Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деца на Земята (5)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Shelters of Stone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: Джийн М. Оел

Заглавие: Каменните убежища

Преводач: Адриан Лазаровски

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 954-409-237-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4084

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция и форматиране

Седемнайсета глава

Някой настойчиво потропа на вратата. Джондалар се събуди, но остана да лежи. Защо ли никой не отваряше? После разбра, че е сам вкъщи. Стана, облече се и отвори. Изненада се, когато видя Джонокол — художника, който беше ученик на зеландони. Младежът рядко идваше тук без учителя си.

— Влизай — покани го той.

— Зеландони от Деветата пещера каза, че е време — започна Джонокол.

Джондалар сбърчи вежди. Тези думи не му харесаха. Не му беше много ясно какво има предвид Джонокол, но си представяше и не гореше от ентусиазъм. Беше си имал достатъчно работа със следващия свят. Не му се искаше отново да се доближава до това място.

— Зеландони каза ли за какво е време? — попита.

Джонокол се усмихна:

— Каза, че ти знаеш.

— Боя се, че да. Можеш ли да почакаш, докато хапна, Джонокол?

— Зеландони смята, че ще е по-добре, ако не ядеш.

— Може би си прав. Но поне ще изпия чаша чай, за да си изплакна устата. Още съм сънен.

— Може би са ти приготвили чай.

— Със сигурност, но той не е от мента, а аз обичам да пия мента сутрин.

— Чайовете на зеландони винаги са с аромат на мента.

— С аромат да, но не и с вкус на мента.

Художникът се усмихна.

— Добре — примири се Джондалар. — Веднага идвам.

Надявам се, че поне мога да отида и да пусна една вода първо.

— Не е необходимо да се стискаш. Но си вземи топли дрехи.

Когато Джондалар се върна, бе приятно изненадан да види Айла, която го чакаше заедно с Джонокол. Тогава се сети, че миналата нощ беше първата, в която не бе спал с нея, откакто го бяха пленили сармунаите по време на пътешествието им. Това го изпълни с чувство на неудовлетвореност.

— Здравей, жено — прошепна в ухото й, когато бузите им се отъркаха една в друга и той я прегърна. — Къде беше тази сутрин?

— Да изхвърля нощната кошница — отвърна тя. — Когато се върнах, видях Джонокол и той ми каза, че зеландони те е повикала. Затова отидох да питам Фолара дали може да наглежда Вълчо. Тя каза, че ще намери няколко деца, за да си има занимавка. Ходих да проверя конете. Наблизо чух други коне. Не е ли по-добре да направим някаква ограда, за да държим Уини и Рейсър вътре?

— Може би. Особено през периода на насладите за Уини. Много трудно ще можем да я хванем тогава, а и Рейсър сигурно ще избяга с нея.

Джонокол ги слушаше внимателно. Интересно му беше да научи нещо повече за конете. Очевидно Айла и Джондалар бяха опознали тези животни много добре. Тримата тръгнаха заедно, но щом стигнаха ръба на скалата на Деветата пещера, Джондалар забеляза, че слънцето се намира доста високо.

— Не предполагах, че е станало толкова късно — каза той. — Защо никой не ме събуди по-рано?

— Зеландони предложи да поспиш повече, защото нощес може да ти се наложи да стоиш буден до по-късно.

Джондалар си пое дълбоко дъх, издиша и поклати глава:

— Между другото къде отиваме?

— До Изворните скали — отвърна Джонокол.

Джондалар отвори широко очи от изненада. „Изворните скали“ всъщност представляваха две пещери и малка площадка около тях. Там не живееше никой от зеландонийците. Мястото беше много по-важно — това бе едно от най-свещените места в целия район. Там се събираха зеландони, защото това място беше благословено и осветено от самата Велика Майка Земя.

— Ще спра да пия вода — каза младият мъж, докато наближаваха моста над рекичката с прясна и чиста вода, която разделяше Деветата пещера от Долната река. Не мислеше да се оставя Джонокол да го уговаря да не пие вода. Достатъчно беше, че ученикът на шаманката вече го бе уговорил да се откаже от сутрешната си чаша чай.

Близо до потока, на около метър от моста, беше забит кол. Към него беше завързана чаша за пиене. Видът на водата усили жаждата му. Макар че човек можеше да се наведе и да пие от шепите си, с чашата беше много по-лесно.

