Джийн М. Оел
Каменните убежища (21)

Двайсет и първа глава

Още щом се върнеха от Летния събор на зеландониите, жителите на Деветата пещера се подготвяха за следващото пътуване, ала с наближаването на уреченото време нетърпението растеше и приготовленията ставаха все по-трескави. Освен че се решаваше какво да се вземе и какво не, през тези последни дни те затваряха жилищата си с ясното съзнание, че заминават за дълго и няма да се върнат, преди да задухат студените ветрове.

Малцина бяха тези, които оставаха по една или друга причина — временна или по-сериозна болест, довършване на нещо вече започнато или очакване завръщането на някой близък човек след дълго пътешествие. Други се връщаха по някое време, ала повечето отсъстваха през целия сезон. Някои оставаха близо до мястото, избрано за провеждане на Летния събор, но мнозина пътуваха до различни места, водени от най-различни съображения.

Провеждаха се ловни експедиции, пътувания за събиране на различни реколти, временни лагери за срещи с другите зеландонийци, както и посещения на съседни племена. Това не се струваше достатъчно на някои млади хора и те се отправяха на пътешествия. Завръщането на Джондалар например щеше да насърчи тези, които обмисляха дали да се отправят на пътешествие — те бяха запленени от откритията и изобретенията, донесени от русия красавец, красивата му, екзотична жена и вълнуващите му разкази за далечни земи и народи. От друга страна, доста майки, които знаеха, че братът на Джондалар е загинал по време на пътешествието им, нямаше да приемат с радост пътешествията на децата си и щяха да обвинят Джондалар, задето бе изкушил младежите да тръгнат по неговия път.

Вечерта, преди да отпътуват, в Деветата пещера цареше кипеж и вълнение. Всеки път, когато Айла се замислеше за Летния събор, където тя и Джондалар щяха да бъдат бракосъчетани, не можеше да повярва, че това наистина ще се случи. Понякога се будеше със страха, че ще отвори очи и всичко ще се окаже само един прекрасен сън, а тя самата ще лежи в малката пещера в самотната долина. Често си мислеше за Иза и страшно й се искаше жената, която смяташе за майка, да знае, че съвсем скоро ще се омъжи и че най-накрая е намерила своя народ — или поне тези, които бе избрала за свой народ.

Айла отдавна се бе примирила с обстоятелството, че никога няма да се срещне с хората, при които беше родена, нито пък щеше да разбере кои са те. Когато живя с Клана, искаше да бъде част от него — да бъде жена от Клана. Ала когато най-накрая разбра, че не е от Клана и никога няма да бъде, единственото разграничение, което имаше значение, бе, че принадлежи към другите, като в съзнанието си се родееше с всички тях. Тя бе щастлива да стане част от мамутоите — хората, които я бяха осиновили, и щеше да е доволна да принадлежи и на шарамудоите — хората, които бяха помолили нея и Джондалар да останат и да заживеят при тях. Сега искаше да стане част от зеландониите само защото това беше народът на любимия й, а не защото бяха по-добри или по-различни от останалите други.

По време на дългата зима, когато повечето хора оставаха близо до Деветата пещера, мнозина от тях прекарваха времето си в изработване на дарове, с които да зарадват онези, които ще видят отново на следващия Летен събор. Когато чу хората да говорят за тези дарове, Айла реши също да приготви свои. Въпреки че нямаше много време, за да поработи над тях, тя приготви малки подаръчета, с които да дари онези хора, които са били добри към нея и за които знаеше, че са приготвили нещичко за нея и Джондалар по случай брачната им церемония. Айла бе приготвила и изненада за възлюбения си. Носеше я със себе си от Летния събор на мамутоите и бе успяла да я опази въпреки всички опасности и трудности, съпътствали ги по време на пътешествието им.

Джондалар също бе приготвил изненада. Той бе обсъдил с Джохаран кое място би било най-подходящо за бъдещия му дом с Айла в Деветата пещера на зеландониите и искаше жилището да бъде готово при завръщането им през есента. Ето защо се бе заел да уреди този въпрос. Беше говорил с майсторите на външни прегради, с тези, които бяха най-добри в изграждането на ниски каменни зидове, със специалистите по каменни настилки и с онези, които правеха вътрешните прегради — общо взето, с всички хора, от които зависеше създаването на жилище.

Естествено, това бе съпроводено с доста сложна мрежа от сделки, услуги и пазарлъци. Джондалар се съгласи да размени някои добри каменни ножове за прясно одрани кожи от зубър и едър елен. Остриетата на ножовете щяха да бъдат издялкани от него, а дръжките им — изработени от Солабан, от чието майсторство Джондалар се възхищаваше. В замяна на дръжките светлокосият красавец щеше да му даде няколко резци — изработени от кремък сечива, наподобяващи длета, от каквито съпругът на Рамара имаше особена нужда. След продължителни разговори, съпроводени от рисунки с въглен по брезова кора, накрая всеки успя да разбере какво точно иска другият.

Част от кожите, с които Джондалар се бе сдобил, щяха да послужат за кожените прегради, които му трябваха за жилището, а останалите щяха да бъдат дадени на Шевола — майстора на кожените прегради, като компенсация за вложеното време и усилия. Освен това синеокият мъж му бе обещал да го дари и с няколко ножа за рязане на кожи, стъргалници за кожа и инструменти за рязане на дърво.

