Джийн М. Оел
Каменните убежища (32)

Трийсет и втора глава

Левела и Джондекам вдигнаха съединените си ръце, за да поздравят Айла и Джондалар, които се присъединиха към тях.

— Тя не каза ли, че вече си Благословена, Айла? — попита сестрата на Пролева.

Русокосата жена само кимна. Беше прекалено развълнувана, за да промълви и дума.

— О, Айла! — възкликна Левела. — Та това е чудесно! Защо не ми каза? Джондалар знаеше ли? Ти си такава късметлийка! — нареждаше тя, без да даде на Айла възможност да отговори. Дори се опита да я прегърне, забравяйки, че ръката й е привързана за тази на Джондекам, и за малко да падне, ала той веднага я улови. Всички се засмяха — включително и някои от другите двойки, които стояха наблизо, и в края на краищата.

Левела прегърна Айла само с една ръка. — И тоалетът ти е толкова хубав, Айла! Никога не съм виждала нещо подобно. Има толкова много мъниста от слонова кост и кехлибар, че сякаш е направена от слонова кост и кехлибар! Това жълто страхотно ти отива, а и съм възхитена от начина, но който я носиш — разгърдена на бюста, особено пък след като ще бъдеш майка. Сигурно е тежичка обаче… Откъде я взе?

Левела беше толкова развълнувана, че другата жена се усмихна.

— Да, тежичка е, но съм свикнала с нея — отвърна. — Нося я още откакто бях при мамутоите. Нези ми я даде, защото си мислеше, че ще се омъжа за един от мамутоите, и тя ми каза как точно да я нося. Тя бе съпругата на вожда на Лъвския бивак. Когато двамата с Джондалар решихме да си тръгнем, тя ми рече да я задържа и да я облека, когато се омъжа за него. Те много харесаха Джондалар. Искаха да остане да живее при тях и да стане един от мамутоите, ала той каза, че трябва да се върне у дома си. Мисля, че разбирам защо — рече Айла. Някои от двойките се бяха приближили до тях, защото искаха после да разказват какво бе споделила русокосата чужденка за дрехите си.

— Джондалар също изглежда чудесно — каза Левела. — Твоят тоалет е великолепен заради украшенията и мънистата, а при този на Джондалар е точно обратното — неговата туника изпъква точно заради цвета.

— Така е — включи се и Джондекам. — Всички слагаме най-хубавите си дрехи, което обикновено означава тези с най-много украса, но никой не може да засенчи твоята премяна, Айла, а когато Джондалар се появи с бялата си туника, всички веднага го забелязаха. Утре всички жени ще искат дреха като твоята, а всички мъже ще искат туники като на Джондалар. Кой ти направи тази туника, Джондалар?

— Айла — отвърна синеокият мъж.

— Айла! — смая се Левела. — Ти ли я уши?

— Една приятелка от мамутоите ме научи как да правя бяла кожа — обясни русокосата жена.

В този миг хората се втурнаха напред, за да чуят следващата зеландони.

— Най-добре да спрем да говорим, защото започват — отбеляза Левела.

След като замълчаха, за да може да бъде проведена церемонията за следващата двойка, Айла се замисли защо брачният ритуал изискваше китките на младоженците да бъдат завързани с кожен ремък, който да не се прерязва. Тя си припомни как Левела се бе втурнала да я прегърне и за малко не бе паднала на земята. Явно човек трябваше да се допита до половинката си, преди да извърши нещо необмислено. „Добър начин да се внуши какво представлява бракът“ — каза си.

— Иска ми се да побързат — измърмори един от наскоро оженените мъже. — Умирам от глад. С цялото това постене днес стомахът ми направо е залепнал за гърба ми.

Айла нямаше нищо против дългото изреждане на имена и връзки, защото то й даваше време да остане насаме със собствените си мисли. Вече беше омъжена и Джондалар беше нейният съпруг. Може би отсега нататък щеше наистина да се чувства като Айла от Деветата пещера на зеландониите, макар че се гордееше и с това, че Айла от мамутоите също беше част от името й. Обстоятелството, че щяха да живеят в Деветата пещера, не означаваше, че е станала различен човек. Просто бе придобила нови имена и връзки, които да прибави към предишните. Не беше изгубила и тотема от Клана си.

Мислите й внезапно се насочиха към времето, когато беше малко момиче и живееше с Клана. Когато се женеха, те нямаха такива ритуали с връзване с кожени ремъци, защото просто не се нуждаеха от тях. Още от времето, когато бяха малки, жените от Клана биваха научавани да изпълняват всички желания на съпруга си, както и да се грижат за нуждите му, защото мъжете пък бяха учени от най-крехка възраст да не дават израз на тревогите, проблемите и болките си. Мъжът никога нямаше да помоли за помощ — жената просто трябваше да разбере кога му е необходима такава.

Брод не се нуждаеше от помощта й, но за сметка на това непрекъснато искаше нещо от нея. Караше я да върши разни неща просто защото можеше да я накара — като това да му носи вода и да връзва ремъците на опинците му например. Твърдеше, че тя е момиче и трябва да се научи, ала не се интересуваше дали се учи и сякаш изобщо не забелязваше, когато тя се стараеше да му угоди. Брод просто искаше да покаже властта си над нея, защото тя му се съпротивляваше, а жените от Клана не проявяваха неподчинение спрямо мъжете. Тя уронваше неговата мъжественост и той я мразеше заради това, а може би на някакво инстинктивно ниво усещаше, че е различна. Това в никакъв случай не беше лесен урок за нея, ала, макар и Брод да бе учителят й, Джондалар беше този, който пожъна плодовете на обучението й. Тя винаги се съобразяваше със състоянието на любимия си и се опитваше да отгатне нуждите му, ето защо всеки път, когато не знаеше къде е, се притесняваше. Поради същата причина се тревожеше и за животните.