Всички пийнаха от водата, след което продължиха по утъпканата пътека. Прекосиха реката при Брода и при Скалата на двете реки свърнаха в Тревистата долина, прекосиха втората река и тръгнаха по пътеката, вървяща успоредно с нея. Хората от пещерите им махаха и ги приветстваха, но не ги спираха. Всички зеландони от района, включително и техните ученици, вече бяха отишли при Изворните скали и хората имаха доста добра представа къде отиват тримата.

Също така предполагаха и защо. В малката общност се носеше мълвата, че те са донесли от пътешествието нещо, което да помогне на шаманите да открият бродещия дух на Тонолан, мъртвия брат на Джондалар. Макар и да разбираха, че е важно да се упъти освободеният елан към полагащото му се място в света на духовете, мисълта за проникване в следващия свят не им се нравеше. Достатъчно страшна беше само представата да се напътства еланът на Шевонар, който току-що беше излязъл и сигурно се намираше наблизо. Какво оставаше да се погледне отблизо духът на човек, който е умрял далеч оттук и преди много време.

Малцина, с изключение на зеландони, биха искали сега да са на мястото на Джондалар и Айла. Повечето от тях бяха доволни да оставят това занимание само на служителите на Майката. Но никой друг не можеше да помогне. Само те двамата знаеха къде е умрял Тонолан. Дори Първата съзнаваше, че ще е изтощително, въпреки че беше заинтригувана.

Внушителната скала се показа пред тях. Тя им се стори като огромен монолит, но когато доближиха, видяха, че върховете на скалите бяха разположени стъпаловидно. Човек лесно би могъл да си представи причудливите форми, върха като коса, високото чело отдолу, сплескания нос и двете полузатворени очи, гледащи загадъчно надолу. Антропоморфната скала приличаше на лицето на Майката — един от малкото образи, които бе благоволила да покаже, ала дори той бе изключително добре замаскиран. Никой не бе в състояние да погледне директно към лицето на Майката и дори когато бе прикрит, Нейният лик излъчваше неизразима сила.

Скалите ограждаха по-малка долина с поток, който се вливаше в Тревистата река. Изворът, от който започваше потокът, избиваше над земята с такава сила и енергия, че създаваше малък фонтан с дълбоко езерце около него в средата на залесената долчинка. Най-често го назоваваха Дълбокия извор, а рекичката бе известна като Изворния поток, но зеландони ги наричаха по друг начин. Изворът и езерцето бяха кръстени Родилните води на Майката, а потокът беше Благословената вода. Смяташе се, че притежават огромна лечебна сила и най-вече можеха да помагат на жените да заченат, ако се използваха правилно.

Една пътека, дълга повече от триста метра, се изкачваше отстрани на каменната стена и водеше към тераса близо до върха. Отгоре имаше малка скала, която се надвесваше над устите на двете пещери. Пещерата отляво на малката тераса бе дълбока само десетина метра и се използваше за жилище на хората, които оставаха тук от време на време (и които обикновено бяха шамани). Мястото бе известно като Хралупата при извора, но понякога го наричаха и Хралупата на Дони.

Пещерата отдясно водеше до дълбок пасаж, който проникваше на дълбочина до сто и двайсет метра в сърцето на огромната скала. Тук имаше отделни галерии и ниши.

Мястото беше толкова свято, че езотеричното му име дори не се изричаше на глас. То беше толкова известно и прочуто, че не се нуждаеше да се говори за неговата сила и святост. Тези, които познаваха истинското му значение, предпочитаха да не го споменават. Това беше причината хората да наричат това място просто Изворните скали, а пещерата — Дълбоката пещера в Изворните скали или Недрата на Дони.

Това не беше единственото сакрално място в района. Повечето пещери притежаваха някаква степен на святост, както и някои места извън пещерите. Но дълбоката пещера в Изворните скали беше най-почитаната. Джондалар знаеше за още няколко, които се доближаваха по значение до Изворните скали, но никое от тях не беше по-важно. Докато се изкачваха по скалата заедно с Джонокол, той бе обзет от вълнение и страх. Откровено казано, никак не му се вършеше подобно нещо, но въпреки това изпитваше и любопитство дали зеландони ще успее да открие волния дух на брат му, какво ще стане и как ще се чувства той.