Джондалар бе сключил подобни споразумения и с художника Джонокол, ученика на зеландони, който трябваше да изрисува стените съобразно идеите си за вътрешна украса на жилището. Той щеше да изобрази както характерните за зеландонийските домове животни и ключови символи, така и някои поръчани от Джондалар мотиви. Художникът също искаше няколко специални инструмента; отдавна мечтаеше да извае нещо по-изящно от варовик, ала му липсваше подходящо сечиво. Резците и кремъчните оръдия не му вършеха работа, ето защо имаше нужда от опитен и сръчен каменоделец, който да изработи по-фини сечива.

След като материалите и различните компоненти бяха готови, самото построяване на жилището щеше да отнеме сравнително малко време. Джондалар вече бе убедил неколцина свои приятели и роднини да се върнат по някое време от Летния събор — без Айла естествено, за да му помогнат да го издигне. Всеки път, когато си представяше колко щастлива ще е възлюбената му, щом се върнеха есента и тя зърнеше общия им дом, на устните му разцъфваше усмивка.

Преговорите за жилището му отнеха няколко дълги следобеда, през които Джондалар непрестанно бе нащрек Айла да не разбере нещо. Първия път, когато русокосата жена бе чула хора да търгуват, тя не бе разбрала за какво става дума и цветистата, изпълнена със злословия размяна на реплики я бе стреснала не на шега. Пазарлъкът се водеше между Продева и Салова, жената на Рушемар, която майстореше кошници. Айла си бе помислила, че двете са страшно ядосани една на друга, и веднага бе отишла да доведе Джондалар с надеждата, че ще усмири двете жени.

— Казваш, че Продева и Салова се карат? — повдигна вежди синеокият красавец. — Какво казват?

— Продева каза, че кошниците на Салова са грозни и лошо изработени, ала това не е вярно — започна да обяснява Айла. — Кошниците й са хубави и Продева не може да мисли другояче, защото съм виждала няколко в нейния дом. Защо трябва да говори такива неща? Не можеш ли да направиш нещо, за да ги спреш?

Джондалар прекрасно разбираше за какво става дума и трябваше да положи неимоверни усилия, за да потисне усмивката си. Накрая обаче не издържа и се засмя гръмко:

— Ох, Айла, Айла! Те не се карат, а точно обратното — забавляват се! Продева иска няколко от кошниците на Салова и прави точно това, което се прави в подобни случаи. Ще видиш, че съвсем скоро двете ще постигнат съгласие и ще бъдат доволни. Това се нарича пазарлък и аз не мога да ги спра. Ако го сторя, ще им разваля забавлението. Защо не се върнеш и не ги погледаш? Сама ще видиш, че съвсем скоро ще започнат да се усмихват една на друга и всяка ще си мисли, че е направила много добра сделка.

— Сигурен ли си, Джондалар? — съмняваше се Айла. — И двете ми изглеждат толкова ядосани.

Русокосата жена не можеше да повярва, че Пролева ще иска кошниците на Салова точно по този начин, ала реши да послуша годеника си. Тя се върна при спорещите жени, седна недалеч от тях и се заслуша. Щом хората на Джондалар уреждаха по този начин нещата си, и тя искаше да може да се пазари. След малко забеляза, че и други следят словесната престрелка, усмихвайки се и кимайки един на друг. Скоро разбра, че двете жени наистина не се караха, но се съмняваше, че някога ще може да каже такива ужасни неща за нещо, което смята за красиво. Чужденката поклати изумено глава. Какво странно поведение!

Когато пазарлъкът приключи, тя отиде да намери Джондалар.

— Защо хората казват такива отвратителни работи, когато не ги мислят? — запита тя. — Не съм сигурна, че някога изобщо ще се науча да „се пазаря“ така.

— Айла, и Пролева, и Салова знаят, че другата няма предвид това, което казва — търпеливо започна да обяснява Джондалар. — Те просто играят, а това са правилата. И докато всяка от тях съзнава, че всичко е игра, няма никакъв проблем.

Русокосата жена се замисли над тези думи. „Тук има нещо повече от това, което се вижда на пръв поглед“ — каза си тя, ала не можеше да определи точно какво.

* * *

В нощта, преди да потеглят, след като всички вързопи бяха опаковани, палатките — приготвени и поправени, а принадлежностите за пътуването — наредени така, че да са им под ръка, всички в дома на Мартона бяха толкова превъзбудени, че никой не искаше да си ляга. Продева се отби заедно с Джарадал, за да провери дали някой има нужда от помощта й, и Мартона ги покани да влязат за малко, а Айла веднага им приготви ароматен чай. Когато на кожената завеска се похлопа за втори път, Фолара въведе Джохаран и зеландони. И двамата бяха дошли с предложения и въпроси, ето защо Айла прибави още вода и билки към чая, докато гостите се разполагала.

— Палатките за пътуването нуждаеха ли се от поправка? — попита Продева. — Не много — махна с ръка Мартона. — Айла помогна на Фолара с дърпачката си за конци и двете свършиха много добра работа.