Изведнъж, сякаш мисълта за него го бе накарала да се появи, Вълчо изникна до нея. Тъй като дясната й ръка бе завързана за лявата китка на Джондалар, тя се наведе и погали четириногия си приятел с лявата си длан.

— Тревожех се за него и се чудех къде ли е — рече Айла, поглеждайки нагоре към Джондалар, — но ми изглежда доста добре.

— Явно си има причина за това — усмихна й се той.

— Когато Бебчо си намери другарка, ме изостави — въздъхна Айла. — От време на време идваше да ме види, но живееше със собствения си вид. Мислиш ли, че ако Вълчо си е намерил другарка, ще реши да остане при нея?

— Не зная. Казвала си неведнъж, че той възприема хората като своя глутница, ала ако тръгне да си търси другарка, тя трябва да бъде от неговия вид.

— Искам да бъде щастлив, но ще ми липсва ужасно, ако никога не се върне — сподели русокосата жена и се изправи. Повечето хора я наблюдаваха с явен интерес — особено тези, които не бяха виждали вълка. Тя даде знак на Вълчо да стои близо до нея.

— Доста големичък вълк, нали? — отбеляза една от жените, докато отстъпваше назад.

— Така е — отвърна й Левела, — но хората, които го познават, казват, че никога не е причинявал нещо лошо на хората, нито пък се е държал заплашително с тях.

В този момент хищникът седна на задните си лапи и започна да се чеше енергично, явно раздразнен от някоя бълха. Жената се изкикоти нервно.

— Това определено не изглежда заплашително — каза.

— Освен за бълхата, която го тормози — усмихна се сестрата на Пролева.

Внезапно вълкът се изправи, вирна муцуна, сякаш беше чул или подушил нещо, и погледна към Айла.

— Върви, Вълчо — каза русокосата жена, давайки му знак, че е свободен да си върви. — Ако искаш да се поразходиш, давай.

Четириногият й приятел се запровира между хората, някои от които доста се стряскаха, когато го виждаха да изниква изведнъж покрай краката им.

Следващото бракосъчетание беше не на двойка, а на трима души. Един мъж се женеше за две сестри-близначки. Те не искаха да се разделят, което не беше нещо необичайно за близначките и близките сестри. Единствената трудност в подобна ситуация идваше от това, че на един мъж щеше да му бъде доста трудно да изхранва две жени и техните деца, ала в конкретния случай мъжът беше малко по-възрастен и имаше добра репутация и висок статут. Въпреки това обаче не бе изключено някоя от жените да доведе след време и втори мъж в огнището.

Когато дойде време за последната двойка, на хората вече им беше втръснало да слушат безкрайните повторения на едни и същи неща, ала щом Джоплая и Екозар пристъпиха напред, всички отново се оживиха. Те видяха една стройна, екзотична жена с тъмна коса и нежна красота, която беше трудно да се опише. Мъжът до нея едва ли можеше да изглежда по-различно — той бе набит и як, тежките му вежди засенчваха хлътналите му очи, а гладко избръснатата му челюст бе ясно очертана и му придаваше сурово изражение, но почти нямаше брадичка. Само челото му не напомняше за Клана — то бе високо и изправено, а не сплеснато и полегато, както при съществата, известни именно поради тази причина като плоскоглавци.

За повечето от присъстващите нямаше никакво съмнение, че пред тях стои мъж със смесени духове — наполовина животно, наполовина човек. Имаше такива, които смятаха, че не бива да му се разрешава да се ожени за жената до него. Без значение колко странна изглеждаше, никой не можеше да отрече, че е човешко същество; една от тях, а не от онези плоскоглави твари. Зеландони трябваше да се противопостави на този съюз и да не им разреши да се бракосъчетаят.

Тъй като ланзадонийците още нямаха своя дони, напред пристъпи Първата сред служителите на Майката, но не защото беше Първа, а понеже бе шаманка на Деветата пещера на зеландониите, където бе живял някога Даланар. Нямаше друга пещера, с която да го свързват по-силни връзки, а Джоплая бе дъщеря на неговото огнище.

Докато Първата заемаше мястото си, се замисли, че Екозар изглеждаше толкова мускулест и силен, че едва ли някой би го предизвикал за традиционните единоборства след края на церемонията. Приключеше ли с бракосъчетаването на последната двойка, нямаше да е зле да обяви и че Първата послушничка на шаманката на Втората пещера вече бе призната за зеландони. Тя бе решила да се премести при Даланар и ланзадонийците и да стане първата ланзадони сред служителите на Майката.

Някогашната Золена изгледа хората, които се събраха пред нея. Даланар стоеше с гордо вдигната глава и тя се замисли колко приличаше на Джондалар. Е, имаше някои дребни различия, ала тя бе способна да ги види само защото навремето бе доста интимна с по-младия. До него стоеше Джерика, майката на Джоплая, а зад нея бе Хочаман — мъжът от нейното огнище. Той се подпираше на някакъв млад мъж, който беше непознат за Първата. Предполагаше, че навремето е бил зеландони на някоя далечна пещера или пък шаман на лозадунаите, но кройката на дрехите му и украшенията му го причисляваха към ланзадонийците.