Когато стигнаха високата тераса пред пещерите, ги посрещнаха други двама ученици — мъж и жена. Бяха ги чакали във вътрешността на дълбоката пещера отдясно. Айла спря за момент и се обърна, за да види откъде е дошла. Пред нея се разкри Долината на Изворния поток и част от Тревистата долина с нейната река. Панорамата беше внушителна, но когато влязоха в пещерата, дълбините й я впечатлиха повече.

Влизането в пещерата носеше някаква внезапна промяна от отвореното пространство към тесния затворен коридор — от слънчевата светлина към гробната тъмнина. Промяната надминаваше границите на физическото. Особено за онези, които разбираха и приемаха вътрешната сила на мястото. За тях това беше не само метаморфоза от познатия приятен пейзаж към суеверния страх, но също така и преход към нещо чудно и ползотворно.

Отвън се виждаха само сантиметри от вътрешността, но щом очите привикнеха към мрака, коридорът се очертаваше постепенно. В малкото помещение, започващо веднага след входа, светеше каменна лампа, ала останалите бяха незапалени. В естествено издълбаната ниша пък светеха факли. Джонокол и другият ученик взеха една от тях и запалиха и останалите лампи.

— Гледайте къде стъпвате — каза жената, която държеше факлата ниско, за да осветява неравния под. — Хлъзгаво е.

Когато влязоха в пасажа, проправяйки си внимателно път, отвън все още проникваше някаква светлина, ала тя бързо изчезна. След още трийсетина метра настъпи пълен мрак, нарушаван само от пламъка на факлите. Отгоре надвисваха сталактити, които внушаваха страх. Хората си даваха сметка, че ако огънят угаснеше, щяха да се окажат в тъма, по-непрогледна и от най-черната нощ.

Няколко каменни лампи бяха поставени на еднакво разстояние една от друга в коридора. Светлината им изглеждаше невероятно ярка на фона на всепоглъщащия мрак. Лампите създаваха у Айла странното усещане, че е била тук и преди, както и необяснимия страх от това, че отново ще се озове тук. Не й се искаше да продължава. По принцип не се плашеше от пещерите, но нещо в тази я караше да иска да се обърна и да избяга, или пък да хване Джондалар за успокоение. После си спомни как бе вървяла в тъмния коридор на друга пещера. Беше следвала малките светлини на лампи и факли, когато бе наблюдавала Креб и другите мог-ъри. Тръпки я побиха при този спомен и изведнъж осъзна, че й е станало студено.

— Можете да спрете за малко и да облечете топлите си дрехи — каза жената отпред и вдигна лампата за Джондалар и Айла. — Във вътрешността на пещерата е доста студено, особено през лятото. През зимата, когато навън има сняг и лед, вътре е топло. Температурата в дълбоките пещери се запазва през цялата година.

Правенето на нещо толкова земно и обикновено като обличането на дрехи отново върна спокойствието на Айла. Макар че бе готова да се обърне и да избяга от пещерата, когато ученичката на шаманите пое отново напред, русокосата жена само въздъхна и я последва.

Дългият коридор изглеждаше тесен и температурата осезаемо бе паднала, но след още пет метра той се стесни още повече. Повишената влажност на въздуха личеше от влагата по стените, сталактитите, увиснали от тавана, и сталагмитите, растящи от пода. След повече от шейсет метра в тъмната, влажна и леденостудена пещера подът започна да се изкачва нагоре, което направи движението още по-трудно. Колко му трябваше на човек да си каже, че иска да се върне; мнозина даже припадаха. Това, беше изпитание за решимостта да се продължи отвъд тази граница.

Жената отпред изкачи склона и влезе в малко пространство. Айла се ръководеше по мигащата светлина на факлата. Тя си пое дъх, изкачи острите камъни и настигна жената. Последва я през един тесен отвор и сетне към коридора, който се спускаше към сърцевината на скалата.

Въздухът започна да се разрежда. Първият знак, че някой беше стигал дотук и преди тях, бяха трите червени точки, отбелязани върху лявата стена. Не след дълго Айла видя още нещо в мигащата светлина на факлата на жената. Не повярва на очите си и пожела ученичката на зеландони да спре за малко и да доближи светлината до лявата стена. Спря се и изчака високият мъж да я настигне.

— Джондалар — прошепна му Айла. — Мисля, че това на стената е мамут!