Палатките за пътуването, които трябваше да бъдат издигани всяка вечер, бяха достатъчно големи, за да поберат няколко души. Семейната палатка на Мартона трябваше да приюти всички тях — Мартона, Уиламар и Фолара; Джохаран, Продева и Джарадал; Джондалар и Айла. Русокосата жена се зарадва, когато разбра, че и зеландони ще пътува заедно с тях; тя възприемаше Първата като член на семейството — нещо като достолепна леля, останала без съпруг. Палатката щеше да има още един обитател — четириногия ловец Вълчо, а двата коня щяха да пасат недалеч.

— Имахте ли проблеми със стълбовете за палатката? — попита Джохаран.

— Строших една брадва, докато ги насека — изсумтя Уиламар.

— Ще можеш ли да я поправиш? — поинтересува се Джохаран. Въпреки че бяха насекли достатъчно стълбове за палатката, щяха да имат нужда от дърва за огрев и на отиване, и на връщане от Летния събор.

— На парчета е — вдигна рамене Уиламар. — Вече за нищо не става.

— Самият кремък беше лош — добави Джондалар. — Целият бе прояден от малки каналчета.

— Джондалар ми направи нова брадва и наостри старите — заяви гордо Уиламар. — Добре, че се върна.

— И сега навсякъде се търкалят парченца кремък и трябва да внимаваме да не ги настъпим — рече Мартона. Айла забеляза усмивката й и разбра, че жената се шегува. Тя също се радваше, че синът й се е върнал. — Трябва да отбележа, че сега Джондалар е почистил всичко, за разлика от младежките си години. Не съм видяла нито едно камъче, макар че, като се замисля, това може да се дължи и на влошеното ми зрение.

— Чаят е готов — обади Айла. — Всички ли имат чаши?

— Джарадал няма — отвърна Пролева и се обърна към сина си. — Помни, че винаги трябва да носиш чашата си, Джарадал!

— Защо да я нося? — усмихна се момчето. — Баба пази една чаша, която е само за мен!

— Прав е — потвърди Мартона. — Помниш ли къде е, Джарадал?

— Да, Тона — отвърна детето, скочи от мястото си и отиде до ниската лавица, откъдето взе малка чаша, издълбана от дърво. — Ето я! — обяви на всеослушание и я вдигна високо, с което накара всички присъстващи да се усмихнат.

Докато се занимаваше с чая, Айла забеляза, че Вълчо е напуснал обичайното си място до входа и се умилкваше около момчето, вирнал високо опашката си. Джарадал изпи чая си още докато беше горещ, след което каза, че отива да си играе с Вълчо. Щом вълкът видя, че хлапето се приближава към него, заскимтя възторжено, сложи предните си лапи върху раменете на Джарадал и започна да ближе лицето му. Айла се усмихна. Момчето й напомняше толкова много за нейния собствен син Дърк, когото едва ли щеше да види отново.

— Чаят е прекрасен, Айла — рече зеландони, изтръгвайки я от мислите й. — Подсладила си го с коренчета от женско биле, нали?

Русокосата жена се усмихна:

— Да. Действат успокояващо на стомаха. Всички са толкова развълнувани от предстоящото заминаване, че си казах защо да не направя нещо успокояващо.

— И има страхотен вкус — продължи Първата, след което се замисли за момент и продължи: — Хрумна ми нещо. Така и така всички сме тук — защо не покажеш на Джохаран и Пролева как палиш огън? Зная, че ви бях помолила още да не казвате на другите, ала нали и бездруго ще пътуваме заедно и те ще видят как го правим.

Братът на Джондалар и съпругата му изгледаха учудено останалите, след което се спогледаха недоумяващо.

— Да загася ли огъня? — усмихна се Фолара.

— Да, защо не — отвърна Първата. — Така е по-впечатляващо, когато човек го вижда за пръв път.

— Не разбирам — каза Джохаран. — За какво говорите?

— Айла откри нов начин да палим огън — обясни Джондалар, — ала вместо да ви обяснявам, по-добре самата тя да ви покаже.

— Защо не им покажеш ти, Джондалар? — усмихна се любимата му.

Синеокият мъж въздъхна театрално и помоли брат си и Пролева да се приближат към огнището за готвене. След като Фолара загаси огъня, а Мартона се погрижи за останалите лампи в помещението, Джондалар взе огнения камък и кремъка и само след миг под дланите му грейна трепкащо пламъче. То бързо се разгоря и оранжевочервените му езици лумнаха нагоре, подхранени от праханта и настърганата дървесина.

— Как направи това? — попита вождът. — Никога не съм виждал нещо подобно.

Брат му вдигна огнения камък.

— Айла откри магията в тези камъни — обясни той. — Възнамерявах да ти кажа за тях, ала се случиха толкова много неща, че все не намирах време. Съвсем скоро показахме на зеландони, а малко преди това — на Мартона, Уиламар и Фолара.

— Да не искаш да кажеш, че всеки може да прави това? — попита Пролева.

— Да, с малко упражнения всеки може да се научи — потвърди Мартона.

— Нека ви покажа как става — рече Джондалар и обясни нагледно как ставаше получаването на искрата. Джохаран и Пролева бяха изумени.

— Единият от тези камъни е кремък, ами другият? — поинтересува се жената на вожда. — Къде го намерихте?

— Айла го нарича „огнен камък“ — каза Джондалар и разказа как русокосата жена бе открила възможностите му. — Търсехме усилено, но не видяхме нито един по време на обратния път. Тъкмо си мислех, че сигурно се срещат само на изток, когато Айла откри няколко недалеч от тук. А там, където има няколко, трябва да има и повече. Засега имаме достатъчно за всички нас, ала могат да се използват като ценни дарове, а Уиламар смята, че ще бъдат много ценни за търгуване и размяна.