Хочаман беше едно съсухрено дребно старче, чието лице приличаше на това на Джерика. Заради преклонната си възраст той едва можеше да се държи на краката си и Даланар и Екозар го бяха носили на гърбовете си през целия път до Летния събор. Той обичаше да казва, че е изхабил краката си по време на многобройните си пътешествия — бе странствал от Безкрайните морета на Изтока до Великите води на Запада през по-голямата част от живота си. Можеше да разказва много увлекателно, знаеше доста интересни истории и нямаше нищо против да ги повтаря многократно. Най-вероятно и на този Летен събор щяха да го помолят да ги забавлява с разказите си, след като церемониите приключеха и дойдеше времето на игрите, съревнованията и разказването на истории. Нововенчаните двойки обаче щяха да пропуснат тези събития поради обстоятелството, че щяха да прекарат в пълна изолация двуседмичния си изпитателен период. Зеландони нарочно бяха решили така. Ръководеше ги мисълта, че ако двойките не можеха да се откажат от няколко игри и истории заради бракосъчетанието си, значи изобщо не е трябвало да се женят.

Шаманите отново подеха омагьосващия си напев, който сега бе малко по-различен, и Първата започна церемонията.

— Всички пещери на зеландониите! — поде гръмко тя. — В момента ставате свидетели на съединяването на тази жена и този мъж. Дони, Великата Майка Земя, Първият създател, Майката на Всичко, Родилата Бали, що огрява небето, и Любимата на Луми, що свети тази нощ и ни наблюдава заедно с Нея — Тя е почетена от святото единение на Нейните деца.

— Тези двама души, които стоят сега пред нас, зарадваха Великата Майка Земя с желанието си да се съберат — продължи Първата. От тълпата се надигна възмутен ропот. Ритуалът течеше по-бързо от предишните, защото нямаше толкова много имена и връзки; Екозар беше Екозар от Първата пещера на ланзадониите, син на жена, Благословена от Дони, приет от Даланар и Джерика от Първата пещера на ланзадониите. При Джоплая списъкът беше малко по-дълъг, ала това се дължеше на родословието на Даланар — от страна на Джерика бяха споменати само баба й Анлей, която се беше преселила в света на духовете, и мъжът на огнището на Джерика Хочаман.

— Аз, Даланар, вожд на Първата пещера на ланзадониите, говоря от името на тази двойка, и съм щастлив, че Джоплая и Екозар ще продължат да живеят в Първата пещера на ланзадониите — добави мъжът, — за което ги приветствам. — Сетне се обърна към хората, насъбрали се зад него — другите ланзадонийци, които бяха дошли заедно с тях на Летния събор, за да одобрят бракосъчетанието.

— Ние, жителите на Първата пещера на ланзадониите, ги приветстваме! — извикаха те.

Тогава Първата сред служителите на Майката разпери ръце, сякаш се опитваше да прегърне всички присъстващи.

— Всички пещери на зеландониите и ланзадониите! Джоплая и Екозар се избраха един друг! — провъзгласи тя. — Те получиха одобрението на всички, които трябваше да се произнесат, и бяха приети от Първата пещера на ланзадониите. Какво казвате вие за този съюз?

Повечето хора извикаха „Да!“ ала имаше и такива, които казаха „Не!“

Зеландони бе потресена. Никога досега не бе ръководила брачна церемония, при която да не получи одобрението на всички присъстващи. Ако имаше някакви противоречия, те винаги биваха изглаждани предварително. Даланар и Джерика се намръщиха, а мнозина от ланзадонийците започнаха да се оглеждат наоколо. Някои се смутиха, а други направо се ядосаха. Първата реши да пренебрегне това „не“ и продължи нататък, сякаш не го е чула.

— Дони, Великата Майка Земя, одобрява съюза на Нейните деца. Като е Благословила Джоплая, Тя показва благосклонността си към бракосъчетанието им. — Шаманката даде знак на младите да протегнат ръце. Джоплая и Екозар се поколебаха за момент, ала после съединиха ръцете си и ги протегнаха към зеландони. Тя омота съединените им китки с кожен ремък и го завърза на възел.

— Възелът е завързан. Вече сте женени. Нека Дони винаги да ви озарява с усмивката си. — Младоженците се обърнаха с лице към тълпата и Първата обяви: — От този миг нататък те вече са Джоплая и Екозар от Първата пещера на ланзадониите!

— Не! — извика някой от публиката. — Не бива да се женят! Не е редно! Той е изрод!

Неколцина веднага разпознаха този глас. Принадлежеше на Брукевал! Първата отново се опита да го пренебрегне, ала в следващия миг към него се присъедини друг глас.

— Прав е. Не бива да се женят. Той е наполовина животно! — каза Марона.

„Мога да разбера Брукевал — помисли си някогашната Золена, — ала защо се намесва Марона? Изглежда, просто се опитва да създава проблеми. Дали иска да си отмъсти на Айла и Джондалар, като унижи близката му братовчедка?“

— Прави са — извика още един човек от мястото, където се бяха събрали обитателите на Петата пещера. — Зеландони не бива да допуска това бракосъчетание.

Първата погледна към него и си спомни, че този мъж навремето бе направил опит да се присъедини към зеландони, ала го бяха отхвърлили. Отделните прояви на недоволство се увеличаваха, заплашвайки да се превърнат в сериозен проблем.

Неколцина други изразиха същото мнение, включително и Ларамар. Тя разпозна неговия глас. „Защо пък се включва и той?“ — запита се шаманката. Та производителят на барма никога не се интересуваше от каквото и да било.

— Може би трябва да преразгледаш това бракосъчетание, зеландони — извика друг глас. Това беше Денана, предводителката на трите обединения на Двайсет и деветата пещера.

„Трябва да сложа край на всичко това“ — помисли си Първата.

— Защо предлагаш да направя така, Денана? — попита тя. — Тези двама души са направили своя избор и са приети от своите роднини. Не разбирам възражението ти.

— Но ти питаш и нас, а не само техните близки — отвърна Денана.