— Да, така е — отвърна той. — Ако зеландони нямат някаква по-важна задача за нас, ще те разведат из пещерата с подобаваща церемония. Повечето от нас ги водят тук като деца. Страшничко си е, но, от друга страна, е страхотно, когато видиш това място за пръв път. Дори и да знаеш, че всичко е част от церемонията, пак е вълнуващо.

— Защо дойдохме тук, Джондалар? Какво толкова важно има тук?

Ученичката на дони се обърна и се приближи до тях, когато забеляза, че никой не я следва.

— Не ти ли казаха? — попита я тя.

— Джонокол каза само, че зеландони иска аз и Джондалар да сме тук.

— Не съм много сигурен, но мисля, че сме тук, за да помогнем на зеландони да открият духа на Тонолан и ако е необходимо, да му помогнем да намери пътя си — отвърна Джондалар. — Ние сме единствените, които са видели лобното му място. С камъка, който ме накара да донеса — между другото зеландони каза, че идеята била много добра, — тя мисли, че ще можем да се справим.

— Какво е това място? — попита Айла.

— То има много имена — отвърна жената. Джонокол и другият ученик ги настигнаха. — Повечето хора го наричат Дълбоката пещера на Изворните скали или Недрата на Дони. Зеландони знаят свещеното му име, както и мнозинството от хората, макар че рядко го употребяват. Това е Входът към Утробата на Майката или един от тях. Съществуват още няколко, които също са свещени.

— Всички знаят, разбира се, че входът предполага и изход — добави Джонокол. — Това означава, че входът към утробата е също така и родилен канал.

— Което означава, че това е един от родилните канали на Великата Майка Земя — поясни младата жена.

— Както в песента, която зеландони изпя на погребението на Шевонар. Това трябва да е едно от местата, от които Майката е родила децата на Земята — каза Айла.

— Тя разбира. — Жената кимна на двамата ученици. — Сигурно добре познаваш „Песента на Майката“ — обърна се тя към Айла.

— За пръв път я чу на погребението — отговори вместо нея Джондалар.

— Това не е съвсем така, Джондалар — обори го Айла. — Не помниш ли? Лозадунаите също имат подобна песен, само дето не я пеят, а просто я рецитират. Лозадуна ме научи на техния език. Не е съвсем същата, но е подобна.

— Може би защото лозадуна не може да пее като зеландони — предположи Джондалар.

— Не всички от нас я пеят — каза Джонокол. — Мнозина само я изричат на глас. И аз не я пея. Ако ме чуете как пея, ще разберете защо.

— Някои от другите пещери имат по-различна музика и думите не са съвсем същите — изрече младият ученик. — Би ми било интересно да чуя версията на лозадунаите. Още повече, ако можеш да ми я преведеш, Айла.

— С удоволствие. Техният език е много близък до зеландонийския. Сигурно ще можеш да го разбереш дори и без превод — отвърна Айла.

Поради някаква причина и тримата ученици изведнъж уловиха чуждестранния й акцент. Винаги бяха мислили за зеландониите — езика и хората, които го говореха — като за нещо специално. Те бяха Народът, те бяха Децата на Земята. Трудно им беше да повярват, че и другите говорят подобен език. Чужденката сигурно беше чувала много езици от народите, живеещи далеч оттук, които бяха много по-различни от зеландонийския.

Колко много знаеше тази жена за различните народи! Джондалар също беше научил доста по време на пътешествието си. За няколкото дни, откакто се беше върнал, вече им бе показал много неща. Сигурно това беше и причината да се прави пътешествие — да се научат множество нови неща.

Всички знаеха за техните пътешествия. Почти всички младежи мечтаеха и те да тръгнат да пътуват, но малцина го правеха, а още по-малко пък стигаха толкова далеч. Джондалар беше пътувал цели пет години. Бе отишъл доста далеч и бе преживял много приключения, но важното беше това, че бе донесъл знания, които можеха да бъдат от полза на народа му. Както и идеи, които можеха да внесат големи промени, а промените невинаги бяха желателни.

— Чудя се дали да ти покажа изрисуваните стени. Може да развалим специалната церемония. Но поне част от тях така или иначе ще видиш. Просто ще задържа факлата, за да можеш да ги разгледаш по-добре — каза жената отпред.

— Много бих искала да ги видя — обади се Айла.

Ученичката на шаманите вдигна факлата високо, за да може Айла да види рисунките по стените.