— Джондалар, мисля, че двамата с теб трябва да си поговорим надълго и нашироко — усмихна се Джохаран. — Чудя се колко ли още неща не си ми казал. Отправяш се на пътешествие и се връщаш с коне, които ви носят на гърбовете си, с вълк, който позволява на децата да дърпат козината му, с изключително мощни метателни оръжия, с магически камъни, които тутакси запалват огън, с истории за интелигентни плоскоглавци и с красива жена, която знае езика им и е научила знахарството от тях. Сигурен ли си, че няма още нещо, което си забравил да ми кажеш?

Синеокият красавец се усмихна кисело.

— В момента не мога да се сетя — почеса се той по главата. — Когато изредиш всичко накуп, наистина ми звучи малко невероятно.

— Малко невероятно!?! Чуйте го само! — възкликна брат му. — Джондалар, имам чувството, че за твоето „малко невероятно“ пътешествие ще се говори в продължение на много години!

— Наистина има доста истории за разказване — призна Уиламар.

— За всичко си виновен ти, Уиламар — заяви ухилено Джондалар, след което погледна към брат си. — Не си ли спомняш колко пъти си стоял до късно и си слушал историите за неговите пътешествия и приключения, Джохаран? Винаги съм си мислел, че е много по-добър от повечето странстващи разказвачи. Показвала ли си на Джохаран подаръка, който ти донесе наскоро, майко? — обърна се той към Мартона.

— Не, Джохаран и Пролева още не са го видели — рече тя. — Ей-сегичка ще го донеса. — Тя отиде в спалнята и се върна с едно плоско, наподобяващо разперена длан парче от еленов рог. Подаде го на Джохаран и той видя, че върху него са издълбани изображенията на две незнайни животни с вретеновидни тела и плавници, които приличаха на риби, но не бяха.

— Какви са тези животни? — обърна се той към Уиламар.

— Наричат ги тюлени — обясни възрастният мъж. — Живеят във водата, но дишат въздух и отиват на брега, за да родят малките си.

— Забележително — промълви Пролева.

— Нали? — усмихна се Мартона.

— Видяхме подобни животни по време на пътешествието ни — рече Джондалар. — Живеят във вътрешното море, което се намира на изток.

— Някои хора ги смятат за водни духове — добави Айла.

— Виждал съм създания, обитаващи Великите води на запада, за които казват, че са особени духове-помощници на Майката — каза Уиламар. — Те приличат още повече на риби в сравнение с тюлените. Раждат в морето, но хората, живеещи наблизо, разказват, че дишат въздух и кърмят малките си. Могат да стоят на повърхността на водата само върху краищата на опашките си — видях с очите си как го правят — и говорят свой собствен език. Хората, които живеят там, ги наричат делфини и някои даже твърдят, че могат да говорят езика им. Издаваха високи, писукащи звуци, за да ми покажат.

Всички се бяха заслушали с интерес.

— Тамошните жители знаят много предания и легенди за тях — продължи Уиламар. Разказаха ми, че делфините помагали на хората по време на риболов, като подкарвали рибите право в мрежите им, и спасявали рибарите, чиито лодки се преобръщали далеч от брега — в противен случай несретниците щели да се удавят. Древните им легенди разказват, че едно време всички хора живеели в морето. После някои се върнали на сушата, а тези, които останали, се превърнали в делфини. Затова наричат тези чудни морски създания свои братовчеди, а тяхната зеландони казва, че са дълбоко свързани с хората. Именно тя ми подари тази плочка. Те се отнасят към делфините със същата почит, с която боготворят и Великата майка. Всяко семейство има донии, но всеки носи или изображение на делфин със себе си, или някаква част от животното — било кост, било зъб. Смята се, че това носи голям късмет.

— И после казваш, че аз съм имал интересни истории за разказване, Уиламар — засмя се Джондалар. — Риба, която диша нашия въздух и стои изправена на края на опашката си във водата! Направо ми се прииска някой ден да тръгна на път заедно с теб!

— Защо не? — усмихна се възрастният мъж. — Може би следващата година, когато отида за сол… Пътуването изобщо не е дълго, особено в сравнение с твоето пътешествие…

— Не каза ли, че вече не ти се пътува толкова, Джондалар? — каза Мартона. — Току-що се върна от безкрайното си пътешествие, постоя малко вкъщи и пак започна да мислиш за скитане. Да не си се пристрастил към пътуванията като Уиламар?

— Търговските експедиции не са като пътешествията — изтъкна синът й, — и аз не съм готов за пътувания, като изключим Летния събор, но една година е доста време и ще видим…

Фолара и Джарадал, сгушени във Вълчо на леглото на Фолара, се опитваха да останат будни, защото не искаха да пропуснат нищо интересно. Ала топлото тяло на вълка помежду им, увлекателните истории и спокойните разговори им подействаха унасящо и те неусетно заспаха.