— Да, и повечето зеландонийци нямат нищо против — рече Първата с благ тон. — Познавам лично всеки човек, който изрази възраженията си срещу този съюз. — Тя вдигна глава към скупчилото се на склона множество и въпреки че беше тъмно, онези, които бяха реагирали отрицателно, имаха впечатлението, че се взира точно в тях. — Повечето са ръководени от свои собствени съображения, които нямат нищо общо с тази двойка. Не виждам никаква причина тези хора да пречат на церемонията ни, да обиждат ланзадонийците и да излагат зеландонийците пред тях. Джоплая и Екозар са женени. Когато приключи изпитателният им период, съюзът им ще бъде осветен. В момента е време за празненство, а не за разпри.

Тя даде знак на шаманите и те поведоха нововенчаните двойки към огъня, който започваше да затихва. Щом описаха пет пълни кръга около него, те отидоха там, където беше сервирана храната, ала празничното настроение на брачната церемония вече беше помрачено.

А угощението обещаваше да бъде невероятно. Големи зуброви бутове, набучени на шишове, се печаха в продължение на целия ден над пламтящи въглища. По-жилавите мръвки бяха заровени в дупки заедно с кореноплодни зеленчуци, а около тях бяха наредени нажежени камъни. Приготвиха и така наречената „зелена супа“, която бе традиционно ястие за тържествата след брачната церемония — в нея имаше цветя, свежи коренчета, ядки, папрати, лук и ароматни билки. Айла бе изненадана от множеството купи, пълни с плодове — включително и любимите й ягоди, — а меховете бяха пълни с ферментиралата барма на Ларамар.

С напредването на пиршеството и количеството изпита барма напрежението постепенно намаля. Джондалар благодари на Даланар, задето бе дошъл, на което по-възрастният мъж рече:

— Щях да дойда и само за теб, ала ето че Джоплая и Екозар решиха да се оженят по същото време. Съжалявам за неприятностите. Боя се, че те развалиха не само тяхната церемония, но и настроението на всички останали.

— Винаги има хора, които се опитват да развалят нещата за другите, но вече няма защо да се разкарваме до Летните събори на зеландонийците, за да женим хората си — добави Джерика. — Вече си имаме наш собствен ланзадони.

— Това е чудесно, ала аз се надявам все пак да ни навестявате от време на време — рече Джондалар. — Кой е вашият ланзадони?

— Преди това е била Първа послушничка на зеландони на Втората пещера — каза му Даланар, — ала отсега нататък вече ще се нарича ланзадони на Първата пещера на ланзадониите.

— Познавам я — намеси се Айла. — Тя беше един от двамата ученици, които ни водеха в Пещерата на Изворните скали, когато отидохме да помогнем на зеландони да намери духа на твоя брат. Спомняш ли си, Джондалар?

— Да — кимна синеокият мъж. — Мисля, че ще бъде добра ланзадони. Тя е напълно отдадена на призванието си и е добър лечител, доколкото съм чувал.

Към края на вечерта нововенчаните двойки размениха последни думи с приятелите и роднините си, преди да се оттеглят за четиринайсетдневното си уединение. Отсъствието им обаче не означаваше, че угощението ще спре — обикновено пиршеството продължаваше чак до зори на следващия ден.

Джондалар взе една от факлите, които осветяваха брачната церемония, за да се ориентира в мрака и да има с какво да запали огън, когато стигнат до палатката, където щяха да прекарат следващите две седмици. Изкачиха склона и спряха до малкото поточе, за да пийнат вода. Айла не знаеше къде отиват, ала щом видя палатката, която бяха използвали по време на дългото си пътешествие, почувства силна носталгия. Бе доволна, че странстването им бе приключило, ала едва ли някога щеше да го забрави. В този миг чу познато изцвилване и се усмихна на Джондалар.

— Довел си конете! — възкликна тя.

— Помислих си, че можем да пояздим на сутринта — подхвърли синеокият мъж и запали огъня в предварително подготвеното огнище. Айла веднага се втурна да прегърне кобилата и жребеца, но си спомни за кожения ремък, който я придържаше към любимия й. Двамата се спогледаха и Джондалар й се усмихна.

— Хайде да свалим тези неща — предложи мъжът. — Хареса ми, когато ни завързаха, но сега с радост бих ги свалил.

— Добре, но нали ни напомнят да си обръщаме внимание един на друг — изтъкна русокосата жена.

— Нямам нужда от напомняне, за да ти обръщам внимание — усмихна се той. — Още по-малко пък тази нощ.

Двамата отидоха заедно при конете и след като Айла се увери, че Уини и Рейсър са добре, пропълзяха в познатата палатка. Мъжът запали каменната лампа, след което изгаси факлата в огнището отвън. Когато се обърна към съпругата си, видя, че тя се опитва да махне ремъка от дясната си ръка, ала тъй като не беше левичарка, не можеше да се справи.

— Ще трябва да ми помогнеш, Джондалар — рече. — Не съм особено добра в развързването на възли с лявата си ръка. Ще бъде далеч по-лесно направо да го срежа.

— Да не си посмяла! — усмихна се мъжът. — За нищо на света не искам да разкъсвам възела с теб. Искам да бъда привързан към теб до края на живота си.

— Аз вече съм привързана към теб и винаги ще бъда, без значение дали сме вързани с ремък или не — отбеляза русокосата жена. — Ти си прав обаче. Я да погледна отново този възел — добави и започна да го наблюдава. — Виж, ако ти го хванеш тук, а аз дръпна това, може би ще се развърже. Прилича ми на такъв възел.

Джондалар направи така, както искаше тя, и възелът наистина се развърза.