Първото изображение бе на мамут, нарисуван в профил. Така в повечето случаи се рисуваха животните. Бе оцветен в тъмночервено и показваше прецизно анатомичните подробности на животното. То бе нарисувано толкова майсторски, че на Айла й се стори, че ей-сега ще тръгне и ще излезе от пещерата.

Тя се запита защо ли тези рисунки изглеждаха толкова реалистично. Очевидно бе използван някакъв кремъчен инструмент, с който бяха направени очертанията, след което бяха повторени с черна линия. Извън изображенията стената бе изстъргана до по-светлия слой на скалата. Така рисунката приличаше на триизмерна. Айла затвори очи и докосна рисунката. Стори й се, че мамутът е жив и че диша. Това й напомни за времената, когато беше живяла в Клана. Веднъж на Събора на Клана трябваше да приготви специално питие за мог-ърите. Мог-ърът я беше научил как да стои в сенките, за да не бъде забелязана. Беше й казал кога точно да излезе оттам и да създаде впечатлението, че сякаш е изникнала от нищото. Това бе една от магическите тайна на тези, които си имаха работа със света на духовете.

Беше почувствала нещо, когато докосна стената. Нещо, което не можеше да си обясни. Изпитваше подобни странни усещания откакто бе изпила остатъците от питието на мог-ърите и ги беше последвала в пещерата. Оттогава имаше плашещи сънища от време на време и се чувстваше неспокойна дори когато беше будна.

Айла тръсна глава, за да се отърве от това чувство, след което погледна към другите и видя, че я наблюдават. Усмихна се и бързо отдръпна ръка от стената, след което се обърна към жената с факлата. Последната си замълча и продължи напред по коридора.

Малките пламъчета осветяваха влажните стени, по които играеха зловещите им сенки. Цареше напрегната атмосфера. Айла беше убедена, че се движат към самия център на варовиковата скала. Добре, че не беше сама, иначе със сигурност щеше да се загуби. Внезапно я обзе необясним страх и тя потрепери при представата какво ли щеше да стане, ако сега беше сама из тези каменни лабиринти. Опита се да се отърси от неприятното чувство, но студът в тъмната пещера не беше нещо, от което човек можеше лесно да се абстрахира.

Недалеч от първия мамут беше нарисуван втори, трети и още много, а по-нататък се виждаха два малки черни коня. Бяха изрисувани със същата прецизна техника като първото животно. По дясната стена също имаше рисунки. Айла изброи най-малко десет от двете страни, а със сигурност имаше и още. Докато продължаваха да вървят по тъмния скален проход, тя оглеждаше всяка от рисунките. Забеляза една сцена с два елена, изправени един срещу друг. Единият елен беше мъжки, а другият — женски. Мъжкият ближеше нежно челото на кошутата. Сцената бе много трогателна и напомни на Айла за нея и Джондалар. Никога преди не се беше замисляла, че животните също се обичат. Бе толкова впечатлена, че едва не заплака. Водачите спряха и й позволиха да погледа рисунката още известно време. Те разбираха реакцията й — двамата също бяха трогнати от изключителната сцена.

Джондалар също се загледа захласнато в рисунката.

— Тази е нова — каза той. — Спомням си, че преди тук имаше мамут.

— Да, имаше — обясни младежът. — Ако се вгледате по-внимателно в кошутата, ще видите, че отдолу са останали почти незабележимите очертания на мамута.

— Джонокол ги нарисува — добави жената.

Джондалар и Айла изгледаха ученика-художник с уважение.

— Сега разбирам защо си ученик на зеландони — каза Джондалар. — Ти имаш изключителен талант.

Джонокол кимна.

— Всички ние имаме дарби. Казаха ми, че ти също имаш изключителен талант на каменар. Ще ми е интересно да ми покажеш някои от твоите произведения. Всъщност има един инструмент, който искам да ми се направи, но не мога да обясня точно какво искам и майсторите не ме разбират. Надявах се Даланар да дойде на Летния събор, за да помоля него.

— Той ще дойде, но на мен ще ми е приятно да ти помогна — отвърна Джондалар. — Обичам предизвикателствата.

— Тогава може да поговорим утре.

— Мога ли да те питам нещо, Джонокол? — обади се Айла.

— Да, разбира се.

— Защо си нарисувал елена върху мамута?

— Тази част от стената ме привлече с нещо. Затова реших да го нарисувам тук. Елените бяха в стената и искаха да излязат от нея.

