. Сега тя беше тази, която се почувства неудобно. Първоначално младата жена си замълча, което изнерви Джондалар. Може би грешеше за намеренията й и тя не искаше да става зеландонийка. Или пък трябваше първо да я попита и едва тогава да засегне тази тема. Но с всичките тези разговори за брачни периоди моментът му се беше сторил подходящ. Накрая Айла заговори:

— Когато реших да напусна мамутоите и да тръгна с Джондалар към дома му, аз знаех как зеландонийците се отнасят към Клана… към хората, които ме отгледаха. Давах си сметка, че може да се окажа нежелана при вас. Признавам, че малко се страхувах да се срещна с неговото семейство и с неговия народ. — Тя спря за миг, за да събере мислите си и да намери най-точните думи, с които да изрази чувствата си. — За вас аз съм чужденка със странни идеи и начин на мислене. Доведох животни и те живеят с мен. Помолих ви да ги приемете. Конете са животни, които хората обикновено убиват и ядат, а аз ви накарах да им намерите място. Днес дори си мислех да им построя закрит навес в южния край на Деветата пещера, недалеч от Долната река, защото зиме конете са свикнали да стоят на топло. Доведох също и вълк — кръвожаден хищник. Животните от неговия вид са известни с това, че нападат хората, а аз ви помолих да ми позволите да го вкарам вътре в къщата, за да спим в един дом заедно с него. — Тя се усмихна на майката на Джондалар.

— Ти не се поколеба изобщо, Мартона. Покани мен и Вълчо и сподели покрива си заедно с нас. И ти, Джохаран, позволи на конете да останат наблизо и ми даде да ги доведа до пещерата. Брун, вождът на моя клан, не би ми позволил подобно нещо. Вие всички ме слушахте, когато разказвах за Клана, и не ме отблъснахте. Склонни бяхте да се съгласите, че тези, които сте наричали плоскоглавци, всъщност са по-различен човешки вид, но не и животни. Не очаквах да се окажете толкова разумни, но съм ви благодарна. Вярно е, че не всички бяха мили и любезни с мен, но човечето от вас ме защитаваха, макар и да ме познавате съвсем отскоро. Това може и да е заради Джондалар, защото вярвате, че той не би довел някого, който да желае зло на народа му. Или когото вие не бихте приели. — Тя отново замълча за миг, след което затвори очи и продължи: — Въпреки всичките ми страхове за срещата със семейството и народа на Джондалар, когато заминах, знаех, че връщане назад няма да има. Не знаех как ще ме приемете, но това не беше от значение за мен. Обичам Джондалар. Искам да прекарам с него дните си — до края на живота си. Готова бях да сторя всичко, което е необходимо, и да се примиря с всичко, за да бъда с него. Но вие ме посрещнахте топло и дори сега ме питате дали искам да стана зеландонийка. — Тя затвори очи, за да се овладее, и преглътна тежко. — Исках го, откакто за пръв път видях Джондалар и дори не бях уверена, че ще оживее. Тъгувах за брат му не защото го познавах, а защото видях в него сродна душа. Мъчно ми беше, че може би никога няма да имам възможността да опозная първите хора от моя вид, които срещнах. Не знам на какъв език съм говорила, преди от Клана да ме намерят и да ме вземат със себе си. Научих се да общувам по начина, по който го правеха в Клана, ала първият език, който си спомням, че съм говорила, е зеландонийският. Макар и да не го говоря съвсем правилно, го смятам за свой роден език. Ала преди още да ни се удаде шанс да разговаряме с Джондалар, силно поисках да съм част от неговия народ, за да ме приеме и да ме вземе някой ден за своя жена. Дори и да бях втората или третата му жена, за мен нямаше да има значение. Питате ме дали искам да съм зеландонийка? О, да, искам да съм зеландонийка. С цялото си сърце искам да бъда жена от зеландониите. Искам го повече от всичко друго, което съм желала през живота си — каза тя и очите й се изпълниха със сълзи.

В стаята се възцари гробно мълчание. Без да осъзнава това, Джондалар бе направил няколко крачки към нея и сега я държеше в обятията си. Изпитваше такава силна обич към нея, че нямаше думи, за да я изрази. Мислеше си колко привлекателно е това, че тя е толкова силна духом и същевременно е тъй уязвима и крехка. Сред присъстващите нямаше човек, който да не беше трогнат. Дори малкият Джарадал разбираше донякъде казаното от нея. Страните на Фолара бяха влажни от сълзи, а другите също бяха на път да се разплачат. Мартона първа възвърна самообладанието си.

— Аз лично се радвам да те приветствам като нов член на Деветата пещера на зеландониите — каза тя и прегърна Айла. — И ще съм щастлива да ви видя заедно с Джондалар като семейство. Макар че има няколко жени, които биха искали нещата да се развият по друг начин. Жените винаги са обичали Джондалар, но понякога се съмнявах, че ще може да открие жена, която той да обикне. Казвах си, че сигурно ще избере някоя, която не е от нашия народ, но не предполагах, че ще трябва да пътува толкова далеч, за да я открие. Сега вече разбирам защо те обича толкова много. Ти си невероятна жена, Айла.

Отново започнаха да говорят за Лятната среща и когато си тръгваха, зеландони спомена, че все още имат време да проведат една малка церемония и да приемат Айла в Деветата пещера, за да я направят зеландонийка.

Точно в този миг някой потропа нервно на вратата. Преди някой да успее да отвори, вътре нахлу едно момиче и се насочи направо към зеландони. Очевидно беше много разстроено. Айла му даде най-много десет години, но се учуди колко мръсни бяха дрехите й.

— Зеландони — каза тя. — Не мога да събудя Бологан.

— Болен ли е? Ударил ли се е? — попита шаманката.

— Не знам.

— Айла, защо не дойдеш с мен. Това е дъщерята на Тремеда, Ланога. Бологан е най-големият й брат.

— Тремеда не беше ли жената на Ларамар? — попита русокосата жена.

— Да — отвърна зеландони и двете мигом излязоха навън.