— Как успя? — възхити се синеокият мъж. — Поназнайвам някои неща за възлите и този не изглеждаше никак лесен.

— Виждал си знахарската ми торба — рече Айла. Съпругът й кимна. — Всички кесийки вътре са завързани с възелчета. Видът и броят на възлите ми казват какво има в кесийката. Някои кесийки трябва да се отварят бързо, а при други трябва да си по-внимателен. Не мога да губя време с някоя торбичка, при положение че някой има нужда от спешна помощ, нали? Иза ме научи на всичко това — добави гордо жената.

— Радвам се, че знаеш всичко това — каза Джондалар и взе дългия кожен ремък. — Ще прибера това в торбата си, за да не се изгуби. Трябва да покажем, че не е отрязан, и да го разменим за огърлиците, които ще ни дадат, когато се върнем.

Мъжът отиде да пъхне ремъка при другите си вещи. Когато се обърна, видя, че Айла е седнала върху кожите, които бяха постлани върху земята. Той се спря и се загледа в жената, която съвсем скоро бе станала негова съпруга.

Мекото сияние на лампата караше сянката й да танцува зад гърба й, а в косата й играеха златисти отблясъци. Разтворената й жълта туника разголваше пълните й, стегнати гърди, между които блещукаше красивата кехлибарена висулка. Обаче нещо липсваше и след малко той осъзна какво е то.

— Къде е амулетът ти? — попита, докато се приближаваше към нея.

— Свалих го — отвърна жената. — Исках да сложа дрехата, която Нези ми даде заедно с огърлицата на майка ти, а той не се връзваше с тях. Мартона ми даде парче необработена кожа, където да го завия, и го прибра. Каза ми, че утре можем да върнем брачните си премени, вместо да ги държим тук, и ме попита дали имам нещо против да покаже туниката ми на някакви хора. Рекох й, че това изобщо не ме притеснява. Та тогава ще взема и амулета си. Откакто бях осиновена от Клана, никога не съм го махала от себе си, и сега ми е малко странно да не го нося.

— Но ти вече не принадлежиш към Клана — рече Джондалар.

— Зная — въздъхна младата жена — и никога няма да се върна при тях. Бях наказана със смъртно проклятие, но Кланът винаги ще си остане част от мен и аз никога няма да го забравя. Иза направи първия ми амулет и ме помоли да избера парче червена охра, което да сложа в него… Как ми се иска да беше тук сега! Щеше да е щастлива заради мен! Всички неща в амулета ми са от голямо значение за мен, защото отбелязват важните моменти от живота ми. Бяха ми дадени от моя тотем — Духа на Пещерния лъв, — който винаги ме е закрилял. Изгубя ли някога амулета си, ще умра — добави с абсолютно сериозен тон.

Думите й накараха Джондалар да осъзнае колко важен беше амулетът за невестата му и колко много всъщност означаваше женитбата й за нея, след като го бе свалила именно заради нея. Не му харесваше обаче твърдението й, че ще умре, ако някога го изгуби.

— Това не е ли някакво суеверие? — попита той. — Просто едно от суеверията на хората от Клана?

— Дотолкова, доколкото и вашият еландон е суеверие, Джондалар — отговори русокосата жена. — Мартона осъзна това. В амулета е скрит моят дух и по този начин тотемът ми може да ме намери. Когато бях осиновена от Лъвския бивак, той не зачеркна живота ми с Клана, а просто го допълни. Ето защо Мамут добави тотема ми към официалното ми име. Сега вече съм член на Деветата пещера на зеландониите, ала това не променя факта, че все още съм Айла от мамутоите. Името ми просто стана по-дълго — усмихна се жената и започна да рецитира: — Сега съм Айла от Деветата пещера на зеландониите, преди известна като Айла от мамутоите, член на Лъвския бивак, дъщеря на огнището на Мамут, избрана от Духа на Пещерния лъв, закриляна от Пещерната мечка, приятел на конете на име Уини и Рейсър и на четириногия ловец Вълчо и омъжена за Джондалар от Деветата пещера на зеландониите… Ако името ми стане още по-дълго, изобщо няма да мога да го запомня.

— Важното е да запомниш последната част — засмя се синеокият мъж — „омъжена за Джондалар от Деветата пещера на зеландониите“. — Той се протегна, докосна нежно едното й зърно и проследи с поглед как то се втвърдява и щръква. Айла потръпна от удоволствие.

— Това много ми хареса — промълви.

— А какво ще кажеш за това? — попита Джондалар, като я прегърна силно и я целуна нежно и страстно, след което, без да дочака отговор, я сложи да легне върху кожите и пое едното й зърно между устните си. Тя почувства как тялото й веднага откликва на милувките му, а когато съпругът й захапа щръкналото връхче, изви глава назад и простена.

В следващия миг Айла се надигна и започна да развързва бялата туника, която му беше подарила.

— Какво ще правиш, когато се роди бебето, Джондалар? — попита тя с дрезгав глас. — Тогава ще бъдат пълни с мляко.

— Обещавам да не го ощетявам много, но знае ли човек? — усмихна се любимият й и съблече снежнобялата дреха. — Вече си имала едно дете. Същото ли е, когато бебето суче?

Айла се замисли за момент.

— Не съвсем — отвърна. — След първите няколко дни е много приятно да кърмиш, но едва тогава. Бебето смуче толкова силно, че отначало зърната се разраняват, но после свикваш. С теб е доста по-различно. Понякога само от едно твое докосване имам чувството, че в слабините ми се разлива сладостна топлина. Едно бебе никога не може да ме накара да се почувствам по този начин.