— Тази стена е особена. Тя води в отвъдното — поясни жената. — Когато Първата пее или някой свири на флейта, стената отговаря. Тя отеква и понякога ти казва какво иска.

— Чудя се дали всички стени казват, че искат някой да рисува по тях? — попита Айла и посочи към рисунките.

— Това е една от причините тези Недра да са толкова свещени. Повечето от стените говорят, ако човек знае как да ги чуе. Те водят към дадени места, ако човек иска да отиде там — поясни жената, ученичка на шаманите.

— Никой преди не ми е разказвал за това. Не и по този начин. Защо ни го казвате сега? — попита Джондалар.

— Защото ще трябва да се вслушате в стените и може би дори да минете през тях, ако искате да помогнете на Първата да открие елана на твоя брат, Джондалар — отвърна жената и добави: — Зеландони отдавна се опитват да разберат от какво се вдъхновява Джонокол, когато рисува по стените, но аз май започвам да схващам. — Тя се усмихна загадъчно и отново тръгна напред.

— Чакай малко. — Айла я хвана за ръката. — Не знам как да те наричам — как се казваш?

— Името ми не е важно. Когато стана зеландони, така или иначе ще се откажа от него. Аз съм първата ученичка на дони от Втората пещера.

— Тогава да те наричам ученичката от Втората.

— Да, можеш, макар че зеландони от Втората има и други ученици. Другите двама не са тук. Те тръгнаха за Летния събор.

— Тогава Първата ученичка от Втората?

— Ако така ти харесва.

— А теб как да те наричам? — Айла се обърна към младежа отзад.

— Аз съм ученик едва от миналия Летен събор и също като Джонокол старото ми име още е валидно. Май че трябва да се представя и да те приветствам, както е прието. — Той протегна двете си ръце. — Аз съм Миколан от Четиринайсетата пещера на зеландониите, втори ученик на зеландони от Четиринайсетата пещера. И те приветствам.

— Аз също те приветствам, Миколан от Четиринайсетата пещера. Аз съм Айла от мамутоите, член на Лъвския бивак, дъщеря на домашното огнището на Мамут, избрана от духа на Пещерния лъв и закриляна от Пещерната мечка, приятел на конете Уини и Рейсър и на вълка Вълчо.

— Чувала съм, че някои народи на изток оттук наричат общността на техните зеландони „домашното огнище на Мамут“ — обади се жената.

— Права си — отвърна Джондалар. — Говориш за мамутоите. Айла и аз живяхме с тях една година. Изненадан съм, че някой тук изобщо е чувал за тях. Те живеят толкова далеч.

Тя погледна към Айла:

— Ако ти си дъщеря на Мамут, това обяснява някои неща. Ти си зеландони!

— Не, не съм. Мамут ме осинови. Но той започна да ме учи на някои тънкости, преди да потегля на път с Джондалар.

Жената се усмихна:

— Нямаше да те осиновят, ако не ти беше писано. Сигурна съм, че ще те призоват.

— Не знам дали го искам.

Отпред се показа светлина и колкото повече приближаваха, толкова по-силна ставаше тя и накрая направо ги заслепи. Очите им постепенно привикнаха. Коридорът свърши и Айла забеляза няколко души, които ги чакаха в едно по-просторно помещение. То изглеждаше почти претъпкано и когато се доближиха, видяха, че повечето бяха зеландони.

Едрата жена от Деветата пещера бе седнала на столче, което някой беше донесъл за нея. Тя стана и се усмихна.

— Чакахме ви — приветства ги и ги прегърна. Това беше официална прегръдка, с която някой приветстваше свои близки пред другите хора.

Един от другите шамани кимна на Айла. Тя също поздрави ниския мъж със слабо телосложение, в когото разпозна зеландони от Единайсетата пещера — този, който я бе впечатлил със силното си ръкостискане и самоувереността си. Шаманът от Третата пещера й се усмихна и тя му отвърна — той се бе държал толкова мило и отзивчиво, когато Айла се опита да помогне на Шевонар. Останалите познаваше бегло.

Върху купчина камъни бе запален огън. Камъните бяха донесени специално за тази цел и щяха да бъдат изнесени, след като ритуалите приключеха. На земята се виждаше наполовина пълен мях с вода, а до него — голяма купа с вряла вода. Млада жена, въоръжена с дървени щипци, извади няколко камъка за готвене от купата и ги смени с други от огъня. Айла позна в нея Меджера и й се усмихна.