* * *

Следващият ден беше сив, влажен и навъсен, ала летният дъжд не успя да охлади ентусиазма на хората от пещерата за предстоящото пътуване. Въпреки че бяха останали будни до късно през нощта, членовете на домакинството на Мартона станаха рано без никакви проблеми. Те хапнаха от храната, която бяха приготвили предната вечер, и довършиха последните приготовления за прехода. През това време дъждът намаля и слънцето се опита да пробие плътната завеса от облаци, ала натрупаната през нощта влага по листата и локвите правеха деня мъглив и хладен.

Всички, които щяха да тръгват, се събраха на предната тераса и потеглиха. Джохаран вървеше най-отпред и ги поведе на север — по каменния чардак в посока към Долината на Горската река. Групата беше голяма — много по-голяма, каза си Айла, от тази, потеглила от Лъвския бивак за Летния събор на мамутоите. Пак имаше много хора, които не познаваше добре, ала сега поне знаеше имената на повечето.

Русокосата жена бе любопитна кой път ще избере Джохаран. От скорошната си езда знаеше, че долината на десния бряг на реката — от страната на Деветата пещера — е доста широка. Ако се насочеха нагоре по течението на криволичещата река — което означаваше да вървят в североизточна посока, трябваше да вървят по широката ивица между дърветата, израсли до самия речен бряг, и високия каменист склон. По-нататък обаче водата миеше скалистите подножия на възвишенията от другата страна — левия бряг, който всъщност се намираше отдясно, когато човек вървеше срещу течението. Айла се обърка. „Ляв бряг“ и „десен бряг“ бяха термини, с чиято помощ тя се ориентираше, когато вървеше по течението на конкретната река, докато сега се движеха в обратната посока.

Джондалар й бе казал, че най-близкото поселище се намира само на няколко километра, но че ще се нуждаят от сал, за да стигнат дотам, ако искат да се движат близо до реката. Поради тази причина жителите на Деветата пещера обикновено вървяха по платото на възвишенията, когато искаха да посетят своите най-близки северни съседи.

Сега вождът свърна по една пътека, която минаваше точно през Долината на Горската река. Айла забеляза, че не следват маршрута, който двамата с Джондалар бяха поели, когато излязоха да пояздят. Ала ето че вместо да пресече тясната долина с пресъхналото речно корито, Джохаран ги поведе по път, който бе успореден на реката, в резултат на което излязоха на удобния за вървене десен бряг. Сетне поеха наляво през гъсти треви и храсти и се заизкачваха по полегатия склон, а по-стръмните участъци преодоляваха на зигзаг. Айла не откъсваше поглед от Вълчо, който тичаше напред, воден от острото си обоняние. Тя разпозна повечето от растенията, край които минаваха, като се стараеше да запомни къде растяха тези, които имаха целебни свойства. Над реката имаше много черни брези, отбеляза си тя, а кората на това дърво помагаше против помятане. Тук изобилстваше и от сладки тръстики, а те пък имаха точно обратното свойство — можеха да предизвикат изхвърляне на плода. Винаги беше полезно да знаеш къде растат върби — върбовата отвара лекуваше главоболие, болки в костите и други страдания. За голямо свое учудване забеляза и риган — той също лекуваше главоболието, беше идеален за чай, можеше да се използва като ароматна подправка за месо и дори премахваше коликите на бебетата. „Това може да ми потрябва по-късно, помисли си Айла. Дърк не страдаше толкова от колики, ала по принцип бебетата имат много чувствителни стомахчета.“

С наближаването на билото пътеката стана доста по-стръмна, ала щом достигнаха ветровитото плато, пътят отново стана лесен за всички. Айла се обърна и спря, за да изчака Джондалар, който се мъчеше с Рейсър и теглената от него шейна-носилка на последните няколко метра от стръмния участък. Уини вече се беше изкачила на билото и пощипваше свежа тревица, докато ги чакаше. Русокосата жена се приближи до кобилата и провери товара, който животното носеше в двата големи коша от двете страни на гърба си, след което я погали по гривата и й заговори успокояващо. Погледът й се спря на дългата редица от хора — и млади, и стари, които се нижеха по тясната пътека, за да се насочи след това към реката, долината и невероятната панорама наоколо.

Високото плато предлагаше невероятна гледка към околния пейзаж. Дърветата край реката бяха забулени в мъгла, чиято бяла пелена постепенно се разсейваше и по сребристите води играеха слънчеви зайчета. В далечината обаче мъглата беше гъста и варовиковите възвишения бледнееха на фона на сиво-бялото небе.

Джондалар и Рейсър най-накрая се изкачиха на билото и поеха напред заедно с Айла, Уини и Вълчо. Русокосата жена бе невероятно щастлива от обстоятелството, че се намира сред любимите си същества, и не можеше да повярва, че съвсем скоро щеше да се омъжи за човека, който толкова силно обичаше. Спомняше си твърде добре чувствата, които изпитваше, когато се бяха отправили на подобно пътуване от Лъвския бивак. Тогава се измъчваше от мисълта, че всяка стъпка я приближава към неизбежната участ, от която се боеше. Беше се зарекла да се омъжи за един мъж, когото обичаше, и навярно щеше да бъде щастлива с него, ако не бе срещнала и обикнала Джондалар. Ала ето че синеокият блондин се бе отчуждил от нея, явно вече не я обичаше и нямаше никакво съмнение, че Ранек не само беше влюбен в нея, но и я желаеше с цялото си сърце.