— И аз се чувствам по същия начин само като те погледна понякога — рече мъжът. Той свали колана, опасващ кръста й, след което разтвори туниката й и погали заобления от бременността й корем и вътрешната страна на бедрата й. Харесваше му дори и само да я докосва. Джондалар й помогна да съблече туниката си, след което се зае да развързва здраво стегнатите си опинци.

— Бях много щастлива, щом видях, че носиш туниката, която направих специално за теб, Джондалар — каза русокосата жена.

Той вдигна снежнобялата дреха от земята, сгъна я внимателно и я положи върху спалната си рогозка, преди да продължи да развързва опинците си. Айла махна кехлибарената си огърлица, свали обиците си и прибра всичко в торбата си. Не искаше да ги изгуби. Когато се обърна, видя, че съпругът й стои на един крак и тъкмо сваля панталоните си, а мъжествеността му стърчи гордо, подчертавайки недвусмислено намеренията му. Русокосата жена не можа да устои на изкушението и протегна ръка, за да я докосне, при което наруши равновесието му и мъжът падна върху меките кожи. Двамата избухнаха в смях.

— Как да сваля тези дрехи, когато си толкова нетърпелива? — изгледа я укорително той, избутвайки крачола с другия си крак. — Кога направи тази туника? — попита Джондалар, докато се излягаше до любимата си. Дълбоките му, наситеносини очи изглеждаха тъмни, ала пламъкът на любовта и копнежът, които ги озаряваха, не можеха да останат незабелязани.

— Докато бяхме в Лъвския бивак — отвърна Айла.

— Но нали онази зима бе дала обет, че ще се омъжиш за Ранек? — намръщи се синеокият мъж. — Защо реши да ушиеш туника за мен?

— Не бях съвсем сигурна — вдигна рамене съпругата му. — Мисля, че се надявах нещата между нас да се променят. Освен това ми хрумна нещо. Спомних си как веднъж ми беше казал, че си искал да плениш духа ми, когато си издялкал онази малка фигурка, и се надявах, че някак си ще успея да пленя твоя дух, ако направя нещо за теб. По това време всички говореха за черни животни и за бели животни и ти каза, че бялото е много специално за тебе. Ето защо, когато Крози се съгласи да ме научи как да правя бяла кожа, реших да изработя нещо за теб. Където и да се намирах, докато шиех туниката, си мислех за теб. Онази зима бях най-щастлива, докато работех над подаръка ти. Дори си представях как я обличаш за брачната ни церемония. Тази туника вдъхна нов живот на мечтата ми. Затова я взех със себе си, когато потеглихме за насам.

Джондалар се просълзи.

— Съжалявам, че няма никаква украса — продължи русокосата жена. — Никога не съм била много добра в пришиването на мъниста и други дрънкулки по дрехите. Сложих няколко хермелинови опашки — искаше ми се да са повече, но така и не можах да го направя миналата зима. Навярно следващата ще успея да намеря повече.

— Туниката е превъзходна, Айла — промълви синеокият мъж. — Самият бял цвят е достатъчна украса. Всички решиха, че нарочно си я оставила без украси, за да изпъкне още повече снежнобялата й красота. Мартона ми каза, че туниката много й харесала, а още повече й допаднало това, че не се боиш да оставиш качеството и добрата изработка да бъдат нейната украса. Мисля, че доста хора ще поискат да им направиш такива туники.

— Когато майка ти ми съобщи, че няма да мога да те видя и да говоря с теб преди церемонията, бях готова да наруша всички зеландонийски обичаи, за да ти я дам. Тогава Мартона ми каза, че тя ще ти я донесе, макар че според нея и това е било прекалено близък контакт. Не знаех дали ти е харесала, както не знаех и дали ще разбереш защо толкова исках да я носиш.

— Как може да съм бил толкова глупав и сляп през онази зима? — недоумяваше мъжът. — Толкова те обичах. Толкова те исках. Всеки път, когато отиваше в постелята на Ранек, сърцето ми се късаше. Не можех да спя, защото чувах всеки звук. Поради тази причина те изведох в степта в деня, когато дресирахме Рейсър. Усещах и най-малкото движение на тялото ти, докато яздехме Уини. Ще ми простиш ли някога, задето те насилих така?

— Опитвах се да ти го кажа още тогава, ала ти не ме слушаше, Джондалар — каза Айла. — Въобще не си ме насилвал. Не си ли спомняш колко бързо станах готова? Как изобщо можеш да си помислиш, че си ме насилил? Това беше най-щастливият ми ден през онази зима. После съм го сънувала толкова много пъти… Всеки път, щом затварях очи, съм си представяла как ме докосваш и целуваш, ала ти не искаше да се върнеш при мен.

Джондалар я целуна страстно, внезапно почувствал непреодолим копнеж по нея. Той се търкулна отгоре й, разтвори краката й и намери влажните й, тръпнещи гънки. Беше готова за него. Когато проникна в горещите й недра, тя изстена сладострастно и се изви така, че да насочи натиска му натам, където й доставяше най-голямо удоволствие. Джондалар ускори тласъците си — имаше чувството, че всеки момент ще се пръсне от възбуда, — и когато върховната наслада ги обля с чувствените си вълни, той имаше сили само за още три-четири последни тласъка, преди да отпусне морното си тяло върху нея.

— Обичам те, Айла. Не зная какво ще правя, ако някога те изгубя. Винаги ще те обичам — само теб — изрече той с дрезгав глас и я прегърна толкова силно, че за малко да й спре дъха.

— О, Джондалар — промълви русокосата жена. — Аз също те обичам и винаги съм те обичала. — В ъгълчетата на очите й проблеснаха сълзи.

Двамата останаха да лежат известно време така под треперливото сияние на каменната лампа, след което синеокият мъж се надигна и легна до нея.