После Първата добави в купата нещо, което извади от една кесия.

„Това е някаква отвара, а не просто чай — каза си Айла. — Сигурно вътре има коренчета или дървесна кора — във всеки случай нещо силно.“ Когато добавиха горещите камъни, парата от билето изпълни въздуха със силния си аромат. Усещаше се миризма на мента, ала имаше и други миризми, които бяха доста неприятни и Айла си каза, че навярно ментата се използваше, за да ги притъпи.

Няколко души разстлаха тежка кожена постелка върху влажния каменен под близо до мястото, на което седеше зеландони.

— Айла, Джондалар, защо не се разположите по-удобно — предложи им едрата жена и посочи постелката. — Приготвила съм ви нещо за пиене. — Младата жена, която разклащаше отварата в купата, извади четири чаши. — Още не е съвсем готово, но вие се отпуснете.

— На Айла й харесаха рисунките по стените — обади се Джонокол. — Мисля, че ще иска да разгледа още такива творби. Това може да й подейства по-отпускащо, отколкото седенето тук.

— Да, бих искала да видя още рисунки — съгласи се тя. Изведнъж се бе почувствала изнервена — все пак й предстоеше да изпие непознато питие, което трябваше да допринесе за преместването и в един друг свят, а предишният й опит с подобни отвари не беше особено приятен.

Зеландони я наблюдаваше внимателно. Тя познаваше Джонокол достатъчно добре, за да разбере, че за предложението му има основателна причина. Сигурно бе забелязал, че Айла изпитва притеснения и е развълнувана.

— Разбира се, Джонокол. Покажи й изрисуваните стени — нареди Първата.

— И аз искам да отида с тях — обади се Джондалар. Той също не беше много спокоен. — Може и жената с факлата да дойде с нас.

— Да, добре — отвърна Първата ученичка на зеландони от Втората пещера. Тя вдигна факлата, която бе изгасила.

— Ще трябва отново да я запаля.

— На стените зад шаманите има много красиви рисунки, но по-добре да не ги безпокоим точно сега — каза Джонокол. — Елате да ви покажа нещо интересно в този коридор.

Той ги поведе надолу по прохода, който минавате вдясно от основния. Веднага щом завиха вляво, младежът спря пред друга сцена с елени и коне.

— Тези също ли са твои? — попита го Айла.

— Не, на моята учителка са. Тя беше зеландони на Втората пещера преди сестрата на Кимеран. Беше изключителна художничка.

— Добра беше, но според мен ученикът е надминал учителя си — добави Джондалар.

— Е, за зеландони качеството няма такова голямо значение, макар че все пак се оценява по достойнство. Това е допълнителен опит. Рисунките не служат само за гледане, нали? — обади се Първата ученичка на Втория.

— Така е, но според мен гледането им е най-важно — отвърна Джондалар. — Трябва да призная, че не очаквам с нетърпение тази… церемония. Мисля, че ще бъде интересно, но бих оставил на зеландони всички подобни преживявания.

Джонокол се усмихна широко.

— Не си само ти, Джондалар. Повечето хора не биха искали изобщо да напускат този свят. Хайде, елате да ви покажа нещо друго, преди да преминем към сериозната част.

Художникът-шаман ги отведе на друго място от дясната страна на коридора. Там имаше повече сталактити и сталагмити, отколкото в другите галерии. Стената бе покрита с втвърдени образувания, върху които бяха нарисувани два коня. Единият от тях подскачаше и изглеждаше като истински.

— Направо като живи са — възхити се Айла.

— Когато момчетата ги видят за пръв път, винаги си мислят, че този отзад се изправя на задните си крака, за да изпита насладата — каза Джондалар.

— Това е само една от интерпретациите — отвърна ученичката-шаман. — Според мен многозначният смисъл е вложен нарочно.

— Твоята учителка ли ги нарисува, Джонокол? — попита Айла.

— Не. Не знам кой ги е направил. Никой не знае. Били са нарисувани преди много време, когато и мамутите. Хората казват, че техните автори са нашите прародители.

— Искам да ти покажа и аз нещо, Айла — обади се жената.

— Вулвата ли искаш да й покажеш? — попита леко изненадан Джонокол. — По принцип подобни неща не се показват при първо посещение.

— Знам, но мисля, че за нея можем да направим изключение — отвърна ученичката и подмина конете. Когато спря, наведе факлата, за да освети едно доста необикновено скално образувание, което стърчеше от стената успоредно на пода.