Сега Айла не се измъчваше от подобни противоречиви чувства. Бе така преизпълнена с щастие, че беше сигурна, че то прелива и се просмуква във въздуха около нея, напоявайки земята, по която вървеше. Джондалар също помнеше пътуването за Летния събор на мамутоите. Тогава бе раздиран както от ревност, така и от страх, че неговият народ може да откаже да приеме жената, която бе избрал. Сега тези проблеми бяха останали в миналото и той се чувстваше не по-малко щастлив от нея. В онези дни си мислеше, че Айла е безвъзвратно изгубена за него, но ето че сега пристъпваше наблизо и всеки път, когато я погледнеше, тя му отвръщаше с поглед, преливащ от любов.

Те вървяха по пътеката, която ги отведе до едно друго място на ръба на скалата, откъдето се откриваше страхотна гледка — веднъж вече бяха спирали тук, когато бяха само двамата. Преди да прекосят малкото поточе, се спряха да се полюбуват на водопада, който се изливаше от скалния ръб директно в реката отдолу. Жителите на Деветата пещера се бяха разпръснали из цялото плато, като повечето не се съобразяваха с пътеката и вървяха през тревата. Хората бяха взели само това, което можеха да носят — някои възнамеряваха да направят втори курс, за да вземат допълнителен багаж, както и стоки, които да разменят.

Айла и Джондалар бяха говорили с Джохаран и бяха предложили на пещерата товарните услуги на двата коня. Вождът поговори с неколцина души и в крайна сметка реши да използва животните за транспортиране на месото от наскоро убитите елени и зубри. Иначе няколко души трябваше да се върнат до пещерата, за да пренесат всичкото месо до мястото на Летния събор.

Използването на конете им спести доста усилия и мъжът на Пролева за пръв път осъзна, че обучените животни могат да бъдат нещо повече от екстравагантна придобивка. Можеха да са полезни. Нито помощта, която им бяха оказали по време на лова, нито бясното препускане на Джондалар до Деветата пещера, за да съобщи трагичната вест на съпругата на Шевонар, не го бяха накарали да осъзнае възможностите им. Едва когато той и още неколцина други мъже си спестиха връщането до пещерата благодарение на послушните коне, които сега пристъпяха редом, той разбра колко полезни можеха да се окажат за хората.

Уини бе свикнала да тегли шейната-носилка, понеже бе вършила безпроблемно тази задача през по-голямата част от пътешествието им. Рейсър бе по-необуздан и трудно управляем, ала Джохаран бе виждал как брат му се оправя и с него. Просто бе необходимо повече търпение, докато жребецът се успокои, след което човек трябваше внимателно да го води, за да избегне препятствията, които биха застрашили товара. Когато бяха потеглили от Деветата пещера, Айла и Джондалар бяха в началото на групата, ала сега се бяха приближили към средата.

— Трябва да решим накъде да поемем оттук-нататък, Джондалар — каза вождът, когато стигнаха една долина с малко поточе. Той бе спрял, за да изчака брат си и годеницата му, а през това време хората се разположиха на полянката да похапнат и да отдъхнат.

— Има два пътя, по които можем да тръгнем — отвърна Джондалар. — Ако следваме тази пътека до върха на скалите, ще трябва да изкачим склона, да тръгнем по билото му и да се спуснем отново при следващия поток. Той е плитък и лесно ще го преминем. После ни предстои още едно стръмно изкачване и спускане, докато стигнем до Двайсет и деветата пещера, където можем да прекараме нощта.

— Да, но както сам каза, има и друг път — рече брат му.

— Двайсет и деветата пещера е известна и като Трите скали, защото има три заслона, разположени около реката и речната долина. Двата са от тази страна, а третият се намира от другата. — Джохаран посочи към склона пред тях. — Вместо да се катерим по тия чукари, можем да се насочим на изток от реката. Тя завива на север, трябва да преминем на другия бряг, защото тук няма къде да вървим, а там има широка и равна ивица земя, която няма да затрудни жените и децата. Освен това жителите на Двайсет и деветата пещера са натрупали камъни там, за да улеснят преминаването — също както сме направили и ние при Брода. Можем да повървим известно време от другата страна, а когато пътеката отново завие на изток, пак ще я прекосим, защото другият бряг е по-удобен за преход. Това изобщо няма да ни затрудни, тъй като водата е много плитка, а и има удобни камъни за стъпване. Сетне можем да пренощуваме в някой от двата заслона от тази страна на реката, макар че според мен по-добре да я прекосим отново и да нощуваме в третия, защото освен че е най-голям, той осигурява и най-добра защита срещу дъжд и студ.

— Ако тръгнем насам, ще трябва да се катерим — посочи Джондалар към възвишенията, — а ако поемем натам, ще трябва да прекосяваме течаща вода — усмихна се той.

— Кое според теб ще е по-добре за конете?

— Те няма да имат никакви проблеми с прекосяването на реката, ала ако е по-дълбоко, месото в шейните ще се намокри и може да се развали, ако не бъде изсушено незабавно — намеси се Айла. — По време на пътешествието ние прикрепяхме шейните към неголяма лодка, така че да не се намокрят при подобни преходи. Но не казахте ли, че ще се наложи да пресечем реката поне веднъж?

Джондалар се замисли.

— Ако помолим няколко души да вървят зад конете и да носят шейните, така че да не се намокрят, навярно ще успеем да опазим месото сухо — предложи той.