— Боя се да не ти натежа — рече той и погали корема й. — Трябва да се отнасям по-внимателно към теб.

— Ти си достатъчно внимателен и изобщо не ми тежиш — каза Айла. — Когато бебето порасне, ще се съобразяваме с него, но сега още е рано за това.

— Вярно ли е, че можеш да почувстваш как животът мърда вътре в теб? — попита Джондалар.

— Не още, но след известно време ще започна да го усещам. Ти също — ще трябва само да сложиш ръка на корема ми и сам ще почувстваш как рита с крачета.

— Знаеш ли, доволен съм, че вече си родила веднъж — сподели мъжът. — Знаеш какво да очакваш.

— Не е същото — поклати глава русокосата жена. — Когато бях бременна с Дърк, ми се повдигаше почти през цялото време.

— А как се чувстваш сега?

— Чувствам се чудесно. Дори в началото пристъпите на гадене не бяха толкова силни, а и много скоро престанаха.

Никой от тях не промълви нищо в продължение на няколко минути и Джондалар си помисли, че Айла е заспала. Искаше му се отново да правят любов, но ако спеше…

— Чудя се как ли е… — промълви замислено жената. — Синът ми.

— Липсва ли ти?

— Понякога усещам липсата му толкова силно, че не зная какво да правя — въздъхна тя. — На срещата на зеландони Първата изпя Песента на Майката. Обожавам тази история. Всеки път, когато я чуя, съм готова да се разплача, особено щом се запее онази част, където се разказва как Великата Майка не може да върне сина Си и двамата остават завинаги разделени. Мисля, че зная как се е чувствала. Дори и никога вече да не го видя отново, понякога просто ми се иска да разбера как е, дали е добре, как се отнасят Брод и другите към него…

Отново замлъкна. Думите й накараха Джондалар да се замисли.

— В песента се казва, че Великата майка се е мъчила в страшни болки, докато го роди — „Сред неистови напъни, бълвайки огън, Тя се гърчеше в болка, раждайки нов живот“ — цитира той. Много ли боли наистина?

— Всяко раждане е много трудно — въздъхна Айла. — Не ми се мисли за това. Но както се казва в Песента на Майката, болката се възнаграждава — „накрая усилията й дадоха плод“ — каза тя.

— Страхуваш ли се, Айла? — попита мъжът. — Страхуваш ли се да родиш отново?

— Малко — призна жената. — Но този път се чувствам толкова добре, че се надявам раждането да не бъде толкова тежко.

— Не зная как жените правят това — отбеляза той.

— Правим го, защото си заслужава, Джондалар — отговори възлюбената му. — Исках Дърк толкова много, а те ми казаха, че бил уродлив и не мога да го задържа. — Тя се разплака и Джондалар веднага я прегърна. — Беше ужасно — изхлипа жената. — Просто не можех да го направя. При зеландонийците поне майката има избора какво да направи с детето си — дали да го задържи или не. Никой няма да ме принуждава да правя каквото и да било.

В този миг някъде в далечината се разнесе пронизителен вой. Съвсем скоро той беше последван от друг, който им звучеше доста познато.

— Вълчо — каза Джондалар.

— Някъде наблизо е — допълни Айла. — Колко ми липсва! — въздъхна тя. — Страх ме е да не ме изостави като Бебчо.

Синеокият мъж отново я притисна към себе си и тя се сгуши в прегръдките му. „Трудно е да си Благословена от Дони“ — помисли си той. Опита се да си представи как ли би се почувствал, ако вътре в него растеше нов живот, ала не успя. Мъжете не можеха да раждат бебета. Защо Дони изобщо бе сътворила мъжете? Ако нямаше мъже, жените щяха да се грижат сами за себе си. Всички жени не бяха бременни по едно и също време. Някои можеха да ловуват, а други да помагат на тези, които бяха бременни или бяха родили наскоро. И бездруго жените винаги си помагаха една на друга в подобни ситуации. Можеха да оцелеят и без да ходят на лов — събирането на различни кореноплодни растения и плодове нямаше да затрудни една майка с малки деца, а ако бяха малко по-големи, дори щяха да й помагат.

Джондалар си беше задавал тези въпроси и преди и често се чудеше дали другите мъже някога се бяха замисляли над това. Дори и да беше така, никога не го споменаваха на висок глас. Дони със сигурност бе имала някаква причина, за да създаде два различни вида хора. В творенията Й винаги имаше логика и светът се подчиняваше на определен ред — слънцето изгряваше всеки ден, луната преминаваше през едни и същи състояния, а сезоните се сменяха по един и същи начин всяка година.

Възможно ли бе Айла да е права? Необходим ли беше мъжът за зараждането на живота? Такива мисли се въртяха в главата на Джондалар, докато притискаше възлюбената си в обятията си. Искаше му се да има причина за съществуването на мъжете — основателна причина. А не само да споделят наслади с жените, да осигуряват храна за тях и за децата им и да им помагат. Искаше животът му да е необходим на този свят — искаше целият му пол да е необходим. Искаше му се да вярва, че зараждането на живота бе невъзможно без мъжете, че без мъжете нямаше да има повече бебета и че всички Деца на Земята щяха да престанат да съществуват.

Тези мисли така го бяха погълнали, че изобщо не забеляза кога Айла е спряла да плаче. Джондалар я погледна и се усмихна. Любимата му дишаше равномерно и дълбоко и съдейки по всичко, спеше дълбоко. Денят се бе оказал дълъг и натоварен, а и тя беше станала доста рано. Той издърпа внимателно ръката си изпод тялото й, като внимаваше да не я разбуди, протегна се и се прозя широко. И той беше не по-малко уморен. Надигна се, за да угаси пламъка на маслената лампа, след което се сгуши отново до жената, която обичаше.