Айла забеляза, че част от него е оцветена в червено, ала едва когато се вгледа по-внимателно и понеже неведнъж беше помагала при раждане, разбра какво е то. Един мъж сигурно би разпознал фигурата преди жената. Случайно или не, вкаменелостта се бе оформила като точно копие на женски полов орган. Формата, срамните устни и дори влагалището бяха като истински. Беше добавен само червеният цвят, за да подчертае фигурата и да бъде по-лесно да я откриват.

— Това е жена! — възкликна Айла. — Точно като жена! Никога не съм виждала нещо подобно.

— Сега разбра ли защо тази пещера е толкова свещена? Самата Майка я е създала за нас. Тя е доказателство, че това наистина е Входът към Утробата на Майката — каза бъдещата шаманка.

— Виждал ли си я преди това, Джондалар — обърна се Айла към приятеля си.

— Само веднъж — отвърна годеникът й. — Зеландони ми я показа. Забележителна е. Едно е, когато художник като Джонокол се вгледа в пещерната стена, различи фигурата и я открои, за да я виждат всички, и съвсем друго — когато фигурата си е била създадена така. Добавеният цвят само улеснява разглеждането й.

— Има още едно място, което трябва да видиш — каза Джонокол.

Той се върна по пътя, по който бяха дошли, и когато стигнаха просторното помещение, където всички чакаха, той забърза и се обърна надясно, към основния коридор. В края на коридора, на лявата стена, се виждаха кръгли вдлъбнатини. В някои от тях бяха нарисувани мамути, но така, че се създаваше невероятна илюзия. На пръв поглед това сякаш не бяха вдлъбнатинки, а по-скоро издути кореми на мамути. Айла трябваше да се вгледа внимателно и на няколко пъти да докосне стената, за да се убеди, че всъщност това са вдлъбнати, а не изпъкнали форми.

— Великолепни са! — възкликна тя. — Така са нарисувани, че си мислиш точно обратното на това, което представляват!

— Тези са нови. Не си спомням да съм ги виждал преди — каза Джондалар. — Ти ли ги нарисува, Джонокол?

— Не, но по-късно ще срещнеш авторката.

— Всички са единодушни, че е изключителна — потвърди бъдещата шаманка. — Както и Джонокол, разбира се. Съдбата ни е възнаградила с двама безкрайно талантливи художници.

— Ей-там има няколко малки фигури — посочи Джонокол. — Носорог, пещерен лъв, издълбан кон. Но коридорът е много тесен и в него може да се проникне много трудно. Краят му е белязан с поредица от знаци.

— Сигурно вече са готови. Мисля, че трябва да се връщаме — обади се ученичката на зеландони.

Докато се връщаха, Айла хвърли бегъл поглед върху дясната стена и усети как я обзема някакво тревожно чувство. Страхуваше се, че знае какво ще последва. И преди го беше изпитвала. Първият път беше, когато приготви за мог-ърите специалното питие от корени. Иза й бе казала, че отварата е изпълнена с твърде много свещена сила и не бива да се хаби напразно, затова й забрани да я приготвя.

Тя вече беше изгубила ориентация, защото отварата имаше опустошаващ ефект. Омаяна, тя бе последвала светлинките на огньовете в дълбините на пещерата и когато се натъкна на Креб и другите мог-ъри, не намери сили да се върне.

След тази нощ Креб се промени, както и тя. Започнаха да я измъчват загадъчни сънища и тя взе да се буди посред нощ от странни усещания и видения, които я отвеждаха на непознати места и понякога се оказваха пророчески. Тези тайнствени сънища зачестиха по време на пътешествието им.

И ето че сега, както се бе вторачила в стената, твърдият камък изведнъж й се стори тънък и рехав, сякаш можеше да вижда през него. Алените отблясъци, играещи по каменната повърхност, изведнъж избледняха и стената стана мека, дълбока и чудовищно черна. И Айла беше там — вътре в застрашителното и всепоглъщащо пространство, неспособна да намери изхода. Внезапно се почувства ужасно изтощена и слаба и усети как нейде дълбоко вътре в нея се надига силна болка. Тогава изведнъж се появи Вълчо. Той тичаше сред високата трева и се носеше към нея, за да я посрещне… за да открие.

— Айла! Айла! Добре ли си? — попита я Джондалар.