— Това е добра идея — кимна Джохаран. — Винаги ще се намерят млади мъже, които с удоволствие биха нагазили във водата, дори и това да не е необходимо. Ей-сега ще поразпитам — допълни вождът. — Мисля, че на повечето хора им е доста трудно да се катерят с тежкия товар, който са помъкнали.

Когато Джохаран ги остави, Джондалар реши да провери юздата на Рейсър. Той погали коня, потупа го по шията и му даде малко от зърното, което носеше в една кесия. Айла му се усмихна и насочи вниманието си към Вълчо, който дойде да види защо спряха. Тя усещаше специалната връзка, която двамата с Джондалар бяха създали с животните по време на пътешествието им. Изведнъж й хрумна, че те се имаха един друг и бяха единствените хора, които разбираха характера на връзката, която можеше да се създаде между човек и животно.

— Има още един начин да продължим нагоре по течението… всъщност дори два! — възкликна синеокият мъж. — Единият е да се придвижим със салове по реката, ала това едва ли ще е лесно за конете, а другият — да се изкатерим по скалите от другата страна на реката. Ще я преминем при Брода и така ще стигнем до Третата пещера, откъдето ще поемем по пътеката, водеща към Скалата на Двете реки. Там няма толкова притоци, които да затруднят движението ни, но ако човек иска да се отбие в Двайсет и деветата пещера, трябва да се спусне по склона и отново да пресече реката. Навярно затова Джохаран иска да се движим от тази страна.

Докато си почиваха, Айла започна да го разпитва за хората, при които щяха да отседнат. Джондалар й разказа, че Трите скали всъщност представляват три различни поселища, сгушени под каменни заслони и разположени в три отделни скали. Тези три скали оформяли триъгълник около крайречната долина на лъкатушещата река, като разстоянието между отделните селища било между два и три километра.

— Древните оказания разказват, че навремето пещерите не били само три — обясни Джондалар, — но тъй като трябвало да споделят едни и същи поля и реки, непрекъснато се карали коя на коя пещера принадлежи, кога да се използва и така нататък. Накрая се стигнало дори до физически схватки. Тогава зеландони от Южен изглед дала идеята да се съберат в една пещера, където да живеят, да работят и да споделят всичко заедно. Ако стадо зубри например мигрира наблизо, след него да не се отправят ловците на всички различни пещери, а само една ловна група, сформирана от най-добрите ловци на всички поселища.

Русокосата жена се замисли.

— Но нали Деветата пещера си сътрудничи с всички съседни пещери? По време на последния лов ловците от Единайсетата, Четиринайсетата, Третата, Втората и неколцина от Седмата ловуваха заедно и си разделиха по равно плячката…

— Така е, но всички тези пещери не използват едни и същи природни богатства — изтъкна мъжът. — Деветата пещера си има Долината на Горската река и животните, които понякога мигрират покрай реката. Четиринайсетата си има Малката долина, Единайсетата се радва на обширното поле от другата страна на реката, Третата си има Тревистата долина, а Втората и Седмата си поделят Сладката долина — когато се върнем, ще ти я покажа и ще им отидем на гости. Всички можем да работим заедно, когато го поискаме, ала не се налага, докато всички пещери, които са се обединили, за да се превърнат в Двайсет и деветата, трябва да се задоволяват с общ район за ловуване. Сега го наричат Долината на Трите реки, но всъщност той е част от Речната долина и Долината на Северната река.

Джондалар обясни, че когато реката се насочва на изток, протича през обширна тревиста долина, а от север в нея се влива пълноводен приток. На десния бряг на реката има две поселища — едно на запад и едно на север. На юг се издига масивна скала с няколко стъпаловидно разположени заслона, гледащи на север.

Западното поселище, или Западното обединение на Двайсет и деветата пещера на зеландониите, се състоеше от няколко неголеми каменни заслона, разположени в склона на един хълм. Джондалар й каза, че недалеч от него имало открит лагер, където отсядали жителите на Трите скали, когато започвали да събират шишарките на пиниите^[1].

Те били изключително богати на растително масло, което се употребяваше както за храна, така и за осветление. Макар че хората използваха тези заслони почти през цялата година и най-вече за събирането на шишарките, всички говореха за ходене до „летния бивак“ и така западното поселище стана известно като Летния бивак.

— Тяхната зеландони е много добра художничка — каза Джондалар. — Някои от заслоните са украсени с нейните рисунки на животни. Навярно ще намерим време да я посетим. Тя прави и страхотни резбовани миниатюри. Но дори и да не успеем сега, на връщане ще минем оттук точно в разгара на шишарките.

В този момент Джохаран се върна с трима млади мъже и една жена, които бяха изявили желание да вървят зад шейната-носилка и да я носят, докато прекосяват реката. И четиримата изглеждаха горди, задето са избрани да помогнат. Вождът не бе срещнал никакви проблеми да събере доброволци — трудното беше да избере най-подходящите сред тях. Много хора искаха да се доближат до конете и вълка и да научат нещо повече за магнетичната чужденка. Така щяха да имат какво да разказват на Летния събор.

На по-равния терен, с изключение на речните участъци, които трябваше да прекосяват, Айла и Джондалар можеха да вървят един до друг, а Вълчо както обикновено тичаше напред-назад, тласкан от любопитството си. Синеокият мъж използва възможността, за да разкаже на Айла повече за хората, при които щяха да отседнат, и техните земи.