* * *

На сутринта, когато Джондалар отвори очи, му трябваха няколко секунди, докато се ориентира къде е. Напоследък бе свикнал да спи в шатрата им в лагера и в първия момент палатката му се стори изключително тясна. Тук обаче се чувстваше много по-уютно — все пак в продължение на цяла година двамата с Айла бяха прекарвали всяка нощ в нея. Тогава изведнъж си спомни! Двамата се бяха оженили предната вечер. Айла беше негова съпруга! Той се протегна към нея, ала нея я нямаше. Тогава до носа му достигна апетитната миризма на готвено, той се надигна и в същия момент забеляза чашата си, която бе сложена на земята до него. Беше пълна с горещ ментов чай. Джондалар я взе и отпи една глътка — бе точно толкова топъл, колкото обичаше. До чашата имаше прясно обелено тръстиково връхче. Беше го направила отново — знаеше какво обича на сутринта и бе приготвила всичко, за да го накара да се почувства добре.

Джондалар отпи отново от чая, отметна кожите, с които се беше завил, и се изправи. Айла беше при конете, а Вълчо също бе дошъл. Мъжът почисти зъбите си, след което задъвка края на тръстиковото връхче и изплакна устата си с последните капки чай. Протегна се да вземе дрехите си, ала в следващия момент си каза, че не му трябват, и реши да излезе гол. И бездруго наоколо нямаше никого. Айла му се усмихна и погледна към члена му. Това му бе напълно достатъчно, за да започне да се възбужда. В погледа на любимата му проблесна закачливо пламъче и Джондалар й се усмихна в отговор.

— Какъв прекрасен ден! — каза той, докато се приближаваше към нея.

— Тъкмо си мислех, че няма да е лошо да поплуваме заедно тази сутрин — рече Айла. — Онова прелестно езерце над лагера едва ли е много далеч от тук.

— Кога искаш да отидем там? — попита мъжът. — Подуших, че готвиш нещо.

— Винаги мога да сваля храната от огъня — каза тя. — Което значи, че можем да тръгнем още сега.

— Тогава да тръгваме, жено — рече Джондалар, взе я в обятията си и я целуна. — Ще взема някои дрехи и можем да отидем там с конете. Така ще стигнем по-бързо — добави с многозначителна усмивка.

Само след няколко минути вече бяха там. Постлаха една мека кожа на земята и пуснаха конете да пасат, след което се втурнаха към езерото. Вълчо ги последва, ала щом влязоха във водата, бързо се отказа и си намери друго занимание.

— Толкова е хубаво! — възкликна Айла и се гмурна под водата.

Джондалар я последва. Двамата заплуваха към отсрещния му бряг и когато стигнаха дотам, поеха в обратната посока. Щом краката им отново стигнаха дъното, той придърпа възлюбената си към себе си и я прегърна нежно.

Ти също си много хубава — рече той — и съм сигурен, че и вкусът ти ще е много хубав.

След тези думи я вдигна и я понесе на ръце към брега, а щом излязоха от водата, я положи внимателно върху кожите.

— Вчера беше много натоварен ден, ала днес имаме време — каза Джондалар, докато я гледаше с пленително сините си очи. Той се наведе и я целуна — бавно, сладостно и нежно. Голите им тела се притискаха едно в друго, а мократа им кожа бе настръхнала от страст. Джондалар захапа меката част на ухото й и обсипа с целувки шията й, след което насочи вниманието си към гърдите й. Щръкналите й зърна само това и чакаха. Докато целуваше и хапеше едното й зърно, пръстите на дясната му ръка галеха другото. Милувките му разпращаха светкавици от наслада по цялото тяло на жената. Сетне синеокият мъж погали закръгленото й коремче и целуна пъпа й. Мисълта, че там, под дланите му, растеше новият живот, го изпълни с неподозиран възторг и той продължи да я целува по коремчето, преди да се прехвърли още по-надолу — към тръпнещите й слабини, облени от сладостна нега.

Айла надигна ханша си и пръстите на Джондалар намериха малката розова пъпчица, която бързо набъбна под ласките му и разпрати мощни искри на удоволствие до всяка клетка на тялото й. Синеокият мъж разтвори седефените гънки и остави езика си да открие вкуса й. Това беше жената, която желаеше — единствената жена на света, която имаше този вкус. Неговата жена. Неговата Айла.

* * *

Двамата полежаха омаломощени известно време, докато шеметните вихри на насладата най-накрая престанат да бушуват в телата им, след което влязоха отново в езерцето. Щом се измиха и подсушиха, Айла подсвирна на конете и двамата с Джондалар препуснаха към палатката си. Когато стигнаха там, завариха Вълчо, който обикаляше нервно наоколо и ръмжеше гърлено.

— Тук има нещо, Джондалар — намръщи се русокосата жена. — Нещо, което не се харесва на Вълчо и кара Уини и Рейсър да се чувстват неспокойни. Мислиш ли, че могат да са тези вълци, които чухме снощи?

— Не зная, но имам едно предложение — каза синеокият мъж. — Какво ще кажеш да вземем палатката и нещата си и да се поразходим малко? Дори си мисля да прекараме нощта на някое друго място.

— Много добра идея — кимна Айла. — Можем да се отбием в лагера на Деветата пещера, да оставим там брачните си премени и да вземем останалите си вещи. А когато се върнем, ти предлагам да разпънем палатката до езерцето. Там почти никой не ходи. Можем да вземем и Вълчо с нас. Някоя глутница може да мисли, че се намира в тяхната територия, а вълците стават много свирепи, когато решат да бранят границите си.