Той й каза за големия приток, вливащ се в реката от север — той носеше названието Северната река и се намираше откъм десния й бряг. Северната страна на тревистата крайречна долина се сливаше с долината на Северната река, а между долините на притока и реката се намираше най-старото поселище от всички — Северното обединение на Двайсет и деветата пещера на зеландониите, наричано още Южен изглед. Джондалар обясни на Айла, че за да се стигне до него откъм Летния бивак, трябва да се мине първо по една пътека, а сетне по пригодените за стъпване камъни, наредени в притока, ала ето че сега вървяха към него покрай реката.

Пред тях, върху един хълм, извисяващ се над открития пейзаж, се виждаше триъгълна скала, чиито три стъпаловидно разположени тераси гледаха на юг. Синеокият мъж каза, че средната тераса била основното място за живеене на Южен изглед. Най-горната се използвала като наблюдателница и обикновено я наричали Панорамен южен изглед или просто Панорамата, а най-долното ниво се намирало наполовина под земята и се използвало повече за склад, отколкото за живеене. Тук, освен другите храни и провизии се съхранявали и шишарките от пиниите, събирани в Летния бивак. Някои от другите поселища, принадлежащи към Южен изглед, имаха отличителни имена като Дългата скала, Дълбокия бряг и Добрия извор — последното се наричаше така заради изворчето, което бълбукаше наблизо.

— Дори мястото, където складират запасите си, си има име — продължи Джондалар. — Наричат го Голата скала. Старите хора разказват една история, която са слушали като малки деца. Тя е част от легендите. След една мразовита зима и студена, дъждовна пролет всичките им хранителни припаси свършили. Тогава зимата напомнила отново за себе си със свирепа виелица. Нямало никаква храна и хората щели да измрат от глад, ако едно момиченце не открило случайно шишарките от пиниите, складирани от катериците в най-долната скална тераса, известна като Голата скала. Невероятно е какво голямо количество могат да съберат тези дребни животинки.

Ала дори когато времето се подобрило достатъчно, за да могат мъжете да излязат на лов, елените и конете, които повалили, също изнемогвали от глад — разказа синеокият мъж. — Месото им било жилаво и лишено от тлъстина и минало доста време, преди да се появят първите зелени стръкове и коренчета. Следващата есен цялата общност събрала шишарки за бъдещата зима и така поставили началото на традицията всяка есен да се запасяват с шишарки, за да изкарат студените месеци.

Младите хора, които им помагаха да опазят товара на шейните сух, докато прекосяваха реката, бяха толкова близо, че можеха да чуят разказа на Джондалар за най-близките им северни съседи. Те също не знаеха много за тях, ето защо слушаха с интерес.

На около два километра напред се виждаше Южното обединение на Двайсет и деветата пещера на зеландониите — най-голямата и необикновена скала в областта. Предната част на скалата, дълга близо цял километър, се издигаше вертикално на повече от осемдесет метра над реката, имаше пет нива и побираше около сто пещери и кухини, разположени в различни заслони и тераси. Една част от скалата се издаваше толкова напред над водата, че човек можеше да погледне надолу и да види собственото си отражение върху речната повърхност.

— Това е Скалата на отражението — обясни Джондалар. — Наречена е така заради необикновената гледка, която се открива от нея.

Скалата беше толкова обширна, че голяма част от пещерите и кухините в нея не бяха заселени, ала за това си имаше логично обяснение. Природните ресурси на заобикалящите ги райони не бяха в състояние да изхранят толкова много хора. Те щяха да изтребят всичкия дивеч и да откъснат всяка ядивна растителност. Самата скала обаче беше необикновено място и тези, които живееха тук, добре знаеха, че гледката на дома им оставя чужденците със зяпнали от страхопочитание усти.

Нейното величие поразяваше дори тези, които я бяха виждали, осъзна Джондалар, докато съзерцаваше изключителното естествено образувание. Деветата пещера, с нейния огромен каменен навес, закътал такава голяма площ, бе забележителна по свой начин, ала мъжът трябваше да признае, че Скалата на отражението бе несравнимо по-впечатляваща.

Хората, насъбрали се по най-ниската тераса, гледаха с невярващи очи към множеството, което се приближаваше към тях. Джондалар забеляза, че приветственият жест на жената, застанала най-отпред, излъчваше колебание и несигурност — тя бе вдигнала ръка с длан, обърната към нея, и махаше към гостите, но движенията й не бяха много убедителни. Тя бе чула за завръщането на скитащия втори син на Мартона и за чужденката, която бе довел със себе си, както и за конете и вълка, ала едно беше да се чуе, а съвсем друго — да се види. Гледката на двата коня, вървящи спокойно сред хората от Деветата пещера, пред които пристъпваше вълк — истински, голям вълк! — бе доста шокираща (поне на пръв поглед).

Джохаран се обърна настрани, за да прикрие усмивката си, когато зърна изражението на жената. Не бе толкова отдавна моментът, когато и той самият бе преживял същото при вида на подобна гледка. Вождът изведнъж се замисли колко бързо беше свикнал с животните. Бе започнал да ги приема като нещо напълно нормално — и то до такава степен, че съвсем бе забравил за впечатлението, което правеха на онези, които ги виждаха за пръв път. А как ли щяха да реагират хората на Летния събор?